Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (12)

Глава 12

Индия можеше да зърне здравия разум някъде далеч на хоризонта. Скоро щяха да покрият стените на салона с лионска коприна с ръчно изрисувани ябълкови цветчета. Един от любимите й италиански художници щеше да довърши работата в трапезарията до следобед. Отначало я боядиса в сиво-зелено, а сега почти бе приключил с позлатяването на лястовиците, които се рееха по стените й.

Индия бе изпратила Аделаид — чийто вкус бе съмнителен — обратно в Лондон, за да придружи мебелите, изпратени от изложбените зали на Томас Шератон и Жан-Анри Райзене. Трябваше да се примирят с това, което бе в наличност, но Индия поддържаше много добри отношения конкретно с господин Шератон и се надяваше в границите на разумното той да й даде това, с което разполага, и да каже на клиентите си, че поръчаните мебели са се забавили.

Предишния ден бе пристигнал един специалист по италианско стъкло с истинско съкровище в каруцата си: огромно венецианско огледало от синьо стъкло заедно с алабастрова полица за камина, която щяха да инсталират, след като покриеха стените на салона с коприната.

Освен това Индия бе взела назаем един майстор градинар от имението на лорд Пендълтън в съседното графство. (Пендълтън все още й беше много благодарен за успешното раждане на детето си, за което, честно казано, тъй като не раждаше тя, всъщност не изигра никаква истинска роля.) Шумът от работата на мъжете в градината влизаше през отворените прозорци. Моравите вече бяха оплевени, окосени и загладени достатъчно за игра на тенис. Доскоро цветните лехи отчаяно се нуждаеха от подрязване; сега изглеждаха представителни, макар и доста голи.

Когато вечерта Торн скочи от каретата си, тя го чакаше с достойнство в салона, вместо да се обляга на рамката на вратата като някоя блудница. Освен това бе отделила време да се изкъпе и да облече рокля, по която нямаше и следа от гипс, прах или боя.

В мига, в който Торн влезе в приемната, тя разбра, че нещо не е наред. Тялото му вибрираше от насъбрани чувства, докато крачеше към нея. Тя понечи да направи реверанс, но той се наведе напред и докосна с устни нейните. Сякаш бяха брат и сестра. Не че Индия имаше такива, но си представяше, че точно така се целуват братята и сестрите.

— Трябва да побързаме, Индия — каза той без по-нататъшни поздрави. — Покажете ми етажите, които сте покрили със злато, и си тръгвам.

— Нали няма просто да обиколите къщата и да си тръгнете?

— Да, точно така ще направя.

Тя вдигна рамене.

— Ако това ще ви накара да промените мнението си, Фред възнамерява да поднесе вечерята, която ни изпрати съдържателят. Можем да започнем с балната зала. Получи се доста добре.

„Доста добре“ беше много слабо казано. Стените бяха измазани в бледо светлорозово, а декоративните отливки блестяха в бяло. Беше поставила стенни свещници с абажури от светлозелено издухано стъкло — оттенък, който подхождаше на изящните столове. Според нея помещението беше идеално.

Той мина през вратата, огледа се и прецени:

— Изглежда добре. Кое е следващото?

Челюстта на Индия увисна. Тя сложи ръце на кръста си.

— Това помещение не е добро.

— Не е ли?

— То е абсолютно прекрасно. По-красиво от Версай. Превъзхожда всяка бална зала, която сте виждали!

В очите му просветна веселено пламъче, което само я раздразни още повече.

— Това не е по моята специалност — каза Дотри. Гласът му съвсем не беше извинителен.

— Тук имаше работници ден и нощ! Онази вечер никой от нас не мигна, защото…

Това го накара да се намръщи също като нея.

— Какво имате предвид? Как така не сте спали?

— Двамата с Франциско трябваше да боядисаме замазката, преди да се е втвърдила — обясни тя. — Ако не свършиш с боядисването…

Той направи крачка към нея.

— Ти и Франциско?

Гласът му се понижи и целият гняв, който носеше в тялото си, се преля право в думите му. Може би не беше чак толкова овладян, колкото си мислеше Индия.

— Франциско Бернаскони — заяви тя, твърдо решена да не отстъпва. — Той е майстор в замазката, най-добрият в цяла Англия. Преди три-четири години ми показа как става и сега винаги помагам.

— Не съм ви наел, за да се занимавате с тежък физически труд!

— Това е една от причините за успеха ми — обясни тя. — Ако се наложи, мога да пека хляб. Мога да покажа на готвачката как да приготви майонеза, без да я пресече. Мога да боядисвам замазка, мога да местя мебели, мога да…

— Майната му на всичко това! — изръмжа той. — На колко години е този човек?

Индия се намръщи.

— Това няма значение.

— Има. На колко?

— Мисля, че едва на трийсет. Но възрастта му няма значение. Важното е това, че е учил във Флоренция, с истински маестро. Той е художник.

— Предполагам, че е много търсен?

— Винаги. Цяло чудо е, че успяхме да го доведем тук толкова бързо.

В очите му пламна гняв.

— Дошъл е, защото е влюбен във вас. Предполагам, че всички те са влюбени.

— Франциско никога не ми е казвал нито една неуместна дума, никога. Много сте несправедлив към него с тези предположения!

Той погледна към устните й, а после, без да се прикрива, плъзна поглед надолу по тялото й.

— С тази рокля ли бяхте облечена?

— Разбира се, че не!

Индия наистина започваше да се ядосва. Торн беше в лошо настроение още при пристигането си, а сега се държеше направо абсурдно, сякаш ревнуваше или искаше да я закриля, при положение че нямаше право нито на едното, нито на другото.

— Е, това поне е нещо — измърмори той.

— За какво говорите? — кресна тя и сега вече си изпусна нервите. — Не носех тази рокля, защото носех друга, и какво значение изобщо има това?

— Той ви е гледал как се навеждате. Цяла нощ.

— Не съм се навеждала! — отвърна яростно тя. — Не че има някакво значение.

За миг той затвори очи.

— Индия, кажете ми, че не сте били на колене.

Тя не го каза, защото, разбира се, тогава беше на колене. Франциско и хората му работеха по горната част на стените, по деликатните листенца около отливките, а тя работеше долу.

— Вие сте извънредно груб човек! — отсече тя и се обърна да си тръгне. — Ще ви покажа стените на трапезарията, след което можете да се върнете в Лондон.

— Тези стени ги е боядисал друг италианец — Маноки, нали? И той ли заряза всичко, когато го помолихте?

— С господин Маноки много пъти сме работили заедно и той е много лоялен — поправи го Индия и тръсна глава, защото не одобряваше тона му. Погледна през рамо и заяви с очевидно удовлетворение:

— Нещо повече, вие му платихте обичайната му такса плюс още половината отгоре.

— И той е влюбен във вас — отсъди Торн. — Проклет вечен ад!

— Виждам, че ще започнете да правите груби забележки и за трапезарията, така че спокойно можете да се качвате в каретата си.

— Промених решението си. Ще вечерям с вас — осведоми я той. — Докато се храним, ще гледаме птиците на стените. Искам да съм сигурен, че ще получа това, за което съм платил.