Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (30)

Глава 30

Петима възрастни и едно дете изчакаха мълчаливо, докато лейди Рейнсфорд влетя през предната врата покрай Флеминг, който се бе погрижил на сцената да не присъства никой друг от персонала.

Роуз проговори преди всички други.

— Не съм ваше дете! — провикна се тя и вдигна глава към Индия. — Не харесвам тази жена.

Малкото й личице се разкриви, но тя успя да спре сълзите.

— Не ми харесва, че хората не спират да говорят така, сякаш баща ми изобщо не го е имало. Баща ми се казваше Уил Самърс и само защото умря, не означава, че не го е имало!

После се изтръгна от ръката на Индия и направи крачка към Торн.

— Не бива да ме даваш на някого просто така! — извика тя по високо. — Не искам да съм тяхна дъщеря. Дори не ги познавам!

От своя страна Торн бе обладан от такава ярост, че едва се сдържаше. Какви ги вършеше Индия? Как така оповести, че Роуз е нейна дъщеря? Ами Вандър? Защо, по дяволите, заяви, че е женен за Индия?

Индия беше негова. Не на Вандър.

Никога нямаше да бъде на Вандър.

Но сега сведе поглед към Роуз и осъзна, че всичко това ще трябва да почака, защото и Роуз беше негова Тя беше най-смелото момиченце, което познаваше, но устните й трепереха, а в очите й се четеше ужас. Беше почти сигурен, че преди пристигането му лейди Рейнсфорд я е обсипала с епитети, които Роуз не разбираше. Допреди малко бе заобиколена от крещящи възрастни — а сега си мислеше, че настойникът й я е дал на други.

Той я вдигна на ръце и се обърна с гръб към възрастните, които мълчаливо ги наблюдаваха.

— Не съм те дал на тях, Роуз, и никога няма да те дам. Всичко това беше само едно недоразумение.

Той тръгна към вдовишката къща.

— Хайде да се приберем и да помолим Клара да ни направи горещо какао. Къде е Клара, между другото?

— Тази дама дойде и каза на Клара да остане там — промълви Роуз и от гърдите й се изтръгна ридание — Заведе ме в къщата. Но лейди Зенобия излезе точно когато стигнахме и двете започнаха да спорят.

— А родителите ми и Вандър едновременно с лейди Зенобия ли дойдоха?

— Не, дойдоха точно преди теб. Лейди Рейнсфорд е много неприятна.

Тя го стискаше здраво с крачетата си, но скованият й гръб разказваше своя собствена история.

— Не е никак симпатична — отбеляза Торн — безкрайно слабо казано. Той отвори вратата на вдовишката къща. — Това, което трябва да знаеш, кукличке, е, че ти си и винаги ще си останеш дъщеря на татко си. Знаеш ли, че веднъж спасих живота на Уил?

Тя се размърда в ръцете му, но той не я пусна. Просто закрачи към дивана, седна и я сложи в скута си.

— Бяхме някъде на осем години. Беше зима и в Темза плаваха късове лед.

— Трябваше ли да влезете в ледената вода? — Сега гласът й не звучеше чак толкова разстроено — Татко ми каза, че преди е вадел лъжици от реката.

Той кимна и я прегърна още по-силно.

— Ако не скочехме сами, господарят ни ни хвърляше от кея.

— Това е достойно за презрение — отсече Роуз и обви ръка около предмишницата му.

— Той приличаше на лейди Рейнсфорд — поясни Торн. — Не беше човек, когото би искала да познаваш. Гриндъл ни даваше храна според това, което му носехме. Някои от момчетата бяха прекалено малки и крехки, за да влязат във водата, когато имаше лед, затова големите трябваше да изкарва храна за всички ни.

— Осем години не е много голяма възраст — отбеляза Роуз.

— Твоят татко беше от момчетата, които никога не се предаваха. Онзи следобед не спря да се гмурка. Беше сигурен, че е напипал нещо на дъното на Темза — нещо голямо долу в калта. Понякога такива находки радваха Гриндъл толкова много, че ни позволяваше да спим вътре.

Нямаше думи, които да опишат Гриндъл. Не за пръв път на Торн му се прииска мръсникът да беше още жив, за да може да го убие в памет на момчетата, които не оцеляха.

— Иска ми се татко да не беше упорит — каза Роуз. — Намери ли това голямо нещо?

— Последния път, когато влезе в реката, не излезе. Стоях на кея и гледах мястото, където се гмурна, и не видях никакви мехурчета Не знаех какво да правя. И при хубаво време Темза е тъмна и в нея не може да се вижда, а през зимата там е като в Хадес.

— Какво е Хадес?

— Ужасно място. Място, където едно момче може да се пореже чак до костта на парче метал, потопено на дъното, или пък да се изправи лице в лице… — усети се и се спря. — С някоя риба.

— Една риба не може да ме уплаши!

— Ние бяхме градски момчета и не знаехме почти нищо за рибите. Доколкото знаехме, те можеше да ни изгризат пръстите на краката.

— Ти скочи ли след татко?

Торн кимна.

— Да Беше толкова студено, та ми се стори, че студът разяжда костите ми. Но продължих все по-надолу, защото знаех, че Уил е някъде там. Най-накрая зърнах проблясък на жълтата му коса — същата като твоята.

— Какво правеше?

— Не можеше да излезе — отговори Торн. — Кракът му се беше заплел в мрежа, хвърлена от един рибар. За малко да не го извадя навреме, но успяхме. И успяхме да се върнем на кея.

Истината беше, че в онзи ден Темза едва не погълна и двамата. И досега не знаеше как успя да издърпа Уил до кея.

— Тази нощ трябваше ли да спите в гробището? — попита Роуз. Вече бе забравила да държи гръбнака си изправен, а бузката й бе сгушена до гърдите му, сякаш от самото начало бе негово дете.

— Не. След като се стопли, баща ти отвори юмрука си. И в него държеше капака на една сребърна каничка за чай.

— Искаш да кажеш, онова малкото, кръглото?

— Точно така.

— Това стигна ли за вечеря за всички ви?

— Да, Гриндъл позволи на всички ни да спим вътре следващата седмица, защото снегът не спираше.

— Тази каничка сигурно е била много скъпа — каза Роуз.

— На нея имаше герб, което означаваше, че собствениците биха били благодарни, ако си я получат обратно. Но по-важното е, че на следващата сутрин двамата с Уил си стиснахме ръцете и Уил каза, че ми е длъжник. И че един ден ще ми се отплати, като ми даде най-ценното си притежание.

— И какво ти даде? — наклони Роуз глава назад и погледна към него.

— Теб — отговори Торн и й се усмихна. — Даде ми теб. Ти беше най-ценното притежание на Уил Самърс през целия му живот Той не можеше да остане с теб, Роуз. Но си спомни обещанието си и спомена за него в писмото, което ми изпрати.

— О!

Гласът й прозвуча безкрайно тъжно.

Той допря буза до меката й коса. Спомни си Уил, упоритостта му и смелостта му и видя колко красиво са се съчетали те у дъщеря му.

— Сега си моя — каза й той. — Ти си моят подарък от баща ти. Никога не бива да си мислиш, че ще те дам на някого другиго, Роуз. Много се гордея, че си моя.

— Но ме прати във вдовишката къща. — Гласът й потрепера. — А тази дама каза, че си ме скрил от очите на всички, и така, както го каза, звучеше ужасно.

Торн трябваше насила да разтвори стиснатите си зъби, преди да шокира Роуз с мнението си за лейди Рейнсфорд.

— Изобщо не биваше да се съгласявам — каза той. — Никога повече няма да направя подобно нещо.

— Но ако остана твоя повереница, няма да можеш да се ожениш за госпожица Рейнсфорд — възрази тревожно Роуз. — Майка й мисли, че съм дъщеря на лейди Зенобия.

— Няма да се оженя за Летиша. Вече съм решил.

Роуз кимна и започна да надипля шалчето му със сръчните си пръстчета.

— Госпожица Рейнсфорд нямаше да може да ми чете приказки за лека нощ.

Летиша е много интелигентна — каза Торн и погали Роуз по косата. — Мисля, че не може да вижда добре буквите. Сигурно й трябват очила.

— Това означава ли, че лейди Зенобия също не е наистина омъжена за лорд Броуди?

— Категорично не е омъжена за него.

— Лейди Зенобия може да чете.

За миг думите увиснаха във въздуха.

— Вярно е.

Торн си помисли за интелигентността на Индия, която гореше като пламък, за гениалния начин, по който преценяваше проблемите, преди решително да се заеме да ги уреди.

Макар че му се искаше да не беше се намесвала, да не беше заявявала, че е майка на Роуз. Така беше направила нещата безкрайно по-трудни, макар че нейното твърдение не беше нищо в сравнение с това на Вандър Все пак, след като Торн и Индия се оженеха, Роуз наистина щеше да й стане дъщеря. Но Индия никога нямаше да стане съпруга на Вандър.

Роуз пусна шалчето, скочи от скута му и хукна към мястото, на което лежеше куклата й.

— Ще разкажеш ли на мен и на Антигона още истории за моя татко, докато вечеряме? Моля те.

Торн искаше незабавно да отиде при Индия. Трябваше да й съобщи, че ще се оженят, и по дяволите какво ще си помисли лейди Рейнсфорд, макар да беше сигурен, че няма да спомене за случилото се този следобед пред нито една жива душа. Баща му щеше да унищожи семейство Рейнсфорд, без да се замисли, и тя очевидно го бе разбрала.

Но Роуз се върна при него, стиснала Антигона. Сълзите й дори не бяха пресъхнали. Индия още щеше да е тук, след като Роуз заспи.

— Моля те?

— Да — каза той, стана и я улови за ръката. — Какво ще кажеш сега да намерим Клара?

— Нали няма да си тръгнеш, докато ме приготвя за лягане?

Точно това си беше помислил да направи. Отчаяно копнееше да намери Индия и да я люби пак, този път като своя официална годеница.

Но Роуз, която бе проявила смелост при толкова много различни обстоятелства, все още изглеждаше измъчена и (по изключение) по-малка от възрастта си. Огромните й сиви очи бяха изпълнени с тревога.

— Ще те чакам в стаята ти — обеща той.

Тя се усмихна и трапчинката й се появи.

След като Роуз беше изкъпана и сложена в леглото, Торн се зае да си измисля истории, истории за смели, неустрашими гмуркачи в тинята. Уил беше главният герой — най-смелият и най-добрият плувец, най-добрият във ваденето на сребърни лъжици и златни монети. Не спомена за зъби, за копчета от ламарина или за скелети на плъхове.

Роуз се влюби във всички подробности. Измъченото изражение изчезна от лицето й и той видя, че тя започва да си създава цял мит около баща си. Идеята му се стори добра. Когато на дванайсет години разбра, че майка му е умряла, й се ядоса — почувства се така, сякаш го е изоставила за втори път. Може би по-късно Роуз също щеше да изпита гняв, но този гняв щеше да е много по-малък, ако мислеше за Уил като за герой.

Разбира се, смъртта на Уил по нищо не приличаше на тази на майката на Торн. По-скоро наподобяваше тази на родителите на Индия: трагично лош късмет. Торн не знаеше какво са правили родителите на Индия в Лондон в деня на смъртта си, но бе готов да заложи всичко, че пътуването им не е било свързано с намерението да избягат на Бермудите. Те може и да не са били грижовни родители, но не можеше да си представи, че са искали да я изоставят.

По дяволите, не можеше да си представи как някой би могъл да я изостави.

В това число и той самият.

Сега трябваше да я накара да проумее този факт. Да накара и Вандър да го проумее. При мисълта за приятеля му кръвта му кипна. Зъбите му се стиснаха, а през тялото му профуча нова вълна чисто, неконтролируемо собственическо чувство.

Загубата на самоконтрол беше неприемлива. Но за пръв път от години Торн не беше сигурен, че ще успее да овладее чувствата си.

Когато влезе в къщата, вече се здрачаваше. Беше уморен и сърдит, притеснен за Роуз и обезсърчен от бъркотията, сътворена от Вандър. Кимна на Флеминг и се качи на горния етаж да намери Индия, толкова съсредоточен върху тази мисъл, че дори не забеляза отварянето на една врата.

Но в мига, в който Вандър излезе в коридора, напрежението, което се бе свило в стомаха на Торн от часове, избухна Той буквално видя червено, хвърли се напред и блъсна Вандър в стената.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш там навън?

— Имаш предвид, когато спасих злочестата девица? — отвърна остро Вандър с тих яростен глас и се отскубна от хватката му. — Смятам да се оженя за Индия. Просто поех инициативата.

— Проклет да съм, ако си я поел!

Торн мигновено се впусна в действие и двамата започнаха да си разменят удари със силата на канонада, които ги запратиха, олюляващи се, в стаята на Вандър.

Строполиха се на пода, събориха една масичка, започнаха да се търкалят на пода с необуздана ярост. Единствените звуци, които се разнасяха в стаята, бяха тези на тежко дишане, случаен шум от време на време при стоварването на някой удар, затръшването на вратата, когато кракът на Вандър я закачи, трясък, когато преобърнаха поредната изящна маса. На тази имаше кристална гарафа. Не се счупи, но запушалката изхвърча и ароматното бренди се изля навън и попи в килима.

— Защо каза, че си женен за Индия? — изръмжа Торн и за миг успя да прикове Вандър към пода. Приятелят му се извъртя и се измъкна от хватката му, при което ръкавът му се разцепи Торн отново се блъсна в него и го притисна към дъските, след което притисна ръка над гърлото му. — Проклет да си, отговори ми!

— Защото ще се оженя за нея! — изкрещя Вандър, извъртя се рязко и с голяма сила на една страна и отново се освободи. — В цялата къща шепнат, че си получил разрешение за незабавен брак, за да се ожениш за Лала. Ще те освободя от него. Утре сутрин ще се оженя за Индия.

Отговорът на Торн беше повече рев, отколкото думи. Две минути по-късно бе притиснал за пореден път приятеля си към пода. Не бе го надвивал в бой с юмруци от години, но за бога, този път щеше да спечели!

— Индия е моя! — изрева той. Знаеше, че всеки момент ще загуби и последната си капка самоконтрол. Всички смъртоносни инстинкти, които бе развил до съвършенство в детството си, щяха да се излеят, отприщени от яростта.

— Аз спасих репутацията й, след като ти остави оная харпия да я съсипе! — изкрещя в отговор Вандър. — Ти можеш да спасиш Лала от съдба, която е по-лоша от смъртта — от това да живее с противната си майка — но аз ще се оженя за Индия. Защото аз бях този, който излезе напред и я защити, ти, абсолютно копеле такова!

Думите му удариха със сила, два пъти по-голяма от тази на юмруците. Ръцете на Торн се отпуснаха и Вандър се изтръгна от хватката му, претърколи се и седна с гръб към стената.

Дясното око на Торн бе започнало да се подува и затваря, от врата му висяха останки от риза. Той отвори яката си и я захвърли настрана.

— Няма да се ожениш за нея — отсече той с дрезгав глас. — Не ми пука какво си оповестил пред всички, аз съм единственият мъж, който ще се ожени за Индия.

— Преспал си с нея — заяви Вандър с равен глас. — Ти, надут задник такъв! Преспал си с най-желаната жена в цяла Англия — не ми казвай, че не си, защото и слепец може да види как я гледаш — и не си й поискал ръката? А когато самият Дявол захвърли репутацията й в калта и я стъпка, не каза нищо. Да не си си загубил скапания ум? — сега вече отново крещеше.

— Това не ти влиза в работата — отговори Торн. Всеки сантиметър от тялото му трепереше от ярост.

— Глупости!

Вандър облегна глава на стената. Гърдите му все още учестено се надигаха.

— Щях да се оженя за нея със или без провокацията на лейди Рейнсфорд, глупак такъв. Реших да й предложа още след като я видях за пръв път и проведох един-единствен разговор с нея. Дори не съм я целунал. А ти си преспал с нея така, сякаш е обикновена курва, а после остави да съсипят репутацията й.

— Снощи я помолих да се омъжи за мен! — изръмжа Торн. — Тя ми отказа, така че едва ли бих могъл да заявя, че съм женен за нея. Смятах да я помоля пак.

— Помолил си я да се омъжи за теб, след като вече си преспал с нея? Решил си, че лейди Зенобия Индия Сейнт Клер ще се омъжи за теб само защото си бил така великодушен да й предложиш ръката си, след като си легнал с нея? Защо ще иска да се омъжи за теб?

— Възможно е да носи детето ми — отвърна кратко Торн, но през цялото му същество преминаваше горчива ледена тръпка. Вандър беше прав. Защо, по дяволите, Индия би поискала да се омъжи за него?

Вандър издаде гърлен звук на отвращение и изръмжа:

— Не си използвал балончето? Какво, по дяволите, си мислил?

Очите му проблеснаха към Торн в потъмняващата стая.

— Когато съм край нея, не мисля — отговори Торн. Такава беше истината. — Когато я помолих да се омъжи за мен, тя отказа. Каза, че ако се роди дете, ще ми го остави.

Вандър — повече от всеки друг на този свят — щеше да разбере какво означава това за него. Агонията, която предизвикаха думите й.

Но приятелят му само изсумтя.

— И ти й повярва? Проклятие, Торн, ти наистина не я искаш. Дори не я познаваш!

— Чак по-късно осъзнах, че ме е излъгала — отвърна напрегнато Торн.

— Тя ти е заложила капан и ти си паднал право в него. Можеше да имаш шанс с нея — нали все пак те е приела в леглото си — но сега този шанс вече го няма.

През ума на Торн преминаха образи: Роуз, която гледаше към Индия, докато тя й четеше книжка, и Индия, която му разказваше как родителите й са я изоставили. Вандър беше прав. Тя го бе подложила на изпитание и той се бе провалил.

Стана бавно. Знаеше, че след няколко часа ще е покрит със синини. С Вандър се бяха нахвърлили един върху друг като подивели животни.

Приятелят му все още седеше, подпрян на стената, отпуснал ръце на коленете си. Без да вдига глава, той каза:

— Тя е моя, Торн, и колкото по-скоро свикнеш с това, толкова по-добре. Ти се държа с нея като с уличница и не я защити тогава, когато имаше нужда.

Всяка дума се забиваше в корема на Торн като пореден удар от свит юмрук.

А после Вандър вдигна глава и отметна назад косата си, просмукана от кръв и бренди.

— Ти имаше своя шанс и загуби. Аз ще се оженя за нея. Ще оставя ти да решиш дали да продължим да бъдем приятели.

Той се изправи с леко залитане, притисна едната си ръка към хълбока и излезе, без да поглежда назад.

Торн влезе в спалнята си, вонящ на алкохол. Виждаше само с лявото си око.

По дяволите! С тази мечта беше свършено. Радва й се колко дълго, половин ден? Мечтата, че Индия е негова, че може да се ожени за жена като нея: възхитителна, сияйна, красива… забавна. Необуздана в леглото също така, както и навсякъде другаде, от онези жени, които се хвърляха към живота, забравили всякакви страхове, и черпеха от него с пълни шепи.

Но лейди Зенобия Индия беше дама. А той беше копеле, което се държа като копеле. Естествено, че не го искаше. Всъщност му отказа много любезно.

Той се отпусна в горещата вана и се насили да погледне истината в очите. Щеше отново да й предложи брак, дори и само за да й докаже, че първия път е бил воден от нещо много повече от възможността за бебе.

Но този жест щеше да бъде безполезен. Не беше чувал за нито една част на Англия, в която дъщерите на маркизи да се омъжват за копелета. Индия щеше да се омъжи за Вандър. Бе родена за херцогиня. Двамата щяха да са щастливи заедно — блестящи красиви представители на най-висшето съсловие в Англия.

Той излезе от ваната и бързо се облече. Ако щеше да моли една бъдеща херцогиня да се омъжи за него, щеше да го направи като джентълмен, какъвто не беше. Не като я завлече в някой алков и се държи с нея като с курва. Не, щеше да коленичи, реши той, докато завързваше шалчето си в истински гордиев възел.

А след като Индия отхвърлеше предложението му, това щеше да е краят. Той щеше да загуби едновременно най-стария си и верен приятел и жената, която обичаше. Само при мисълта за това почувства как в гърдите му се надига задушаваш мрак.

Вече беше време за вечеря. Предполагаше, че Индия ще е долу и ще отпива шери заедно с другите. За миг се зачуди дали лейди Рейнсфорд е заминала за Лондон, или още трепери в стаята си. После прогони тази мисъл. Пет пари не даваше какво ще стане с въпросната дама, нито пък, честно казано, какво ще стане с дъщеря й.

Той слезе по стълбите с идеята да дръпне Индия в кабинета си — почтително, — за да поиска ръката й.

Баща му чакаше във фоайето.

— Съжалявам, но сега не мога да говоря — каза Торн на път към салона.

— Сине.

Нещо в тона на Вилиърс накара Торн да спре и да се обърне.

— Изглеждаш малко поочукан.

Торн нетърпеливо махна с ръка.

— Сигурно си чул врявата.

— Флеминг се справи прекрасно със задачата да задържи всички на приземния етаж.

Лицето на херцога беше безизразно, но очите — не.

— Те взеха специалното разрешение, Тобаяс. Ако тръгнеш сега, още можеш да ги хванеш — няма да могат да се оженят преди сутринта. Отидоха в Пигълстън, където в енорийската църква има викарий на постоянен пост.

Торн изпита чувството, че върху тила му се стоварва тежък чук. Чувствата, които го заляха бързо и яростно, нямаха нищо общо с цивилизоваността — бяха чувства, достойни само за касапница.

Щеше убие Вандър. Да го убие. Да го разкъса на четири парчета.

Кръвта запулсира свирепо в крайниците му и изведнъж той проумя с абсолютна сигурност, че може да убие най-близкия си приятел, без да му мигне окото. По дяволите уважението, което трябваше да прояви към Индия! Тя беше негова и нито един проклет херцог нямаше да я получи, дори ако се наложеше да я откъсне насила от Вандър пред олтара и да я хвърли в каретата си.

— Точно така — съгласи се той и се обърна към вратата. Умът му бушуваше. Трябваше да тръгне, трябваше да ги намери, да убие Вандър и да се ожени за Индия.

Разбира се, че ще тръгне с Вандър. Какво друго би могла да направи? Торн така и не я обяви за своя, не и истински.

— Каретата ми е готова — обади се баща му.

Наистина пътническата карета на херцога чакаше на алеята, конете потропваха с копита и конярите стояха в готовност.

Торн кимна на баща си, зърна в очите му пламъче на дяволска развеселеност — още един признак за изкривените бащински инстинкти на херцога, — качи се в каретата и нареди на кочияша да тръгне към най-голямата странноприемница в Пигълстън. Прекара следващите няколко часа, като се люшкаше между укори към самия себе си и потискане на задушаващите го вълни от гняв, който изпитваше при мисълта за Вандър.

Най-накрая конете слязоха от пощенския път и тръгнаха по улици, настлани с калдъръм.

Когато спряха в двора на „Каретата и рогът“, Торн скочи на земята и разбуди ханджията. Но макар че раздаваше банкноти от пет лири така, сякаш бяха полупенита, всички хора, с които говори, в нито една от трите странноприемници в Пигълстън, се кълняха наляво и надясно, че не са виждали двойка, която да отговаря на описанието на Вандър и Индия. Сега вече на челюстта на Торн играеше един мускул, а лицето му очевидно бе така разкривено от ярост — да не говорим за посинялото око — че при приближаването му мъжете се отдръпваха.

Нищо повече не можеше да направи. Бе установил къде се намира църквата и рано сутринта щеше да дойде, за да спре венчавката.

Индия нямаше да се омъжи за Вандър, дори да се наложи Торн да нападне викария пред олтара.

Взе си стая, но не можеше да легне. Всеки път, щом си представеше Вандър и Индия легнали на едно и също легло, през тялото му преминаваше изгаряща болка. Споменът за лицето й, когато го излъга, а той й повярва… презрителното й изражение, когато му каза, че е била девствена, макар че той не беше забелязал.

Ето защо щеше да се омъжи за Вандър. Той бе разрушил това, което съществуваше помежду им… всъщност се боеше, че е разрушил нея.

Тя не се и опита да се възпротиви на грозните обиди на лейди Рейнсфорд. Не каза нито дума, след като заяви, че Роуз е нейна дъщеря. Това не беше в неин стил.

Торн се взираше в тъмнината и чакаше. Кроеше планове.