Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (11)

Глава 11

27 юни 1799 година

вечерта

Старбъри Корт

През целия си живот Индия никога не бе изпитвала такава умора. От къщата бяха останали само стените, всичко беше изтъркано до основи, а вътрешните стени — повторно измазани с хоросан. Това беше най-тежкият физически труд, завършен в рекорден срок от работниците, които бяха получили надници, три пъти по-високи от обичайното.

Сега оставаше само по-фината работа по превръщането на Старбъри Корт в луксозна резиденция, покрита с патина от изисканост и почтеност. Тя щеше да започне утре, когато щяха да пристигнат първите търговци заедно с мебелите. Но в момента Индия можеше да мисли единствено за вана, както и за леглото си в „Рогът и еленът“.

Тъкмо излизаше навън да повика кочияша си, когато шум от карета я накара да погледне в тази посока. Може би някой от търговците бе решил да изпревари останалите.

Но после позна лъскавата черна карета на Дотри и смътно си спомни, че бе споменал за намерението си да се отбие и да провери как върви работата. Той скочи от каретата и Индия откри у него забележителна прилика със статуята на сатира. Може би виждаше неясно заради умората, но раменете му изглеждаха точно толкова широки.

Косата на сатира беше по-къдрава; тази на Дотри бе разрошена покрай ушите. Предполагаше, че работодателят й няма копита, но човек никога не знае. Можеше и да има. В очите му откриваше нещо точно толкова палаво, колкото и в погледа на сатира. Всъщност сатанинско.

Тук Индия се поправи: Аделаид й бе обяснила, че сатирът не е никакъв Сатана въпреки копитата и опашката. В периферията на съзнанието си младата жена си даваше сметка, че в мислите й няма никаква логика.

— Дявол да го вземе, изглеждате ужасно! — поздрави я Дотри.

Тя му се усмихна.

— Благодаря! Много мило, че го изтъквате.

— Разведете ме наоколо, а после ще отидем да вечеряме в кръчмата, защото всеки момент ще припаднете. Спахте ли изобщо нощес?

— Определено — заяви Индия и се помъчи да си спомни дали е вярно. Беше заета с изготвянето на още списъци и зората я изненада. Денят беше много натоварен, а суматохата — огромна: измазваха последните стени, полагаха новите плочи на пода в кухнята, чистиха нужниците… Трябваше да довършат всичко това, преди да вкарат новите мебели.

Дотри вървеше из стаите толкова бързо, че Индия за малко да изостане.

— Изглежда добре — оповести той, след като видя цялата замазка и новия под в кухнята. — Ще ни трябват столове и маси.

Индия обясни за търговците, които щяха да пристигнат сутринта с каруци с мебели, килими и по-малки предмети.

— Надявам се с това, което ще донесат, да успея да обзаведа стаите на прислугата и спалните.

Той кимна.

— Вечеря — каза и я хвана за ръката.

Индия бе висока за жена, но той беше по-висок. И много як.

— Наистина трябва да си лягам — каза тя. Инстинктивно усещаше, че колкото по-малко време прекарва с работодателя си, толкова по-добре.

У него имаше нещо обезпокоително и това усещане се засили още повече след писмата, които си размениха. Помежду им трептеше напрежение, от което кожата й настръхваше.

— Вечеря и след това — леглото — съгласи се той.

Двамата излязоха от къщата, но когато се приближиха до каретата му, Индия се закова на място.

— Не мога да си тръгна — кочияшът ми няма да знае къде съм.

— Къде е той, по дяволите?

— В конюшните, разбира се.

Дотри кимна рязко на коняря си, който се отдалечи тичешком.

— Значи сте сама в тази къща? Къде е камериерката ви? А кочияшът ви е в конюшните?

— Аз не карам хората да работят по цяла нощ! — отвърна възмутено тя. А после си спомни първата нощ и добави: — Поне не и без да им платя много пари.

— Не бива да стоите сама в къщата — настоя Дотри, след което без предупреждение плъзна ръка зад коленете й и я вдигна на ръце.

Индия започна да протестира, но с едно-единствено плавно движение той я метна на седалката в каретата. Скочи след нея, затръшна вратата и удари с юмрук по тавана.

Погледите им продължаваха да се преплитат по начин, който бе крайно притеснителен, затова Индия се постара да не откъсва очи от прозореца. Кравите отвън изглеждаха също толкова сънливи, колкото нея.

— Трябва да имате лакеи, които да ви пазят постоянно — заяви Дотри. — Утре ще изпратя двама от моите от Лондон.

— Няма нужда — възрази тя. Чувстваше се замаяна. — Камериерката ми е с мен през целия ден и когато обзаведем помещенията за прислугата, ще мога да наема постоянен персонал. От службата по регистрация ще ми изпратят неколцина кандидати утре сутрин.

Веднага щом стигнеха до странноприемницата, можеше да си легне. А засега държеше гърба си изправен само със силата на волята си.

С плавно движение, което тя зърна съвсем мъгляво, Дотри се премести до нея. Настани се в ъгъла, дръпна я до гърдите си и нареди:

— Заспивайте.

Тя веднага се опита отново да седне.

— Това не е благоприлично! А освен това аз никога не дремя.

— Благоприличието да върви по дяволите! — отвърна нетърпеливо той. — Не искам да се женя за вас, лейди Хикс, вие също не искате да се омъжите за мен, така че кой, по дяволите, ще разбере — и на кого ще му пука?

— Аз никога не дремя — повтори Индия.

— В такъв случай недейте. — Но той не разхлаби ръката, с която я притискаше към себе си.

Ако продължеше да се бори, щеше да загуби достойнството си. А освен това всяка кост и мускул в тялото й бяха благодарни, че вече не са седнали с изправен гръб.

Дотри като че ли не се чувстваше ни най-малко неудобно.

— От последната ни среща насам двамата с Роуз започнахме да се опознаваме. Тя добави към гръцкия изучаването на френски глаголи в несвършено време. Снощи не спря да обикаля из библиотеката ми и да повтаря с онзи неин странен глас: Nous venions, vous veniez.

Индия чуваше биенето на сърцето му — бавно, като мелодия, която някой свиреше на пиано някъде далеч, в друга част на къщата. Каретата леко се полюшваше под тях.

— Не знам какво означава това — призна тя.

— Никой французин не би я разбрал. Акцентът й е ужасен. Звучи като някоя дърта вдовица, която осакатява езика. Обещах да й наема учител, но отсега виждам, че това няма да промени нищо. Засега не съм успял да намеря гувернантка, която да ми допадне, и тя ми е сърдита.

Индия мислеше за това, докато се унасяше в сън.

Когато се събуди, все още беше легнала, вече не в каретата, а в стая. Прозорците бяха отворени и пропускаха вечерния ветрец. Далечният ритъм на сърцето на Дотри все още бе там, под ухото й. Освен това усещаше лек натиск върху гърба си — топлата му ръка просто почиваше там.

За миг сърцето й запулсира от болката на самотата, защото не можеше да си спомни някой, преди да е отпускал ръка отгоре й, докато тя спи.

Тя седна, погледна към него и каза:

— Здравейте.

Изглежда, се намираха в някоя от стаите в „Рогът и еленът“ и нещо се бе случило с косата й: сега се спускаше по раменете.

— Косата ви ми харесва — каза той.

— Наследила съм я от майка си — отговори Индия с дрезгав от съня глас. — Прекалено е гъста.

— Някой ден можете да напълните възглавница с нея.

Тя реши да не отговаря на това нелепо предложение.

— Какво четете?

— Една книга за изобретенията на Леонардо.

Индия нямаше представа кой е Леонардо, но не й се искаше да пита. Изражението на Дотри, докато я наблюдаваше как оправя косата си, й вдъхна желание да го попита за какво си мисли… както и да хукне към стаята си. Двете едновременно. Абсурдно!

Тя си пое дълбоко въздух и усука косата си, до последния кичур. Повечето от фуркетите й загадъчно бяха изчезнали.

— Извадих ги в каретата — каза Дотри, като наблюдаваше как Индия напразно потупва главата си.

— Защо, за бога?

— Стана ми скучно.

Той извади от джоба на жилетката си един фуркет и й го подаде.

— Знаете ли, смятам, че мога да ви направя по-хубав фуркет. Да се сгъва в средата.

Индия не виждаше с какво това ще подобри дизайна, но й се стори неучтиво да го каже, особено след като той, изглежда, я бе пренесъл на ръце в странноприемницата.

— Трябва да се извиня, господин Дотри, че заспах по такъв неприличен начин.

— Торн.

— Моля?

— Трябва да ме наричате Торн, не помните ли? Вече ви дадох тази заповед. Уморен съм от „лейди Хикс“. Ще ви наричам Индия, като кръстницата ви. „Лейди Хикс“ звучи като жена, която може да предложи на един мъж цял репертоар от екзотични сексуални услуги. Вие не можете, нали?

Тя го изгледа смразяващо.

— Ако ме извините, ще се оттегля в стаята си. Разбира се, ще продължа да ви информирам за напредването си.

— Не споменахте много за напредване — отбеляза той. — Вместо това ми изпращахте толкова големи сметки, че мога да тапицирам цял Ийст Енд.

Посегна и дръпна шнура на звънчето.

Съдържателят веднага отвори вратата.

— Готови сме за вечеря — съобщи му Торн.

Мъжът се поклони и се оттегли.

— Не мога — възрази Индия точно когато косата й се разви и отново падна на гърба й. Макар в интерес на истината да й се струваше, че стомахът й се е залепил за гърба.

— Ако смятате да изтърсите някоя глупост как не можете да вечеряте, защото една дама никога не бива да се храни заедно с мъж или друга някоя подобна дивотия, просто недейте. Умирам от глад. Вие сте гладна и уморена. Нещо повече, точно сега вие не сте дама, а мой служител, а аз мога да вечерям с иконома си, стига да поискам.

Преди Индия да реши дали е повече гладна, отколкото уморена, или обратното, съдържателят се върна с голям покрит поднос, следван от две прислужнички с чинии и прибори.

След като сервираха, Индия не се замисли повече. Двамата с Торн седнаха на масата и се насочиха към супата от стриди, печеното говеждо, зеления фасул, граха и великолепния пай със сирене. На тази вечеря Индия изяде повече, отколкото през последните няколко дни. Изпи две чаши вино, а после и трета, по-бавно, докато наблюдаваше как Торн поглъща още от всичко.

— Имате забележителен апетит — отбеляза тя с нещо като страхопочитание.

— Вие също — отговори той, докато хапваше допълнителна порция грах. — Обичам жените, които не гризат едва-едва.

— Фигурата на Лала е очарователна — отбеляза тя.

Той я погледна и се ухили. Зъбите му бяха хубави и бели.

— Знам.

Индия започваше да се чувства философски настроена, сънлива и доволна, затова облегна лакти на масата. Дори и без гувернантка знаеше, че това съвсем не е благопристойно. Всъщност беше още по-лошо от това: може би беше престъпно.

Торн обаче нямаше да се впечатли.

— Мисля, че ще бъдете много щастливи заедно.

Тя му наля още вино, замисли се и наля още и на себе си.

— Ще ми разкажете ли какво е да израснеш в Източен Лондон? — попита тя и подпря главата си с длан.

— Не беше приятно — отговори той и гласът му стана по-дълбок.

— Не мислех, че е било приятно. Всъщност си представях, че е било ужасно. Но не знам защо, затова попитах.

Очите му бяха особени — сиво, което изглеждаше почти зелено на светлината на лампата. Обрамчени от гъсти черни мигли.

— Защо се интересувате?

— А защо не?

Индия отпи от виното и почувства как в стомаха и се стича топлина. Той беше виновен, защото беше така дяволски красив. Тя прогони тази мисъл от главата си.

— Интересувам се от безброй неща. Почти няма миг, в който да не разбера, че има още нещо, което не знам. Например не знаех кой е Леонардо и не разбрах френските глаголи на Роуз.

— Няма причина да сте чували за Леонардо — отговори Торн. — Бил е художник, макар че това не ме вълнува. Интересувам се от изобретенията му.

Той погледна надолу към това, което бе останало от пая със сирене, сякаш се канеше да си вземе още една порция, макар че вече бе изял три. Индия се пресегна и отмести пая.

— Ядохте достатъчно. Ще напълнеете.

— Няма. — Почти го изръмжа.

— Навярно вече имате шкембе от всичко, което изядохте току-що — настоя тя. Чудесно се забавляваше.

Той присви очи, изправи се безмълвно, измъкна ризата от панталона си и оголи корема си.

Ченето на Индия за малко да увисне. Той приличаше на… на какво? На нито един от мъжете, които беше виждала. Не че беше виждала много мъже. Но знаеше, че коремът им е мек, също като нейния. Коремът на Торн обаче не беше. Торсът му бе набразден от мускули под опънатата кожа. Вместо бяла, тя беше кафява от слънцето, с малка ивица косми, която водеше право към колана му.

— Смятам, че ви убедих — заяви той и седна обратно. — Сега ще си взема едно парче ягодова пита със сметана.

Разряза питата и си взе половината. Отряза още една четвърт и я сложи пред Индия. А после заля и двете чинии с гъста сметана.

Индия никога не ядеше сладко, защото смяташе, че в момента тежи точно толкова, колкото трябва. Освен това Аделаид беше убедена, че десертите се лепят право на бюста, а Индия нямаше желание да го уголемява допълнително. Като стана дума за това, кръстницата й навярно си бе легнала, чудейки се защо Индия не се е върнала за вечеря.

— Яжте — нареди Торн.

Тя започна да яде. Наля й още вино. То също бе изпито.

— Видът на корема ми май ви удиви — отбеляза той и й хвърли бърз поглед изпод миглите си. В гласа му имаше нещо порочно, което я накара да се почувства объркана.

— Ако погледнете към кръста на сатира в профил, много внимателно, торсът му е набразден почти като вашия — каза Индия.

Торн избухна в смях.

— Коремът на повечето джентълмени изглежда доста по-различно. Например на лорд Дибълшър — довери му тя.

— Кой е той, по дяволите?

Той бе приключил със сладкиша си, но се облегна напред и си открадна още една хапка с вилицата от подноса, макар че това беше общият поднос и вилицата му изобщо не биваше да го докосва.

— Той е последният, който ме помоли да се омъжа за него — отговори Индия, леко изненадана, че думите й прозвучаха задавено. Тя бутна настрана чашата с вино.

— Колко предложения сте получили?

— Десет. Или може би само девет — мисля, че сър Хенри Дампър всъщност не искаше да ме помоли да се омъжа за него. Имаше предвид нещо друго, но влезе Аделаид и се наложи бързо да промени речта си.

Торн сбърчи вежди.

— Колко мъже са ви молили за „нещо друго“?

— О, имаше един-двама — отговори Индия. — Но ми предлагат брак основно защото, нали разбирате, ще им излезе много по-евтино да се оженят за мен, отколкото да ме наемат. Аз вземам много скъпо.

Тъй като той вече го бе сторил, тя реши също да си вземе от общия поднос.

— Проклет вечен ад!

— Ще ми разкажете ли какво е да живееш на улицата? — попита тя.

— Не съм израснал на улицата — отговори той и започна да бели една ябълка. — Една много симпатична жена се грижеше за мен, докато навърших шест. Тогава адвокатът на баща ми ме взе от нея и ме даде за чирак.

— Е, добре — каза Индия и си помисли, че това звучи много по-добре от някои други възможности. — Какво сте учили?

Тя премести обратно чашата си и отпи още една глътка.

— Всъщност не бях истински чирак. Моят майстор беше едно дърто копеле, което държеше група от момчета и ни караше да правим каквото поиска.

Чашата й замръзна във въздуха.

— Не това. Бяхме гмуркачи в тинята. Знаете ли какво е това?

— Както ви казах, не знам почти нищо.

Той поклати глава.

— Вие сте странна птица.

— Не, просто невежа.

Дотри се наведе напред.

— Кой ми даде учебник за разликата между гипс, боя и коприна за стените?

— Тези неща не са важни.

— А кое е важно?

— Да говориш правилно. На френски и гръцки. Да знаеш кои са известните личности, като Леонардо. — Тя изрече името внимателно. — И Челини. Произнася се с „ч“, но не се пише така.

— И смятате, че това е важно?

— Вие сигурно няма откъде да знаете, защото гмуркачите в тинята нямат учители. Или имат?

— Определено не — съгласи се той и започна да реже ябълката на симетрични парченца.

— С какво се занимава един гмуркач в тинята?

— Изважда разни неща от Темза.

— Тоест, вие сте плували в реката?

— Понякога. Но обикновено чакахме отлива и газехме в тинята, за да извадим всичко, което успеем. Понякога намирахме сребърни лъжици и монети. Но през повечето време бяха зъби, късове желязо, копчета. Дори носни кърпички.

Индия го гледаше ужасена.

— Това е ужасно! И е можело да стане опасно. Не ви ли е грозяла опасност да се удавите, когато дойде приливът?

— По-големият проблем бяха счупените стъкла. Парченцата се задържат в калта и ако извадиш лошия късмет да ги закачиш с крак или ръка, те порязват също толкова лесно, колкото сега аз режа тази ябълка.

— Порязват те? — прошепна Индия. — Порязват те? — повтори тя, по-високо, защото не беше почитателка на шепненето, дори когато думата беше плашеща.

— Инфекцията отнесе много от момчетата. — Той я наблюдаваше над чашата си. — Във водата има трупове и ако се потопиш с отворена рана, е много вероятно да се заразиш.

— Какво? — Индия направо изкрещя думата. Не беше нарочно — викът просто се изтръгна от устните й. — Той ви е карал да влизате в реката тогава, когато вътре е имало умрели хора? Стъпвахте ли отгоре им?

— Не.

— Това е отвратително! — провикна се тя. — Отвратително! Как ви е принуждавал да газите в тинята?

— Той беше човек, който си падаше по насилието — отговори Торн. В гласа му нямаше и помен от чувство. — Макар че никога не ме е удрял. Щях да го убия и той го знаеше.

— Трябвало е да го сторите.

— Щях, рано или късно. Просто за да го накарам да спре да ни крещи.

Наглед спомените сякаш не го безпокояха много, но със сигурност не беше така. Някъде дълбоко в душата му навярно го измъчваха.

Но този разказ й обясни защо Торн иска да се ожени за Лала, освен заради очевидното — красотата й. Тя беше такова мило момиче. Щеше да го накара да се почувства по-добре. Щеше да заличи всички тези лоши спомени.

Индия отново облегна лакти на масата и му каза:

— Лала е идеална за вас. Тя е като захарна глазура. С нея всичко отново ще стане сладко.

Той я погледна с леко присвити очи.

— За какво говорите? Какво пак ще стане сладко?

— Животът. Тя е идеалната противоотрова за такива ужасни преживявания.

Но имаше още нещо, което искаше да разбере.

— Даваше ли ви достатъчно храна?

Той й отправи саркастичен поглед, сякаш я смяташе за абсолютна глупачка. Каквато беше. Която беше?

— Мразя да гладувам — продължи тя. Но всъщност нямаше какво толкова да се каже по въпроса и тя го знаеше, затова стана и се хвана за ръба на масата точно в мига преди да загуби равновесие.

— А освен това никога не прекалявам с пиенето — добави тя.

— Когато прекалите, сте по-интересна. Какво знаете вие за гладуването?

Индия се престори, че не е чула въпроса.

— Трябва да си лягам. Каруците ще започнат да пристигат в шест часа сутринта. Обещах двайсет процента отгоре за всяка стока, която харесам.

Той пресуши чашата си.

— Проклет вечен ад!

— Трябва да станете веднага след мен — каза тя, пусна масата и се отправи към вратата. — Никога не е късно човек да се научи, Дотри. Лала ще очаква да ставате в нейно присъствие.

А после подрипна, защото той по някакъв начин бе успял да стигне до вратата преди нея.

— Аз не съм Дотри — каза той и обви голямата си длан около горната част на ръката й.

— Не, вие сте копеле — съгласи се покорно тя и се разхихика. — Честно казано, никога не бях изричала тази дума на глас, преди да я кажа на вас.

Той я обърна и двамата застанаха един срещу друг. Ръцете й съвсем естествено се вдигнаха и се отпуснаха на гърдите му.

— Аз съм Торн, не „господин Дотри“. Можете ли да го запомните? — И той я разтърси леко, сякаш беше топола, люляна от вятъра.

— Някои брачни двойки дори не се обръщат един към друг на малко име!

— Малкото ми име не е Торн, нали помните? Малкото ми име е Тобаяс.

Изглеждаше груб и опасен, като човек, който спокойно би заплашил да убие някой зъл господар съвсем сериозно.

— „Тобаяс“ не ви отива — заяви тя и се наклони леко към него, за да подчертае думите си.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Съгласен съм.

— Един Тобаяс трябва да пие горещо какао за закуска и да оплешивее. И мисля, че ще носи гащи от каша, което ми се струва ужасяващо. Вие не носите гащи от каша, нали?

Тялото му отново застина.

— Какво знаете вие за мъжките гащи?

— О, за бога! — възропта тя и се отдръпна от него, защото само след секунда щеше да се наведе и да опре буза до гърдите му. — Знам точно колко каша е необходима за ушиването на един чифт гащи. Освен ако мъжът не е с голям корем, в който случай не знам колко плат ще е необходим и шивачът трябва да го измери. Но трябва да кажа, че мисълта за каша не ми харесва.

— Значи ще се зарадвате да разберете, че не нося каша.

— За мен това няма никакво значение — сряза го тя и за да подчертае още повече безразличието си, добави: — Господин Дотри.

— Индия.

— Да?

— Вие сте моя за още две седмици. Аз съм Торн, когато се храним и когато си пишем. Не и пред хората.

След като Индия завършеше Старбъри Корт, навярно никога повече нямаше да седнат на една маса, защото тя почти не познаваше Лала.

— Предполагам, че е така — съгласи се тя.

Погледът му се прикова в нейния.

— Добре… Торн — предаде се тя с раздразнен тон. — Когато си говорим на малки имена, имам чувството, че сме брат и сестра. Сега какво, целувка за лека нощ ли ще искате?

Нещо в погледа му се промени и Индия изведнъж се почувства много по-трезвена.

— Не бих възразил — промълви той и ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Да не би да предлагате да ме направите своя любовница?

За миг той замълча, а после отговори:

— Не. Но се питам дали някой някога ви е целувал.

— Да, разбира се!

Той наведе глава и устните му докоснаха нейните.

Индия изпитваше любопитство, голямо любопитство, затова застина неподвижно на мястото си. А после всичко свърши.

— Е, добре, беше много приятно — каза тя с лек гъдел на разочарование. Какво очакваше? Целувките си бяха целувки и нищо повече. Бяха я целували трима мъже. Четирима, ако броим Дотри. Нито една от целувките не беше особено интересна.

Той я привлече по-близо, което я накара да изпита тревога.

— Сега трябва да отида в спалнята си — каза му тя.

— Тази целувка накара ли ви да пожелаете да се омъжите за мен? — попита той.

— Не. Макар че беше много приятна, разбира се. Убедена съм, че Лала ще остане много доволна от целувките ви.

— Още не съм женен — изтъкна той. — Нито пък сгоден, защото ако бях, нямаше да ви целувам.

— Хубаво — отговори веднага тя и забрави, че ръцете му я обгръщат, а топлите му длани се притискат към гърба й. — Знаете ли, че веднъж видях как господин Брайдуел-Купър целува жената на викария?

— Смел избор. Предполагам, че този господин е целувал много жени, за които не е женен.

— Вие ще направите ли същото?

Поради някаква причина отговорът му беше важен. Може би защото Лала беше толкова мила и не особено умна. Другите жени трябваше да се грижат за нея.

Изражението му стана мрачно.

— В никакъв случай.

— Това беше верният отговор — удостои го тя с широка усмивка, най-сияйната си усмивка. Надигна се на пръсти и прокара устни по неговите, точно както бе постъпил той. — Приятно ми е да съм приятелка с някой мъж. Много е интересно.

А после, понеже беше замаяна и бъбрива, добави:

— И се радвам, че ме целунахте. Беше много мило от ваша страна.

Очевидно беше допуснала някаква грешка, защото той се намръщи и я привлече към себе си.

— Ако съм ваш приятел, Индия, не мога да ви оставя да мислите, че това е било целувка.

— Защо? — попита тя объркана.

Той наведе глава.

Тази целувка беше различна. Индия изпита чувството, че е попаднала в някакъв сън, в който очите на Торн бяха затворени и тя успя да зърне гъстите му черни мигли. А после езикът му се плъзна между устните й.

Никога не си бе представяла, че една целувка може да бъде толкова интимна. Езикът му се намираше там, в устата й, и сякаш й говореше. Сякаш двамата си говореха. Безмълвно. Индия потръпна и той я придърпа дори още по-близо.

Тя реши, че наистина й харесва да се целува. „Забавно е — помисли си замаяно. — Толкова… толкова… нежно.“

— Проклятие! — изръмжа той и се отдръпна.

— Какво? — попита тя и му подари още една широка усмивка. — Това ми харесва. Приятно е.

— „Приятно“?

Усмивката й помръкна.

— На вас не ви ли хареса?

— Индия — подхвана той и спря. — Не.

— Защо?

Погледът му беше прикован в нейния и тя действително зърна точния миг, в който той реши да прояви честност.

— Не ви бива в целувките, Индия. Всъщност сте направо ужасна.

Сърцето й издумка, а ръцете й паднаха от врата му.

— О!

Трябваше да запомни да не целува бъдещия си съпруг, преди да й е направил предложение.

— Индия…

Това беше единственото, което му позволи да каже. Той навярно щеше да й предложи уроци или някакъв друг абсурд, който може да измисли само някой мъж. Тя го заобиколи с намерението да се измъкне, но после осъзна, че не той е виновен за нейните слабости. Обърна се и проговори:

— Благодаря, че ми казахте, Торн. Съжалявам за…

Това бе единственото, което можа да изрече, защото той посегна и отново я привлече към себе си. Една голяма ръка стисна задните й части — там, където не я бе докосвал никой мъж! — и той изръмжа в ухото й:

— Не съм приключил.

Езикът му се плъзна в устата й. Тя действително почувства жаждата му дълбоко в тялото си и кожата й пламна. Ръката, която не я държеше притисната към него, се вдигна и сграбчи косата й в юмрука му, а после дръпна главата й назад.

В гърлото й се надигна кратко хлипане и без да мисли, тя наведе глава настрани и извади собствения си език, за да усети неговия вкус.

В мига, в който го направи, той изстена и ръката му се стегна около нея. Тази целувка…

Тази целувка причини разни неща. На нея, на тялото й. Той я заобикаляше цялата, корав, за разлика от нейната мекота. Усещането я накара да се почувства пламнала и неспокойна и тя отново издаде онзи малък звук в задната част на гърлото си, а после се притисна по-близо до него. Не знаеше защо преди целувките не са й харесвали. Те бяха неимоверно интересни. Повече от интересни. Бяха…

Торн изруга и се отскубна от нея.

Индия продължи да стои на мястото си като обзета от треска.

— Сигурно съм много пияна — каза тя, когато се овладя.

Той я гледаше втренчено. Очите му бяха сиво-зелени и разярени.

— Проклятие!

— Лека нощ — каза тя и добави: — Това не се е случило, господин Дотри.

— „Господин Дотри“? — изръмжа той.

Индия осъзна, че сърцето й препуска, а коленете й се подгъват. Прочисти гърло.

— Правилно. Торн. Но това няма да се повтори.

Тя излезе от стаята с възхитително сигурна крачка, качи се по стълбите и се пъхна в леглото си.

 

 

Когато на сутринта се събуди, известно време продължи да лежи. Опитваше се да реши дали все още се целува лошо, или той я е научил на нещо. Но когато се осмели да слезе за закуска и чу, че Торн си е заминал още призори, без дори да остави писмо, заключи, че постъпката му говори сама за себе си.

Истината я ужили. Може би паренето беше още по-силно, защото нямаше представа какво по-различно е трябвало да направи. Но с годините бе научила, че не всеки може да бъде добър във всичко. Най-накрая реши да спре да мисли за това, да го напъха в същата кутия, в която бе прибрала детството си — кутия за нещата, които е по-добре човек да не проучва.

Точно когато взе това решение, в стаята за закуска влезе Аделаид.

— Разбрах, че снощи двамата с господин Дотри сте вечеряли заедно — каза тя и си взе рохко сварено яйце от бюфета.

— Предполагам, че е трябвало да играя ролята на твоя компаньонка, но тази проклета настинка цял ден ме държа в леглото. А освен това, честно казано, той не ме тревожи — този мил човек е толкова увлечен по Лала! Знаеш ли какво ми каза? Че за него Лала е идеалната жена, съвършената съпруга? Лала? По природа съм великодушна…

В периферията на съзнанието на Индия паренето се засили. Трябваше да предположи, че Торн е целунал Лала — как иначе би могъл да я обяви за съвършена?

След известна борба успя да овладее горчивото пулсиране на ревността, като си каза, че такова чувство не й подхожда. Че е неприлично.

Отказа да обърне внимание на онази част от себе си, която не даваше пет пари дали ще се държи като дама и просто искаше Торн да сметне нейните целувки за съвършени.

Уважаема Индия,

Днес получих сметка за обюсонски килими. Да не смятате да ги заковете на покрива, под плочите? В цялата къща няма достатъчно под за толкова килими.

Торн

П.П. Изпращам ви това писмо по един от лакеите си, Фред. Той е момък от провинцията. Казах му, че никога не бива да оставате сама в тази къща. Конярят ще се върне с отговора ви.

Уважаеми Торн,

Килимите са инвестиция за бъдните поколения. Майката на Лала ще оцени обзавеждането, дори вие да не го оцените.

Индия

П. П. Фред е чудесно момче.

Уважаема Индия,

Нали разбирате, че няма да се женя за майката на Летиша?

Уважаеми Торн,

Благодарете се за това.

Индия

Уважаема Индия,

Получих още една колекция от сметки и сега преосмислям въпроса за брака като цяло Не съм сигурен дали си заслужава. Наистина ли ни е необходимо толкова много шампанско? Да не говорим за бъчвата колчестърски стриди, плетените чорапи и половината килограм шоколад за пиене от „Фрай“?

Торн

Уважаеми Торн,

Разбира се, че трябва да се ожените. На вашата възраст много мъже вече са били неутешими вдовци, съблазнили са вторите си съпруги и са се оженили за тях В това отношение сте много пипкав.

Индия

П.П. Чорапите са за лакеите ви (трима започват следващата седмица), стридите — за лейди Рейнсфорд (която според Аделаид обожава супа от стриди), а шоколадът — за мен.

Уважаема Индия,

Вие навярно живеете за удоволствията, ако се съди по този половин килограм шоколад. Мисля, че ще предпочета да остана неженен и да развия лакомия за шоколад. В леглото. Стридите хвърлят странна светлина върху майката на Лала. Знаете за какво помагат, нали?

Торн

Уважаеми Торн,

Чувала съм някои неща за ползите от стридите, но според мен трябва да са пресни, за да помогнат с този проблем. Учудвам се, че имате нужда от подобен лек, но ще побързам да уредя редовни доставки, когато се намирате в къщата.

Индия

Уважаема Индия,

Как ме оскърбявате само! Наистина ме оскърбявате. На драго сърце бих ви демонстрирал добродетелите си, но съм сигурен, че като добродетелна жена може да припаднете.

Или пък няма.

Торн

Уважаеми Торн,

И в ежедневието си виждам достатъчно спаружени зеленчуци.

Индия

Уважаема Индия,

Вие ми хвърлихте ръкавицата, като споменахте за зеленчуците ми, както и за предполагаемия ми недостатък. Онази нощ щях да ви го докажа.

Торн

Уважаеми господин Дотри,

Не е имало никаква „онази нощ“, Сънували сте нещо.

Лейди Зенобия Индия Сейнт Клер

Уважаема Индия,

Утре пак ще дойда да проверя как напредвате.

Торн