Уитли Стрийбър
Сивите (13)

Глава 13

Вече от около година Лорън беше започнала да мисли за себе си и за Адам като за двойка — не в смисъл на любовници, а на близки приятели. Тя нямаше сексуални чувства спрямо Адам, разбира се, а идеята, че той може да храни подобни чувства към нея, й се струваше невъобразима. Но имаше нещо друго между тях. Той обичаше да изследва ярките й преживявания — секс, гняв, страст, загуба, триумф, дребните й извратености — малките фантазии, с които понякога релаксираше — безпомощност, разпаленост. И детството й. Адам се движеше през детските и спомени като тигър, дебнещ сред високата трева.

Обикновено самият той беше странно празен откъм емоции. Почти би могло да се повярва, че е машина, беше толкова — не, не студен, това също беше емоция. Сърцето на Адам беше празно. Но тази сутрин, докато й показваше образите на загиващия кораб и на супермаркета, пълен с гладуващи хора, беше усетила мощно усещане за безпокойство и беше решила, че тези образи представляват някакъв негов дълбок страх, а следователно на целия му вид. Те имаха колективно съзнание, свързани бяха по някакъв тайнствен начин през Вселената. Лорън мислеше, че това може да се обясни с квантова свързаност. Един сив можеше мигновено да комуникира със сив в друга галактика, но му беше почти невъзможно да общува с човешко същество.

Беше започнала да чувства, че непрестанните усилия на Адам да сподели сърцето й имат определящо значение за него, а вероятно и за другите от вида му.

Те не бяха хищници, както мислеше Майк, а хора, които по някакъв начин бяха станали машини. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че са най-проницателните възможни пришълци: бяха живи, наистина, но нямаха достъп до екстаза, който за нея определяше целия смисъл на живота.

Лежеше, взираше се в тавана на дневната и слушаше с половин ухо първенството по голф, което Тед гледаше по телевизията. Какво беше то? „Мастърс“? Тя обичаше голф, харесваше й точността, борбата, вътрешното спокойствие, както и да бие Тед в играта… което й се удаваше понякога.

Тед беше нейното убежище сред бурята от отчаяние, която обграждаше Адам. Чудеше се дали сивите не са загубили душите си. Това ли беше проблемът им — някога са били по-живи, отколкото в момента, и сега претърсваха вселената за някакъв начин да преоткрият себе си?

Адам отблъскваше всеки опит, който Лорън правеше, за да научи нещо повече за расата му. Когато се опитваше да проникне в съзнанието му по начина, по който той навлизаше в нейното — като се докосваше до картини, складирани там — всичко, което откриваше, беше бяла светлина. Неподвижност. Той я блокираше.

Зловещо усещане. Какво имаше да крие?

Изведнъж чу звуците на сирената отвън — нещо наистина необичайно за Юнивърсити Парк. Протяжният оглушителен клаксон, който я съпътстваше, можеше да означава само едно — пожарна кола.

Е, това беше по-възможно. В общежитията, разположени в двата кампуса, от време на време избухваха пожари, обикновено заради пламнали матраци или дивани. Доста рядко някоя от красивите стари къщи на Юнивърсити Парк се запалваше. И все пак щеше да е изключително сериозно, ако комплексът бъдеше заплашен по някакъв начин. Лорън стана, отиде в антрето и си облече якето.

— Къде? — извика й Тед, докато тя минаваше през дневната.

— Излизам. Ще се върна скоро.

Той знаеше, че няма смисъл да пита.

Лорън излезе на улицата и подуши леката миризма на дим. Добре, това можеше да се очаква, след като в квартала има пожар. Качи се в колата си и потегли към комплекса. Докато завиваше, с ужас видя три пожарникарски камиона спрели на улицата.

Устата й пресъхна, тя започна да прехвърля наум стъпките по обезопасяване на засекретените области. Никой — дори пожарникар — нямаше право да стига до асансьора.

Докато отбиваше в алеята за паркиране, видя, че самата къща не гори — но пред нея се бяха струпали пожарникари. Трескаво затърси из портмонето документите си. Майк беше във Вашингтон, а Анди — в почивка. Често оставяха Адам сам. Той беше в безопасност там долу и когато не го разпитваха, лежеше неподвижен като захвърлена играчка. Ако започнеше да се движи, сензорите щяха да предадат на нея и Анди за това, така че можеха да го следят от лаптопите си. Никога не се беше случвало обаче.

Слезе от колата и отиде при пожарникарите. Чак от другата страна на градинската ограда се надигаше пушек.

— Какво става?

— Пламнала е тревата — вероятно са я запалили деца.

— Няма да стигне дотук, нали?

— Не, госпожо. Затова сме на линия.

— Добре, благодаря ви. Вижте, ще съм в къщата. Ако има някаква промяна, ме уведомете.

Влезе през главния вход. Преди да слезе надолу, отиде до кабинета си и включи компютъра. След гласовата идентификация пусна материала от клетката на Адам.

За разлика от човешкото око, камерата виждаше това, което е пред нея. На камера понякога можеше да различиш Адам. Той обаче усещаше, че е наблюдаван, и изчезваше за части от секундата.

Лорън с ужас установи, че той се движи — неясно сиво петно, замъглено допълнително от устрема, прелитащо от стена до стена. Поне не летеше като някаква гигантска побесняла муха-месарка.

Изтича до асансьора, сложи палеца си на пръстовия скенер, качи се и се спусна в дупката. Приготви се набързо — покри само лицето и ръцете си с овлажнител. Кожата й беше станала твърда като шкурка, така или иначе. Не си сложи антихистаминова инжекция, но натъпка инжектор с адреналин в джоба на панталоните си. След това пристъпи в преддверието, изчака външната врата да се затвори и влезе в клетката.

— Здравей — рече отчетливо. Отиде до стола си, седна, затвори очи и насочи вниманието си към физическите усещания на тялото. И след като по този начин отклони вниманието си от мислите си, даде знак на Адам, че може да влезе в нея.

Той нахлу с пламенността на куче, скочило към гърдите на господаря си след дългото му отсъствие… или на връхлитащ лъв. И двете усещания присъстваха при навлизането на Адам. Този път той не потърси сексуалните й спомени, а тези от ранното й детство.

Озова се у дома си във Фили, в кабинета на майка си, и всички мебели изглеждаха невероятно високи. Плъзгаше се от стол на стол, а сърцето й пееше. Това беше момент, към който той се връщаше често. Мигът, в който беше направила първите си стъпки.

Тя обичаше тези спомени, които Адам изтръгваше от детското забвение. Благодарение на него си беше спомнила раждането си и дори мигове от преди това. Някакъв вид тайно общуване с майка й в утробата.

После Адам прескочи към момента в дневната, когато беше на две и стоеше и гледаше как слънчевата светлина се процежда през прозореца. И слушаше как гласът на слънцето пее песен, чиито думи бяха скрити по-надълбоко, отколкото дори Адам можеше да достигне.

Посланието на тези разходки из най-ранния й живот беше ясно: погледни това, което ще ти покажа сега, с непредубедените очи на дете. Тя опразни още повече ума си и зачака.

Плъзгаше се като в сън и видя Земята отгоре. Северна Америка се придвижваше бавно към залеза. Но беше кафява, цялата кафява, а очертанията на бреговата линия бяха различни. Флорида беше просто тесен шип, наполовина от обичайния си размер. Карибите бяха безизразно синьо. Цялото източно крайбрежие беше потопено под кафяво петно мръсна вода. После видя числата и осъзна, че това са поредици от дати, започващи от 2012 и продължаващи до 2077 година.

Пое дълбоко дъх. Вече разбираше смисъла на кораба, гладуващите хора в супермаркета: Адам я предупреждаваше за огромна катастрофа.

— О, Адам — каза тя. — Ще кажа на полковника. Със сигурност ще му кажа.

Той започна да лети наоколо като ракета, удряше се в стените със зловещи хрущящи звуци.

— Адам! — Тя скочи от стола, но той вече фучеше, летеше толкова бързо, че можеше да чуе жуженето му, но не успяваше да види повече от едва доловим отблясък на сива кожа или блещукането на едно от огромните черни очи.

В този момент, без ни най-малко предизвестие, гъст дим нахлу през отдушниците на вентилационната климатична инсталация.

За миг Лорън замръзна, съзнанието й беше неспособно да възприеме случващото се.

Димът се кълбеше под тавана и тя успя да види, че е прорязан от пламтящи червени нишки. Лампите започнаха да мигат и да мъждукат.

Този проклет пожар, който не би трябвало въобще да е опасен — а какво стана!

— Адам — извика тя. — Трябва да излезем!

С две широки крачки прекоси стаята. Отвори предпазителя на алармата и я натисна с опакото на ръката си.

Завиха сирени, комплексът мина на аварийно осветление и вратата към преддверието се отвори.

— Адам! — изкрещя тя.

Пушекът се спусна като завеса, обгърна всичко в мастилена тъмница. След секунда огънят стигна до главата и врата й, парна я със свирепа, ужасяваща горещина. Тя прикри главата си и клекна.

— Адам! Ела! Адам, стой ниско!

Нищо не се случи. Тук видимостта беше слаба и беше горещо, но поносимо.

Можеше да усети как миризмата на собствената й опърлена коса се смесва с тази на дима. Следващото й вдишване предизвика рефлекс, за който не подозираше, че съществува. Задушаването носеше усещането сякаш някой я удря силно по гърба, а задавянето бе като пружина, която се разтяга в гърлото.

Измъкна се през преддверието и тръгна към контролната зала. От тавана се сипеха метеори от пластмаса.

Беше я страх, боеше се, че е загубила Адам, но знаеше, че трябва да се измъкне бързо или ще получи смъртоносни изгаряния. Вратите на асансьора бяха отворени, но не посмя да влезе. Опипом стигна до вратата към аварийното стълбище. Отвори я. Докато минаваше, пушекът нахлу след нея и тя едва успя да я затръшне.

В следващия миг я открехна, но отвъд нямаше нищо освен дим, а вече и пламъци, разгаряха се в шахтата.

— Адам! Адам! Адам!

Вратата започна да припуква и жегата я удари в лицето, въпреки че стоеше приведена. Не й остана друг избор, освен да я затвори пак.

Разплакана и разкашляна, Лорън започна безкрайното изкачване по дългата тясна аварийна стълба. Чудеше се как градинският пожар в съседство е успял да се разпростре в комплекса. Искрите някак си бяха успели да нахлуят в подземното ниво и да предизвикат възпламеняване в климатичната вентилационна система.

Измъкна мобилния си телефон, но все още нямаше обхват. Продължи нагоре и стигна последната площадка толкова изтощена, че трябваше да спре и да си поеме дъх, преди да отвори вратата за фоайето.

Опипа я и отбеляза, че не е гореща. Открехна я и погледна. Във фоайето стояха двама пожарникари. Приглушените потропвания над главата й разкриха, че още някой е на стълбите, водещи към кабинетите.

Отдолу се чу тътен и стълбището се изпълни с дим. За миг стана невероятно горещо, залютя й на очите и започна отново да се задушава, още по-зле отпреди.

Нямаше друг избор, освен да действа. Не можеше да остане тук. Отвори вратата, което превърна стълбищната шахта в комин.

В следващия момент вратата се изплъзна от ръцете й и пожарникарите я извлякоха навън — и я затръшнаха в момента, в който младата жена се озова в безопасност.

— Добре ли сте?

— Да.

— Замаяна?

— Не. Гърдите ми горят.

— Има ли още някой долу?

Искаше й се да каже „да“, искаше й се да се опитат да спасят Адам. Но не можеше. Тези мъже нямаха разрешителни. Нямаха право да влязат в комплекса.

Тя бръкна в дънките си, измъкна документите си и изпъшка:

— Тази сграда е секретна. Няма никой друг в нея и не може да се влиза без разрешение.

— Има пожар, госпожо. Ще влезем.

— Не! Незаконно е! — Пак извади мобилния си телефон. — Ще се обадя на прекия си началник.

Използва бързо избиране… и попадна на телефонен секретар.

— Полковник, имаме пожар, тук са много неоторизирани длъжностни лица и трябва някой да овладее ситуацията. — И затвори.

В този момент се появи Анди. Влетя във фоайето и я прегърна.

— Господи! Останал си без вежди!

Вратата на фоайето се разпука и навън се изля огън с яростта на вода от спукана тръба. Анди я изведе навън, а пожарникарите започнаха да развиват маркуч.

— Ужас! — каза тя.

— Къде е той?

— Не можах да го спася.

— Господи!

— Не бива да намерят останки. Не можем да позволим да намерят останки.

— Знам.

Телефонът й иззвъня.

— Уилкис е — каза тя. — Полковник, тук има пожар, продължава.

Тишина. После много спокойно:

— Какво стана?

— Пожар в съседната градина. Щом чух сирените, веднага дойдох. Пожарът не изглеждаше сериозен, но почувствах, че трябва да съм с Адам, така че слязох долу. След минути целият комплекс се изпълни с огън и дим. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Какво е състоянието на Адам?

— Той е долу.

— Значи е мъртъв?

— Предполагам, че да.

Отново тишина. После звук, за който Лорън допусна, че може да е вик, но беше толкова висок и толкова близо до телефона, че се накъса на поредица писукащи електрически шумове. После го чу да си поема въздух. Най-накрая каза:

— Добре. Не може да допуснете тези хора да слязат долу. Всичко може да се случи, това е извънредна ситуация.

— Сър, не мога да ги спра, те не ми се подчиняват.

— Глави ще падат, ако не овладеете ситуацията. — Каза го толкова меко, че дори не изглеждаше като заплаха.

— Сър, къде сте? Можете ли да дойдете тук?

— Имам поне час път със самолет, по дяволите! Вие се оправяйте, полковник. — Направо процеди последната дума. И прекъсна.

— Наистина е вбесен — промърмори тя.

— Естествено, че ще е. Знаеш ли какво загубихме тук? Най-важното нещо, което притежава тази страна. И Уилкис ще трябва да понесе отговорността за това. Няма начин да не е вбесен.

 

 

Майк не можеше да се разходи в самолета — кабината беше твърде тясна, — така че започна да разтърква облегалките на стола. Трябваше да докладва за случилото се, и то веднага. Каза по интеркома:

— Трябва ми кодиращата кутия.

Това малко и сложно устройство предаваше и приемаше квантово кодирани сигнали, които не можеха да бъдат разшифровани от натрапници.

Вторият пилот му я донесе и се върна в пилотската кабина. Майк изключи интеркома, после хвърли поглед към вратата, през която беше минал пилотът, за да се увери, че е затворена.

Издърпа червената слушалка и набра защитения от подслушване номер на Чарлз Гън. По средата на втория сигнал се чу отривистото:

— Гън.

— Чарлз. В ситуация две-едно-нула съм. Разбираш ли?

— Мамка му! Как се издъни така?

— В самолета съм, по дяволите. Глас е виновна. Глас е оставила ситуацията да се изплъзне от контрол.

— Глас… Глас вече няма значение. Тя е неудобство, както и всички от поддържащия персонал.

— Наясно съм с това, Чарлз.

— Е, действай целесъобразно тогава.

Майк затвори. Мислеше. Сивите не стояха неподвижно — те осъзнаваха, че съществува заплаха, и знаеха посоката, от която идва.

Но всяко нещо по реда си. Да очисти поддържащия персонал. Анди беше добър човек и щеше да му стане неприятно, но Лорън — колкото и хубава да беше, той щеше да се наслади на смъртта й.

Шибаната кучка беше загубила АДАМ!