Уитли Стрийбър
Сивите (2)

Глава 2

В мрачния октомврийски предобед на 2003 лейтенант Лорън Глас наблюдаваше как спускат ковчега на баща й. Вече беше съвсем сама: майка и ги беше изоставила, когато тя беше на дванайсет — завърна се в Шотландия и така и не се обади.

На погребението присъстваха още четирима души: не ги познаваше. Предположи, че са от отдела, в който беше работил баща й. Не знаеше абсолютно нищо за този отдел нито името, нито с какво се занимава.

Вятърът разбърка цветята, които беше донесла, свещеникът довърши словото си и тя хвърли буца пръст — повтаряше си наум: „Няма, няма да плачеш“ — а после избухна в сълзи.

Беше умрял при изпълнение на служебните си задължения. Не й бяха съобщили как и не й бяха позволили да види тялото. Ковчегът беше запечатан с федерални печати, предупреждаващи, че отварянето му е престъпление. Оловна спойка запълваше процепа под капака. Беше поискала да я оставят насаме с него за малко, но дори това й бе отказано. Нямаше известие за смъртта му, нищо, което да отбележи постигнатото от него в този свят. Тя вярваше, че баща й бе живял като герой.

Бяха й дали пет хиляди долара компенсации за смърт и баща й беше записан като загинал при изпълнение на служебния си дълг.

Загинал как? При изпълнение на какъв дълг? Беше излязъл от къщи, както всяка сутрин. После сигурно бе карал до работата си. Живееха на Райт Пат в Дейтън, но той пътуваше до Индианаполис през дните, когато работеше, а те не бяха точно установени.

Докато церемонията приключваше, за нейно изумление над главата й прелетяха самолети във военна траурна формация — издигнаха се величествено към сивия хоризонт. После, в края на полето, почетният караул, за чието присъствие тя изобщо нямаше представа, стреля двайсет и един пъти. Най-високата чест. Прогърмяха барабани.

Погребваха го с най-големите почести — и тя изпита огорчение, че не знае защо.

Четиримата мъже вече се отдалечаваха от гроба. Тя бързо ги настигна.

— Ще ми кажете ли нещо?

Никой не продума.

— Моля ви, аз съм негова дъщеря. Кажете ми поне дали се е мъчил?

Един от мъжете, висок и толкова рус, че би могъл да е албинос, се обърна.

— Трябва ли да кажа „не“?

— Знаете ли как е умрял?

— Знам Лорън.

Той знаеше името й. Но кой беше този мъж, с безупречно ушит костюм, сив като есенните облаци, почти бяла коса и очи толкова бледи, че също изглеждаха бели?

— Кой сте вие? Ще ми кажете ли как е умрял баща ми?

— Ела в управлението. Можеш ли?

— Сега? Това заповед ли е?

— Мислиш ли, че ще се справиш?

Това вървене през гробището беше най-тъжното нещо, което й се беше случвало. Не разбираше тъгата, това беше нова територия за нея. Можеше ли да отиде до управлението съкрушена? Да говори, докато скърби? Можеше ли да изслуша тайни в това състояние?

— Искам да се прибера вкъщи — каза тя.

Той й даде адрес в базата.

— Помисли си. Нямаше да те молим, ако не беше…

— Знам, че е спешно. Очевидно е спешно.

— Аз съм Луис Крю — представи се той. — Ако нямаш нищо против, моля те, не споменавай срещата ни и името ми пред никого.

— Добре — отвърна тя. — Ще ми кажете ли какво се е случило с баща ми?

Той се втренчи в нея продължително, толкова дълго, че й стана неловко. Преценяваше я. Но защо? Тя нямаше високи правомощия, беше низш офицер от снабдителната част, не беше тръгнала по стъпките на баща си към военновъздушното разузнаване.

— Ще ми кажете ли? — попита отново.

— Съжалявам, че се налага да те повикаме в такъв ден.

— Аз също.

Тя се отдалечи от него, подмина спретнатите редици еднакви военни гробове, в които военновъздушните сили бяха изсипали толкова много животи, в толкова много стоманени ковчези; повечето от загиналите бяха твърде млади и твърде невинни, твърде добри, за да заслужават да умрат по невероятните и ужасни начини, които им осигуряваха военновъздушните сили.

Дългът ги беше погълнал. Винаги дългът — дъхът и кръвта на баща й.

— Клетвата, Лорън, никога не забравяй клетвата. Може да те води до смъртта ти, но дори да е така, трябва да отидеш.

Беше си мислила: „Ако някой глупав президент ме изпрати в неизвестна страна, където дори не би трябвало да сме, дали е мой дълг да умра там?“

Знаеше отговора.

Беше ли смъртта на баща й безполезна? Надяваше се да не е, надяваше се, че водената траурна формация е повече от прощална почест.

Животът с баща й не беше идеален. Имън Глас беше взискателен и не особено доволен от начина, по който се развиваше кариерата й.

— Трябва да се постараеш, Лорън. Бъди готова, когато има нужда от теб, бъди решителна, когато е важно.

Колко заблуден беше. Той служеше в други военновъздушни сили, доколкото тя можеше да прецени. В нейните военновъздушни сили главните й безпокойства бяха свързани с раздути сметки и липсващи лаптопи, не с дълг и смърт сред колиби и палми.

„Кой си бил ти, татко? Защо се случи това?“

Баща й имаше кошмари. Не просто кошмари, а крещящи изблици на ужас, от които не можеше да се събуди. И човек не можеше да се приближи до него. Удряше я, а на сутринта беше толкова разстроен от това, което беше направил, че изпадаше в депресия за няколко дни.

Често питаше дали е казал нещо насън. Очевидно това го тревожеше, и то сериозно. Тя търсеше някакъв смисъл във виковете му, но така и не успя да го открие.

Качи се в колата си и завъртя ключа. С нетърпение очакваше отоплението да прогони всепроникващия канадски студ, който идваше от обширните равнини на север, разтърсваше оголените дървета и покритите със стърнища поля.

Подкара към къщи, мина покрай голямата сива база до апартамента им. Постоя в дневната — помисли си колко безлично изглежда всичко. Неизбежният пейзаж на стената, непретенциозните книги по лавиците, старият телевизор. И този стол, голям и удобен, а до него поставка за списания, запълнена с „Харпърс“, „Нешънъл Ревю“ и „Нешънъл Джеографик“.

Всичко толкова обикновено — и все пак толкова наситено с него, че всяка следваща стъпка извикваше още спомени и по-голяма самота.

Направи кафе и докато отпиваше, осъзна, че това е чашата на баща й. Не издържа и се разплака пак. Разбираше, че това са изстраданите сълзи на съкрушения, родени от тъгата и загубата.

Последното й признание за любов щеше да остане неизречено. Но най-важното, разговорът, който представляваше животът им заедно, никога нямаше да бъде приключен.

След цялата му кариера на погребението му имаше само петима души. А и то не беше обявено по никакъв начин. Явно неговият отдел не беше голям. Полковник, около петдесетте, с бадж Уилкис. Кой беше той? И дали това бе истинското му име. Друг, по-млад, подполковник Лангфорд. Към четирийсетте. После цивилен, нисък, със зле скроен костюм. Той беше плакал, мълчаливи сълзи, които отмахваше с ръка, сякаш бяха буболечки, полазили по лицето му. А после господин Крю, висок, с неопределима възраст, приличаше на шведския актьор Макс фон Сюдов. Елегантен костюм, а и тези очи… Сиво-бели. Уникални.

Хората на баща й. Неговите колеги. Тя тръсна глава, за да не мисли за тези мълчаливи мъже.

Отиде в спалнята и си легна, затвори очи, замисли се какъв ли ще е животът й оттук нататък.

Баща й имаше странни настроения, които понякога се разразяваха като бури. Беше огорчен от факта, че не бе успял да стане генерал.

— Заради проклетата ми работа. Никой друг не може да я върши, а това не е работа за генерал.

Мразеше я и я обичаше. Пиеше на кухненската маса, обръщаше водка след водка, а след това започваше да реди стихове, което беше прекрасно и плашещо, защото той имаше невероятна памет за поезия и защото когато изпаднеше в такова състояние, да стоиш до него беше все едно да се взираш в най-тъмната стая на света.

„Когато в спор със мрачната съдба — все едно го чуваше да казва в момента — си спомням моя минал в скръб живот… — И после я поглеждаше и добавяше: — Прости ми прекаления патос.“

— О, по дяволите — каза тя. — Ще ми липсваш, наистина ще ми липсваш.

Как можеше да е умрял? Как беше възможно да го убият при изпълнение на служебен дълг в Индианаполис?

Но все едно. Според него в деня, когато бе получила назначението си, тя беше поела към генералския чин. Той щеше да направлява кариерата й.

— Не можеш да станеш боен пилот, затова трябва да станеш част от важен екип.

Дълго се взира в заповедта й да се яви в снабдителната част. Застина загледан, толкова неподвижно, че накрая тя реши, че може да е заспал прав. После постави документите подчертано внимателно на облегалката на канапето. След това влезе в кабинета си. Чу го да крещи и се приближи до вратата, което не беше редно, но в крайна сметка се отнасяше за нея. Успя да долови само една фраза, повторена няколко пъти:

„Замразете я.“ И после започна да ругае човека от другата страна на линията, с озлобление, което надминаваше и най-страшните му избухвания. Това я изплаши, защото означаваше, че скритите страни от живота му по някакъв начин са свързани с нея.

Стисна още по-силно. „Когато в спор със мрачната съдба…“ Имаше и още нещо между нея и баща й, което се проявяваше в мигове на мълчание, странната му тъга, някакъв вид връзка, която изпълваше въздуха около тях, сякаш по някакъв начин свързваше умовете им. Или поне тя си въобразяваше така.

Телефонът иззвъня.

Тя погледна изписания номер. Обаждаха се от базата. Можеше ли да е мъжът от погребението на баща й? Можеше ли да я притиска толкова точно днес? Не вярваше.

— Ало?

— Лейтенант…

— Вижте, господине, вие от командващия състав ли сте, защото ако не сте, честно казано, се опитвам да осъзная смъртта на баща ми, моя единствен приятел, и просто няма да дойда.

Последва тишина. Продължителна.

— Да, от командващия състав съм — каза накрая той. — И това е заповед.

Беше ли вярно? Възможно ли беше този човек наистина, в действителност да е на телефона в момента и да я командва по този начин?

— Бих искала да го отложим за утре.

— Получихте заповед, лейтенант.

Тя затвори и пожела, наистина силно, да причини нещо особено болезнено на този човек. Но това е военният живот, нали? Не можеше да си позволи да тъжи.

Яви се във внушителен, но безличен кабинет, който имаше всички тайни отличителни белези на обител на официален представител. Приеха я веднага.

Заедно с господин Крю беше по-младият от двамата подполковници, Лангфорд. Това малко я поуспокои — по-възрастният излъчваше нещо смущаващо, Уилкис или Уилис, или както там му беше името.

Кабинетът беше просторен, а мебелите от истинско дърво — но нямаше никакви дипломи и плакати по стените, нито портрети, нищо, което да издава нещо повече за обитателя му. Очевидно разузнавач, но не от военновъздушните сили, защото тогава щеше да е с униформа. Тя отдаде чест на подполковника. Той й отвърнал каза:

— Свободно, лейтенант.

— Моля, седнете — предложи Крю.

— Моите съболезнования — додаде Лангфорд. — Баща ви беше велик човек и национален герой. Трябва да знаете, че ще получи Разузнавателен медал^[1] — той направи пауза, — а също така и Почетния медал.

Разбра, че е зяпнала, защото трябваше да стисне челюсти, за да затвори уста.

— Почетният медал на Конгреса^[2]?

Крю кимна.

Тя млъкна. Беше зашеметена. От благоговение. От мъка, че не беше успяла да сподели ужасите, които съпътстваха работата му и го бяха убили.

— Спомняте ли си тестовете, на които сте се явявали в Лакланд?

Каква връзка имаше пък това?

— Преминах много тестове през обучението си.

— Един от тях включваше номера на страници и вие трябваше да ги свържете с линии.

— Разбира се, спомням си — каза тя. Тестът беше един от многото стандартни армейски тестове за групиране, които беше правила като новобранец.

Нещо, като да свържеш точките с линии.

Доколкото си спомняше, го беше надраскала.

— Обърках го.

Двамата мъже се взираха в нея безмълвно. Гледаха я, помисли си тя, както човек би наблюдавал шимпанзе в клетка.

— Какво значение има?

— Приготвил съм ви още един тест — каза той.

— Още един тест? За това ли става въпрос? Защото…

— Лейтенант, изключително важно е.

В гласа на Лангфорд се прокрадна нотка, която я накара безмълвно да го изслуша.

— Трябва да попълните формуляр, че сте съгласна.

— Мислех, че ще ми кажете нещо за баща ми.

— Така е.

Тя взе формуляра и докато го четеше, с изненада установи, че не става дума за поемане на риск за здравето й.

Погледна Лангфорд. Лицето му беше безизразно. Лице на зъболекар — маска. Тя прочете на глас:

— Всяко обсъждане или коментар, или неоторизиран запис на някакъв обект, среща или действие, свързани с проекта, е забранено и подлежи на наказание според Закона за националната сигурност от 1947, със съответните поправки.

Опита се да се засмее. Двамата останаха съвсем сериозни.

— Звучи доста помпозно. — Никаква реакция. — Извинете, но това е много сериозен документ.

Тя побутна формуляра към Крю.

— Не можем да преговаряме с вас — каза Лангфорд, — и дори не можем да разговаряме, докато не подпишете.

— Стани доброволец или ще те разстрелят, с други думи.

Лангфорд бутна обратно документа към нея.

— Не пропускай тази възможност. Може да си първата в списъка, но списък има.

— Ако подпиша и не ми хареса каквото чуя, мога ли просто да си изляза?

Лангфорд се обърна към Крю, който дори не мигна.

— Съжалявам, но споразумението е обвързващо — каза Лангфорд.

— Тоест ме обвързва с нещо, за което не мога да узная, докато не се включа в него? А след това не мога да напусна?

— Знам, че звучи малко прекалено.

— Малко? Направо си е плашещо. Повече от плашещо. Имам предвид, военновъздушните сили не подхождат по този начин. — Зачуди се дали това е вярно.

— Подпиши. Ще е от голяма полза.

Може би баща й я наблюдаваше сега. Ако приемеше, че нещо е останало от него, някакъв вид душа.

Тя взе писалката от бюрото… и изпита странното чувство, че двамата чакат, но по особен начин… като че ли бяха гладни, а тя беше обяд.

— Все пак мисля, че не трябва да го правя — каза тя. „Съжалявам, татко, но не ми се струва правилно.“

Крю изпъна дългите си крака и се наведе напред. Очакваше да я заговори, но той не каза нищо. Просто я гледаше. Нямаше някакво особено изражение, нищо подобно. Но тя се стресна. Определено. Много сериозен, много отговорен момент.

— Това ми прилича на скачане от скала, без да знаещ какво те чака долу.

Крю въздъхна. Беше ли това гняв? Потиснато нетърпение? Въобще не можеше да го разчете. Решаваш, че е светец, а после — нещо различно.

— Искаме да продължиш работата на баща си — каза Крю. — Ако издържиш този малък тест, разбира се.

— Спешно е — добави Лангфорд. — Ще трябва да започнеш още следобед.

Крю пак побутна формуляра към нея.

— Но… какво е правил?

— Моля те, помогни ни — настоя Крю. Гласът му беше все така мек, но отчаянието в него беше някак ужасяващо.

— Ами… ако не мога?

Той се усмихна, съвсем леко.

И внезапно тя осъзна, че не може да откаже. Не можеше да изживее остатъка от живота си в неведение за това какво е правел баща й, да знае, че е подминала тази възможност.

Беше убит все пак.

Подписа формуляра и го бутна обратно.

Подполковник Лангфорд го взе, сгъна го, пъхна го в един кафяв плик и каза:

— Ще получиш копие, подписано от министъра на отбраната.

— Шегувате се.

— Лорън, ти имаш уникална способност — каза той, наследена, както смятаме. Първият тест, който си направила, е бил успешен. Всъщност си единственият човек, успял да направи това за последните четирийсет години, през които тестът е бил даван под една или друга форма на всеки новобранец в Съединените американски щати, Канада, Великобритания, Нова Зеландия и Австралия. Единственият, който успя да се приближи до решението. Но не се учудихме, защото знаехме кой е баща ти.

Това звучеше малко прекалено.

— Какво точно искате да кажете?

— Ти си една на милиони, Лорън. Наследила си абсолютно уникални способности от баща си.

Какво можеше да означава това?

— Честно казано, нямам никакви специални умения.

— Трябва да те предупредя, че ще изпиташ необичайни преживявания. Искам да разбереш, че няма да е нито приятно, нито лесно. Не твърдя, че няма опасност, защото вече трябва да ти е станало ясно, че опасност има и че е голяма. Нещо повече, ние няма да сме в състояние да ти помогнем. Ще се наложи да се справяш сама. Съвсем сама.

— Но… но вие казахте, че има списък, подполковник Лангфорд. И че ще повикате следващия човек, ако аз не подпиша.

— Излъгах. И ти също ще го правиш. Много пъти. Това ще е голяма част от работата ти.

— Ако бях казала „не“ — въпреки татко, твърдо и окончателно „не“ — какво тогава?

— Щяхме да кажем нещо драматично, като например, че съществуването на човешката раса зависи от теб — отвърна Крю.

Думите увиснаха във въздуха. Невероятно. Налудничаво дори. Лорън не знаеше дали да се ужаси, или да се разсмее. Всичко изглеждаше толкова абсурдно, че избухна в смях — и това беше единственият звук в стаята, и остана такъв. Премести погледа си от едното сериозно лице към другото. Тези двамата май изобщо не се шегуваха.

Но тя беше момиче, едва на двайсет и две, и макар че това й харесваше, нищо не подсказваше, че има някаква необикновена мисия в живота.

— Твърде откачено е — каза тя бавно. — Наистина ли искате да ми кажете, че съм някакъв необикновен изрод?

— Нищо ли не знаеш за работата на баща си? — попита Лангфорд.

Тя поклати глава. Наистина не знаеше.

— Ти си това, което наричаме емпат. Можеш да чуваш мисли и да ги предаваш на други, които са способни да ги чуват.

— Да, татко имаше навика да се изразява така. Четеше научна фантастика — Артър Кларк и разни други.

Крю й подаде жълта бележка.

— Напиши първото, което ти дойде наум.

Тя взе хартията, замисли се за момент, после надраска първата дума, която й хрумна, и каза:

— Името на бръснаря на баща ми — Адам.

Лангфорд извади от джоба си плик.

— Този, с когото ще работиш, не може да говори. Неговият мозък е дотолкова различен, че без човек като теб можем да обменяме само най-основни идеи. Като проверка, той ти предаваше името, с което го наричаме в този кабинет.

Подаде й плика.

В него имаше листче — миришеше странно на препарат за почистване. Единствената дума, написана там, беше „Адам“. Тя погледна листчето, после вдигна очи към двамата мъже.

— Кой е този всъщност?

— Отговорът е част от това, което се опитваме да разберем. Цялата кариера на баща ти беше отдадена на тази загадка.

— Неговото име е Адам, но вие не разбирате… какво?

— Идеята за имена липсва в тяхната култура. Адам и Боб са само наши етикети.

— Боб?

— Е мъртъв.

Още една смърт, отбеляза мислено тя. Но кой в този свят можеше да общува с мисли и да не използва имена?

— Следващата ни стъпка ще е да те изпратим да се представиш на ръководителя на вашата част от проекта. Той работи в много малък отдел с повишени мерки за сигурност — каза подполковник Лангфорд. — Не трябва да говориш с него за миналото си, за срещата с нас, за нищо, което не е абсолютно наложително, за да си свършиш работата. Разбираш ли?

Всичко започваше да изглежда все по-налудничаво.

— Значи просто така да отида при този човек — командващия ми офицер — и да му кажа — какво?

Подполковникът й подаде плик.

— Няма нужда да казваш нищо. Дай му това. Той ще те инструктира по-нататък.

Тя взе плика, разбира се: вътре имаше заповеди. Понечи да го отвори.

— Не.

— Не? Не мога да отворя собствените си заповеди? — Тя поклати глава. — Защо ли не се изненадвам?

Той й подаде карта с адрес в Индианаполис.

— Ще отидеш в новата си месторабота. Полковник Майкъл Уилкис те очаква — видя го на погребението. Ще получиш следващите си заповеди устно от него… Лорън, искам да разбереш, че за цялата тази тайнственост има много основателна причина. С времето ще си изясниш тази причина и ще се озовеш в същата позиция, в която сме ние — това е тайна, която няма да се поколебаеш да защитиш с живота си.

Докато вървеше към паркинга, Лорън обмисляше странната заповед да се представи на адрес в Юнивърсити Хайтс в Индианаполис и да стигне там преди шест вечерта. Не беше невъзможно, като се имаше предвид, че разстоянието бе малко над сто мили, а тя разполагаше с пет часа. Типично за военновъздушните сили обаче. Беше работила две години в отдела по снабдяване и изведнъж, макар да й оставаше време само колкото да се прибере и да грабне четката си за зъби, трябваше да тръгне тъкмо към Индианаполис от всички възможни места — и при това не към съоръжение на военновъздушните сили, доколкото можеше да прецени.

— Вземи си багажа и тръгвай — беше казал Лангфорд. — Без сбогувалия, електронни съобщения и телефонни обаждания.

Тя имаше приятели, живот — или поне нещо като живот. Не, по дяволите! Моли в офиса щеше да се чуди къде е, също и Чарли Блейн, с когото започваха да стават повече от приятели, но той беше на мисия за зареждане с гориво и нямаше да се върне през следващите четиридесет и осем часа — така че щеше да намери апартамента й празен, мобилния й телефон — изключен и електронната й поща да препраща всички съобщения.

Боеше се да не се сблъска с някой познат по пътя към къщи, но всичко бе спокойно. Тя познаваше военновъздушните сили: сегашният й командващ офицер, генерал Уинтърс, щеше да бъде надлежно уведомен за прехвърлянето й и т.н., но нищо нямаше да стане гладко. Несъмнено следващото нещо, което щеше да получи от сегашния си отдел, щеше да бъде уведомление, че е напуснала самоволно.

Четиридесет и пет минути си приготвя багажа. Накрая добави и малкия албум със снимки. На нея и баща й през годините. После слезе до паркинга и натъпка всичко във форда.

И потегли, без да поглежда назад.

Носеше се на запад по шосе 70. По радиото пускаха музика от миналото й. Лорън започна да се замисля за сънищата на баща си.

Като малко момиче затискаше глава с възглавницата и молеше Бог да му помогне. По-късно отиваше в спалнята му, за да се опита да му даде някаква утеха. Откриваше го с широко отворени очи, да крещи и да тръска глава — но не можеше да го събуди.

Казваше, че Виетнам се връща да го преследва. Беше летец и имаше награди. Имаше и белег на гърба. Казваше, че много хора изгорели живи в походна болница, запалена от виетнамците. Безпомощни хора, хора без лица, без крака. Той бил със счупена ръка и лоша инфекция, но поне можел да тича.

Разбира се, имаше един проблем. Тя много добре знаеше, че баща й не е служил във Виетнам. Беше виждала военната му книжка — и никъде не беше отразено да е служил там.

Всъщност баща й беше служил в Уайт Сандс, после във военната база Форт Хуачука в Аризона. Най-ранните й спомени бяха свързани с красивите скали около Форт Хуачука. След това бяха дошли в Райт Пат, където той се беше свързал с военновъздушното материално-техническо командване. Знаеше го, защото неговият отдел беше свързан с дирекция за поведенчески изследвания, която беше подразделение на въздушното материално-техническо командване. Наясно беше, че поведенческите изследвания са свързани с изучаването на неща като пилотската издръжливост. Също и с друга, скрита дейност — разработка на психотронни оръжия и разни подобни.

Караше покрай ферми и царевични ниви — тук хората живееха по друг начин. Искаше й се да покара трактори, комбайни и друга селскостопанска техника. Обичаше големите машини.

Беше поживяла доста в Средния запад, така че Индиана не й се стори чужда. Някога, преди майка й да замине за Глазгоу, минаваха оттук практически всяка година. Майка й си падаше по бързите коли — или по-скоро по шофьорите, механиците и всеки, свързан със състезанията. Всъщност почти по всеки, стига да не беше баща й.

Очакваше да види управление или някаква лаборатория, вероятно близо до университета. Но видя само жилищни сгради. Широки улици, големи стари къщи, смълчани в късния следобед.

Стигна Хамилтън 101 и беше, меки казано, объркана. Най-обикновена къща, строена някъде преди Първата световна война. Красиво, да. Но — къща? Подразделение на военновъздушните сили да се намира в къща в града?

Добре де, къща — къща. Влезе по алеята за паркиране и спря зад добре изглеждащ мерцедес с подвижен покрив. Да, това не беше обичайната кола за полковник от военновъздушните сили. Възможно беше, разбира се, колата да е на някой друг, но пък й бяха казали, че шефът тук е полковник Уилкис, а колата беше паркирана на специална настилка. Привилегии на командващия офицер — така беше във военновъздушните сили.

Имаше само още един автомобил, а гаражът беше заключен с катинар. Другата кола беше хонда, не твърде нова. Значи тук бяха полковник Уилкис и някакъв загубеняк, когото щеше да срещне по-късно. Все пак не беше най-низш сред низшите — тогава щеше да е с форд или тойота, като нея, да се мъчи да свърже двата края с твърде малко пари.

Качи се на верандата — над вратата имаше еленови рога. Спря и се загледа в този невероятно неуместен избор за украса в Индианаполис, Индиана.

Звънецът беше старовремски. Тя го дръпна и й отвърна кротко, не особено силно дрънчене. Всъщност едва се чуваше. Затова го дръпна няколко пъти.

Ръката й все още беше на звънеца, когато вратата се отвори и един офицер — изглеждаше малко по-възрастен, отколкото трябва да е човек на активна служба — я изгледа с кървясалите си очи.

— Заповядайте. — И се отмести леко встрани.

Гласът му звучеше тъжно и тя остана със странното впечатление, че може би е плакал. Забеляза, че до стената има кутии.

— За вас са — каза той. — Нещата на Имън.

— Полковник, все още никой не ми е казал какво се е случило с баща ми. Беше ми заповядано да дойда тук и нямам никаква представа защо. Изтъкнаха ми причини, които ми звучат като нескопосана научна фантастика, и трябва да заявя, че не това е начинът според мен. Би трябвало някой да ме предупреди, че когато дойда тук, ще ми връчат вещите на баща ми.

— Кой ви изпрати тук?

Тя не можеше да повярва, че той всъщност не знае нищо.

— Наредено ми е да не ви казвам.

Той кимна, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Лорън го последва в кабинет, очевидно пригоден от някогашната господарска спалня.

— Тази къща е построена през деветстотин и осма година от единствения едър скотовъдец в Индиана — каза мъжът, докато сядаше зад бюрото.

Нямаше формалности. Но той беше по-старши, така че тя вдигна ръка към челото си и каза:

— Лейтенант Лорън Глас на вашите заповеди, сър.

Той я погледна.

— Очевидно. Отиди до дезинфекционната стая и се подготви.

— Моля?

— Стаята за дезинфекция. Ще я намериш в дъното на шахтата.

— Сър, трябва да ви обясня, че нямам представа какво става тук. Няма ли да ми обясните?

— Ще се справиш.

— Добре… каква е тази дезинфекционна стая? За какво трябва да се дезинфекцирам?

— Слушай, знам, че не си наясно с нищо. Планирахме да те включим, когато баща ти наближи пенсия. Никой не предполагаше, че ще стане така. Но сме в отчаяно положение, Лорън.

Тя седна.

— Сър, съжалявам, че трябва да разсея илюзиите ви, но аз не съм преминала никакво тренировъчно обучение — никакво. Не съм подготвена за това. Изобщо нямам представа какво правите тук, но какво той да е, то е убило…

Трябваше да спре. Тъгата и болката задушиха думите й.

— Лорън, познавах баща ти от години. Трябва да разбереш, че това, което ще ти кажа, дори да звучи коравосърдечно или жестоко, няма за цел да те нарани. Баща ти би го казал сам, ако беше сред нас. Щеше да ти каже: войнико, имаш дълг. Изпълни дълга си.

— Сър, с цялото ми уважение, заявявате ми, че баща ми е загинал при изпълнение на служебния си дълг, а после ми казвате да продължа оттам, докъдето е стигнал, без никаква подготовка или обучение. Бих искала да разбера тази заповед малко по-добре. Знам, че ще работя с някой, наречен Адам, и че баща ми е работил с него и някой, наречен Боб. И в резултат на това баща ми е загинал. Само това знам.

Уилкис се изправи толкова внезапно, че тя го последва машинално. Обърна й гръб и отиде до прозореца.

— Няма подготовка, няма и време. Искам да слезеш долу веднага, защото имаме проблем, и вярвам — не, знам — че си единственият човек, с когото разполагаме и който може да помогне.

Опита се да й се усмихне и тя отново видя студенината, този път по-ясно, отколкото на погребението. Този човек беше фанатик. Тя се зачуди възможно ли е да се вярва на фанатик?

Баща й го беше направил. Това беше командващият му офицер, този хладен мъж с внимателно подредения си кабинет и лъскавата си кола.

Той я заведе до малък асансьор под централното стълбище.

— Долу ще се срещнеш с много способен мъж — той ще ти помогне.

Лорън влезе в полутъмния асансьор. Имаше усещането, че се спуска бързо — и доста по-дълго от минута. Когато вратите се отвориха, видя нисък млад мъж в бял стерилен костюм… беше четвъртият мъж от погребението.

— Аз съм Анди Морган — представи се той — Добре дошли в комплекса.

— Това място е доста дълбоко.

— Намираме се на дълбочина шейсет метра. Дълбоко в скалния пласт. — Той тропна с крак по пода. — Базалт.

Тя долови още един глас. Стенеше изтощено. И ядосано.

Огледа се, но не видя никого.

— Кой стене?

Морган поклати глава и каза:

— Бива си те.

— Кой стене? Какво става тук?

— Лорън, чуй ме. Ще се срещнеш с него след секунди. В известен смисъл. Това, което чуваш, минава през два метра дебела стоманена стена, допълнително защитена с високоинтензивни електромагнитни полета.

— Тогава как е възможно да го чувам? Защото го чувам кристално ясно. Този човек е в агония.

— Аз не мога да го чуя.

— Но това е лудост! Чуй го само как вие!

— Тъкмо способността ти да чуваш тези мисли е причината да си тук.

— Какви мисли? Той плаче!

— Трябва да влезеш вътре — каза Анди Морган. Със същия тон, с който би й казал, че е време за първия й боен полет или за спускане по Ниагарския водопад в бъчва.

Зад него имаше стоманена врата, залостена и с големи лъскави резета. Защо някой би положил толкова много усилия, за да държи някого заключен по този начин? Какво бяха затворили тук — някакъв побъркан свръхчовек? Тя се опита да потисне неясните си и фантастични подозрения, да не кажем страхове, и да се съсредоточи върху конкретните знания, които щяха да са й необходими тук, в чисто практически план.

— Агресивен ли е?

— Скъпа, той лети вътре! Блъска се в стените, откакто полковникът гушна букета. Извини ме. Откакто баща ти почина.

— Преди да вляза, мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво точно се е случило с него.

Мъжът наведе глава.

— Никой ли не ти е казал?

— Нищо не ми казаха.

— Добре, баща ти получи драскотина.

— Драскотина?

— Която предизвика алергична реакция, толкова остра, че му изтече кръвта.

Нямаше нужда да мисли много. Седна на единия от двата стола пред пулта за управление.

— Не мога да го направя.

Морган беше благовиден, възпълен, с много тъжни очи.

— Изпратиха те тук, без да ти кажат абсолютно нищо, нали?

— Точно така.

— Добре, ще съм откровен с теб. Чувала ли си за пришълци?

— Да, тези без зелена карта.

— Другият вид.

— О, зелените човечета ли? Не се интересувам от такива неща.

— Може би ще е по-добре да разгледаш кабинета на баща си.

— Наистина бих искала.

В другия край на малката стая имаше врата. Без табелка с име. Той отключи и Лорън видя малко помещение без прозорци, със стоманено бюро, два стола и походно легло. Имаше също така етажерка с книги, отрупана с трудове, посветени на електромагнетизма и НЛО. Тя прочете заглавията: „Нашественици“, „Превъплъщения“, „НЛО — червен код“, „НЛО и националната сигурност“, още и още — десетки.

— Личните му вещи са горе. Можеш да избереш какво да задържиш. — Той вдигна една обърната върху бюрото снимка. — Сигурен съм, че ще искаш да я запазиш.

Снимката накара сърцето й да се свие, а очите й да се напълнят със сълзи — на нея бяха двамата с баща й. Беше направена, когато бе на дванайсет. Бяха в Кейп Мей, Ню Джърси, тя беше с новия си бански костюм, а любимият й териер Приси беше още жив. За миг усети аромата на соления въздух, спомни си радиото, свирещо някъде по плажа, и чу пърхането на ветреца.

Анди нагласи снимката на бюрото.

— Това вече е твоят кабинет.

— Значи там вътре има пришълец?

— Баща ти беше негов емпат — и ти ще бъдеш негов емпат.

— В смисъл?

— Ще установиш, че можеш да виждаш картините в ума му, и ще ни ги описваш.

Баща й беше пазил голяма тайна.

— Трябваше да ме обучат.

— Баща ти искаше да почака, докато натрупаш повече опит във военновъздушните сили. Нали разбираш, записваш се, носиш униформа, но за да станеш част от тая побъркана организация, се изисква време.

— Аз съм възпитаник на военновъздушните сили от главата до петите.

— Той разбираше това. Уважаваше го. Но дългът е нещо различно. Имам предвид нашия дълг. Да пазиш толкова огромна тайна е ужасно бреме. И най-вече — да си даваш сметка, че всеки път, когато влезеш в тази стая, можеш да умреш. Всеки път. И въпреки това да продължаваш да го правиш, както правеше баща ти в името на военновъздушните сили, на родината и на бъдещето на човечеството.

Той се вгледа в снимката.

— Трябва да влезеш и да успокоиш Адам. Ако не можем да го накараме да се укроти, буквално ще се убие от блъскане в стените. Като имаме предвид, че го прави, откакто баща ти умря, наистина сме отчаяни, лейтенант.

Или трябваше да поеме меча на баща си, или да го остави да лежи и да обрече смисъла на живота му да почива в ковчега до него.

Всъщност нямаше истински избор. Никога не беше имало. Тя пое дълбоко дъх.

— Добре, какво да направя?

Той я преведе през стоманената врата към малката зала за преобличане. Тя застана гола под душовете в стените и тавана, въртеше се бавно с ръце над главата, както я бе инструктирал — зелена, миришеща на химикали течност се изливаше върху нея.

Все още мокра, тя нахлузи оранжевия изолационен костюм и намъкна дебелите неудобни ръкавици.

— Електромагнитно активен е — обясни Анди. — Ако го докоснеш, ще се разпростре в нервната ти система и ще започне да контролира тялото ти. Нали не искаш това да се случи?

— Не, разбира се.

— Намажи си лицето с вазелин. Това е инжектор с адреналин. Ако усетиш нещо като гъдел в гърлото, притисни го към крака си и изчезвай.

Докато бъркаше в контейнера с вазелин, тя си помисли, че ръката на баща й е била последната, която е правила същото. Можеше почти да го усети до себе си, как й обяснява да не се бои, да си спомни за дълга си и че ще е с нея по всяка стъпка от пътя.

После нещо се промени. Стаята, мъжът — всичко около нея изчезна. Внезапно се озова в друга стая. Стая със стени от неръждаема стомана, черен под и флуоресцентен таван. На масата лежеше мъж, гол, заобиколен от хора със защитна екипировка, стерилни костюми, предпазните стъкла на шлемовете им бяха спуснати — както си му е редът. Мъжът беше станал виолетов, гърдите му се издуваха, от очите и от носа му по бузите му се стичаше кръв — като сълзи.

Халюцинацията, или каквото и да беше, беше толкова жива, сякаш тя наистина беше на това място. Можеше дори да чуе съскането на климатика и приглушените гласове на докторите зад маските — опитваха се да спасят мъжа на масата.

Той се закашля, задави се. Някаква сестра монотонно докладваше: „Кръвно налягане 280 на 200, сърдечен пулс 160, кръвното налягане се покачва, глюкоза 320 и се покачва, още една прехвърлена граница…“

Чу се пронизително скимтене и кръвта започна да блика през кожата му, обливаше маските им и стерилните им бели костюми, плъзгаше се и се стичаше към пода, бликаше от всяка негова пора — мъгла от кървави розови капчици, изхвърляни сякаш от хиляди малки дупчици по тялото му.

После главата му се извърна и тя видя лицето му… и студено острие прободе сърцето й.

В същия миг видението на бащината й смърт изчезна.

Лорън осъзна, че все още е в стаята за преобличане. Анди я държеше да не падне.

— Съжалявам — промълви тя. Стегна се и отстъпи крачка назад. — Мисля, че е от… дълбочината.

— Щом казваш. — Той я прегърна през кръста.

— О, я стига!

— Спокойно де. Просто исках да ти помогна.

Тя издиша, после поклати глава. Беше толкова истинска… Наистина живо и реално.

Той я наблюдаваше.

— Добре ли си?

— Не. Не съм.

— Да не беше пристъп, защото…

— Това е моя работа, ясно?

— Добре. Извинявай. — Той замълча за момент, после, понеже тя не каза нищо повече, продължи: — Сега ще отворя клетката. Когато влезеш, ще видиш стол и маса. Седни на стола.

— Това ли е всичко? Това ли ми се полага да знам?

— Ние знаем само толкова. Честно казано, това, което правеше баща ти и което знаем, че си способна да правиш ти, не е обяснено. Просто трябва да го направиш.

— А ако не успея?

— Мина теста — каза той, отиде до клавиатурата и набра комбинацията. — Аз ще съм в контролната зала. Ще можеш да ме виждаш и чуваш, както и аз теб. Ако забележа, че си в опасност, ще те изтегля оттам. Но понякога нещата вътре се случват невероятно бързо.

После излезе от стаята за преобличане и затвори тежката врата. Малко по-късно, тя чу гласа му — с леко металическо звучене — от вградения в тавана високоговорител.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Добре. Отварям вратата.

Чу се силно изщракване, после звук като от вихрушка и вратата на малката стая се плъзна. Лорън видя помещение, осветено от, както й се стори, ултравиолетова светлина. Напомни й за изложбата „Животните на нощта“ в кливландския зоопарк, където прилепите и другите нощни създания бяха заблуждавани, че през деня е тъмно.

— Няма ли нормално осветление?

— Не се тревожи, че няма да го видиш. Няма да можеш. Ако успееш да го забележиш, смятай се за късметлийка. Дебни го с периферното си зрение.

Въздухът я блъсна. Беше сух, много сух. Направо усети как лицето й се сбръчква, толкова беше сухо, почувства как устните й започват да се напукват. Смисълът на вазелина й стана ясен.

Стаята не беше голяма, може би шест на шест метра. Стените й изглеждаха направени от гума. В отсрещния край имаше прозорец и тя успя да различи Анди, седнал зад контролния пулт. Лицето му беше окъпано от зелена светлина, струяща от уредите пред него.

Внезапно нещо премина край нея — толкова бързо, че тя се изви назад и размаха ръце. Наподобяваше жуженето на муха, но не на малка муха, не. По-скоро с размера на ястреб.

Имаше и глас: скимтящ, виещ, стенещ. Най-странният глас, който беше чувала, може би заради ехото, което оставаше едновременно в ушите и ума й, сякаш чуваше едновременно звуци и мисли, които бяха отражение на звуците.

Удар, жужене, удар, жужене, удар, жужене преминаваха през стаята, а с тях и скимтенето, виенето и стенанието — изнемощели и жални.

Видя нещо — просветване на нещо блестящо черно. Около педя — и издължено. Беше освен това възхитително живо — огромно блестяща око. От устните й се изтръгна писък. Висок и изтъкан от чист ужас.

Виенето се усили. Вече звучеше безутешно, сякаш нещото беше усетило отвращението и уплахата й и това го отчайваше още повече.

— Почакай — каза тя. Смътно забеляза, че Уилкис стои до Анди в контролната зала.

— Седни на стола — нареди Уилкис по интеркома.

— Къде е той?

— Движи се заедно с очите ти, така че изглежда неподвижен. Окото не може да види нещо, което е неподвижно.

— Като скала или планина.

— Не — обясни Уилкис. — Когато гледаш нещо, каквото и да е, ти се движиш, затова го виждаш. Тъй като Адам непрекъснато прави микроскопични флуктуации, съответстващи на честотата на трептене на окото ти, той не се регистрира от зрителния ти нерв.

— Какво означава това, по дяволите?

— Нека го кажем така: ако наистина искаш да го видиш, направи рязко движение. Докато го правиш, се съсредоточи върху периферното си зрение. И ще го съзреш.

На не повече от трийсетина сантиметра за миг се появи сянка, после изчезна.

— Той е тук! Над главата ми!

После съществото отново започна да скимти; и можеше да го усети как фучи из стаята. Все по-често, преминаваше на съвсем малко разстояние от лицето й. Сети се, че баща й е бил одраскан, и седна, неспособна да помръдне от ужас.

— Спокойно. Справяш се чудесно.

Уилкис й кимна и й се усмихна.

— Това е някаква ужасна измама — изкрещя тя. — Шибана лъжа!

Изправи се. Адам профуча толкова близо, че тя нямаше друг избор освен пак да седне. Пак стана — и пак се повтори същото.

— Той те харесва, Лорън — каза Уилкис.

Усещането беше като да откриеш прилеп или някаква друга гадина в косата си. Как баща й беше успявал да издържи? Тая работа беше абсолютно откачена.

— Какво ще правим с пришълеца? — изкрещя тя. — Как изобщо сме го пленили?

— Взехме двама от тях след катастрофа в Ню Мексико. Може й да са ни ги изпратили нарочно, не можем да сме сигурни.

Свистене и стон покрай ушите й.

— Махни се!

— Той иска да те докосне! Остави го да те докосне!

Лорън размаха ръце над главата си.

— Не искам. Ще ми изтече кръвта.

— Това беше злополука. Той е съкрушен от загубата, затова се държи така. Успокой се и изпълнявай заповедите ми.

Образи на баща й преминаха през съзнанието й, като снимки. С тях дойде и тъгата и дълбокото разкаяние. Беше ясно, че пристигат отвън, макар че не беше сигурна откъде го знае. Беше все едно да всмукваш дим от чувства.

— Шшш… — прошепна тя. — Спокойно, миличък… — Погледна към контролната зала.

Жуженето спря.

Нещо се отърка о бузата й.

— Мисля, че току-що ме докосна… Знам, че съжаляваш — прошепна тя. — Знам… — Отново хвърли поглед към контролната зала. — Какво да направя сега?

Никакъв отговор.

Лорън се опита да успокои пришълеца. Започна да рови из паметта си, опитваше се да открие думите на някоя песен от детството си, някаква успокояваща мелодия. Баща й хич не го биваше в пеенето. Майка й обожаваше Елвис, но моментът не изглеждаше подходящ за негова песен.

После се появиха проблясъци от видения. Светлината в центъра на стаята стана тъмночервена и на масата се появи мъж, седнал срещу Адам. Ярка зелена светлина като от лазер подскачаше във въздуха. Мъжът беше баща й.

Беше толкова истинско, толкова хубаво да го види отново, че сълзите дойдоха почти мигновено. А после тя чу „ох“ в главата си и разбра, че Адам е осъзнал коя е.

— Да — каза тя. — Да, той ми беше баща.

Ох! Ох!

— Да, наистина — успя да промълви тя през сълзи, — и на мен ми липсва, липсва ми много.

Следващото, което видя, беше блестяща красива жена, с лице, заобиколено от ореол златиста светлина. Това беше самата тя, осъзна Лорън, такава, каквато я виждаше Адам.

Емпат. Някой, който предава емоции. Оказа се, че й е в кръвта. Нямаше нужда от обучение. Може би беше нещо в гените. Може би предците й бяха ясновидци или вещици, или нещо подобно. Дядо й по бащина линия беше дошъл от Ирландия… и това май беше всичко, което знаеше за предшествениците си.

В контролната зала полковник Уилкис и Морган се спогледаха.

— Върти я на малкия си пръст — каза Уилкис.

— Със сигурност, сър.

— Знае как да се отнася с тях тая малка гадинка. Забележителен е.

Не казаха нищо повече. Лорън Глас беше пленена. Нямаше да избяга, никога, не и докато не последваше баща си, когото Адам беше убил с одраскване.