Любен Дилов
До райската планета и назад (12) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

3
КАКВО МОЖЕ И КАКВО НЕ МОЖЕ ЕДНА ЗЛАТНА РИБКА. ВКУСНА ЛИ Е РАЙСКАТА ЯБЪЛКА. КОЙ ЗА КАКВО ЖИВЕЕ

Двойката слухари и карираният близач го последваха като верни телохранители. Странни същества, защо не си гледаха работата, а все около човека се въртяха! Тукашните хора ли бяха ги научили така? Иначе планетата изглеждаше бедна на животински свят. Нямаше и насекоми във въздуха. Виж, това беше добре, защото те общо взето са досадни. А един рай с комари и оси не би бил никакъв рай. Имаше само цветя и храсти, храсти и цветя. И всичко цъфтеше толкова пищно и многобагрено, та чак изморяваше очите.

Като съзря пак лилавите камбанки и слънчево оранжевите топчици на Тили-тили, Ники мина уж разсеяно край него и крадешком си откъсна едно плодче: И ти ли, и ти ли? — нежно го укориха камбанките.

— И аз! — изплези им се той.

Тъй, тъй! — закимаха златните глави на слухарите.

Отвъдната горичка от високи храсти бе му приготвила изненада: по-широка река с истински вирчета. Изведнъж неудържимо му се прииска да се окъпе. Съблече скафандъра и седна в топлата вода, защото все пак беше плитко за плуване. Веднага около него се струпаха стотина рибки. Загледаха го с немигащи очи, приветливо му замахаха с перки и опашки.

На тази планета, изглежда, никой от нищо не се страхуваше. Но така би трябвало и да бъде. Защото един рай, в който някой от някого се страхува, също няма да е никакъв рай. Колкото и красиво да е в него.

Ники събра шепи и щом една от рибките любопитно влезе в капана им, я вдигна над водата. Излязло на въздуха, пъстрото същество замърда с устенца.

— Бър пиу пиу таф миии!

Каза го съвсем тихичко, но Николай я изтърва от изненада. А тя не избяга панически, както би сторила всяка земна риба. Завъртя се отново около коленете му. Хай да му се не види и планетата! Птиците и животните й бяха неми, а рибите говореха! Ех, да имаше сега способностите на Нуми! Дали не му каза, както в оная земна приказка за дядото и златната рибка: „Ако ме пуснеш, ще изпълня едно твое желание?“.

Той направи нов капан с дланите си и веднага извади същата рибка.

— Миууу пиф бърр таф пааа — задъхано му каза рибката.

— Добре де — рече й той. — Ще те пусна, но ако ми изпълниш едно желание. Не, три желания трябва да ми изпълниш!

— Бър пиу таф пааа мини! — отвърна рибката.

— Първо, онова за свиването на времето да не е вярно — заизрежда момчето. — И мама, и татко да са живи. И всичките ми познати да са живи. И на Нуми родителите да са живи. И… и… ние с Нуми да се върнем и винаги да сме заедно…

Той се сепна. Не бе ли поискал прекалено много? Сигурно и за най-могъщата рибка-вълшебница ще е невъзможно да промени цял закон на Вселената. Само я обърка и току-виж не изпълнила нищо.

Помисли си го и сега вече се засрами, че толкова сериозно бе се отнесъл към тая детска приказка. Хвърли я с думите: „Хайде, бягай да уредиш нещата!“, но се подиграваше на себе си. И побърза да излезе на брега.

Легна сред цветята, да го изсуши слънцето, а слухарите застанаха от двете му страни и го загледаха право в устата. Чакаха навярно да каже нещо, та веднага да кимнат.

— Да изям ли райската ябълка? — запита ги той и се пресегна към скафандъра.

Ами да, ами да! — окуражиха го златните глави.

Ники отхапа парченце от слънчево оранжевия плод. Вкусовете трудно се помнят и той бе забравил вкуса на земните райски ябълки, но този като че ли приличаше на него: малко на мокра кифла, малко на мушмула, малко на топъл пъпеш и загнил банан. Сигурно бяха ги нарекли райски ябълки само заради красотата им.

Той изяде добросъвестно, като истински изследовател, цялата топчица. После се загледа в небето, мислейки си, че онези старци може би не случайно танцуваха точно около Тили-тили и ядяха от неговите плодова. Розовите облачета изведнъж закръжиха във весело хоро, сякаш завъртени от силен вятър. Но никакъв вятър не бе излязъл и Ники разбра, че те играеха само в мозъка му. Плодът ли бе го омаял така?

Омайването беше приятно, а ето че и един странен гъдел тръгна от краката му нагоре по цялото тяло. Карираното прасе бе започнало да ближе мокрите му още стъпала. Не беше и гъдел — гъделът най-често е неприятен, а по-скоро една никога неизпитвана от момчето сладостна ласка. Тя се разливаше по цялата му кожа, пълнеше гърдите му с топлина и блаженство. Унасяше го на сън, но не и към истински сън го унасяше. Усещаше само, че му се иска да лежи така цял живот. В последния миг преди да заспи, той зърна под клепачите си пияните лица на старците, когато ги разбуждаше, и се уплаши. Едва събра сили да седне. Наоколо му всичко се въртеше и се смееше с милионите си цветове.

Ники припълзя до шлема и с мъка напъха главата си в него. Смукна лакомо от лекарствената тръбичка. Дори не забеляза дали от оная с противовирусния серум, или от другата — за болести и болки. Но само след няколко минути погледът му се проясни, а в мускулите му се върнаха прежните сили.

— Ей, близач — подвикна той, но не особено сърдито, защото се чувствуваше вече избавен от опасната магия. — Аз веднага разбрах, че не ти е чиста работата!

Не му е чиста, не му е чиста! — потвърдиха слухарите.

— Я се махайте всички!

Слухарите закимаха в съгласие, но не се махнаха. Карираното прасе също продължи да го гледа все така предано, докато той навличаше трескаво скафандъра си. Бе се разтревожил. Часовникът на лентата с уредчетата показваше нещо, но то бе времето на Пира и Ники още не умееше да се оправя с него, въпреки че Нуми бе му го обяснявала. Пък и на тая планета то сигурно не важеше. Как можа да остави момичето само? Ето какви опасности криеше тази райска красота наоколо! Едно плодче и някакво шарено прасе можеха да те пратят на оня свят…

Той се върна бегом, сподирен от досадните същества. Нуми го посрещна не по-малко разтревожена.

— Къде беше? Стори ми се, че ти се е случило нещо лошо.

— После ще ти разправям — отвърна й той задъхано. — Научи ли езика?

— Беден им е езикът — рече тя. — Два такива щях да науча досега. Друг път да не изчезваш така, чуваш ли? Щях да умра от безпокойство! Защо не се обади по шлемофона?

Тя истински му се караше, а на него, кой знае защо, му стана безкрайно приятно. Но по съвсем друг начин, не както онази опасна приятност, която го обзе след като изяде тукашната райска ябълка, а близачът се зае с краката му.

Старците слушаха равнодушно непознатия им език. Да слушаш не и чуждоземна, да слушаш чуждопланетна реч и това никак да не те вълнува — тук явно имаше нещо нередно. Мозъците им сигурно още тънеха в същата магия.

— Я превеждай — каза той на Нуми. — Уважаеми баби и дядовци.

— Ще им кажа само: уважаеми хора — поправи го момичето.

— Добре. Какво правите сега тук? Защо не сте при децата си?

Накичените като хавайски танцьорки старци отвърнаха вяло нещо, което в превода на Нуми гласеше: „Живеем“.

— Но иначе какво правите? — запита Ники.

— Молим се да живеем дълго — бе отговорът. Към него Нуми поясни, че те вярвали в някакво висше същество, което било ги създало.

— Аха, значи и бог си имате? Е, добре, имайте си го — каза Ники, а всички слухари наоколо повториха със златните си глави: „Добре, добре, имайте си го!“ — Но защо ви е да живеете толкова дълго?

— Ники — възпротиви се пиранката. — Непристойно е така да ги разпитваме. После ще ти обясня някои работи.

— Не, ти ги питай защо искат да живеят дълго! Какво ще правят?

Думите, произнасяни от Нуми, звучаха почти както звуците, които издаваше оная рибка в шепите му. Навярно тя изговаряше грубите му въпроси по-любезно.

Старците отговориха пак така хорово, но мързеливо, че живеели дълго, за да се сливат с красотата и истините на света.

Ники ги изгледа жалостиво. Те представляваха точно обратното на красотата. А сигурно и истините в помътените им мозъци бяха такива сбръчкани и стари. На Земята старците също се надпреварваха да живеят колкото се може по-дълго. Ядяха бебешки храни, билки разни пиеха и също не му беше ясно за какво им е такъв живот. Но те поне ходеха да пазаруват, за внуците си се грижеха, работеха туй-онуй, пък и на младини всеки бе правил нещо полезно за хората. А тези тук?

— И къде са тия истини, дето се сливате с тях?

— Вътре в тях били — отговори му Нуми.

— Ами че да дадат малко и на нас!

— Ники, пак им се надсмиваш! — укори го момичето.

— Не се подигравам. Но какво струват красотата и истините, щом не можеш да дадеш от тях и на другите? Това им кажи!

Нуми не им го преведе, въпреки че слухарите подкрепиха думите му с усърдно кимане.

— Няма ли да ни заведат поне при по-младите?

— Вече ги питах — отвърна Нуми. — Не искат да напускат красотата и истините.

И тя се изправи, казвайки нещо на старците, което звучеше като любезно сбогуване. Престарелите хавайски танцьорки обаче не пожелаха да излязат от блаженството си и да й отговорят.