Уитли Стрийбър
Сивите (35)

Епилог

Късно през нощта, когато демоните идват

Прибраха се вкъщи — той и майка му. Баща му трябваше да остане в болницата за няколко дни. Лорън също дойде и Конър осъзна, че тя ще живее тук — трябваше, той имаше нужда от присъствието й.

Късно през нощта Конър лежеше напълно буден, прогонил безмълвните си страхове. Беше в стаята си в мазето. Майка му беше в спалнята си и в съзнанието си той можеше да види, че спи. Лорън беше будна.

Той се качи горе. Тя седеше в дневната и отпиваше от висока чаша.

— Конър?

— Здравей.

— Не можеш да заспиш ли?

— Наспах се.

— Аз също. — Лорън вдигна чашата си. — Искаш ли глътка?

Той поклати глава.

— Карат ме да пия вино на вечеря. Една от многото теории на баща ми. Знаеш ли, че всеки път, когато го правиш, убиваш шест хиляди неврона?

— Чувала съм нещо такова.

— Аз ще имам нужда от всичките си неврони.

— Ела, седни до мен. — Тя потупа канапето и момчето се приближи и седна до нея. — Страх ли те е, Конър?

— О, да. — Той погледна през стъклената врата на верандата. Навън сега беше светло, надвисналата луна караше снега да блести нежно.

„Конър.“

— Искам просто да поговорим, може ли? Не ми харесва да правя това.

— Но аз не съм…

— Напротив, направи го — каза името ми.

„Конър.“

— Чух това. Но не съм аз.

Възможно ли беше? Едва ли. Той въздъхна.

— Приятелите ми са мъртви.

— Приятелите ти? Джимбо?

— Да, и той също. Но имам предвид — нали разбираш — тези, за които не би трябвало да говорим. Имам нужда от тях, Лорън. Без тях съм като изгубен.

— И аз се чувствам по същия начин за моя приятел. Той беше сив, но сивите не са чудовища, имат потребности и надежди, и… — Млъкна и го погледна. Той беше толкова малък, обикновено малко дете, тесни рамене, нежно неоформено лице, само обещания и потенциал.

— Значи ти липсва?

— По-рано можех да го усетя в теб, поне донякъде, и това беше хубаво. Беше като да се завърнеш у дома.

Той се замисли над думите й.

— Господи, ако хората можеха да ни чуят за какво говорим, щяха да ни сметнат за луди.

Тя усети, че Конър не желае да обсъжда въпроса за Адам. И защо би искал? Адам беше умрял за него и тази истина не бе лесна за приемане.

— Аз съм войник — каза Лорън. — Моят приятел беше сред воините на своя свят. Духовната армия на сивите. Имам предвид, че те всъщност нямат армия, като организация. Но военните винаги знаят от какво е част смъртта. Не мислим за това, мислим за живота. Но смъртта е част от него.

Трябваше да спре. Не искаше да чуе сълзите в гласа й.

„Знам, че е умрял заради мен.“

Лорън не отговори, не можеше, защото едва сега осъзна колко много е обичала Адам. Всичките й други любовници бяха просто играчки. Адам беше извисяващата се любов на живота й и онази малка стая с канапето и картините на майки с деца беше символ на всичко, което никога нямаше да се случи.

В някакъв смисъл Адам я беше дарил с дете, не беше ли така?

„Конър.“

„Престани, Лорън. Спри веднага!“

„О, не!“

Той примигна, изпъна гръб и се вгледа към верандата. Това не беше Лорън — тя беше приведена, със затворени и пълни със сълзи очи, чашата й щеше да се разлее всеки момент.

Изправи се.

— Отиваш да спиш ли?

Той едва я чу. Излезе на верандата.

— Конър?

Нощта беше огромна и пуста, небето — обсипано със звезди. Студът режеше, но някак приятно, сякаш студените зимни звезди бяха част от мъката му.

Лорън се появи зад него, после дойде и майка му и му подаде палтото. Беше обула топли чехли от агнешка кожа.

— Защо си станал в три през нощта, ако смея да попитам?

После зад оголените дървета се появи проблясък. Просветна и изчезна.

— Това фенерче ли е? — попита майка му.

Но Конър вече тичаше по стълбите на верандата и през заскрежения двор.

— Хей — извика; гласът му разкъса дълбоката тишина.

Втурна се през дърветата — разбутваше вейките, пробиваше си път между удрящите го клони. Излезе от горичката… и видя на стотина метра малкия кораб, който лежеше в основата на всичко — почти докосваше земята.

Сега не блестеше ярко. Всъщност едва примигваща синя светлина танцуваше по повърхността му. Докато го приближаваше, видя, че е по-голям, отколкото изглежда.

— Конър! Конър, спри!

„Погрижи се за нея, Лорън. Кажи й, че съм добре.“

„Така ли е?“

„Нямам представа.“

Приближи се още до нещото. То издаваше странен тракащ звук, като от топчетата на въртящ се лагер. Имаше кръгъл отвор, не люк, просто отвор. Можеше да види дървената конструкция, която, поддържаше тънкия външен слой. Натисна го и корабът подскочи леко във въздуха.

Надникна вътре.

После майка му го настигна.

— Не — каза тя с глас, изпълнен с ужас. — Трябва да се махнем оттук.

— Мамо, чакай.

— Конър, бягай! — Тя го дръпна и го повлече обратно.

— Не! — Той се отскубна от нея. Вмъкна се в кораба и видя седнали на малка пейка трима много опърпани и проскубани сиви.

— Здрасти, приятели.

Те се размърдаха, дръпнаха се.

„Здрасти, приятели.“

„Благодаря ти — дойде притесненият отговор с невинния им механичен глас. — Благодарим ти за живота си.“

„Аз ли ви върнах към живот?“

„Конър, ние сме част от теб.“

— Конър! О, Господи, Конър! — Майка му го избута и влезе. Очите й, замъглени от сълзи, проблясваха гневно, лицето й бе обляно в пот въпреки студа. Тя оголи зъби като диво животно и Конър осъзна, че всъщност се е превърнала в животно. — Спомням си това нещо — изсъска тя. — И то е ужасно, то е зло, Конър.

Тримата Крадци се отдръпнаха към стената. Вътре в съзнанието си виеха и плачеха.

„Останете спокойни“, изпрати им послание Конър. После каза високо:

— Мамо, седни.

До отсрещната стена имаше два тесни черни плота.

Щом ги видя, тя стана съвсем непреклонна. Ръцете на сивите се издигнаха към бузите им, устите им се разтвориха. Те се притиснаха към стената, колкото се може по-плътно.

— Конър, това място… — Тя погледна железните плотове. — Беше като някакъв кошмар. Не мислех, че е… това.

Кейтлин се приближи до плотовете и докосна единия.

И Конър видя как тя се променя и става отново момиче, точно както Ейми беше станала жена пред очите му преди броени часове. Красиво русо момиче, с лунички, облечено в тънка лятна нощница.

После около нея се появиха звезди и той видя на плота до нея момче, и звездите обградиха и двамата.

Когато видението свърши, майка му стоеше до единия плот и тупаше с юмрук по черния грозен метал.

— Конър — прошепна, — това е мястото, където ни събраха с баща ти. Точно тук.

Той я прегърна.

— Ако не го бяха направили, тогава целият ми живот… Никога нямаше да срещна баща ти. — Тя поклати глава. — Конър, те са ни направили, направили са семейството ни.

Погледна го и сега очите й бяха нежни майчински очи. Прегърна го силно.

Бавно, предпазливо, толкова предпазливо, колкото можеха да бъдат тромавите Крадци, сивите се измъкнаха от скривалището си и се приближиха.

Конър чу Едно да казва: „Нека я докоснем“.

Две отвърна: „Не можем“.

Три попита: „Какво да правим?“

— Мамо, протегни си ръката.

Тя се опита, но трепереше твърде силно. Конър хвана ръката й и заедно се протегнаха към сивите, и ръцете им се докоснаха.

Майка му отскочи.

— Хвана ме ток!

„Не правете така.“

„Страх ни е.“

— Няма да го направят пак — увери я Конър.

Тя посегна и докосна лицето на Три, а той — ръката му трепереше като лист — докосна нейното. Едно и Две се приближиха и петимата образуваха кръг.

Звук се надигна в съзнанието на Конър, величествената песен, която вече беше чувал, гласът на Кошера, извисяващ се, радостен и изпълнен с надежда.

После се чу звъненето. Тримата Крадци се отдръпнаха към далечната стена. Гласът на Кошера заглъхна.

„Какво става?“ — попита Лорън.

— Мамо, телефонът ти.

Крадците се спогледаха. Кейтлин извади телефона си, заслуша се за момент, после каза:

— Идваме. — И затвори. — Баща ти е буден и иска да ни види.

Тя тръгна към отвора — и видя как полето се отдалечава, къщите се въртяха под звездната светлина, после настъпи тъмнина.

— Конър, те ни отвличат!

Отвън се чу глухо напукване и през отвора се процеди светлина. Още едно изпукване и още светлина. Конър надникна навън.

— Знаеш ли къде сме?

— Не, Конър! Сигурно на друга планета. Бедният ти баща…

— Хайде, майко.

И й помогна да слезе на площадката за кацане, озарена от автоматичните лампи — глухите изпуквания бяха от включването им.

Не бяха направили и три крачки, когато повърхността на кораба засия и Крадците се стопиха в бездната на нощта.

Конър едва долови зова в главата си:

„Къде си? Конър!“

„Откараха ни до болницата, Лорън.“

Някакъв служител излезе на площадката и викна:

— Пак ли спешен случай? Какъв е? Къде е болният? — После се огледа. — Какво става тук, по дяволите?

— Дойдохме да видим един пациент — каза Кейтлин. — Дан Калахан.

— Но как? О, добре. Със спасителен хеликоптер ли дойдохте? Къде е?

— Бързаше — обясни Кейтлин. — Ние също.

Слязоха при Дан.

Конър остави майка си да отиде до него. Тя се наведе и го целуна нежно. Погледнаха се с обич, после продължиха да се целуват. После Конър се приближи и семейството отново беше заедно, трима души, пропити от удивление.

Високо над тях трима други — също хора, но с различна форма — също се събраха заедно, ръка за ръка.

Лорън караше като луда по заснежените пътища. Най-после стигна до болницата, наби спирачки, скочи от колата и тичешком влезе в сградата.

Затича по коридора, профуча по стълбите, после зави зад ъгъла и влетя в стаята на Дан Калахан. Дишаше тежко.

Спря зашеметена от това, което видя.

 

 

Семейство Калахан бяха стигнали до края на нещо. Вместо да се сгушат един в друг, може би да плачат, да проклинат Бог и съдбата, всички спяха. Конър лежеше до баща си, който леко похъркваше. Кейтлин седеше на един стол до тях, главата й бе отметната назад, устата й беше отворена. Ръката й почиваше върху чаршафите, пръстите й докосваха превързаната ръка на съпруга й. Той беше прегърнал сина им със здравата си ръка.

Докато стоеше на вратата, Лорън се замисли колко невинни, неопорочени са все още, дори след всичко преживяно и видяно. А момчето — какви ли сънища го спохождаха в океана от мисли, който обитаваше сега?

Пристъпи в стаята, отиде до леглото и ги загледа. Колко невероятно силни бяха хората. Ако я бяха попитали по-рано как ще им се отрази всичко, щеше да отговори, че ще се нуждаят от успокоителни или дори от усмирителни ризи. Но това подценяваше силата на човешкия дух и на простото, ала съществено нещо, което представлява семейството.

Наведе се и целуна Конър по бузата. Момчето не помръдна, не показа с нищо да е усетило докосването на устните й. Лорън се опита да успокои съзнанието си. Калаханови може и да бяха в мир със себе си, но нейното съзнание беше обитавано от демони — Демона на страха от бъдещето, демона на недоверието, демона на опасността от измама.

Дръпна един от свободните столове и седна така, че да може да вижда и Калаханови с тъмния прозорец зад тях, и осветения тих коридор.

— Имате ли нужда от нещо? — попита една минаваща сестра.

— Не, благодаря, всичко е наред.

— Показателите му са стабилни.

— Знам.

Сестрата се усмихна, после продължи по пътя си. Звукът от стъпките й постепенно заглъхна. Лорън поглеждаше ту към коридора, ту към прозореца и към Калаханови. Не беше сигурна защо го прави. Може би нямаше за какво да се тревожи. Може би битката наистина беше свършила и предстоеше обучението на Конър.

Но докъде щеше да доведе то? Каква трябваше да е нейната роля?

Засмя се тихичко. Какъв абсурден въпрос. Обучението щеше да отведе и двамата, а после всички хора отвъд въображението, отвъд границите на познатия ни свят.