Уитли Стрийбър
Сивите (30)

Глава 30

От другата страна на сградата, където всъщност беше пожарът, огнеборците продължаваха да развиват и да насочват нови маркучи. Горящият силоз не можеше да бъде угасен. Тяхната работа беше да се уверят, че огънят няма да се разпростре, и да го оставят да догори, като причини възможно най-малко щети на сградите наоколо. Най-застрашен бе покривът на близкия магазин за хранителни стоки и търговската агенция за трактори „Джон Дийр“ — силозът бълваше пламъци, високи тридесет метра.

— Капитане, трябва да влезем — обади се един пожарникар.

— Не, Хари. Стените ще поддадат всеки момент. — Той вдигна мегафона си. — Всички: отдръпнете се! Разкарайте колите оттук!

 

 

Чарлз Гън се обади в Белия дом.

— Господин президент, трябва ми мощен импулс, сър. Защо не е задействан?

— Не желая да правя това, Чарлз.

Сърцето на Гън пропусна един удар.

— Моля?

— Чарлз, няма да дръпна спусъка срещу американците само защото ти искаш така. Твоето желание не е достатъчно, Чарлз.

Сякаш говореше с друг човек.

— Господин президент, цялото бъдеще на човечеството зависи от това.

— Ти не ми каза истината, Чарлз. Знам какви точно щети ще причини това и просто не съм съгласен да го направя. Как смееш да ме лъжеш така?

— Сър, аз не съм…

— Излъга и си готов да заличиш живота на милиони и да потопиш страната в разруха. Трябва да откриеш друго решение, Чарлз. И трябва да ти кажа, че имам проблем — огромен проблем, Чарлз — с това, че си позволяваш да подкрепяш изпълнението на подобни действия. Не можеш да искаш от мен да унищожа поверената ми страна и да се опиташ да ме подведеш да го направя.

Чарлз затвори. Ако тръгнеше да използва фалшиви заповеди, щеше да поеме огромен личен риск. Имаше доста прецеденти. Дийн Брейсуел беше направил това по време на Студената война, когато беше преместил части от Шести флот от Средиземно в Черно море в нарушение на спогодбата, за да измъкне нещо ценно от Румъния. Проблемът беше, че нямаше никакъв начин да постигне това, без да бъде разкрит. Рейгън беше вбесен на Брейсуел и му се беше разкрещял:

— Следващия път, когато се опиташ да запалиш Трета световна война, първо ме уведоми.

Като се имаше предвид мащабът на това, което се канеше да направи Чарлз, щеше да последва повече от мъмрене в Белия дом. Най-малкото щеше да влезе в затвора с доживотна присъда. Можеше дори да го осъдят на смърт.

Така че щеше да накара Джон Ворона да го направи. За него щеше да е по-лесно, така или иначе. Все пак беше активен агент на ЦРУ. Щеше да съобщи на Ворона, че президентът е дал одобрението си, но предпочита заповедите да се издадат неофициално.

Проблемът беше решен.

 

 

Докато пътуваха към града, Кейтлин и Дан бяха изпаднали в неловко мълчание. Въпреки молбите на Конър тя усещаше, че Дан някак е загубил мястото си в душата й. Трябваше да му е простила, но се оказа неспособна да го направи. На половината път към града, обвит в дим, който сега се извисяваше пред тях като буря във вечерното небе, Дан мълчаливо хвана ръката й. Тя го остави да го направи, без сама да разбере защо.

 

 

В колата на Уорнърови Конър се опита да държи мислите на другите далеч от ума си, но му беше трудно. Освен това продължаваше да се усеща като някой друг. В един миг беше самият себе си, в следващия имаше необятни, заплетени спомени за неща, които никога не му се бяха случвали, за летене през звездите, за ужасна самотност, за нещо, което беше ужасно, ужасно погрешно. Ала едно не беше погрешно: спомняше си Ейми, която седеше до него, сякаш я познаваше от хиляди години. Спомняше си я в живота и между животите, в зелените скитания на смъртта, да планират този живот заедно.

Ейми, за която почти не мислеше, освен когато се бяха показали един на друг миналото лято. Ейми, която обичаше да се смее и беше готова да се бие, ако не беше включена в нещо само защото е момиче. Погледна надолу към корема й и усети велика душа да чака, да се спотайва наблизо: тя щеше да се появи там след години, когато двамата се оженеха.

Потрепери. Как можеше да мисли за такива неща? Той знаеше тайните на мъртвите и на времето, знаеше ги със сигурност. За миг видя невероятно далеч назад през времето блестяща необяснима крепост и смъртоносни змии, пъплещи из древните небеса.

И можеше да види хората около себе си, наистина да ги види, и беше едновременно прекрасно и ужасно, много ужасно, защото техните тайни бяха дотолкова част от него, колкото и неговите собствени.

Имаше чувството, че шпионира душите им, като прониква през невидимите стени, с които бяха оградили крехките си съкровени нужди.

Поли проблясваше със зелена и жълта светлина и ако Конър поставеше ръката си в тази светлина, усещаше нещо подобно на бълбукащи мехурчета, което го радваше. Това му казваше, че бъдещият му шурей има добра душа. Беше сигурен, че Поли ще надрасне детинските си глупости. Щяха да се борят рамо до рамо във войните, които предстояха, които щяха да се водят за оцеляването на човечеството.

— Жестоко — каза Поли; гледаше издигащия се дим.

— Да — съгласи се Конър.

Спомените му от миналата нощ бяха мътни, но знаеше, че се е случило нещо невероятно.

— Тате, може ли малко по-бързо? — попита Поли.

— Не може в този сняг.

Поне не всички бяха изпълнени със злоба. Мислеха си за пожара. Господин Уорнър се тревожеше, че няма да стигне навреме, та Поли да може да направи снимки. Госпожа Уорнър правеше планове как да попречи на момчетата да се приближат прекалено много. Повтаряше си, че ако се наложи, ще им се кара. В съзнанието на Поли нямаше нищо освен дим, огън и нетърпеливо вълнение.

Конър сложи ръце пред лицето си и се отпусна, издиша дълбоко. Имаше чувството, че костите му го гъделичкат, че въздухът, докосващ кожата му, е някак по-различен. Трябваше да се научи да се контролира. Беше оплескал нещата с майка си и баща си, като се беше разкрещял за брачните им тайни.

Можеше да чуе вътрешните им гласове много ясно, особено този на баща си. Знаеше, че е така заради импланта в баща му, и в същия момент долови запитване: някой — Кошер ли се наричаше? — го питаше дали иска да се имплантират други хора. Те щяха да сложат имплант на всеки, когото посочеше, и той щеше да може да чува мислите им съвсем ясно, независимо къде се намират.

Отърси се от тази мисъл. Не беше глас, а още мисли, нахлуващи в ума му — не бяха негови собствени, бяха като дим, който се смесва с друг дим.

Настрои се към баща си с простото желание да го чуе. Появи се непосилно бреме от мъка, река от лицето на майка му и кожата й, дълги реки от спомени, толкова щастливи спомени, на разходки по Оук Роуд през лятото, на мигове в леглото, от които Конър притеснено се отдръпна, на пътуване с влак, което трябваше да се е случило преди той да се роди… а после това тъжно, тъжно нещо, което беше станало с Марси Котън — и той видя защо: сивите искаха семейството му да остане тук, в Уилтън, и се бяха уверили, че Марси ще осигури на баща му назначение. Видя как двамата се въртяха шеметно в някакво тъмно място, видя искри от златна душа да се смесват и разбра какво се е случило.

Това го накара да се ядоса на сивите, защото бяха наранили Марси и майка му, и баща му само за да получат каквото желаят. „Време е да разберете, че сега аз командвам парада“, заяви в ума си.

Мигновено пред очите му се появи необятна стена от лица на сиви — с греещи очи, наредени в колони докъдето поглед стига.

Той извика от изненада.

— Какво има? — попита Поли — Уплаши ли се?

— Не.

Докато господин Уорнър се мъчеше да задмине един камион и удряше ядосано с ръце по волана, цветовете около него се промениха. Въздухът потрепна в червено, което премина в мрак, особено около главата му. Той блъсна по клаксона, изруга и примигна с фаровете.

Пурпурна светлина изпълни колата, извираше едновременно от Поли и Ейми. Конър видя, че излиза и от него, на тласъци от гърдите му, заедно с ударите на сърцето му. Погледна я и й заповяда да се маха, а когато това стана, изчезна и страхът, който беше почувствал при избухването на господин Уорнър.

— Извинявайте, деца. Този нарочно ме препречваше, той… божичко, на всичко отгоре е и Лен Кавендиш. Сигурно се е побъркал. Надявам се все още да може да поправя водопроводи.

Конър гледаше как познатият камион на водопроводчика Кавендиш изостава назад по пътя. Тим Кавендиш беше на другата седалка и погледът му беше срещнал този на Конър и Конър беше чул мисъл: „Убий“, насочена към него.

Тръсна глава, за да прогони чувството и спомена за онова, което бе усетил на игрището.

Тъй като беше невъзможно да се чуват мисли и да се виждат чувства, а в момента правеше и двете неща, реши, че когато се прибере, ще влезе в интернет и ще научи всичко, което може, за шизофренията. „Ако си шизофреник, трябва да се самодиагностицираш и да избереш план за лечение. Ако имаш нужда от медицинска помощ трябва да кажеш на мама и тате.“

Щеше да започне с „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ и да изчете всички съвременни монографии, посветени на детската шизофрения. После щеше да навлезе в литературата за лечебното хранене. Ако имаше лечение, щеше да го открие.

Небето на запад беше мътнооранжево зад голите силуети на дърветата.

Една кола, която пътуваше в противоположната посока, внезапно ускори и се вряза в колата пред нея. Докато се отдалечаваха по пътя, Конър видя как двамата шофьори изскочиха и започнаха да се бият като побъркани. Имаше много черна мъгла около колите, зъл дим.

Изпита странното, отвратително чувство, че всичко това е свързано с него… че колите търсят него. Отиваха към Оук Роуд.

Това трябваше да е част от шизофренията, параноидният й аспект. Имаше лекарства, които да контролират самата шизофрения, но не и параноята. Параноидната шизофрения все още беше неконтролируема и недостатъчно изучена.

От години подозираше, че може да е податлив на проблеми като тези. Сгърчи се на мястото до Поли. Не искаше да види красивия си ум опустошен. Наблюдаваше как пурпурният страх извира от гърдите му като водопад и изчезва под пода на колата. Някъде в него и в света ангелски гласове започнаха да пеят „Амейзинг Грейс“.

Побъркваше се.

Стигнаха до пожара и Поли буквално го изблъска, докато слизаше от колата. Беше невероятно възбуден, затича към групичката техни приятели, размахваше новата си камера и крещеше.

Конър забеляза още хора в черна мъгла. Уил Харт пък беше черен като нощта. Да не се беше изцапал със сажди?

Конър се страхуваше от Уил. Това не беше правилно, не трябваше да го допуска. Остана близо до Поли.

— Невероятно — ахна възхитено Поли; гледаше масивната сграда, от която струяха гигантски огнени езици.

Беше изключителен огън, но Конър въобще не хареса начина, по който Уил, а сега и Стив Стейси, и още едно от по-големите момчета го наблюдаваха. Много хора изглеждаха налудничаво, мислите им тътнеха като на разгневено стадо шимпанзета, които си крещят в зоопарка. Огледа се за родителите си, затърси мислите на баща си в пищящия хаос наоколо. „Татко“, каза в ума си. Но, разбира се, баща му не можеше да го чуе — това си беше шизофренията.

 

 

Кейтлин гледаше пожара и тълпата. И изведнъж видя, че някой пада… и един полицай, младият Тори Райт, се навежда над него.

— Това не е ли доктор, Бендинър? — попита тя.

Тори Райт вдигна палката си и заудря възрастния мъж по главата. Тя заподскача.

— Господи, той ще го убие! — извика Кейтлин. Никой друг не им обръщаше внимание. После други двама започнаха да се бият, един пожарникар внезапно захвърли маркуча си и тръгна нанякъде, маркучът се заизвива като някаква полудяла змия, месинговият накрайник бе като смъртоносна глава.

— Какво става, Дан?

— Трябва да намерим Конър. — Той се огледа, но беше трудно да се ориентира през ледената мъгла на водата от маркучите. — Конър!

Кейтлин видя Марси — на двайсетина метра. Замръзна: не знаеше какво да направи. Марси я погледна и се усмихна — уязвена, засрамена усмивка. И направи крачка напред.

Кейтлин направи същото.

— Кейтлин, прости ми. Не знам какво стана. Не мога да го обясня и… толкова ме е срам.

Огънят ревеше, водата тътнеше. Двете се прегърнаха.

— И аз не знам какво става, Марси — каза Кейтлин.

Заляха ги пръски.

— Не исках да… О, Кейтлин!…

Внезапно зарязаният от пожарникаря маркуч се надигна като атакуваща кобра. Кейтлин отскочи, а маркучът удари Марси в лицето и тя падна.

— Господи, удари я! Помогнете — изкрещя Катлийн на пожарникарите. — Помогнете й.

Дан дотича и клекна до Марси. Челюстта й бе счупена, от устата й бликаше кръв, очите й бяха оцъклени и неразбиращи.

— Марси — изкрещя той. — Помощ! Тя умира! Умира!

Един от пожарникарите се обърна… но не гледаше Марси — гледаше нещо в тълпата. Кейтлин се огледа за Конър, но не го видя.

— Дан, трябва да й помогнем.

В този миг Дан чу нещо, чу го в лявото си ухо, така ясно, сякаш вътре имаше включено радио. Беше гласът на Конър: „Тате, ела! Веднага!“.

Имплантът — осъзна, че е сложен там заради Конър, за да помогне на Конър. Светкавично се изправи.

— Вече никой не може да й помогне. Кейтлин, Конър ни вика, чувам го… Заради импланта е, Кейтлин! Трябва да го намерим.

 

 

Конър се беше вцепенил, стъписан от ставащото. Деца, възрастни, десетки хора, се взираха не в пламъците, а в него. И съвсем определено го обкръжаваха. Чуваше мърморещия им шепот. Сякаш бяха загубили цялата си човечност и се бяха превърнали в ръмжащи животни, които имаха само един враг на тази земя…

Но в това нямаше никакъв смисъл. В училище му се беше сторило разбираемо, но не и тук. Никой не би трябвало да се интересува от него. Бяха дошли при силоза, за да видят пожара, а не за да преследват едно дете. Наблюдаваше ги как бавно го заобикалят. Всеки миг някой от тях щеше да скочи върху него. „Убий“, чу той, веднъж, два пъти, трети път, но по-голямата част от мисълта беше по-примитивна от думи, беше нечленоразделно животинско ръмжене и всеки път, когато Конър помръднеше, ръмженето се усилваше, ставаше все по-високо и по-зловещо. А хората се приближаваха.

 

 

Чарлз Гън влезе в пилотската кабина на ТиАр-4 и контролните пултове примигнаха и се активираха. Той включи плазмения двигател. Тъй като беше ден, трябваше да използва камуфлажната маскировка по целия път. Щеше да отиде в Уилтън. Искаше да наблюдава ставащото отблизо. Просто нямаше друго решение. Освен това би могъл да се свърже с Майк — чрез системата за сигурна връзка между всички ТиАр по света, която не можеше да бъде проследена отвън.

Джон вече изпълняваше заповедта за линейния импулсен усилвател. Най-вероятно щеше да започне да изпраща импулси след час — освен ако президентът, който въобще не беше глупак, не беше премахнал всички скрити възможности за достъп в операционната система на Пентагона.

— Зареждане приключено — съобщи самолетът с нежен женски глас.

— Включи щита.

— Щитът включен.

Той натисна бутона на интеркома на гърлото си.

— Какво е положението?

— Готов сте за излитане, сър.

— Отвори вратите.

Гигантските врати на хангара се раздалечиха. Щеше да излезе навън и да се устреми право нагоре, за да намали до минимум броя на хората, които биха могли да наблюдават един странен феномен — огромна триъгълна сянка, която не е хвърлена от нищо. По-внимателен поглед щеше да разкрие кораба, но протоколът изискваше през деня да се използва максимално плазмата и всички вентилатори, за да се достигне бързо височина от четиристотин метра. От тази височина сянката щеше да е твърде разсеяна, за да се забележи от друго място освен от въздуха, а небето над военновъздушна база „Андрюс“ беше изчистено от самолети заради операцията.

— Сър — чу се глас в слушалката му, — върнете се в хангара.

Това беше обикновеното въздушнотранспортно командване. Защо се месеха, по дяволите?

— Моля?

— Имаме нови заповеди, сър. Всички ТиАр трябва да бъдат приземени незабавно.

Президентът беше отменил операцията. Чарлз се задейства с характерната си бързина и решителност — веднага издигна ТиАр. За някакви си трийсет секунди самолетът стана абсолютно непроницаем за радарите, за визуално наблюдение и за всички други способи за откриване.

Невероятно, но мобилният му телефон позвъня. За миг се вбеси. Гласовете в ТиАр бяха приглушени, но ако от „Андрюс“ бяха сложили звукови сензори, можеха да прехванат това иззвъняване. Извади телефона от джоба си и се обади.

— Чарлз, ще ме арестуват — каза Ворона. — Той ни задържа — всички.

Чарлз мислеше бързо. Внезапно го осени как точно да овладее ситуацията.

— Джон, запази самообладание. Имаш ли кодовете за линейния импулсен усилвател?

— Да, но всеки миг ще разбият вратата.

— Продиктувай ми ги.

— Това не е сигурна линия, това е…

— Направи го!

— Кодът за деня е Браво Чарли Зиро Гремлин, после едно девет едно в шест три осем наносекундната времева поредица.

Връзката прекъсна. Добре, следващото му действие беше да активира сигурната връзка. Отдалечаваше се от базата с максималната скорост на триъгълника — 512 километра в час.

— Майк?

Изчака. Майк не отговаряше. Може би не беше на борда на самолета.

Реши, че трябва да се довери на Майк да свърши своята част от работата. Най-важната му задача сега беше да спаси Тръста.

Триъгълникът беше богато снабден с комуникационни устройства. Всъщност Чарлз щеше да има цяла подсистема от контролиращи устройства за ориентирането на линейния импулсен усилвател веднага щом се разположеше на позиция.

По този начин триъгълникът можеше да е наблизо, да наблюдава ефекта от насочените импулси, които изпращаше сателитът, и да прави леки настройки на силата и ъгъла, като остава напълно незасегнат от земетресенията само на няколко метра под него.

Чарлз влезе в упътването за командите и започна да ги чете.

Високо над главата му ракетните двигатели на линейния импулсен усилвател се включиха отново — задаваните команди активираха сателита. Чарлз нямаше представа, че сивите са саботирали предишното му използване, но това беше без значение, защото сега сателитът щеше да се насочи към новите си координати, където и да се намираше. Докато той работеше, дългата черна носова част на спътника се плъзна обратно от синьото на океана към кафявите очертания на сушата. Спря за миг, после с малки тласъци на помощните мотори започна да се движи, сякаш дебнеше нещо.

Когато отдолу се появи град, движението спря.

В триъгълника Чарлз наблюдаваше един от екраните. Натисна няколко бутона и образът се изчисти. Увеличи още веднъж и образът стана съвсем ясен: беше насочил линейния усилвател право към Вашингтон.

Зави и се насочи към забранената за полети зона на Вашингтон.