Любен Дилов
До райската планета и назад (11) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

2
НОВИ ЗАПОЗНАНСТВА. МОЖЕШ ЛИ ДА ЧУВСТВАШ ЕДНОВРЕМЕННО КАТО МЪЖ И КАТО ЖЕНА. КАК СЕ ЖИВЕЕ В РАЯ

Всичко на планетата беше мирно, тихо и красиво. Вероятно така са си представяли древните земни жители своя приказен рай. Но те са имали сериозна причина да мечтаят за такъв свят. Земята ги е друсала със страшни земетръси, вулкани са сипели над главите им огън и пепел, реките и моретата често са излизали от бреговете си и са погвали към планините всичко, което не са могли да удавят. А там пък са ги дебнели зверове и студ, и глад. За двете деца обаче, расли в безопасност и изобилие, подобен рай си е направо скучен. И те все се надяваха да срещнат, ако не нещо по-интересно, то поне Адам и Ева, както са си били преди да наръпат забранената ябълка.

Вместо тях от насрещната горичка изскочи едно късокрако, тъпомуцунесто същество, цялото нашарено с червени, зелени, сини и бежови квадратчета. Сякаш беше облечено в костюмче от оня плат, който майката на Ники наричаше „шотландско каре“. Иначе доста приличаше на земно прасе.

Ники извади пистолетчето с приспиващия газ, но то застана пред краката му и го изгледа умолително с червени като на ангорски заек очички. Птиците не се разтревожиха, значи то също не беше хищник.

— Как се казваш? — попита го Ники и прибра оръжието си. — Ясно, ще трябва и на теб да ти се измисля име!

Нуми погали карирания му гръб. То се извърна и зурлата му блъвна като пламък на запалка един дълъг език. Близна ръката й и пак го скри.

— Рече ти „здрасти“ — засмя се Ники, защото тя гледаше с безпокойство близнатото място.

Слухарите край нея усилено закимаха с глави: Да, да, така каза!

— Много особено чувство изпитах! А нищо ми няма, не се изприщи.

— Значи с това боядисано прасе си съвместима, а с мене не! — подразни я Ники Лудото.

— Пак ли искаш да ме разплачеш? — въздъхна чувствителното момиче.

Неочаквано карираното животно се спусна към него и започна да ближе ботушите му с дългия си огненочервен език. Дали не искаше да покаже, че е съвместимо и със земното момче?

Ники внимателно го побутна с крак.

— Ей, това да не ти е сладолед!

Животното се дръпна, но не се обиди. А когато двамата продължиха към горичката, то ги последва заедно с двете птици. Нуми заподскача съвсем като земно момиче. Заподскачаха подире й слухарите, заподскача и прасето с шотландското костюмче.

— Чувствам се като Адам и Ева! — викна тя радостно.

— Едновременно ли? — пак се заяде Ники Лудото. — Или първо като Адам, после като Ева?

Тя се засмя още по-радостно.

— Знам, че казах глупост, но сега ми е весело. И ми се тича, и нищо не ми се изследва. Затова си изключих и мозъка. Да не ми разправя непрекъснато, това било така, онова било иначе. И недей пък ти сега да ми мърмориш като него!

Толкова весела той не бе я виждал! Какво й стана, дали нещо от атмосферата тука?

— Гони тогава! — викна й Ники и хукна с всички сили пред нея.

Подгониха ги слухарите, подгони ги и карираното прасе. Само че птиците, за по-удобно, излетяха и се понесоха над главите им, зад които пък подскачаха провесените на каишките шлемове.

Втурнаха се в горичката от нацъфтели и наплодили високи храсти и се захвана една луда криеница. Често съвсем се загубваха, та ги откриваха само птиците отгоре или смешното животно, което ги надушваше и пристигаше да им поближе ботушите. Когато излязоха от другия й край, бяха останали съвсем без дъх, но не седнаха да си починат, защото видяха хора.

Сред ливадата, ширнала се пред тях, няколко старци се въртяха по много странен начин около един от ония храсти, които Нуми нарече „Тили-тили“. Те виеха гърчавите си тела, протягаха ръце, като пеещи за любов естрадни певци, и с леки стъпки обикаляха храста. Танцуваха ли? Ако се съдеше по облеклото им, те танцуваха.

По облеклото им обаче можеше да се съди и за нещо друго.

— Тия са напълно откачени — каза шепнешком Ники.

— Откъде са откачени? — не го разбра пиранката.

— Нещо им хлопа.

— Нищо не чувам — пак не го разбра момичето от другата цивилизация. — Може би Тили-тили им свири с камбанките си.

Старците, две жени и трима мъже, всъщност бяха голи. Носеха на главите си по един венец, друг венец висеше на тънките им вратове и само коремите им бяха покрити с полички от нанизани треви и цветя. Така да се обличат Ники бе виждал по филмите разни танцьорки от Тихоокеанските острови. Но те бяха хубави мургави жени, а тези сбръчкани и кривокраки старци и баби изглеждаха още по-жалки в своите дрехи от цветя.

Старците не им обърнаха никакво внимание и двамата зачакаха да свършат танца си. Момичето пошушна близо до ухото му:

— Защо се боиш от тях?

Той не се разсърди, че тя отново бе включила електронния си мозък. Сега щеше да им трябва. Отвърна й по същия начин:

— Когато на хората им се повредят мозъците, понякога стават опасни. На Пира нямате ли душевно болни?

— Не. Ако някой заболее от нещо, веднага го лекуват.

— Добре сте си тогава. А при нас луди, колкото си щеш!

— Не се плаши, аз не улавям нищо опасно! Вярно, дотук мозъчните им излъчвания идват слаби и неясни, но ако мислеха нещо лошо, щях да го усетя.

— Ха, какво ще ни направят! Като им цръкна малко газ в носовете, ще заспят завинаги.

— Засрами се, Ники — скара му се тихичко, но строго пиранката. — Това е чужда цивилизация, трябва да се уважава!

Ники не направи дори опит да се засрами. Просто не беше по силите му да уважава старци, които се кичат като хавайски танцьорки. Виж, Нуми да го правеше…

— О, аз също бих се облякла цялата в цветя! — възкликна момичето и сега, ще не ще, той трябваше да се засрами, защото тя явно бе видяла в мозъка му представата, която за миг проблесна там.

— Не се сърди — пак отгатна момичето неговите чувства. — Без да искам. Ти си близо до мен, а те са далече.

Старците спряха най-после танца си около Тили-тили и едновременно си откъснаха по една оранжева топчица. Едновременно ги поднесоха към устата си, едновременно ги захапаха с блажено притворени очи. Изглежда, и това бе част от танца им.

— Видя ли, че се яде! — зарадва се Ники.

— Те пеят — обади се Нуми. — Мозъците им сега пеят.

— А в нашата цивилизация по време на ядене не бива и да се говори, камо ли да се пее — рече весело той.

Щом изядоха плодовете, странните танцьори легнаха на цветния килим. Отнякъде безшумно прилетяха десетина слухара. Накацаха около тях и закимаха със златните си глави, сякаш им казваха: „Така, така! Трябва сега хубавичко да си починете“. През цветята дотърчаха и пет карирани прасета, та стана цял цирк. Всяко си избра по един старец и започна усърдно да му ближе босите стъпала.

— Видя ли как се живее в рая — ядоса се Ники. — Хайде да си вървим!

Вярно е, че старите хора са преживели много неща през своя дълъг и не лек живот, та не всичко им е интересно, но пък толкова нелюбопитни същества досега той не бе срещал. Идват им гости чак от другия край на Галактиката, а те дори не ги поглеждат!

— Да ги попитаме за другите хора — предложи Нуми.

— Ако и те са такива, направо викай Мало да си ходим!

— Сега пък ти каза една глупост. Щом има стари, значи има и млади, които после ще остареят.

Ники още по-силно се ядоса и изтича при тях. Ритна едно от прасетата, да му стори място, хвана първия старец за костеливата китка я силно я раздруса.

— Ей, я ставай, че имам да те питам нещо!

Старецът с мъка вдигна сухите си като есенни листа клепачи, изфъфли нещо. Ники му помогна да седне. Прогони всички животни и един по един разбуди и останалите.

— Недей така грубо! — примоли му се дошлата Нуми.

— Така трябва! Иначе и до утре няма да се събудят. Хайде, почвай сега да учиш езика им!

Също както на планетата на звездните, Нуми посочи най-напред себе си и назова своето име, докосна гърдите на Ники и назова неговото. След което се заслуша в сънливото бърборене на старците. Двата й обединени мозъка не само запомняха веднага техните думи, но едновременно виждаха в мозъците им съответните представи, та лесно ги разбираха. Ето как тя така бързо бе научила не само езика на Николай Лудогорски от Земята, а и езика на звездните.

Тя седна в тревата и изпъна крака. Едно от прасетата се спусна да ближе ботушките й. Ники гневно го срита.

— Ау, Ники, защо така! То не ми пречи — изохка момичето, сякаш него бе ритнал.

— Тия близачи ми се виждат подозрителни.

— Не се сърди, но ти повече ми пречиш с твоите излъчвания. Иди се поразходи наоколо.

— Щом не те е страх сама… — понацупи се той, но тя отново бе се заслушала вече в думите и мислите на старците.