Любен Дилов
До райската планета и назад (19) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

1
МАЛО НЕ ДАВА ОБЯСНЕНИЯ. САМ НА НЕПОЗНАТА ПЛАНЕТА. КАК СЕ ПЛАЧЕ НА БЪЛГАРСКИ.

— Защо бе, Мало — попитах го със същата болка и аз, самият автор — защо, о мъдри, всемогъщи и многоуважаеми Малогалоталотим, защо раздели тия две мили деца? Нима те обидиха с нещо? С какво се провиниха? Та те не искаха кой знае колко много! Вселената е пълна с безброй планети, а те искаха някоя съвсем мъничка, на която да са винаги заедно! Твърдиш, че хората трябвало сами да намерят пътя един към друг. Добре, но как ще го намерят през тези невъобразими разстояния? Защо отказваш да им помогнеш? И никога, никога ли вече няма да ги събереш отново?…

Не, Мало и на мен не даде никакво обяснение за постъпката си. Дори не ми внуши какво да правя по-нататък с моите любими герои. Или може би аз просто не умеех да възприемам внушенията му, защото, също като Николай, притежавам само един най-обикновен земен мозък. Затова не ми оставаше друго, освен да го помоля поне да върне момчето живо и здраво на нашата си Земя.

А то продължаваше да лежи в утробата му, почти безчувствено от отчаяние. И когато върху му се стовари страховитият удар, с който Мало се гмуркаше под това проклето пространство, Ники си помисли, че ще е по-добре наистина да умре там, в безвремието. Не му се събуждаше вече в никакви други времена и пространства. Защото за какво му е да живее така безкрайно самотен, след като това безмилостно време бе отнело и родителите, и приятелите му, а сега завинаги го отделяше и от Нуми?

Той не бе всмукал от предпазното лекарство и щеше сигурно да спи още дълго, ако не бе го разбудило нещо така необяснимо и страшно. В светлината на неугасналото си фенерче той видя стените на Мало да се приближават към него с ужасяващи гърчове. Голямото преди помещение, в което, според разказа на Нуми, били се побрали всичките петдесет пиранци от техния повреден космолет, сега се свиваше с бързината на балон, чието гърло някой бе отвързал. Умираше ли Мало? Защо се гърчеше като в предсмъртни мъки? Ники скочи на колене, протегна ръце да се запази от приближаващата го стена, но ръцете му потънаха в нея. Едновременно с това другата стена силно го притисна отзад и той полетя нанякъде. Полетя като изстрелян в непрогледен мрак и падна върху нещо твърдо и неравно. Не усети болка, само леко замайване. Дори фенерчето не изтърва, то само бе изгаснало в ръката му, с която се подпря при падането.

Сега около него имаше някаква възрозова светлина, но тя идеше от Мало, който отново се издуваше и нажежаваше. Значи той не умираше, а просто бе го изхвърлил от себе си като непотребна вещ и се готвеше да отлети. Само след секунда още той се издължи нагоре и се откъсна от черната почва под тях.

— Мало, защо… — викна момчето подире му. — Малооо…

Напразно! Загадъчното същество бързо се превърна в мъничка оранжева звездица и изчезна сред звездния безброй.

Звездите наистина бяха безброй. Толкова много звезди Ники не помнеше от никое небе. Те светеха ясни, неподвижни и студени, сякаш ги гледаше през бинокъл. И въпреки това наоколо му цареше необикновено дълбок мрак. Къде ли се намираше?

Той стисна фенерчето в дланите си и то послушно светна. Поднесе към него лявата си китка с уредчетата. Те предупреждаваха с най-тревожните си светлинки: не бива да сваля нито скафандъра, нито шлема! Тук цареше чудовищен студ, а въздухът… Въздух навярно изобщо нямаше и затова звездите изглеждаха толкова близки и големи. Краката му бяха потънали в цяла педя зърнест прах, а тук и там над него стърчаха остри камъни, които хвърляха зад себе си още по-черни сенки. Сред тях той съзря чантата и земните си дрехи. Значи Мало също бе ги изхвърлил.

Ники направи крачка към тях, като към единственото му близко нещо, макар те да не му бяха нужни, и залитна. Сега отново усети и лекотата в тялото си. Той познаваше вече тази лекота — от Мало, когато унищожаваше гравитацията в себе си, и от планетата с двойните чудовища. Тук тя не беше толкова силна, но му подсказа нещо, което окончателно го смаза. Мало не бе го оставил в безлюдно място на Земята. Това бе чужда планета с многократно по-слабо притегляне. Това бе още планета, на която, според показанията на уредите, дори вируси не съществуваха.

Ники седна предпазливо край вещите си и угаси фенерчето, защото то осветяваше около него само един кръг, пълен с отчайваща пустош. Защо Мало го захвърли тук? По-добре направо да беше го убил! Далеч преди да се изчерпеха запасите му от вода, храна и въздух, той щеше да умре от мъка и от самота. От тази сигурно най-мъчителна от всички видове смърт.

Имаше изход, разбира се. Трябваше просто да вдигне шлема си и всичко щеше да се свърши бързо, веднъж и завинаги. Ники си го помисли, съвсем сериозно си го помисли, но не го направи. Все още не разбираше защо Мало постъпи така, след като преди бе се отнасял толкова добре с тях. Не, спасителят на живота сигурно не би могъл да изостави един човек в такива условия. Дали не бе го върнал на Земята, защото там сега е още по-опасно? Дали все пак не е избухнала атомна война, от която хората толкова се страхуваха, че ще унищожи цялата планета? И го е довел тук, където може би е по-безопасно и съществува някаква надежда за него?

Визьорът за нощно гледане в шлема му бе се задействувал автоматично и момчето видя сивочерния зъбер на някаква планина. Изглеждаше твърде близко, но там, където няма въздух, всичко изглежда близо. Към нея ли да тръгне, обратно на нея ли? И трябваше ли изобщо да върви нанякъде? Но кой щеше да го намери тук, дори да имаше някой на тази невъзможна за живеене планета? Дали да не опита все пак с радиото в своя шлем?

Той прокашля свитото си от отчаяние гърло и плахо извика: Ес-о-ес!

Смешно беше, разбира се. До полудяване смешно и той сам не знаеше откъде му хрумна да си послужи с повика за помощ на земните моряци. Но нима нямаше да бъде още по-смешно, ако извикаше на тая непозната планета „помощ“ — на майчиния си език?

Никой не му отвърна. Дори шумолене на вятър не проникваше през шлема в ушите му. Щом няма въздух, няма да има, естествено, и вятър, няма да има и никакъв звук. Защото звуковите вълни се разпространяват само във въздушна среда, досети се бившият ученик Николай Лудогорски. Но радиовълните, те можеха и без въздух. И той пак извика няколко пъти, все по-високо своето, колкото глупаво, толкова и безнадеждно „Ес-о-ес“.

Неочаквано сред неговото „ес-о-ес“ се вмъкна като ехо още едно. Ники не веднага разбра, че го произнесе друг глас. Изкрещя го още няколко пъти и се ослуша. А чуждият глас тихичко и въпросително повтори:

— Ес-о-ес? — после като че ли се позамисли и добави: — Какое там тебе СОС? Кто ты?

— Я! Я! Я! — извика Николай, осъзнал, че го запитаха на руски и неудържимо се разплака, чул тази толкова близка му земна реч.

— Володя, слышишь? Плачет там кто-то, что ли? — рече някому същият глас, който се оказа глас на момиче.

Въпреки това Николай извика:

— Плачет, плачет!

— А почему? — спокойно се учуди момичето, което сигурно се намираше някъде на топло и защитено.

— Я, я, я… сам! — заекна Ники безпомощно. Ако беше залягал в училище повече над руския език, щеше веднага да обясни какво му се е случило.

Момичето му каза нещо, което той не разбра, и трябваше да си признае:

— Не понимаю.

Тогава момичето изрече на друг език, май че беше английски, поне така му прозвуча, а Ники повтори на руски:

— Не понимаю. Я болгарин.

И тогава се случи ново чудо. Момичето се засмя:

— Българин ли? А защо, драги българино, не плачеш на български, та веднага да те разбера?

Подигравката беше твърде жестока, но Ники примря от радост, защо то тя беше произнесена на родния му език.

— Хей, защо млъкна — подвикна момичето в ушите му. — И защо си решил да плачеш по радиото?

— Аз съм сам — обърка се Ники. — Съвсем сам и не знам…

— Намери си приятелка и няма да бъдеш сам — пак се засмя безсърдечното момиче. — Кой си ти изобщо?

— Николай! Николай Лудогорски и… и…

— Не познавам такъв? Откъде говориш?

— Не знам. Някаква чужда планета…

Това кой знае защо възмути момичето:

— Хей, какъв си ти такъв? Руски не говориш, английски не говориш, плачеш като бебе, а отгоре на всичко не знаеш и къде се намираш! Да не си паднал от небето, както казваше прабаба ми?

— От небето, от небето! — горещо я увери Ники, а с това само предизвика новия й смях.

— На главата си ли падна? И на коя точно планета, казваш?

— Не знам — отвърна Ники. — Тук е много тъмно и няма въздух, и е ужасно студено.

Момичето продължи да му се подиграва:

— Виж ти, какво съвпадение! И при нас е същото. А с какъв предавател работиш?

— Не знам. Той е в шлема ми.

— Ето че и това не знаеш. Много си ми странен ти, Николай. Но щом радиото е в шлема ти, значи не си на друга планета. Шеги ли си правиш, или си се загубил някъде?

Ники съобрази, че ако кажеше истината, тази присмехулница съвсем нямаше да му повярва и затова й отвърна, че се е загубил и че се нуждае от помощ. Този път момичето търпеливо го изслуша. После каза на руски на също невидимия Володя да събуди брат му — което Ники разбра — и добави:

— Почакай малко! Ще те намерим. Но ако си правиш шеги с нас, ще те хвърля в най-дълбокия кратер на Луната, така да знаеш!

Заплахата беше изречена доста сериозно, но Ники й се зарадва. Значи се намираше на Луната, която все пак беше близичко до родната му Земя. А отгоре на всичко на нея имаше и българи! Изглеждаше невероятно, но щом, според науката, тук ще са изтекли столетия, то трябваше да е естествено. Нали още преди да отлети с Мало, България си имаше вече свои космонавти! Да, добрият и всезнаещ Мало все пак бе се погрижил той да попадне сред свои хора.