Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (20)

Глава 20

На другата сутрин

Когато ставаше дума за дрехи, Индия рядко се колебаеше. Гардеробът й бе разделен — ако не физически, то поне в главата й — на категории, които съответстваха на определени цели, независимо дали ставаше въпрос за сплашване на самомнителен иконом, или за успокояване на нервна дама.

Само че нямаше нито една рокля, която да е подходяща едновременно и за годеж (тъмновиолетовият муселин с копчета), и за флиртуване с потенциален съпруг (розовият муселин с дълбоко деколте). Честно казано, всичките й корсажи май бяха със застрашително изрязани деколтета. През последните две години талиите на роклите бяха станали още по-високи, а деколтетата — още по-дълбоки… а Индия бе щедро надарена. Много щедро надарена. Напоследък модата бе станала досадна и тя предпочиташе да не мисли за нея.

Най-накрая взе решение.

— Ще облека муселина с бродирани клончета и рози — обърна се тя към камериерката си. — А за довечера, френската коприна.

Очите на Мари се разшириха.

— Най-после ще облечете френската коприна!

— С аметисти в косата — допълни Индия, защото си спомни, че трябва да изглежда като достойна кандидатка за херцогиня.

Мари й подаде бурканче с лосион и Индия започна бързо да го втрива в краката си. Чувстваше се различна, сякаш се връщаше от посещение в чужда страна и сега говореше нов език.

Снощи двамата с Торн останаха във вратарската къщичка дотогава, докато Индия вече трябваше да се прибере или да рискува да я разкрият. Извадиха късмет, защото тя се стрелна през една странична врата и се промъкна до спалнята си, без да я види никой. Мари се изненада, когато я завари вече в леглото, но Индия се оправда с изтощение.

И наистина беше изтощена. След часовете, прекарани в обятията на Торн, се чувстваше отпусната като къс кадифе. Потъна в сън без сънища, толкова дълбок, колкото не й се бе случвало от малка.

Сега обаче всичко бе съвсем различно. Това, което се бе случило между нея и Торн, беше свършило. Лала и майка й щяха да пристигнат днес следобед, както и лорд Броуди. Щяха да дойдат и херцогът и херцогинята на Вилиърс и последното, което искаше Индия, бе Елинор да я помисли за лека жена, която се въргаля с Торн под открито небе.

Това бе спомен, който трябваше да остане само за нея. Индия знаеше, че никога повече няма да преживее такава вълшебна нощ. Само тази.

Беше свършено.

Торн всеки път използваше онези предпазни балончета и така и не заподозря, че всъщност Индия няма никакъв опит. Следователно от преживяването нямаше да има никакви последици, освен един абсолютно прекрасен, чувствен спомен, който Индия можеше да скъта в главата си и да се върне към него на по-късен етап в живота си.

Снощи имаше любовник. Повечето жени се сдобиваха със съпруг, рано или късно. Но според нея тези, които имаха любовник, бяха малко. Тази мисъл я накара да се усмихне.

— Радвам се да ви видя щастлива — каза Мари, когато Индия й върна бурканчето с лосиона. — Никога не съм ви виждала да работите толкова усилено — продължи камериерката. — Но Старбъри Корт е просто идеален. Всички казват така, от ваксаджията до самия господин Флеминг Прелестно е.

— Благодаря, Мари — отговори Индия Чувстваше се леко виновна, защото щастието й се дължеше на причини, които бяха абсолютно грешни.

Трябваше да спре да мисли за вратарската къщичка. Предишната нощ приличаше на вълшебна приказка, на нещо, което се бе случило на някоя непозната, а не на нея. Макар че всеки път, щом седнеше, трябваше да потисне потръпването си. Очевидно се беше случило на нея.

При мисълта за Торн зърната й се втвърдиха, а в корема й се разля някакво горещо усещане. Навярно така се чувстваха постоянно леките жени, които се любеха не заради парите, а заради удоволствието. Жените от книгата с Федър.

Сега Индия изпитваше към тях немалко съчувствие. Това усещане бе като глада — нужда, която трябваше да бъде задоволена неотложно. Искаше да намери Торн, да го дръпне в някоя свободна спалня и да поиска да я обладае. Не! Това беше свършено.

От сега нататък щеше да бъде добродетелна. Веднага след края на събирането щеше да се върне в Лондон и да направи избор между обожателите си.

Освен, разбира се, ако лорд Броуди не се окажеше толкова чаровен, колкото, изглежда, го смяташе Торн. В такъв случай можеше да реши да стане херцогиня.

Абсолютно добродетелна херцогиня, разбира се.

След като се облече, Индия се опита да се огледа възможно най-критично. Щеше да ухажва мъж под погледа на Торн Знаеше, че той ще наблюдава нея и лорд Броуди.

Според него тя не се обличаше достатъчно женствено. Не достатъчно чувствено — нали все говореше за генерали и тъй нататък. Някаква дълбоко скрита женствена част от нея искаше да му докаже, че греши. Корсажът на муселинената й рокля бе разделен на плисета, които се събираха точно под гърдите й, и скроен така, че всяко едно от тях подчертаваше най-хубавите й преимущества. Носеше пантофки, изработени в Италия, с остри носове и тънки токчета. А чантичката й беше синя, избродирана с метални нишки.

— Смяташ ли, че трябва да си сложа червило? — обърна се тя към Мари.

Камериерката й я погледна стресната.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Защо? Вие сте красива.

Мари искрено вярваше, че всеки мъж, който се приближи до господарката й, ще се влюби в нея. Индия започна да отваря бурканчетата с червило едно след друго, докато накрая намери любимия си оттенък на розов божур.

— Не виждам нужда от червило сутринта — отсече Мари.

Камериерката не разбираше, че повечето мъже искат жена като Лала: жена, която не казва много, а това, което казва, го изрича шепнешком.

Индия никога не шепнеше. Намираше шепненето за момичешко. Истината бе, че беше по-склонна към крещене, особено край Торн.

Освен това имаше прав нос, а не сладко вирнато носле. Косата й беше прекалено гъста и не можеше да се задържи вдигната. А устните й бяха прекалено големи, макар че според нея бледорозовото червило помагаше за прикриването на този проблем.

Знаеше, че са твърде големи, защото на времето я наричаха „рибешка уста“ — когато беше дете и разменяше събраните гъби в магазина на господин Суетам. Носеше му кутия гъби, набрани от гората, а в замяна той й даваше брашно и бекон. Винаги й даваше повече, отколкото струваха гъбите, но гордостта й никога не беше по-важна от празния стомах.

Все още чуваше презрителното съскане на сина на Суетам, когато казваше: „Ето я лейди Рибешка уста!“ или дори още по-лошо — „Просякинята Рибешка уста!“.

Този спомен й помогна да дойде на себе си. Непосредствената й цел бе да се погрижи Лала и Торн да се сгодят.

След това щеше да си намери най-подходящия съпруг.