Любен Дилов
До райската планета и назад (3) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

1
КРАЯТ НА СПОРА. КАКВО ВИЖДАТ МОМИЧЕТАТА, КАКВО ВИЖДАТ МОМЧЕТАТА И КОЙ Е НАОПАКИ

Казахме „добър ден“ на Нуми и Ники, но в космоса, разбира се, няма ни ден, ни нощ. Там всичко е относително, твърдят учените. Дни и нощи имат само планетите, които се въртят около себе си, както ние се преобръщаме на плажа, та слънцето да пече ту гърба, ту корема ни. Ако си близо до някоя звезда, ще се пържиш в нейния ужасно горещ вечен ден. Ако си далеч от звездите, ще зъзнеш във вечната ужасно студена нощ. Но и тия думи са измислени от хората. На космоса, изглежда, му е все едно дали е ден, или нощ. А може би той си има други думи за времето, за часовете, за годините. Думи, които знае навярно само Спасителят на живота Малогалоталотим, защото той познава Вселената по друг начин и по друг начин се движи из нея, без да му е горещо или студено.

Погледнеш ли например през голямото му око, когато той лети в пространството между звездите, тогава ще видиш пък нещо съвсем друго. То не прилича нито на ден, нито на нощ и на Земята изобщо не може да съществува. Тогава Мало сякаш се носи в един красив безкраен тунел. Този тунел се образува от голямата му скорост, при която светлината на звездите се размазва на шарени ленти. Нещо подобно на дъгата, която се появява на земното небе след дъжд.

Учените наричат това явление Ефект на Доплер или Доплеров тунел. Не защото прочутият физик Доплер пръв е минал през такъв тунел. Нуми и Ники бяха първите хора, които минаха през него. А защото Доплер математически е доказал, че при много високите скорости в космоса ще се образува такъв светлинен тунел. Ето как чрез математиката човек може да си остави името чак в космоса, без изобщо да е стъпвал там! И е добре да го знаят ония ученици, които бягат от часовете по математика и физика, а иначе си мечтаят да открият какво ли не и да станат прочути.

Двете деца бяха се свили едно до друго в окото на Мало и напрегнато се взираха в дъгоцветния тунел. Те отдавна бяха минали под пространството, изскачайки навярно чак в друга галактика. Ники обаче все още не можеше да свикне истински с този силен удар, когато Мало изведнъж се гмурнеше под пространството, в Нищото. Въпреки лекарството, което всмукваше от специалната тръбичка в шлема на пиранския скафандър, който му даде Нуми. Все още върху гърба му сякаш се стоварваше най-малкото трикрил гардероб, а в ушите му забучаваха десет мотоциклета с повредени ауспуси. После в главата му нахлуваше Нищото, от което той напразно се опитваше да запомни нещичко. Двамата или просто умираха там, под пространството, където този свят не съществува, или Нищото не можеше да бъде запомнено. Запомня се нещо, а нищото как ще запомниш? Опитайте и ще се убедите! И тогава няма да се сърдите нито на Нуми и Ники, нито на автора на книгата, че не могат да ви разкажат нещо за това Нищо.

След него идваше новият удар, който ги събуждаше в красивия Доплеров тунел. Този път обаче май летяха прекалено дълго в него. Сигурно новата планета, която Мало избираше за тях, се намираше далеч. Двамата имаха време пак да се заситят в хранителния разтвор на утробата му, да поспят, дълго да си разказват разни земни и пирански истории. И едва сега шарени те стени на тунела започнаха да избледняват. Някои жълти и оранжеви ленти първи се изгубиха и в опразненото от тях място надникна мракът на междузвездното пространство. Мало най-после намаляваше скоростта си.

— И наистина ли не ти каза къде отиваме? — попита я пак Ники. — Сигурно искаш да ме изненадаш, а?

— Буф — възкликна Нуми. Така възклицавали пиранци, когато нещо им е досадно. — Нали ти обясних, че аз не мога да разговарям с него както с теб! Той само ми внушава какво да правя, когато нещо трябва да се направи.

— А ти все пак какво му поръча? — не я остави на мира Ники. — Признай си! Зверове или цветя?

— Това, което ти желаеше. Планета с непознати зверове.

— Но аз нали ти казах, че желая това, което ти желаеш! А щом ти желаеш това, което аз желая, значи трябва да бъде както ти желаеш.

— Буф, Ники! Не почвай пак, моля те! Чак ми се завива свят!

Момчето се засмя.

— На кой мозък? На изкуствения ти може ли да му се вие свят?

— И на него ще му се завие, ако не престанеш с тия спорове.

— Добре де, няма вече. Важното е да стигнем някъде, че тук започна да ми писва.

— Какво ти писва? — огледа го Нуми любопитно и дори се ослуша да чуе пищенето. Макар да бе научила великолепно неговия земен език, тя не винаги разбираше ония по-особени изрази, които употребяваха земните момчета. Защото бе го учила от радио и телевизионните предавания.

— Исках да кажа, че ми омръзна — поправи се той, иначе трябваше да й обяснява нещо, което не беше лесно за обясняване.

— Значи ти е скучно с мен?

— Буф — послужи си Ники с нейното възклицание. — Ама и вие, пиранските момичета, ли сте същата досада, все към себе си да отнасяте нещата!

Очите на Нуми се натъжиха и той побърза да се поправи още веднъж.

— Казах ти, много ми е хубаво с теб и сме напълно съвместими. Виж, на бузата ми няма нищо, пъпките изчезнаха. А онова, за свиването на времето, също може да не е вярно. И всички на Пира и на Земята да са си живи и здрави. Нали още никой не е пътувал като нас из космоса, та да го е проверил.

— Науката не лъже — заключи вяло Нуми.

Ники се изправи на колене, защото краката му бяха изтръпнали.

— Тя не лъже нарочно. Сама видя за колко неща вашата наука казва едно, пък нашата съвсем друго.

— Но за свиването на времето казват еднакво.

Това беше вярно. Ники обаче трудно понасяше и сълзите на момичетата, и собствената си мъка, та побърза да имитира старческия гласец на своя прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че ние все си мислим за Вселената едно, пък после то излиза друго. А като повярваме в това друго, след време то се окаже още по-различно. И така нататък. Няма край тая работа, ще знаеш. И в науката е същото. Важното е човек да не излиза в космоса гол, щото хремата му е в кърпа вързана.

И Нуми най-после се усмихна. Тя не знаеше, разбира се, как може да се върже хремата в кърпа, но й се стори, че това, което Ники каза за вярата на хората и за техните заблуждения, е истина. Усмивката й не излезе вече шарена. Не беше пъстро от отраженията и цялото й лице. То грееше в ясна слънчева светлина.

Кръглата зеница на Мало, през която те също можеха да гледат, бе запълнена от огъня на непознато слънце. Сега Ники не се уплаши, както първия път, че могат да паднат на звездата и да изгорят, Мало само я заобикаляше, за да се отправи към търсената планета. А как от толкова далеч познаваше какво има на нея, си оставаше едно от чудесата на загадъчното същество, които хората сигурно никога не ще разкрият, докато сами не се сдобият с подобни фантастични способности.

Децата онемяха в очакване какво ще им покаже зрящото през милиарди километри напред око на Мало. И ето, то потъмня. В него отново изгряха бледите лъчи на далечните звезди, пръснати като стафидки в черното тесто на космоса. Една от тях скоро почна да нараства и се превърна в жълтеникава топка. Слабият й светлик веднага я издаде, че се е преструвала на звезда. Той беше само отражение от лъчите на нейното слънце. Сигурно знаете, че планетите нямат собствен огън. Те светят благодарение на слънцето, което ги е родило.

Каква ли планета щеше да им предложи този път добрият Мало? Предишните не бяха кой знае колко приятни с глупавите сомо хапиенси, дето знаеха само да се хапят помежду си, и още по-глупавите звездна хора, които обезглавяваха привържениците на истината.

Ники чак се изпоти от напрежение. Добре, че пиранският скафандър бързо попиваше всички течности от тялото му. Такъв скафандър ако си имаше на Земята, майка му нямаше все да му напомня да се пази от изпотяване.

Неизвестната планета бързо измести целия космос и се настани в зеницата на Мало. А телата на децата пък внезапно олекнаха. Мало бе изключил гравитацията около себе си и слизаше като перушинка леко. Защото и това той правеше обратно на измислените от хората машини. При кацане и излитане в него не нахлуваше тежкото претоварване, от което страдаха земните космонавти, то се проявяваше само при преминаването му под пространството. Сега за няколко минутки в Мало наставаше безтегловността.

Ники я преживяваше за пети път и вече й се радваше. Ако не седяха в окото на Мало, а в просторната му утроба, която бе се превърнала в тяхно постоянно жилище, сигурно щеше да си поплува из въздуха. След още миг обаче те прекосиха облачната покривка на планетата и пред погледа му затрепка чудно видение.

Цялата равнина под тях бе като нарисувана от много вдъхновен и щастлив художник. Сред нея цъфтяха в пищно великолепие бухналите глави на огромни цветя и храсти.

— Мечта! — прехласна се тихичко той, сякаш се боеше да не го чуе планетата.

— Ужасни са!

— Кои? — обърка се Ники от възклицанието й. — Аз не съм виждал по-красиви цветя.

— Какви цветя — сопна му се Нуми. — По-отвратителни зверове от тия не мога и да си представя!

— Я не ме будалкай! Зверове! Понеже аз онзи ден казах, че искам зверове, ти сега…

Нуми ядосано го прекъсна.

— Аз не знам какво е това „будалкай“, но ти явно ми се подиграваш, загдето исках планета само с цветя. А аз наистина казах на Мало твоето желание и ето ти ги зверовете! За такива ли си мечтаеше?

— Нуми, не бива така — предпазливо я укори той, за да не се скарат точно преди кацането им на планетата. — Аз наистина виждам само едни цъфнали храсти и цветя, цветя…

Децата се изгледаха с подозрение в очите. Ники не издържа на изпитателния й поглед, отново се обърна към зеницата на Мало и смаяно възкликна:

— Я! Няма никакви цветя! Ама и животни не виждам.

Пиранското момиче също бе изненадано.

— Изчезнаха! Само планини някакви…

— Само планини и морета! Та ние сме още далеч, Нуми, и нищо друго не се вижда изобщо! Какво беше тогава това одеве?

— Не знам. Ще попитам мозъка си.

Тя пъхна пръстче зад лявото си ухо и натисна копчето на електронния мозък. Послуша обясненията на вътрешния му глас, после го изключи.

— Казва, че когато човек дълго пребивава в затворено пространство, без други възприятия, мозъкът му понякога сам си произвежда някакви видения. Тогава вижда неща, които силно му се е искало да срещне или пък нещо съвсем чудато, дето го няма никъде. Вашите учени наричали това явление ейдетически представи.

— Ей… де… тически ли? — разчлени Ники мъчната дума и си спомни, че когато седеше дълго в клозета, без да си е взел книга за четене, мозъкът му си фантазираше каквото си щеше. Но то май не беше същото явление.

— Ейдетически — повтори Нуми. — Така му казват вашите, но и ние го имаме.

— Добре де — заяде се Ники Лудото, — защо ти, като искаше цветя, видя моите зверове? Все наопаки да си!

— Ти си наопаки! — върна си малката пиранка.

— Но аз наистина исках да бъде планета с цветя, защото ти я искаше!

— И аз исках да бъде, каквото ти искаше! Със зверове… — поразтрепераха се устничките на момичето.

— Хайде, хайде, вземи сега пак да ми ревеш, че не сме били съвместими! Изобщо това не са ейдетически, а идиотически представи!

Ники усети, че тя не разбра шегата му или не я прие, за да не обиди сериозния си електронен мозък, затова отново прибегна до мъдростите на своя прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че момичетата все виждат не това, което виждат момчетата. И няма значение от коя планета са.

— А пък момчетата винаги обратното — засмя се тя и скокна от мястото си. — Хайде за шлемовете!

Скокът й беше непредпазлив. Тя удари главата си в меката плът на Мало и се завъртя като пумпал във въздуха, размаха ръце и крака. Ники само с едно докосване я завъртя още по-силно. Нуми весело се разписка, а той се запревива от смях, защото тя се кълчеше така, както никакви ейдетически представи не можеха да ти го представят.

— Спри ме вече — примоли се момичето накрая. — Моля те, Ники, не мога сама! Мало ей сега ще кацне!

Той улови единия ботуш на скафандъра й и я смъкна надолу. После двамата нетърпеливо запълзяха през тъмните, пулсиращи като живи проходи на Мало. Трябваше да се приготвят за непознатата планета, а все още не знаеха какво ще им предложи тя — невиждани цветя или невиждани зверове.