Любен Дилов
До райската планета и назад (23) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

5
КАТАСТРОФАТА. АЛЕКСАНДЪР СЕ ДЪРЖИ ОЩЕ ПО-СТРАННО. НА ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА БИЛО ЗАБРАНЕНО ЧОВЕК ДА СЕ ВЛЮБВА

Лунолетът тупна меко върху лунната повърхност. Децата сигурно бяха получили някаква команда, защото трескаво наскачаха, отвориха люка, заизхвърляха навън разни пакети и торби.

— С единия от нашите е станало нещо — каза му Села. — Най-добре е да си останеш тук.

Николай се засегна.

— Аз да не съм бебе? А моят скафандър е по-добър от вашите.

— Тогава сам си търси занимания — отвърна му тя и се смеси с децата, така че той престана да я различава от другите.

Брат й последен напусна мястото си, като помогна и на несвикналия още Николай да се измъкне през тесния люк. Той бе превключил за кратко на неговата вълна.

— Изглежда, ще имаме много работа, Николай. Случило се е нещо лошо. Стой наблизо, да не загубим пък теб.

— Не мога ли да помагам?

— Още не знаем какво точно е станало — избегна прекия отговор студентът и се отправи към останалите два лунолета, които кацнаха един след друг на двайсетина метра от тях. Детските им екипажи също наизскачаха от люковете.

Всички се струпаха около ръководителя си и той им заобяснява нещо, защото ръцете му описваха плавни движения — някой би добавил „във въздуха“, ако забрави, че на Луната няма въздух.

Ники се усещаше излишен и безпомощен, защото те разговаряха на своята си вълна. Звездите не разсейваха светлината си, както в земната атмосфера, не трепкаха живи, а лъщяха като залепени станиолени конфети на тавана на космоса. Шлемът му автоматично бе задействувал визьора за нощно гледане и безжизненият лунен пейзаж изглеждаше сега още по-отблъскващ в своята неподвижност.

Внезапно, сякаш от недрата на самата Луна, излетя някакво огнено кълбо, голямо колкото портокал, освети всичко в зловещо кървава светлина и откри под себе си една черна бездна. Александър се втурна към лунолета, скочи в него, дори не затвори люка му. Кълбото постепенно изгасна, но сега от лунолета се проточиха напред два силни прожекторни лъча и той бавно запълзя на паешките си крака.

Децата заподскачаха подире му, понесли стоварения багаж. Не свикнал още с тукашната гравитация, Ники залиташе, падна веднъж и на колене в стремежа ся да не изостава.

След стотина метра лунолетът се закова на самия ръб на пропастта, от която бе излетял огненият портокал. Прожекторите му прехвърлиха светлинен мост над нея, но не достигнаха отвъдния й край. Децата също запалиха своите малки прожекторчета, закрепени като старите миньорски лампи над шлемовете им, и бързо занареждаха своя товар по края й. Ники внимателно опипа с крака почвата под себе си, легна над бездната и запали пиранското си фенерче. На дъното на пропастта бе навирил крака четвъртият лунолет. Встрани от него лежеше скафандър, който обаче помахваше с ръцете си, следователно детето в него бе живо. Другите деца не се виждаха. Навярно се намираха в преобърнатия лунолет.

— Ники — екна в шлемофона му гласът на Села, — твоето прожекторче е по-силно, дръж го така да ни светиш.

Той пак не разбра къде е. В сивия здрач пред очите му всички деца изглеждаха еднакви и само Александър стърчеше над тях. Той изтегляше от шлюза на лунолета нещо дълго, което приличаше на въжена стълба.

Въжената стълба — тя действително беше такава — се заспуска по отвесната стена на пропастта. Когато стигна средата й тя, изглежда, бе стигнала и своя край. Въпреки това едно от децата веднага заслиза по нея с грамаден пакет на плещите си. Стълбата застрашително го люлееше насам натам. Достигнало края й, то с внимателни движения разтвори пакета и от него рукна втора въжена стълба, закачена за първата. Тя вече опря до дъното. Чак сега Ники разбра колко бе дълбока пропастта, защото, който е ходил на някоя планета без атмосфера, той знае, че там разстоянията много трудно се определят.

Децата едно след друго се заспускаха в пропастта, нарамили кислородни резервоари, апарати, торби. Всичко се извършваше за Ники в абсолютна тишина, като в кошмарен сън. Горе останаха само Александър и три от децата. Студентът клекна за малко край него и го потупа по рамото.

— Какво е станало? — запита Ники.

Този път Александър му отговори.

— Не знаем. Само в началото чух едно „падаме“, после предавателите им замлъкнаха. Дано не са загинали. Само онзи там изглежда жив, той сигурно е изстрелял и ракетата.

Странен ръководител, помисли си Ники, най-спокойно да си стои тук! Какво ще направят тия дечурлига там самички?…

Но те вече правеха нещо. Две от тях клечаха над лежащия, останалите се мъчеха да обърнат машината на краката й. След малко двете довлякоха невръстния лунен жител до стълбата, надянаха последното й стъпало през раменете му, вързаха го. Сигурно бяха дали и някакъв знак или бяха съобщили нещо по предавателя си, защото едно от децата край Ники бързо влезе в лунолета. И ето че стълбата сама заизкачва нагоре пострадалия. Изглежда в лунолета имаше автоматично устройство, което я навиваше.

Щом шлемът му се показа над ръба на пропастта, останалите подхванаха другарчето си и го издърпаха настрани. С необикновена бързина смениха кислородния му апарат и го повлякоха към другите лунолети, които бяха доста далеч. А ръководителят им си клечеше все така безучастно край Ники.

На Николай се прищя да помогне поне при носенето, но нямаше къде да закрепи фенерчето. Долу все още се нуждаеха от силната му светлина. Децата бяха успели вече да изправят катастрофиралия лунолет и сега измъкваха от люка му безжизнени скафандри. Опипваха ги, мъчеха се да ги раздвижат, подменяха кислородните им апарати. Стълбата заснова нагоре-надолу. Двете тук момчета или момичета — не се разпознаваше през мътните стъкла на шлемовете им — все така самички вършеха тежката работа да пренасят пострадалите в далечния лунолет. Ники кипеше от негодувание, викна: „Защо не им помогнеш?“, но Александър не му отговори. Сигурно не бе включен на неговата вълна.

Щом отнесоха и последното си другарче, двете деца затвориха люка отвътре. Светлият обръч около лунолета веднага засия и той се вдигна нагоре. Значи те, пак сами, откарваха пострадалите в базата! Чак сега Николай чу студентът да казва:

— Разправят, че повредата била сериозна. Любопитен съм дали ще се справят. Кислородът им е на привършване, а резервните апарати дадоха на ранените.

Ники избухна:

— Вместо да си толкова любопитен, слез да помагаш!

— Ами ако им се случи, когато няма кой да им помогне? Не се сърди, дядо Николай, но аз съм студент по педагогика и от лунолети разбирам, колкото и те.

Той се изправи и влезе в лунолета. Върна се оттам с два кислородни апарата и някакъв пакет. Ники отново чу гласа му в шлемофона си:

— Добре си ти с твоя вълшебен скафандър! А ние трябва вече да бягаме. Тия са последните резерви. Щом ти е доскучало, дай аз да държа фенерчето, пък ти им ги отнеси.

Сигурно би могъл да ги пусне и по автоматичната стълба, но Ники трябваше да приеме предизвикателството, ако не искаше да се посрами. Той веднага му подаде фенерчето и се зае да съобрази как най-добре би могъл да носи едновременно трите доста обемисти неща. Апаратите имаха ранични ремъци и лесно увиснаха на рамото му, но пакетът нямаше дори дръжка. Значи се налагаше да се държи за люлеещата се стълба само с едната ръка.

— По-бързо — подкани го Александър, — минутите текат.

— А защо не оставите лунолета? Нямате ли тука техници?

— В базата нямаме. Вместо това, Николай, имаме един строг закон. В космоса техника не се изоставя. Е, ако сега не смогнем, ще дойдем пак, но другите групи ще ни се смеят. Хайде, от теб зависи дали ще успеем! И внимавай, защото паднеш ли, никакъв пирански скафандър няма да те спаси!

Ники предпазливо увисна на въжетата. Целият изстина, въпреки топлещия го скафандър. Трудно напипваше с крак следващото меко стъпало, а понеже се държеше с една ръка, стълбата още по-силно се огъваше и люлееше. Едва след двайсетина стъпала налучка някакъв ритъм. Главното беше да не гледа надолу, защото веднага почваше да му се струва, че вече е стигнал и се изкушаваше да скочи, а знаеше, че това е илюзията на безатмосферното пространство.

Не помнеше за колко време слезе. Стори му се по-дълго от година. А не бе стъпил още както трябва на каменното дъно, когато децата смъкнаха от гърба му апаратите, грабнаха пакета изпод мишницата му. Две от тях откачиха своите апарати и надянаха донесените. Останалите избутаха Ники от стълбата и се заизкачваха с такава бързина, сякаш очакваха след себе си експлозия. Сигурно техният кислород беше пред свършване, а тук щяха да останат само ония с новите апарати. Внезапно в шлемофона му се обади гласчето на Села:

— Браво, дядо Ники, за твоята възраст ти добре слизаш по стълбите! Сърдечни благодарности! Можеш вече да се връщаш.

И тя му помаха с ръка, за да я разпознае. Беше се навела над разтворения вече пакет с резервните части.

— Аз имам достатъчно въздух — каза Николай, защото му се искаше да остане край този глас, който въпреки вечната си закачливост, бе му станал по-близък, отколкото гласа на брат й с неговото чудовищно равнодушие към съдбата на децата. — Ако мога нещо да помогна?

— Ще поддържаш духа ни — засмя се в ушите му Села. — Изпей ни за бялото зайче!

— Защо все ми се подиграваш? — обиди се Ники и тръгна към стълбата.

С някакви части в ръце Села изчезна в повредения лунолет, но гласът й го догони.

— Прощавай, държа се лошо! Но аз сигурно се отбранявам по този начин, Ники. Има опасност да се влюбя в теб, пък е строго забранено да се влюбваме, когато сме на обратната страна на Луната.

Както са казвали някога на Земята, Ники си глътна езика. Що за деца бяха това? Сами управляваха и поправяха лунолети, сами се справяха с всичко, а отгоре на всичко дрънкаха едни работи, дето те е срам дори да ги слушаш!…

— Хей, защо мълчиш? — подвикна Села в ушите му. — Не съм ли права? Пък и много смешно ще бъде едно тринайсет годишно момиче да се влюби в такъв старец!

Тя доста силно се задъха. Изглежда работата вътре изискваше големи усилия. Ники още се колебаеше дали да посегне вече към стълбата, когато тя изведнъж се вдигна пред носа му и стремително изчезна нагоре. В кратера нахлу непрогледен мрак.

— Какво стана? — уплаши се той.

Села подаде глава през люка и го простреля с лъча на своето прожекторче.

— Отлетели са. Нямат вече въздух. Не бой се, скоро ще свършим!

И тя пак изчезна в лунолета. Ники изчака очите му да прогледнат отново през нощния визьор и тръгна да обикаля лунолета. Освен няколко одрасквания от камъните, по него като че ли нямаше други повреди. Той постави длан върху металния му корпус и усети дори през скафандровата ръкавица леко вибриране. То ту се усилваше, ту отслабваше. Работеше ли вече непознатият му йонен двигател?

— Хайде, качвай се — подвикна Села. — Ще се опитаме да вдигнем тая глупава машина.

Ники се отправи към люка, съзря пътьом захвърлените празни кислородни апарати и ги вдигна, спомнил си, че в космоса не бивало да се изоставя никаква техника. Села ги пое, после го хвана за китката и го издърпа вътре. Затвори люка подире му. Ники седна на първата седалка. В слабата светлина се виждаше само гърбът на другото — момче или момиче, — което седеше пред командния пулт. Треперенето на седалката се усили.

— Ще тръгнеш, ще тръгнеш! — закани се весело българката.

Ники надникна през илюминатора. Навън бе станало светло от проработилите мощни прожектори на лунолета. Черната стена на кратера се раздвижи, затанцува. Лунолетът сякаш се катереше по нея с кривите си крака. След няколко мига тя се дръпна окончателно и откри безнадеждната пустош на лунното поле.

Който е ходил в ученическите лагер-школи на Земята, знае, че те винаги се намират в някоя много хубава местност, а тук като че ли нарочно бяха избрали най-грозното място на Вселената. Ники чак се разтрепера пред спомена си как бе стърчал самичък сред това прашно и каменно поле, надупчено от черни кратери, и си помисли, че трябва доста да си помисли дали и занапред да остане в тоя странен учебен лагер.