Уитли Стрийбър
Сивите (22)

Глава 22

Роб Лангфорд затвори телефона и се обърна към Лорън.

— Имаме заповеди. Първо трябва да приемем, че полковник Уилкис е в областта, второ, че със сигурност е тук, за да убие детето. Трябва да защитим детето на всяка цена и да се погрижим за Уилкис по съответния начин.

— Което означава?

— Да го намерим и да го убием.

— Задръж за момент. Тези заповеди писмени ли са?

— Не.

— Не бива да го убиваме. Имам предвид, ако нямаме наистина легитимна писмена заповед, ще прекрачим чертата.

— Аз ще се оправя с Уилкис. Ти се съсредоточи върху детето. Ще си сложим униформите — всъщност само аз — и ще направим официално посещение. Ще потърсим съдействие от родителите.

— Колко пред нас е Майк? Имаме ли представа?

— Никаква.

— Ами ако тези хора не харесват военновъздушните сили?

— Нашата задача е проста. Трябва да определим дали на Оук Роуд живее особено интелигентно момче. Ако не, ще разширим издирванията си до местните училища. Ако успеем да идентифицираме детето, ще дадем на родителите информация и ще ги поставим под наблюдение и защита. Няма да правим нищо, което може да навреди на достъпа на сивите до детето.

Отидоха в апартамента на Роб. Лорън изчака в малката дневна, докато той се преобличаше.

Роб беше привлекателен мъж и й се искаше да се сближи повече с него — и по-различно от начина, по който се отнасяше с мъжете, откакто бе започнала тази работа. Всъщност можеше да се обвърже сериозно с този мъж — той беше най-добрият, когото беше срещала.

Най-отдаден на задачата и най-делови от всички.

Потеглиха към базата, минаха през града и продължиха към кампуса на Бел. По пътя се обадиха по телефона във всички четири къщи на Оук Роуд. Получиха три отговора от телефонни секретари; на последното обаждане не вдигна никой. Значи всички бяха, където се предполагаше — на работа или на училище.

— Първо ще опитаме с физика. Неговата област е най-обещаваща.

— Бебето не е нашата цел.

— Права си. Вероятно е един от двамата тийнейджъри Келтънови, освен ако Адам не те е излъгал. Другите три деца изглеждат твърде малки.

— Излъга ме.

— Може би Оук Роуд въобще няма нищо общо тогава. Може би цялата постановка е била финт в очакване на някакво разкритие, което са знаели, че Уилкис ще направи. И са насочили неговото — и нашето — внимание към Оук Роуд, защото няма значение.

Тя усети тръпка на безпокойство.

— Моето мнение е, че Оук Роуд е наистина важен.

— Те не правят грешки.

— Адам направи една. Уби баща ми.

— Вярно е.

— Значи правят.

— Какво мислиш, че ще предприемат, ако загубят детето?

Тя се замисли.

— Получавам усещането за необуздан гняв.

— Имаш ли връзка с тях в момента?

— Не съм сигурна. Мисля, че може би да. — Потръпна. — Понякога имам усещането като че ли съм част от тях. Сякаш съм част от огромна тъга. Мисля, че това е сърцевината на сивите, по този начин възприемам колективното им съзнание.

— Това е успокоително.

Роб спря колата на паркинга със спретнат бял знак с черни букви: „Приридоматематически департамент“.

Научният център беше висока тухлена сграда. Огромните прозорци бяха създадени да събират светлина в дните, преди електричеството да стигне до провинциалната част на Кентъки.

Според програмата, залепена на вратата му, доктор Джефърс беше преподавал до преди пет минути, така че изчакаха в кабинета му. Нямаше секретарка, а вратата не беше заключена. Вътре беше необичайно подредено за преподавателска бърлога.

— Охо — каза Роб и вдигна една книга от бюрото на професора.

— Трябваше да очакваме, че са подчертано чувствителни на тема НЛО. Все пак знаем какво е станало.

— Значи ще трябва да избягваме темата.

Изминаха десет минути. Роб остана спокоен, но Лорън ставаше все по-изнервена. Как можеше да е толкова сдържан? Беше като повечето военни, по някакъв странен начин приемащ съдбата си — слабост, която според нея се раждаше от живота в изпълнение на заповеди.

— Може би трябва да го потърсим — каза тя. Едва успяваше да се сдържи да не му закрещи.

В този миг един нисък мъж влезе забързано. Очите му се спряха на униформата на Роб.

— Какво има?

Роб се изправи. Усмихна се. Протегна ръка.

— Добър ден, доктор Джефърс. Аз съм полковник Лангфорд.

— НЛО-то.

— Моля?

— Тук сте заради НЛО-то, нали?

Роб поклати глава.

— Не ми е известно за никакво…

— Видяхме НЛО. Има видеокасета. Целият квартал я видя. Един изтребител на военновъздушните сили го преследваше.

— О, едва ли сме правили такова нещо.

Роб беше наистина впечатляващ в ролята си.

— Тук сме, за да поговорим за надарени ученици.

— Надарени ученици?

— Има нова програма и уведомяваме научните департаменти из цялата страна. Тъй като вие сте председател на департамента по физика тук, а колежът ви е в нашия списък, решихме да се отбием.

— Във вашия списък?

— Ние сме от „Алфред“ — поясни Лорън. — Аз съм от отдела по доставки. А полковникът…

— Въздушен контрол. Помагам на трениращите да не се сблъскват един с друг. Всъщност и двамата се нагърбихме с тази задача доброволно.

— Каква задача? Не ви разбирам?

— Военновъздушните сили търсят надарени, наистина изключителни ученици. Необичайни. Свръхестествени дори. Тоест умни.

— Това е колежът „Бел“, никой тук не е умен. Дори аз не съм особено умен. Всъщност въобще не съм умен, а учениците ми определено не попадат в тази категория. Те са сбирщина идиоти, ако трябва да съм искрен.

— Но ние мислехме…

— Хубав кампус не означава ум. Означава само много червени тухли и бели колони.

— Ами какво ще кажете за другото училище? — попита Роб. — За децата на преподавателите?

— Всъщност там има някакво чудовище. Агресивно, странно, трескаво, приказва прекалено много и умно за единайсетгодишен. Строи невероятно детайлни влакови макети.

Това не прозвуча особено обещаващо на Лорън, но Роб каза:

— Може би трябва да го интервюираме? Това може да означава път към Академията на военновъздушните сили.

— Някак си не мога да си представя Конър в униформа. Той е… своеволен. Но пък може наистина да е гениален.

Това вече звучеше обещаващо.

— Можем ли да го видим? — попита Лорън.

— Баща му е отсреща, в сградата по психология. Даниъл Калахан. Или чука някоя администраторка. Прави го от време на време.

Какъв огорчен мъж беше този Джефърс. Огорчен и озлобен дребнав човечец.

— Значи е чудовище, а баща му е женкар. Има ли майка, или вече се е самоубила?

Роб й хвърли неодобрителен поглед, но тя не можа да се спре. Този Джефърс наистина беше много отвратителен дребнав човечец и тя искаше да му го заяви.

— Учудващо, но не. Всъщност постъпих грозно, което, предполагам, е и причината да реагирате така. Много съм напрегнат напоследък… — Вдигна книгата за НЛО. — Вярвам в това и тъкмо то ме повлече от Калифорнийския университет през второразредните и чак тук. Мислех, че сте дошли заради нашето поразително, прекрасно НЛО. Смятах, че всичко ще се промени. Вместо това вие сте тук по някаква съвсем обикновена досадна причина. Калаханови никога няма да пуснат скъпоценното си дете близо до военните. Поне се надявам, че няма. Всъщност се опитвах да ви отблъсна, за да им спестя изкушението — нямам им доверие, че ще устоят. Ако ще си говорим честно, това дете е най-прекрасното човешко същество, което съм виждал, и благославям деня, в който благодарение на късмета си се нанесохме в съседната къща.

В този миг тя разбра, че са открили детето на сивите. Замисли се за усилията на безбройните поколения, оформили създаването му, за борбите в нощта, за дългите и предпазливи размисли на тези странни и изящни умове и за всички хора, пострадали от тяхното белязващо внимание — всичко това заради едно дете със звучното име Конър Калахан.

Разбираше също, че има нещо, останало от Адам в нея, дали благодарение на някаква тайнствена връзка, разработена от сивите, или просто извиращо от сърцето й, но в този миг чувстваше, без сянка от съмнение, че би дала живота си, за да спаси детето.

— „НЛО и националната сигурност“ — каза Роб. — За какво става дума в тази книга?

— С две думи — още един учен е отритнат, поради факта че се е опитал да представи фолклорни истории като факти. Обаче в действителност това е едно експертно написано и унищожително обвинение. С добре подбрани и научнообосновани примери книгата доказва, че правителството е въвлечено в прикриването на феномена НЛО. Така че какво ще правите с него вие от военновъздушните сили — ще го застреляте, ще го уволните, ще му предявите фалшиви обвинения?

Колко необичайно беше да стои и да гледа как този мъж страда заради истината, в която вярва — и да е наясно, че е прав, да го знае по-добре, отколкото го знаеше самият Джефърс… и да продължава да го лъже и да обрича душата му на мъки.

— Доктор Джефърс — каза Роб. — Благодарим ви за помощта и за времето, което ни отделихте. Ще се свържем с това семейство. Кой знае, може би пък Конър Калахан ще разгадае тези загадки. — Подаде му книгата. — Винаги съм смятал, че военновъздушните сили крият много неща, които не би трябвало да крият. Може би и по този въпрос. Но това не е в моята компетенция, за съжаление.

И хвърли на обезоръжения професор поглед, който накара лицето му да разцъфне в момчешка замечтана усмивка.

Излязоха на паркинга. Снегът се беше усилил.

— Направо отвратително — въздъхна Роб.

— Защо просто не им кажем?

— Не разбираш ли? Дори сега?

— Естествено, че разбирам. Ако кажем на хората, че някой не само ще ги нападне, но ще нахлуе и в телата им, ще предизвикаме нечувана паника. Аз лично изпадам в паника само като си помисля за това. Но не мога да намеря никакъв изход.

— Всички сме така. Но сега трябва да се срещнем с това семейство. Защото — ако сме успели да намерим това дете — бъди сигурна, че Майк също го е открил.

— Може би сивите ще го нападнат.

— Ако тръгне с пистолет, сигурно ще го отвлекат и ще му изпържат мозъка. Но ако действа по-завоалирано? Те също имат ограничения, Лорън, със сигурност имат.

— Изобщо нямам представа как да го защитим! А и вали и вече се стъмва, така че по-добре някой от нас да измисли нещо. Какво ще кажеш, шефе?

— Не съм ти шеф. Ти разбираш сивите най-добре. Значи ти си шефът.

— Добре. Тогава се прибираме.

 

 

Роб се качи да се преоблече — след реакцията на Джефърс вече не беше сигурен, че униформата е толкова добра идея, — а Лорън остана в колата и си пусна радиото: съобщаваха за приближаваща се буря.