Любен Дилов
До райската планета и назад (17) (Другите приключения на Нуми и Ники
Научнофантастичен роман за деца)

8
КОЛКО ТРАЕ СЪЗДАВАНЕТО НА ЕДИН НОВ СВЯТ. КОЕ ПРОМЕНЯ ЧОВЕКА. КАКВО ПРАВЯТ МИСЛИТЕ, КОГАТО СА ГОЛИ

Всеки, който е пътувал по света, знае, че и най-интересното пътешествие постепенно става мъчително, ако в края му не лежи една примамлива цел. Ето защо Нуми и Ники отлетяха от красивата планета без огорчение, че са били изгонени. Те имаха сега към какво да се стремят и затова веднага се свиха в окото на Мало, за да видят дали той ще изпълни желанието им.

Космическият Пегас още не бе набрал онази фантастична скорост, с която влизаше в звездния тунел, и Вселената сияеше в окото му като витрина на бижутериен магазин. Цялата беше отрупана със звезди-брилянти, със звезди-рубини, със звезди-смарагди и ясносини сапфири. Сред тях се стелеше сребристият памук на газовите облаци. Като огърлици и колиета висяха съзвездията и звездните купове. Като сребърни купи, бокали и подноси лежаха върху черното кадифе на бездната далечните галактики.

— Виж — посочи Нуми, — пет пръста вдясно от голямата синя звезда! Виждаш ли розовата купчинка? Там сега се образува нова звезда. Знам го от учебните филми за Космоса.

Ники я гледа, докато тя му заприлича на розова бебешка главица, която бавно излизаше от черната утроба на космоса. Рече:

— Край нея сигурно ще има и планети, на тях пък ще се родят нови светове. Дано да са по-добри от тия, които видяхме досега!

— Да, но чак след милиарди години — напомни му момичето с трезвия си пирански мозък.

Ники потрепери зиморничаво в скафандъра си. Не защото бе си го представил — никой земен човек не може да си представи такова количество време. Той само бе осъзнал колко бавно се създава един нов свят. А те бяха си рекли: Хайде за инструментите! Намираме си една планета и готово!…

— Нуми — рече й той предпазливо, за да не я изплаши, — не бива да си въобразяваме, че ще ни е лесно. Но пък трябва да знаеш, че нищо, което се създава лесно, не може да бъде нито истински хубаво, нито истински добро.

Нуми още си беше весела и безгрижна.

— Това от мъдрия си дядо ли го знаеш?

— Не се шегувам. Помисли си! Но важното е да не се отчайваме.

— Хей, Ники, какво ти става? — възкликна тя. — Ти много се промени. Вече си съвсем, съвсем друг.

Той издекламира засмяно:

— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.

Нуми запляска по бедрата си, подражавайки на хората от райската планета.

— Чудесно! Сега ли го измисли?

— Само оня с пъпа ли ще ти съчинява стихотворения? И аз мога!

— Чудесно! — възхити се тя отново и внезапно предложи. — Хайде, целуни ме сега пък ти!

— Ама едни идеи ти хрумват! — смути се момчето. — Кой ти мозък я роди?

— Моля ти се, Ники — настоя момичето. — Да видим дали и аз ще се изприщя!

Той отстъпи, но така отстъпваше само Ники Лудото. Хвана я за ушите, завъртя като кормило главата й и грубо я млясна по бузата.

Нуми бързо закри с длан мястото, сякаш пазеше целувката му да не се изпари, и напрегнато зачака. Така чакаше и той, докато тя възторжено извика:

— Съвместими сме! Съвместими сме!

Лицето й бе си останало чисто и нежно, без нито едно грозно петънце по кожата. Ники примря от радост. А може би и от още нещо, което някои наричат щастие, пък то кой го знае какво е — както се изразяваше той за загадките на Вселената. Прииска му се пак да я целуне, но това, разбира се, той не можеше да й предложи, както му го предложи тя. Различните цивилизации са си различни цивилизации! И добре, че Нуми извика тревожно „Шлемовете! Лягай!“, защото иначе кой знае какво щеше да прочете в объркания му мозък.

Този път понесоха минаването под пространството много по-леко. Безпаметството, в което изпаднаха, приличаше повече на сладък унес. А като се събуди, Ники усети главата й на рамото си. И това също приличаше на сън. Нуми рече в ухото му, защото го казваше сега по шлемофона:

— Изглежда свикнахме. Дори ми беше хубаво. И на тебе ти е хубаво, нали, Ники?

Мило момиче си беше, само да не задаваше такива глупави въпроси! А отгоре на всичко сякаш нямаше намерение да си махне главата от рамото му. Не че му тежеше, но ако ги видеше някой така…

Той подхвърли с рамото си главата й нагоре и се засмя на собствената си глупост. Кой щеше да ги види тука, толкова далеч от всичко живо?

Нуми свали шлема си и извади от него една доста нацупена муцунка.

— Значи аз задавам глупави въпроси, така ли?

— Хей, ама тоя твой електронен мозък все погрешно разбира нещата — възкликна момчето. — Знаеш ли какво, ако идем на Пира, ще им кажа да ти поставят друг. А като поставят и на мене, ще си говорим само телепатично. Сега там сигурно много са усъвършенствали тия мозъци.

— Моля те, не ми напомняй за това, че пак ще се разплача! — отвърна момичето.

Ники се досети кое не биваше да й напомня: не за мозъка, а за отминалото време, което бе отнесло със себе си всичките им близки. И мигновено сам се натъжи. А който е бил нападан от такава внезапна тъга, знае как става това. В гърдите ти бликва една страшно гореща мъка. От нея чак костите ти омекват, а очите започват да виждат всичко наоколо като през мокро стъкло.

— Нуми, не бива да плачеш — побърза да извика той. — Всичко ще стане много хубаво, ще видиш!

— И на теб ти се плаче! — възрази момичето.

Нямаше смисъл да го отрича, то и без изкуствен мозък можеше да се отгатне.

— На мен ми се плаче от яд. Заради ония глупаци там! Такава хубава планета им се е паднала, а те живеят като най-дивите диваци. А и по другите планети беше същото. Дива работа! Ама, изглежда, си е закон на природата никоя цивилизация да не иска да се поучи от другите. Пък да се плаче заради законите на природата е глупаво, нали?

Той щеше да измисли още неща, за да я утеши, но тя го прекъсна с една закачлива усмивка.

— В своя дълъг и не лек живот, Ники, аз съм се убедила, че именно затова всеки сам трябва да си намери своята планета и да си я обзаведе както на него му се иска.

Какъв чудесен приятел беше това пиранско момиче! Вместо той нея, тя него успя да утеши. Колко хубаво щеше да бъде, ако се сбъднеше онова, което си пожела пред рибката! Ако си намереха своята планета, ако завинаги останеха заедно…

Още много хубави неща си помисли Ники за нея, забравил, че изкуственият й мозък все още е включен. Разбра го, когато тя внезапно го подкани:

— Хайде, кажи ми всичките тези неща с думи!

Момчето почервеня, сякаш наблизо бе избухнала някоя червена звезда. Пък сега наблизо нямаше червени звезди.

— Видя ли, ако и аз имах такъв мозък, нямаше да ме караш да го повтарям!

— Пак щях да те карам — не го остави тя. — Не може без думи, думите са по-важни!

— Е, голяма глупост изтърси! Думите били по-важни от мислите! Безсмислени думи колкото си щеш!

— Буф, Ники, голям си спорлю! Глупави мисли има колкото си щеш, но глупави думи няма! Те са такива, каквито ги направят мислите. Те са само облеклото на мислите. Как ще съществуват мислите без думите?

— Ще стърчат голи и ще треперят от студ — засмя се Ники, защото иначе трябваше да се признае за победен.

Нуми допълни с предишната си мила усмивка:

— И ще се чувстват самотни и тъжни, като не могат да се облекат в хубави думи, за да се покажат някому.

Много поетично го каза. И сигурно сама си го измисли, защото изкуственият й мозък е пълен само с формули и закони. Той едва ли можеше да разбере защо е толкова важно за едно момиче да се покаже някому в хубави дрехи и с хубави думи.

— Хайде, Ники, кажи ми онова, което си помисли одеве! Кажи го, моля те!

— Вие, момичетата, сте голяма досада — ядоса се Ники. — Като си навиете нещо на пръста…

Нуми объркано погледна пръстите си. Пак се бе сблъскала с непознат за нея земен израз.

— Кажи ми поне какво си казал на тази риба, която видях в представите ти, защото не го разбрах добре! Тя умееше ли да говори?

Това, естествено, момчето съвсем пък не можеше да й признае, затова извика:

— Ей, ако всички на Пира питат така, няма да ви стъпя на планетата, така да знаеш! Я по-добре виж къде се намираме, защото излязохме вече от тунела!

Нуми сигурно бе усетила, че заканата му е шеговита, защото не се обиди. Само се усмихна мъничко хитро и мъничко виновно, а после се загледа през окото на Мало.

Шареният звезден тунел наистина бе се разтворил в мастилото на космическото пространство. Отново бяха изгрели отделните звезди и звездните купове, и разноформените галактики. Внезапно Нуми силно се задъха и засочи ту с едната ръка, ту с другата.

— Ники, Ники! Това небе ми е познато! И онова съзвездие там, и другото до него…

— Да не би… — не посмя той да изрече предположението си.

— Пира — скочи момичето. — Отиваме към Пира!

А Николай Лудогорски добави едно земно „ура“. Той не знаеше, естествено, как ще го посрещне тази чужда цивилизация и какво ги очаква там, но щом тя раждаше момичета като Нуми, сигурно всичко на нея щеше да е чудесно.