Уитли Стрийбър
Сивите (1)

Глава 1

Понеже е надвиснала, опасността на определени места — като на бойното поле — е много по малка заплаха, отколкото по тихите улици на малкия град. Като на една улица някъде в Америка например, където три момчета на колела се гонят по пресичащи се осморки. В приятната майска вечер всяка опасност би дошла напълно неочаквано. А да се случи нещо ужасяващо изглежда невъзможно.

Не всички момчета, впрочем, бяха в опасност. В действителност две от тях нямаха причина да се безпокоят повече, отколкото всеки друг от жителите на Мадисън, Уисконсин, в изпълнената с омаен аромат вечер на 21 май 1977 година. Третото момче обаче нямаше този късмет. Изобщо.

Поради нещо, скрито дълбоко в гените му, то беше привлякло необикновения интерес на някой, за когото се предполагаше, че не съществува, но не само че съществуваше, но и управляваше тази земя.

Това беше твърде неприятно за детето, дори трагични в някакъв смисъл, защото тези същества — ако може дори да се нарекат така — причиняваха невероятни травми, белязващи травми… на онези от жертвите си, които оцеляваха.

Гоненицата приключи с последните лъчи на слънцето. Лампите пред къщите по протежение на Уди Лейн светнаха. Едно по едно момчетата се разотиваха.

Дани продължи да кара още малко под погледа на Бърли, кучето на господин Бмърс. Скоро самият той се приближи през тревата, с лула, припламваща при всяко всмукване, и го заговори:

— Дани, искаш ли да дойдеш тази нощ на риба с мен и чичо си Франк? Тази седмица наистина кълве добре.

Дани беше саможиво дете, обременено с майка алкохоличка и баща побойник, и обикновено се радваше на подобни възможности да избяга от тягостната атмосфера у дома. Можеше да вземе спалния си чувал, да го разпъне на дъното на лодката и ако някоя риба разтърсеше въдицата му, щеше да го събуди. Но не и тази нощ.

— Утре съм на скаутски лагер — каза той. — Трябва да ставам рано.

Господин Емърс се залюля на пети.

— Отказал си риболова?

— Трябва да съм в парка в девет. А съм на черква в седем и половина.

— Да, ясно. Разбирам. — Мъжът пак всмукна от лулата си. — Ако уловим есетра, ще ти я запазим.

После се засмя гърлено, в съзвучие с първите пориви на вятъра, който съпътстваше изгрева на луната. Дани изчезна в тъмната Уди Лейн: въртеше бясно педалите на велосипеда „Рали“ и не смееше да погледне към смрачаващото се небе, и не смееше да се обърне назад.

Подпря колелото, изтича към осветената задна врата и когато прекрачи прага и влезе в кухнята, го заля вълна на облекчение. Подуши витаещата миризма, усети, че е гладен, но знаеше, че вече не е останало нищо. Отиде до дневната.

Не остана дълго. „Лодката на любовта“ беше като религия за майка му и баща му, а после идваше и „Островът на фантазиите“. Предпочиташе да е в стаята си с Батман — беше го купил за двайсет цента от Рон Блум.

По същото време на няколко мили оттам Кейтлин Бърнс, която обожаваше „Лодката на любовта“, гледаше сериала и едновременно слушаше наставленията на майка си как да лакира пръстите на краката си. Яркочервено, и използвай лак, който се втвърдява бавно. Издържа по-дълго, лющи се по-малко, изглежда добре на пръстите на краката. Следващата седмица училището свършваше и тя искаше — трябваше — да боядиса ноктите си за ходенето на плаж.

Подтикната от гласове, за които беше решила, че са отражение на мислите й, майка й се беше преместила в Мадисън, Уисконсин, в този занемарен апартамент близо до езерото. Добро място, нашепваха й гласовете, за разведена жена да си намери мъж. Добро място, както със сигурност не й бяха казали, да се отвлече дете, да се изнесе навън, далече, така че когато писъците започнат, да няма кой да ги чуе освен нощния вятър. И така, това щеше да се случи тази нощ, след като „Лодката на любовта“ отплаваше и тишината изпълнеше къщата.

Съботната вечер преливаше в нощ, луната се издигна над къщите, които една по една угасваха. Мадисън спеше спокойно.

Някъде след три Дани Калахан се сепна и се събуди. Отвори очи, но не видя нищо освен звезди. За миг помисли, че все пак е отишъл за риба. После осъзна, че е в леглото си и че звездите са от неговия домашен планетарий, купен от „Едмънд Сайънтифик“ за девет долара. Голяма тъмносиня сфера, направена от пластмаса, с крушка от вътрешната страна. В нея бяха изрязани дупки, съответстващи на звездното небе, и когато загасеше лампите и пуснеше планетария, чудото се случваше: небето се появяваше навсякъде около него.

Но той не беше включвал планетария и това накара гърлото му да се свие от страх. Отвори уста, за да извика баща си, но единственият звук, който излезе, беше свистенето на издишалия въздух. Звездите минаваха по лицето му, извиваха се покрай носа му и напряко на очите му, а сълзите му се стичаха безпомощно в тишината.

Чуваше се само жуженето на мотора на планетария и вятърът, свирещ в клоните на стария дъб в двора. Дан приседна на ръба на леглото. Като човек, който закопчава палтото си, преди да поеме на път, закопча горнището на пижамата си, докато всички четири големи копчета не заеха местата си в илиците. Една мисъл му нашепваше:

„Стани и погледни през прозореца…“ Той стисна чаршафите с ръце. Старият дъб разклати листата си и мислите продължиха да шептят: „Хайде… хайде, хайде“.

И той разбра, че стъпалата му са докоснали пода и че стои изправен сред стичащите се звезди. Плъзна се към прозореца. Докато се приближаваше, го видя да се отваря. Тръгна по-бързо и се промуши през него. Опита се да хване рамката, докато минаваше, но не успя да я напипа. Озова се сред клоните на дъба, бореше се с тях, сграбчваше ги.

Успя да сключи ръце около един, но се преобърна и краката му се вирнаха към небето. Вкопчи се с всички сили, но придърпването ставаше все по-мощно.

— Тате — изкрещя той… а тласъкът го откъсна и го запрати нагоре.

Чу кучешки вой, видя под себе си сова, перата й бяха окъпани от лунната светлина. Писъкът й се загуби сред вятъра.

Крещеше и се бореше, размахваше ръце и крака във въздуха, сграбчваше празнотата. Далеч под него лунните отблясъци танцуваха по набръчканата повърхност на езерото Монона. А после се озова сред нощните облаци, летеше през техните каньони, рееше се над техните хълмове и чу тътена на зараждащите се в тях мълнии.

Изумлението най-накрая заглуши виковете му, но не спря сълзите, които се стичаха по лицето му. Дъхът му спря, когато след бавното плъзгане над един облак видя, безкрайно далеч долу, сребристото езеро и точките светлина, които очертаваха Мадисън. Стисна очи, скри лицето си с длани и се придвижи нагоре към нещо, което приличаше на сребърен остров в небето.

Островът имаше обла пролука, мрачна и черна.

Мина през отвора. За миг увисна във въздуха, после падна на пода. Отвори очи и видя, че е заобиколен от тъмнина, но не непрогледна. Лунен лъч се процеждаше през пролуката. Далеч долу можеше да различи точици светлина — рибарските лодки в езерото.

Обгърна го студена тъга. Сега, тук, той си спомняше тази част от миналото. Не искаше малките доктори да го докосват — никога вече. Но знаеше, че ще го направят, и то скоро. Замисли се дали да не скочи през пролуката. Но какво щеше да стане после? Приближи се и се наведе, доколкото смееше.

— Господин Емърс! Чичо Франк! Помогнете ми! Моля те, чичо Франк!

Неясно шумолене. Той се притисна по-близо до ръба. Искаше му се да има смелостта да скочи. Нечий глас прошепна меко:

— Здравей.

Той се отдръпна. Можеше да различи бялото — бяло лице, широки бели дрехи.

— Помогни ми — каза гласът.

Беше момиче, сега успя да я види, да го разбере по гласа й. Стоеше от другия крайна пролуката в пода, лицето й белееше под бледата лунна светлина.

— От Мадисън ли си? — попита тя. Гласът й трепереше.

— Да. Казвам се Дани Калахан.

— Аз съм Кейтлин Бърнс. Не бях виждала другиго тук преди.

— Аз също.

— Къде сме?

— Не съм сигурен.

— Защото, когато съм тук, си спомням, че съм идвала и преди, но когато се прибера вкъщи, вече съм забравила.

Наведе глава, гласът й се снижи до несигурен шепот:

— И на теб ли ти махат дрехите?

Лицето му се обля в червенина. Той обхвана раменете си.

— Ъхъ…

— Правят странни неща с мен.

— Някакви операции.

Очите й проблеснаха.

— Да. Но това не е болница.

Студени, пресметливи очи наблюдаваха как двете деца се притискат едно към друго.

Останаха прегърнати, момичето по нощница, момчето с пижама, изцапана с овесена каша от вечерята. Нямаше нищо общо със секс — бяха твърде малки. Като две птичета, откраднати от гнездо, опитващи се да открият някаква сигурност там, където сигурност не съществува.

— Ако се опитаме да се гмурнем в езерото, дали ще успеем? Вместо просто да скачаме? — попита Дан.

— Не знам. Едва ли.

— Имам медал за гмуркане. Ще се пробвам — каза той.

Тя въздъхна разбиращо. Приближиха се по рампата към пролуката, през която ги бяха вкарали тук. Корабът не изглеждаше добре оборудван. Нямаше дори приспособление за затваряне на люка. Беше стар и сглобен ръчно, но използваните материали далеч надминаваха по качества известните на хората. Конструкцията беше от нечупливи и незапалими пръти и алуминиево фолио, което не можеше да се пробие дори с пистолетен изстрел. Нямаше сияещи пултове за управление, нищо наподобяващо „Стар Трек“. Просто станиол и шперплат, и една тенекиена кутия, пълна с необикновена антигравитационна субстанция, извлечена от Земята.

Съществата, които се криеха близо до децата, знаеха за какво си мислят те, защото бяха способни да виждат не само физическите им тела, увити в мокрите дрехи, но и електрическите им тела — блестяща плетеница от линии, които преминаваха през тях, пламтящите нерви, които носеха усещания и любов, и спомени, и синия страх, извиращ от сърцето.

Можеха да надзърнат в главите — златисти и зелени линии, измествани от червени и пурпурни, и бяха наясно, че това също са цветове на страха.

Кейтлин и Дан се взряха надолу към блестящата набръчкана повърхност на езерото.

— Ще го направиш ли? — попита тя.

Дани си представи как в лодката си господин Емърс подръпва от лулата, докато наблюдава въдицата. Пое си дълбоко дъх. Какво обаче щеше да види господин Емърс — едно момче, падащо от небето? Може би, но най-вероятно не. Навярно щяха да решат, че плясъкът е от скочила риба.

После чу пърхащия звук в тъмното — звукът означаваше, че нещата се раздвижват.

Кейтлин се притисна към него. А после по устните й плъзна сянка на усмивка и тя вдигна ръка. Държеше кибритена клечка.

Чу се жужене, настойчиво, приближаващо.

Кейтлин се провикна през дупката.

— Живея в Мадисън! Живея в Мадисън, Уисконсин! — Гласът й мина през крехките стени, последван от силно ехо, но само облаците го чуха.

Дан сви ръце на фуния около устата си и изкрещя:

— Чичо Франк, помощ!

— Кого викаш?

— Чичо ми. Сега е на риба в езерото.

Тя запали клечката и в светлината на мъждукащия пламък нещо зад нея се размърда. Зелено сияние. Дан го гледаше как се превръща в разтеглена форма на око на насекомо — огромно. Беше точно зад нея, само на няколко сантиметра. Проблесна и се скри в сенките. После клечката догоря. Внезапно нещо се плъзна под ризата му и се залепи на гърдите му.

Чу запъхтяното дишане на Кейтлин, после от нея се изтръгна оглушителен писък и той също закрещя. Крещеше с всичка сила, от дъното на душата си. Ръцете го обхванаха, пронизващо изгаряне проникна през гърдите му, потъна дълбоко, накара го да се задави и изпълни устата му с вкус на мърша.

Не можеше да помръдне, не можеше да издаде звук. Усети, че го пренасят, стомахът му се сгърчи и се сви на топка, в гърлото му се надигна стомашен сок.

Не можеше да види нищо, да чуе нищо — освен накъсаното хрипливо дишане на Кейтлин.

Появи се ръка, протегна се в бледата светлина, сякаш за да бъде видяна от него, дълга ръка с пръсти като оголени клони, всеки завършващ с дълъг крив нокът. Ръката държеше кухненски нож с петна ръжда по острието.

Ножът се спусна над гърдите му, пробождащ, после върхът на острието премина по корема му, гъделичкащ. В тъмнината се чу разрязващ звук, после припукване и бълбукането на въздух, изсмукван през течност. Сетне се появи студенина, която се разпростря от врата му надолу до слабините, и той видя дръжката на ножа, използван като трион. Острието се издигаше и спускаше. Студенината в гърдите му нарасна. После със засмукващ звук две големи бели неща се издигнаха над него. Той повдигна глава, вгледа се в тялото си. Гледката беше толкова странна и неочаквана, че той зяпна. Видя нещо, което приличаше на мокър хамстер — трепереше, свит на топка в гърдите му. Лежеше в локва слуз. От двете му страни някакви неща, подобни на големи гумени мехове, се разпускаха и свиваха със съскащ звук.

Замръзнал от студ и смъртно уморен, той се отпусна назад, главата му тежко се удари в твърдия метал на плота, на който беше положен.

После се появиха звездите, милиони малки звезди, всички златисти и зелени и движещи се като огнени искри, носени от бурен нощен вятър. Заобиколиха децата, завъртяха се вихрено около телата им. Движеха се с грацията на огромен пасаж риби, прииждащ към тялото на едното дете, после през въздуха към тялото на другото. Това се повтаряше отново и отново и всеки път звездите проникваха в абсолютната голота на телата им — и вените и органите засилваха. Светлина извираше от крещящите им уста, изскачаше от ушите и очите им.

Децата се бореха, но не можеха да се изправят, крещяха, но никой не им обръщаше внимание. Мъчението, ужасно, но и някак красиво, продължи.

 

 

От другата страна на континента, в Колорадо, един млад офицер вдигна телефона и се обади във Вашингтон.

— Сър, имаме „блестящо момче“, реещо се над Мадисън, Уисконсин.

— Откога? — долетя умореният глас на подполковник Майкъл Уилкис.

— Двайсет и две минути, сър. Не показва признаци на движение.

Уилкис си погледна часовника. Беше почти четири сутринта.

— Добре направихте, че ме уведомихте, ъъъ…

— Лейтенант Лангфорд, сър.

— Да. Благодаря ви. — Той затвори телефона. Енергичният лейтенант щеше да изпрати изтребител, ако „блестящото момче“ се задържеше още малко. Не биваше да оставят някое от проклетите неща да се застои над гъсто населена зона след изгрев-слънце. Майк се зачуди каква ли дяволска работа преследва, въздъхна над собствената си безпомощност, после изтръска едно хапче от шишенцето, преглътна го с чашата вода, която държеше до леглото, и пак си легна.

Би могъл да поиска Имън Глас да попита Адам относно неподвижното „блестящо момче“, но сигурно нямаше да го направи. Адам беше един от двамата сиви, които бяха заловили по време на необичаен инцидент в пустинята в Ню Мексико. Един от техните летателни апарати попадна в обхвата на новите мощни радари, които се изпитваха в Уайт Сандс, и се разби. Сивите не бяха очаквали наличието на подобни радари и летателната способност на кораба им беше нарушена.

 

 

Екипи на военновъздушните сили стигнаха до мястото на катастрофата и откриха двама от сивите все още живи. Третият не беше оцелял. Заедно те образуваха триада, еквивалента на едно човешко същество. Лишени от трети партньор, който да допълни способността им за взимане на решения, двамата, които бяха останали живи, бяха сравнително безпомощни и пленяването им беше възхитителен успех… освен, разбира се, ако не беше изкусна измама от страна на сивите.

Човек общуваше с тях чрез мисъл — всъщност Имън беше единственият, успял да го направи.

По някакъв начин използваше съзнанието си, за да обменя картини с тях. Беше странно и никой не беше сигурен дали наистина става нещо, но това беше всичко, с което разполагаха. Все пак част от технологичната информация, която Имън беше получил от съществата, съдържаше ценни научни идеи, така че вероятно цялата работа не беше пълна загуба на време.

Но така и не успяха да разберат какво правят сивите с хората. Беше ужасно, в това нямаше съмнение. Ужас, връхлитащ от небето ужас, срещу който военновъздушните сили не можеха да направят нищо. Затова всичко се пазеше в тайна и щеше да си остане тайна.

Той изстена, обърна се на другата страна и примирено зачака хапчето да подейства.

 

 

Децата се бореха, извиваха се, гърчеха се. Дан видя нещо бяло. Вгледа се, мъчеше се да разбере какво е, докато се бореше с мъглата, която пречеше на зрението му. Беше много тъмно, но все пак можеше да различи нещото. То се клатеше, сякаш беше закачено на простор, и той си помисли, че може да е голям чаршаф, мокър, защото капеше, капките прозвънтяваха в метал някъде долу.

Беше странен чаршаф, имаше подобие на лице, уста, зейнала като на риба на сухо, и две размазани черни дупки над нея. Бяха ли очни орбити? Реши, че трябва да са, защото над тях нещо тъмнееше — приличаше на коса. После видя, че е вълниста и светла, и осъзна, че е руса коса — а той беше видял русата коса на Кейтлин, когато тя запали клечката.

Опита се да произнесе името й, но излезе само немощен шепот. Искаше майка му, баща му, чичо Франк, който беше страшен здравеняк, да дойдат и да им помогнат.

Кап, кал, кап.

После видя, че има още един, с къса тъмна коса и лице, сякаш разкривено в огледалата от Къщата на ужасите в увеселителния парк на Мадисън.

Вгледа се в него и разбра: това беше неговата кожа. Но ако тя беше там горе, а той тук, тогава…

Стомахът му се преобърна, сърцето му бясно заблъска в гърдите, гърлото му стана сухо като посипано с пепел. Искаше да изкрещи, искаше да помоли Бог за помощ, но не можеше да издаде нито звук.

Някъде в тъмното се чу неясно жужене. Нещата от мрака идваха. Той се огледа, но знаеше, че няма да ги види — никога не беше успявал да ги види.

После кожата му излетя нагоре и напред, разгърна се като огромен облак над него, облак със зейнала уста и дупки вместо очи, и се спусна нежно като падането на росата, когато лагеруваш под звездите, и го обгърна в най-дълбоката топлина, която бе изпитвал.

Той въздъхна дълбоко от чисто човешко удоволствие и искрено облекчение. До него Кейтлин също простена и той разбра, че тя също е била покрита със собствената си кожа.

Внезапно, без да са излезли през врата или нещо друго, сребърният кораб започна да се издига и се отдалечи над главите им, превърна се в точка. Вятърът виеше около тях, косата им се вееше и Дан реши, че са ги блъснали навън и че ей сега ще паднат в езерото и ще се удавят.

Под тях господин Емърс видя лъчите светлина да играят по летните облаци и възкликна:

— Какво става, по дяволите?

А Франк каза:

— Кълве…

Измъкнаха още един костур.

 

 

Дан се събуди с вик. Лежеше по корем, завивките бяха разхвърляни из стаята. Стана — беше страшно жаден, — отиде в банята, пусна чешмата и започна да пие. Майка му го чу и се появи зад него.

— Какво ти е, Дан?

Момчето заплака, прегърна я с всички сили, зарови лице в нощницата й — цялата беше вмирисана на цигари и джин.

— Какво ти е?

— Сънувах. Много лош сън, мамо.

Тя го заведе в стаята му, сложи го да легне и приседна на ръба на кревата.

— Индианци — хванаха ни и ни одраха живи.

— Кого са одрали?

— Мен! Мен и… нея. Не знам. Мен и момичето.

Хладната й ръка докосна челото му.

— Сънувал си, че си гол с момиче, а това е малко страшно, нали?

— Звездите — каза той. — Звездите…

Но не можеше да се сети какво точно за звездите. Затвори очи. Ръката на майка му го успокои, но някъде дълбоко в него, където се зараждаха писъците, някаква част си спомняше всички ужасни мигове и нямаше да ги забрави никога.

Майка му, въпреки че беше пияна и потисната, постоя още малко до него, после се върна в кухнята и поднови равномерните си и неотклонни нападения срещу бутилката евтин джин.

Кейтлин откри, че е на пода, гола и обляна в пот. Не знаеше как се е озовала тук. Бързо се изправи и осъзна, че я е страх да погледне отражението си в огледалото — ужасен, вледеняващ страх. Застана с наведена глава, подпря се на мивката и заплака.

Не можеше да проумее какво се е случило. Защо беше, гола? Какво правеше на пода? Кое беше онова момче — и защо изобщо си спомняше момче?

Отиде си в стаята и си облече нощницата. Седна до прозореца и загледа как луната се плъзга ниско над езерото. Миризмата на орлови нокти изпълваше въздуха.

После й призля, изтича до банята и повърна. Изми си лицето и зъбите — и най-накрая видя в огледалото собственото си измъчено лице. Неспособна да повярва на очите си, докосна стъклото. Сълзите напълниха очите й и започнаха да се стичат по бузите й. Тя отиде в стаята, легна и заспа мрачен и неспокоен сън на пленена душа.