Уитли Стрийбър
Сивите (9)

Глава 9

През трите години, откакто работеше тук, Лорън се беше постарала да направи клетката на Адам по-поносима. Вместо стоманената маса и твърдите столове, които, изглежда, не бяха притеснявали баща й, тя накара неотстъпчивия Уилкис да й отпусне кресло. Настоя да сложат и диван. На стените окачи репродукции на картини: Реноар, планински пейзажи, „Звездна нощ“ на Ван Гог — тя излъчваше същата огнена мистична енергия, която откриваше у Адам.

Майк я наблюдаваше и внимателно обмисляше следващия си ход. Сивите не биваше да узнаят, че е научил тайната им.

— Искам да предадеш отново образа на сателитната снимка, Лорън — каза той съвсем спокойно.

Тя затвори очи.

— Лорън, вдигни я и я погледни. Изпълнявай!

— Майк, правя го за десети път! Стига вече!

— Ти едва й хвърли поглед.

— Млъкни и ме остави да работя.

Баща й беше човек, с когото можеше да си поговориш след работа и да гаврътнеш едно-две питиета. Всъщност Майк искаше да го включи в Тръста. Но беше твърде опасно. За няколко години стана ясно, че сивите не могат да разчитат умове добре — поне не обикновените умове. Но съзнанието на Имън беше различно, също като на Лорън. Такива хора трябваше да бъдат държани далече от всяка тайна, която сивите не биваше да узнават.

Диванът изглеждаше празен, но Лорън знаеше, че Адам лежи на него. Беше се научила да го вижда във въображението си, макар миниатюрните му движения, синхронизирани с трептенето на окото й, да й пречеха да го разгледа подробно.

Майк искаше да е внимателна, значи щеше да е внимателна. Оформи поредица мисли. Първо — снимка на картата на щата Кентъки. После — образа на заснетото от сателита в полето зад къщите на Оук Роуд.

Никакъв отговор.

Оформи друга мисъл:

„Реагирай, Адам.“

Предизвика усещане за неотложност, взря се, напрегна се.

В ума й избухна образ, който отначало не можа да схване. Гледаше нагоре към извисяваща се огромна стена от лед, призрачно дъгоцветна, синя на фона на бездънното синьо небе. А после чу звук, оглушителен трясък от пропукване, придружен от странна въздишка, сякаш хиляди хора ахнаха едновременно.

Внезапно се озова на горната палуба на пътнически кораб. Наблюдаваха глетчерите. Палубата беше претъпкана с хора… а ледът се накланяше бавно над тях, сянката му придаде на ясния слънчев следобед зловещ син оттенък.

Мощната сирена на кораба забуча. Корпусът се разтресе, витлата се въртяха бясно. Комините бълваха облаци пара.

С трясък, който можеше да разбуди и мъртвите, огромна ледена буца — ледена планина — удари предната палуба. Целият кораб подскочи. Вода, бистра и ледена, заля палубата и пищящите пътници бяха пометени от вълните.

Лорън пак погледна нагоре и видя как над тях надвисва още по-исполинска планина от лед. Безкрайност от лед.

Озова се обратно в клетката. Зададе му въпрос в ума си, усети въпроса в сърцето си: „Какво означава това, Адам?“

После видя…

Супермаркет, блестящи светлини… ръмжащи гласове, малко момиче с консерва сардини. Мъж — спусна се, сграбчи консервата и блъсна момичето. Викове — сливаха се с ехтящата музика в магазина. Хора се бореха със зъби и нокти за хляб. Тичаха по пустеещите дълги пътеки, изпразнени от човечност хора с диви очи, разкъсваха кутии с макарони, поглъщаха ги лакомо, разсипваха кутии овесени ядки и ги ядяха направо от пода.

Изстрели. Войници в мръсни униформи, уморени млади лица, ужасени очи, стреляха в тълпата — а хората просто стояха, взираха се тъпо, като животни, които нямат представа какво ще се случи. Разстрелваха ги и те отлитаха назад със страшна сила, блъскаха се в някакъв фризер. Войниците минаха на друга пътека.

— Какво става?

— Не знам! Показва ми някакъв ужас.

— Какво?!

— Кораби потъват, хора умират от глад в супермаркет…

— За Бога! Ще ми дадеш ли отговора, който ме интересува?

— По дяволите, Майк, ще ти дам това, което ти давам винаги. Нищо повече от доловеното, усетеното от онова, което Адам е позволил да стигне до мен.

Адам показваше на Лорън картини от предстоящото изтребление, а това можеше да означава, че е наясно с разговора, който Майк беше чул в контролната зала, което пък правеше продължаването по този начин опасно.

— Добре, стига толкова. Излизай. Свършихме за днес.

— Обичам те, бебче — прошепна тя, докато ставаше. Посегна и докосна хладната мека кожа на ръка, която ставаше видима само когато я държеше — тънките пръсти и острите черни нокти изчезнаха, щом я пусна.

Адам изстреля образ на майка, кърмеща бебе — стандартното му довиждане. Докато Лорън се изправяше, издаде един от доловимите си звуци — крясък, като че ли издаден от ужасена и отчаяна жена. Дали чувстваше нещо? Лорън не знаеше. Но разбираше, че се стреми към приятелско внимание.

— Адам, знам, че имаш съобщение за мен, свързано с всички тези нещастия, и осъзнавам, че не го разбирам. Всъщност ние те питаме за конкретен инцидент и…

Не получи отговор. Знаеше защо: той чуваше звуците, но освен ако не оформеше мисли в главата си, нямаше да я разбере.

— Лорън, спри!

— Майк…

— Лорън, няма време!

Няма време? За какво, по дяволите, говореше? Тя разполагаше с цялото време на света. И Бог знаеше, че и Адам имаше време.

— Трябва да довърша…

— Няма време!!!

Но Адам явно бе на друго мнение. Съзнанието му я обкръжи отвсякъде, можеше да го усети. Затвори очи, пое дълбоко дъх и се отпусна напълно.

Той влезе в нея, както винаги, като куче, душещо за заровен кокал. Да го остави да влезе в нея беше приятно, но и някак странно тъжно — тъга, която той носеше със себе си. Щеше да се зарови в спомените й и да обикаля там, да извлича всякакви неща от миналото й, неща, които беше забравила отдавна, неща, правени в пияно състояние, такива неща. Той обичаше наситените неща. „Сякаш ги яде“, помисли си тя. И като че ли му доставяха наслада… а на нея това й харесваше.

Остави го да се спусне дълбоко в едно познато кътче — в големия кашон, когато беше на десет, едно от първите неща, които беше правила, свързано със секса. Пак помириса влажния кашон, видя пълното белезникаво тяло на Уили Севърс, усети ръката му да се плъзга под блузата й — и после затръшна тази врата със силен трясък.

Изстреля въпроса си към Адам: отново сателитната снимка, град Уилтън, къщите на Оук Роуд.

За част от секундата й се стори, че видя лице на момче, но това не беше Уили Севърс. Къдрава коса, леко набито, изглеждаше на четиринайсет или петнайсет.

— Имам нещо — каза тя. — Лице.

— Какво лице?

— Детско. Попитах го за Оук Роуд и получих лице на дете.

— Излез.

Майк я пресрещна още докато излизаше.

— Какво получи? Какво имаш?

— Те се интересуват от дете.

— Кажи ми повече.

— На четиринайсет-петнайсет години, момче, с къдрава коса. И още нещо — мярнах куче. То има куче.

Майк присви очи.

— В това няма никакъв смисъл.

— Напротив, има. Интересуват се от това момче.

— Може би е нещо, свързано с разплод. Никога няма да го разберем. Тръгвай си. Сеансът приключи.

Лъжеше и беше уплашен, Лорън стана подозрителна.

— Какво точно е значението на това момче?

— Виж, трябва да отида до Вашингтон, а вече закъснявам. Приключихме, Лорън. Благодаря ти.

Тя го наблюдаваше, докато излиза. Едничкото приятно нещо в отношенията им беше знанието, че той я желае — а тя му отказва. Правеше го, защото — защото не го харесваше. Просто не го харесваше. Не беше мила с него, не можеше да бъде. Причината, беше си помислила веднъж, имаше нещо общо с Адам. Адам беше подозрителен към него. Бдителен.

— Какво става, Анди? — попита тя, когато влезе в контролната зала. Косата й още беше мокра.

— Шефът нещо адски се е разбързал.

Лорън се качи нагоре и когато вратите на асансьора се отвориха, видя Майк — тъкмо тръгваше. Беше в пълна униформа, доста необичайно за него. Носеше куфарче.

— Нещо си се разбързал — подхвърли тя.

— Да.

— Ще направиш ли нещо на това дете, Майк?

— Това не те засяга. Твоята задача е да общуваш с Адам и да се отнасяш към работата си много по-сериозно, отколкото го правиш.

— Как смееш да ми говориш така!

— Как смея ли? Ти си накичи стените в тая дяволска дупка с картини. Майка, дете.

— Реноар, моля ви се! Адам е хищник. Чудовище. Не е домашен любимец!

И тя взе решение. Уилкис очевидно отиваше във Вашингтон. Добре, тя пък щеше да се върне и да продължи комуникацията с Адам. Щеше да стигне до дъното на историята, когато Майк го нямаше да слухти. Защото ако това дете беше в опасност заради доклада й, пред нея се възправяше ясната й морална отговорност: независимо от законовите прегради тя трябваше да го предпази. Нямаше да стане съучастник в убийство, нямаше да изпълнява заповеди, които смяташе за незаконни.

Майк с бърза крачка се отправя към паркинга и подкара чисто новия си „Фаетон“. Тя знаеше цената на тази кола, беше я проверила. Току-що беше потеглил с половингодишната си заплата. Откъде идваха парите му, не знаеше, но беше абсолютно сигурна, че не са от военновъздушните сили на САЩ.