Лий Бристъл
Наследницата Лорел (9)

Девета глава

Най-лесното, а може би и най-умното нещо, което Сет можеше да направи, бе да вземе тия две хиляди и петстотин долара — без петстотинте, разбира се, които по право принадлежаха на Лорел — и да се смята за победител. В Ню Орлиънс в никакъв случай нямаше да е по-горещо, отколкото тук, и с две хиляди долара човек би могъл доста добре да живее там. Или пък в Сан Франциско… да, ето това вече бе хубав град. В Сан Франциско винаги е прохладно.

Две хиляди долара са много пари, много повече, отколкото беше имал у себе си от доста години насам. С такъв начален капитал можеше да направи каквото поиска. Можеше дори известно време само да се радва на живота. Един обикновен човек би бил повече от доволен, ако в джоба му подрънкват толкова пари.

Но Сет не беше обикновен човек и никога досега не бе тръгвал по най-лесния път. Макар и да бяха много пари, двете хиляди долара не се равняваха на половин милион, на колкото приблизително Сет се надяваше, че ще възлезе златото, което очакваше да намери. Разбира се, да намери това злато не беше много вероятно, но така беше и в случая с Джони Реб. Сет чудесно разбираше, че най-разумното е да спре, докато все още е победител, но истината бе, че не знаеше как да го направи. А да напусне града точно сега, съвсем не беше сериозна алтернатива. Беше му приятно да се представя като Сет Тейт. Хареса му да бъде почтен човек — поне донякъде. За голяма своя изненада установи, че му беше приятно да закара дамите Синклер до Чайнатри — три прекрасни дами от Стария Юг, предоставени временно на грижите му. Приятно му беше и да вечеря в старинната им гостна сред многобройните семейни реликви. Целият този нов свят му бе някак познат. Нещо в съприкосновението с миналото дълбоко го вълнуваше, а той не беше очаквал това.

Като се разхождаше подръка с Лорел сред членовете на Джокей клуб, той се почувства горд и почтен човек. Почтен. Към това чувство човек се пристрастява, то е като да пиеш хубав бърбън или пък да извършваш перфектни обири. То го възбуждаше и когато така безнаказано се представяше за почтен гражданин, из него се разливаше опияняващото чувство за победа. Комичното беше, че много лесно му се удаваше. Това ли бе имал предвид Полковника, когато го изпращаше чак тук, на Изток? Този живот, толкова различен от всичко онова, което познаваше, че дори не можеше да си го представи? Ако намеренията на Полковника са били такива, той отлично беше подготвил Сет — досега нищо друго в живота не му се бе удавало така лесно.

И, разбира се, Лорел. Във всичко това тя бе най-важната. Не само защото му отваряше много врати, но и поради предизвикателството, което представляваше за него. Беше му едновременно и подкрепа, и пречка. Но най-добрите неща в живота винаги са такива.

Тази вечер щеше да й даде част от парите, които спечели, като заложи на Джони Реб. Въпреки инцидента е ония петдесет долара, той чувстваше, че тя ще приеме пари, спечелени честно на конни състезания. Не знаеше откъде е толкова сигурен. Това просто бе едно от нещата, които инстинктивно чувстваше за нея. За изпадналите Синклерови петстотин долара щяха да са цяло богатство и по този начин щеше да успокои съвестта си по отношение на нея и семейството й.

Съвестта си ли? Той кисело се усмихна. Обикновено чистата съвест не беше основната му грижа. Може би това бе една от формите, в които се проявяваше превръщането му в почтен гражданин, а това го дължеше изцяло на Лорел. Може би наистина трябваше да се пази от нея, но тя му бе нужна. Или по-скоро, нужно му бе нейното писмо, което щеше да го отведе до златото.

Сет пристигна на срещата с нея малко преди шест. Слънцето все още ярко блестеше, ослепителните му лъчи проникваха през восъчните листа на магнолиите, които ограждаха малката къща на улица „Ламбол“ и силният им аромат така пропиваше в горещия въздух, че беше трудно да се диша. Когато се изкачи на верандата и посегна към излъсканото месингово чукче на олющената входна врата, Сет си помисли, че от всички странни ситуации, в които бе попадал, най-безумната беше да се потиш в тая жега по сако и вратовръзка само за да посетиш една дама и да пиеш шери с леля й в задушен малък салон.

Лорел не се появи веднага и Сет едва по-късно осъзна, че такова е поведението, което изисква протоколът от една млада дама и нейния ухажор. Мисълта, че се отнасят към него като към кандидат-жених му се стори почти толкова забавна, колкото и мисълта за Лорел като благовъзпитано младо момиче. Но имаше нещо привлекателно в тази идея, както и в мрачния задушен салон, препълнен със семейни реликви и разнебитени ценни предмети. Не можеше да каже, че напълно разбира какво е то, но някак смътно и неловко признаваше стойността на такива неща като традиции и семейни реликви… и спомени.

Софи бърбореше оживено като ученичка за това какво е било някога в Джокей клуб и за мъжете, които познаваше, като наивно вярваше, че щом е бил поканен като гост в Клуба, всички те вече са близки негови познати. Разказваше за някогашното величие, пищност и елегантност, очевидно в неведение колко много се е изменило всичко. И макар сутринта да беше чул от Лорел всичките тия истории, Сет не се почувства отегчен. За голяма своя изненада установи, че му харесва да слуша разказите на възрастната дама — допадаха му семпличките й афоризми, мелодичният й глас, трапчинките на бузите й; приятно му бе да се отпусне, само да се усмихва, да кима и от време на време да промърморва по едно „Да, госпожо“, като отпива от мекото като коприна и също толкова безвредно вино. Помисли си, че това е така, защото може би от години насам, може би дори през целия си живот за пръв път тук, под покрива на тази малка къща на улица „Ламбол“, се бе почувствал достатъчно сигурен, за да се отпусне изцяло.

След двайсетина минути, придружена от братовчедка си, се появи Лорел — малко нетърпелива и ядосана, но още по-красива от сутринта. Беше облечена в същата тъмнолилава рокля, подчертаваща пламъчетата в очите й и белотата на кожата й, пристегната в талията, а турнюрът придаваше някаква жизнерадост на профила й. Но вместо широката шапка от сутринта носеше малка, покрита със сухи цветя дантела, която едва ли можеше да се нарече шапка. Поставена на върха на високо вдигнатата й лъскава черна коса, тя очевидно бе причината за лошото й настроение. Преди да усетят, че ги гледа, Сет видя как Каролайн обърна Лорел към огледалото в коридора и набързо пооправи прическата й. Лорел се наметна с мек вълнен шал в паунова окраска и щом влезе в стаята, закопчавайки ръкавиците си, Сет се надигна.

— Готова съм — обяви тя, без да го погледне.

Той се поклони, а в очите му проблесна одобрение.

— Изглеждате великолепно, мис Лорел.

Лорел го стрелна с подозрителен поглед, после се наведе и целуна леля си по бузата.

— Леличко, няма да закъсняваме.

По лицето на Софи се появи неувереност, граничеща с ужас и тя възбудено започна да си вее с носната кърпичка.

— О, Лорел, направо не знам как да одобря това. Една дама да вечеря на публично място сама с кавалер! Просто не знам какво ще кажат хората!

Лорел отвърна припряно:

— Първо, едва ли мога да се нарека млада дама; и дори да бях, времената доста са се променили, откакто ти си била момиче, лельо Софи. А що се отнася до хората, сигурна съм, че те имат да обсъждат по-важни неща от това къде и с кого ходя на вечеря. Ако пък нямат, можем само да ги съжаляваме, нали така? Лека нощ, скъпа.

Тя отново се наведе и целуна леля Софи, а старата дама бе толкова слисана, че нищо не можа да отговори. Сет се поклони първо на нея, после на Каролайн и усетил намека на Лорел, не се забави повече.

Когато излязоха на пътеката, той я хвана подръка.

— Успяхте. Никой не ви следи — проверих.

Лорел изглеждаше позасрамена и забави крачка, а Сет нежно я придържаше.

— Съжалявам, че се наложи да почакате — рече тя. — Но те двете винаги и за всичко вдигат прекалено много врява.

— Защо, беше ми приятно. Мъжът обича да си въобразява, че жената се суети заради него. А вие наистина изглеждате добре.

Сет никога не бе имал Възможност да прави галантни комплименти и репертоарът му не беше особено богат, но по лицето на Лорел се изписа такова удивление, такова вътрешно задоволство, че той веднага съжали, че не е употребил по-силен израз от простото „изглеждаш добре“. Тя беше толкова елегантна и поразителна, направо дръзка в лилавата си рокля, със свежия пухкав шал и бляскавите си мерни коси, ме всеки мъж можеше да се прехласне по нея. Изглеждаше като ме ли ще я придружава някой важен, горд и самоуверен богаташ. И щом я погледнеше, Сет се объркваше за момент, сякаш тази изключително красива, весела жена не би могла да бъде с него. Но в следващия миг го обхващаше собственическо чувство, изпитваше гордост, ме тя е с него и го завладяваше увереността, ме точно така трябва да бъде. Но не знаеше как да й го обясни, а и не беше сигурен дали иска тя да го узнае.

Лорел избегна погледа му, когато й помагаше да се ками в колата, и едва когато тръгнаха, събра смелост да попита:

— Къде отиваме?

— В ресторанта на хотела, ако нямате нищо против.

И не се стърпя да добави колкото се може по-любезно:

— Увериха ме, ме е едно напълно почтено място, където можеш да заведеш една дама на вечеря. Но като имам предвид източника на тези сведения, може и да не е така.

Както и очакваше, Лорел веднага любопитно го подпита:

— А кой е източникът ви?

— Мис Елзи — засмя се той.

Лорел остана направо потресена. Очите й се присвиха от оскърбление, но както бе очаквал Сет, то бе примесено и с голяма доза любопитство.

— И вие сте отишли… Отишли сте да я питате нея… Имали сте смелостта, имали сте нахалството да искате съвет от една… — тя преглътна думата — как би трябвало да ме забавлявате?!

Само и само за да види реакцията й, той каза:

— Е, нали не съм тукашен — все от някого трябваше да потърся съвет. Защо, не е ли права?

Лорел не откъсваше очи от него, сякаш беше някакво невиждано, пленително, диво животно и не можеше да реши дали да му се възхищава, или да се бои от него. Борбата между накърненото й достойнство и незадоволеното й любопитство бе толкова очевидна, че Сет едва се сдържаше да не избухне в смях. Най-сетне любопитството надделя и тя попита:

— А вие всъщност какво правехте там?

Очите на Сет светнаха и той отвърна:

— О-хо, едва ли са ми нужни съветите на мис Елзи, за да знам, че това не е въпрос, който би задала една дама.

Лорел се изчерви, отмести очи и не му проговори, докато не стигнаха в ресторанта на хотел „Чарлстън“.

Ресторантът беше все така елегантен, както го помнеше Лорел, дори повече, защото този път тя идваше като клиент, а не като доброволка за организиране на благотворителна разпродажба. Сега масите бяха покрити не с мушами, а с тежки ленени покривки, с ухаещи цветя и блещукащи свещи по тях. Този път беше с мъж, който караше хората да се обръщат. Погледите, които двамата привличаха, я караха да изпитва някаква странна възбуда.

Сигурна бе, че клюката за последната й необмислена постъпка — качването й до стаята на Сет Тейт в същия този хотел — вече се е разнесла, и беше готова да посреща любопитните погледи при появата си в ресторанта подръка със Сет. Знаеше също, че в лилавата си рокля със светлия шал изглежда чудесно, а и Сет безспорно беше красив мъж. И все пак, начинът, по който хората ги гледаха, накара сърцето й да затупти учестено и я изпълни с гордост и тържество.

Ресторантът на хотел „Чарлстън“ беше пълен с богати хора — хора, обиколили света, контрабандисти, хора, преживели войната; някои от тях бяха арогантни, други — изискани, но всички се чувстваха добре в ролите си. При появата на Сет и Лорел обаче изведнъж надвисна неловка тишина. Разговорите секнаха за миг, присъстващите приковаха погледи в двойката, а после бързо ги отместиха и малко прибързано продължиха да разговарят. В тези кратки погледи Лорел почувства не само любопитство, но и някакъв едва доловим страх… като че ли на позната пътека пред тях неочаквано се е изпречил някакъв див звяр. Трябваше й малко време, докато осъзнае, че причината за това е Сет. Сет, който с плавните си, грациозни движения, с добре очертаните си стегнати мускули и хладнокръвния си наблюдателен поглед изпъкваше в тази натруфена зала като тигър на тържище. Сет, който още с влизането си в една стая веднага ставаше господар на положението. Но въпреки всичко тя приемаше за съвсем естествено да върви подръка с него, да споделя погледите, които той привлича. И двамата бяха чужди на тази среда, и двамата се наслаждаваха на ситуацията. И удоволствието, което изпитваше, докато ги водеха към масата, я опияняваше.

„Ние наистина страшно си приличаме, точно както той каза, помисли си Лорел. Изглежда невъзможно и никой няма да ми повярва, ако го кажа, но е така“.

Когато сядаха на масата, той й се усмихна. Усмивката му бе хладнокръвна и суха и ако беше някой друг мъж, щеше да се подразни и да се ядоса. Но Лорел срещна погледа му и сърцето й престана да бие така лудо. Щом го погледна, се почувства уверена в себе си. Не облекчена, не успокоена, не и отпусната, но все пак сигурна. Наблюдаваше го и макар мисълта все още да не се беше оформила в съзнанието й, тя навярно още в този момент вече знаеше какво ще направи.

Самата вечеря беше доста необичайна. Лорел не помнеше някога да са й сервирали такива изискани блюда, но почти не усещаше вкуса на това, което ядеше. При друг случай не би могла да си пожелае по-добро забавление от това да шпионира така света на богаташите и новобогаташите, но тази вечер сякаш беше сляпа за присъстващите в залата хора. Дори не бе сигурна дали те разговарят със Сет и ако е така, какво си казват. Усещаше някаква особена тежест в стомаха, дланите й горяха, в гърлото й нещо трептеше — все признаци на изнервеност, напрежение и върховна съсредоточеност.

Когато Кит Питърсън дойде на масата им, точно при сервирането на кафето с лед, тя бе по-раздразнителна от обикновено. Досега изобщо не бе забелязала, че той е в ресторанта, но Сет не се изненада. Нито се изправи, както би направил един джентълмен, нито пък прояви някаква любезност, когато Питърсън каза малко по-силно, отколкото следваше:

— Е, мистър Тейт, както се видя, вашите предчувствия ви донесоха печалба. Празнуваме, а?

Беше очебийно, че дори и седнал, Сет е по-едър и по-силен от изправения мъж. Едва го погледна, когато отвърна:

— Надявам се, че не сте заложили на собствения си кон, Питърсън. Така не се прави добър бизнес.

Лицето на Питърсън се изчерви и това бе по-красноречиво от всякакъв отговор, но усмивката не слезе от устните му.

— Човек веднъж губи, друг път печели — отвърна той. — И макар само единият от нас да си тръгна с печалба в джоба, в крайна сметка тази вечер и двамата се озовахме на едно и също място, нали? Така че на ваше място не бих се възгордявал чак толкова. Човек не знае кога може да му потрябва приятел. Госпожо… — кимна той към Лорел и се отдалечи.

Сет смръщи вежди и не можа да реши дали са го обидили, или не.

— Какво искаше да каже?

Лорел задълбочено почистваше ръкава си.

— Този човек винаги предизвиква у мен желанието да си измия ръцете. Каква ли? Предполагам, че имаше предвид празненството. След всяко състезание Старата гвардия от Джокей клуб дава прием. И макар в Клуба да допускат хора като Питърсън, съвсем друг е въпросът кого канят на празненството.

Сет съзерцаваше кафето във високата тъмна чаша с притворени клепачи.

— Разбирам…

Лорел сви рамо.

— Всъщност е една смешна история — лимонада, сладкиши, струнно трио, което не може да изсвири вярно и една нота — но за тях, изглежда, това е начинът да поддържат спомена за добрите стари времена. Е, и да държат хора като Питърсън на мястото им.

Без да я погледне, Сет запита:

— Вие, предполагам, сте получили покана, а?

Лорел продължи да сърба кафето си, наслаждавайки се на лукса. Беше черно и силно, а хубавото кафе и ледът бяха неща, които не можеше да си позволява.

— Ами да, получих.

— А аз не.

Безцеремонният отговор, който Лорел за малко не изстреля, остана неизречен и тя малко по-внимателно се вгледа в него. Неочаквано за самата себе си започваше да проявява разбиране — или нещо, което смяташе за разбиране.

— Това има ли значение за вас? — попита тя.

Очите му бяха почти безизразни, но когато го погледна, тя прочете в тях едва доловимо, отминаващо смущение, като че ли не мислеше за това, за което говореха.

— От думите ви сутринта останах с впечатлението, че в този град няма значение нищо друго, освен това кого познаваш и къде те канят.

Тя бързо потисна порива си да се изсмее — ако го направеше, щеше да се изсмее и той, и въпросът да бъде приключен, а тя не искаше да го приключва.

Вместо това каза:

— Не вярвам човек като вас да обръща внимание на такива неща.

Устните му се свиха малко кисело — толкова леко, че по-късно тя се запита дали не е сгрешила в преценката си за жеста му — но въпросът му прозвуча съвсем сдържано:

— А вие откъде знаете какъв човек съм, мис Лорел? — После отпи от кафето си, направи гримаса и пак остави матката на масата. — Освен това понякога единственият начин да получиш каквото искаш, е да познаваш хората, които ти трябват. А по-трудно е да се запознаеш с тях, когато не те допускат в обществото си.

Точно такъв удобен случай тя чакаше отдавна.

— А вашата цел каква е, мистър Тейт?

Усмивката му се сви и той я изгледа замислено и преценяващо. Мълча толкова дълго, че Лорел се принуди да добави:

— Обещахте да ми кажете, ако ви помогна да присъствате на надбягванията. Очаквам да удържите на думата си.

— Разбира се, госпожо — увери я той, — можете да разчитате на това.

Провлеченият му говор беше тих и спокоен, но очите му светнаха лукаво и накараха пулса й да се ускори.

— Много неща искам — продължи той. — Сега седя и се чудя за кои от тях би ви било приятно да чуете.

Лорел остана спокойна.

— Ами например какво ви доведе в Чарлстън? Какво търсите тук?

Той уклончиво сви рамене, но усмихнатите му очи не я изпускаха.

— Този въпрос е лесен. Искам да имам дом, място, на което да принадлежа. И дойдох тук да го намеря.

Естествено Лорел не беше толкова наивна, че да му повярва, а по блясъка в очите му разбра, че и той не очакваше това от нея. Раздразнението й започна да проличава още преди той да свърши с обясненията си, но ненадейно изчезна. Само за секунда, за частица от секундата, тя съзря в очите му или пък долови в гласа му нещо, което я накара да му повярва. Само за един кратък миг.

Отчитайки в себе си тази частица истина, Лорел беше достатъчно предпазлива да не се издаде какво е видяла — това щеше да бъде голяма тактическа грешка… поне засега. Така че само кимна в знак на съгласие и поднесе чашата с кафе към устните си.

— Е, нищо не мога да направя, щом не искате да ми кажете истината. Но аз спазих своето обещание, мистър Тейт, и смятам, че ми дължите нещо за това.

— Предполагам, че безкрайната ми благодарност няма да е достатъчна — промърмори той.

Тя го дари с неискрена усмивка.

— Правилно предполагате.

— Да видим тогава дали мога да си позволя вашата цена.

Лорел не можеше да повярва, че той така я улеснява. А едновременно с това никога не бе предполагала, че ще й бъде толкова трудно. Беше й се налагало да отправя и по-унизителни молби, беше водила и по-деликатни преговори и години наред бе търпяла много по-големи неудобства за благото на семейството си, но сега, в този момент, й се струваше, че няма нищо по-трудно от това да събере сили да погледне в нехайно примигващите очи на Сет Тейт и да му поиска пари.

Тя отпи глътка кафе, събра цялата си смелост, устоя на погледа му и каза:

— Бих искала да уредим един заем, мистър Тейт. Петстотин долара.

Сет вече бе премислял как точно да уреди въпроса с мис Лорел Лафтън и ако беше вярващ, щеше да приеме това предложение като знак свише. През цялото време парите си стояха в джоба му, увити в бял лист хартия, отделени от останалите, и имаше намерение, докато са още в ресторанта, да й ги даде по някакъв начин, така че тя да не може да ги откаже, без да направи публична сцена. В джоба на сакото му лежаха отделени петстотин долара за нея. А ето че тя току-що му беше поискала петстотин долара назаем. Защо никога нищо не му се удаваше лесно?

Развеселен, той се облегна назад и я огледа изпитателно.

— Не съм убеден, че една жена, която за по-малко от седмица скача от петдесет на петстотиндоларов заем, е сигурен клиент. Тия ваши принципи май са по-скъпи, отколкото предполагах.

Тя стисна зъби, лицето й се зачерви от яд.

— Обидите са евтини, господине. И ако това е всичко, което предлагате, то… — И събра полите си, готова да стане.

Той вяло вдигна ръка да я спре. Задоволството в очите му беше пълно и безсрамно, но Лорел успя да издържи на погледа му. Е, добре, помисли си тя. Нека да се подиграва, нека му е весело, нека изпита за моя сметка задоволството, което един мъж като него ще извлече от едно такова стечение на обстоятелствата… Но само да каже „дал!“

— Не съм казал, че не можем да поговорим. Но това са много пари и искам да знам някои неща.

В сърцето на Лорел трепна искрица надежда, но тя запази сдържания си тон.

— Разбира се. Ще ви кажа всичко, което мога.

Сет бръкна в джоба си и напипа пакета. Пръстите му се плъзнаха по него, но вместо това измъкна една пура.

— За какво ще използвате тия пари?

— Когато починал, чичо ми имал някакви неуредени дългове, за които не знаех. Един от тях е полица срещу къщата ни, която изтича след месец. Дължимата сума по нея е петстотин долара.

В миг през главата на Сет преминаха няколко неща, и на първо място споменът за първата му среща с Лорел, как тя се караше за сто долара с една проститутка. Завладя го необмислен гняв и той си помисли: „Не, тя не е създадена за такъв живот!“ Какво щеше да си помисли Огъстъс Синклер, ако можеше да види докъде е докарана дъщеря му — да проси от някаква проститутка и да се пазари с разбойник? Какво би си помислил Полковника?

А трябваше ли да го интересува всичко това?

Той въртеше пурата между пръстите си смътно съзнавайки, че вероятно не би било прилично да я запали на такова място, и го в присъствието на дами. Това бе едно от малкото неща, които бе научил от Полковника, заедно с правилата за поведение на маса, добрата граматика и поносимия краснопис. Ненадейно осъзна, че всъщност Полковника беше единственият джентълмен, когото изобщо е познавал, и не бе съвсем уверен дали при създалото се положение може да се осланя на инстинктите си, при условие че всичко това му бе преподавано от един разбойник. Но въпреки това се замисли какъв съвет щеше да му даде Полковника.

Беше почти сигурен, че дори Полковника би го посъветвал да извади парите от джоба си, да ги подаде незабелязано на дамата под масата и повече изобщо да не отваря дума за това.

Но той каза:

— Предполагам тогава, че ще ми предложите ипотека върху къщата като гаранция.

Лицето на Лорел изведнъж пребледня. Гаранция! Не можеше да повярва, че в случай че й е невъзможно да върне този дълг — а тя изобщо не виждаше как би могла да стори това, — той щеше да им вземе къщата. Почти не познаваше този човек, но и малкото, което знаеше за него, не говореше нищо добро. Просто не можеше да си позволи да рискува покрива над главите им.

Тя мигом отвърна:

— Не. Къщата не е моя, за да мога да я ипотекирам. Тя е собственост на леля Софи. Не мога да направя това.

Той кимна сериозно.

— Тогава какво?

Думите излетяха, преди да се усети:

— Чайнатри. Бих могла да ви предложа…

В очите на Сет моментално проблесна оживление, което смути Лорел, но то изчезна също толкова бързо, както се беше появило, и лицето му остана напълно безразлично.

— Не знаех, че е за продан.

— Не е — остро отговори Лорел и сви юмруци под масата. — Имах предвид като гаранция.

Той отново я погледна развеселен.

— Като се има предвид начинът, по който боравите с пари, то е все същото. Но не съм съгласен — та то е само едно полуразрушено гробище с градина, обрасла в бурени и пълна със змии. Нямате ли нещо, което може да ми бъде от полза?

Сега, когато трябваше да изиграе последния си коз, я обзе странно спокойствие.

— Да — прошепна тя. — Мисля, че имам доста неща, които бих могла да ви предложа.

Той я изгледа с любопитство.

— Например какво? — Посегна към чашата си, намръщи се и замърмори: — Как можете да пиете такова нещо? Мислите ли, че ще ми го затоплят?

Лорел пое дълбоко дъх.

— Например членство в Джокей клуб. Или покани за балове, на които не присъства дори губернаторът на щата. Прием в обществото, престиж, дом…

Макар и да си придаде насмешливо изражение, очите му подсказваха, че е заинтригуван. Дори забрави, че се канеше да извика сервитьора. Вместо това каза:

— Просто не знам какъв въпрос да задам най-напред — как или защо. А в интерес на истината, не съм много убеден, че ми се ще да узная отговора и на двата.

Лорел постави ръце на масата и го погледна право в очите.

— Много лесно мога да ви обясня защо. Заради парите. Вие ги имате, а на мен са ми нужни. Що се отнася до това как… Всъщност и то е много просто.

Тя пое дъх, макар да не се нуждаеше нито от помощ, нито от време за размисъл, и с невероятно самообладание довърши:

— Ще се ожените за мен и ще заживеем щастливо.

Дълго време Сет само я зяпаше. Нито примигна, нито се усмихна, нито пък трепна. А Лорел дори не можеше да диша. За миг, докато изричаше думите, тя се ужаси, че той просто ще избухне в смях, а тя по-скоро би умряла, отколкото да го чуе да й се подиграва. Но надвисналата мъртва тишина й се стори дори по-страшна. Смелостта й се изпари под мълчаливия поглед на тия нетрепващи очи, пред застиналите черти на този непознат, който излъчваше някаква сила. Не искаше да каже това. Как изобщо можа да си помисли, че това може да стане?

Но когато най-сетне той проговори и най-любезно я попита: „Наистина ли?“, Лорел не оттегли предложението си. Някакво дълбоко загнездено у нея любопитство я накара да се заинати, настойчиво да се убеждава, че все пак нещо може и да излезе.

Тя кимна в знак на потвърждение и спокойно продължи:

— Няма съмнение, че други мъже и жени са се женили и по по-малко достойни причини. Аз притежавам нещо, което ви трябва, и обратното. И това ми изглежда едно напълно разумно сътрудничество.

Изражението му все още беше потайно, но в тона му ясно пролича, че му е забавно:

— Доколкото си спомням — припомни й той, — последния път, когато говорихме на тема брак, казахте, че никога няма да се омъжите повторно.

— Но тогава нямаше опасност да изгубя дома си — отряза го тя.

Сет погледна пурата, която все още въртеше между пръстите си, и каза с глас, в който безгрижието като че ли по отстъп и:

— И сте готова да разбиете целия си живот за някакви си петстотин долара?

— Без тия петстотин долара — отвърна тя с равен глас — не бих имала кой знае какъв живот, нали? А освен това — принуди се да добави тя — не е само заради тях. Става дума…

Той се втренчи в нея.

— За останалите две хиляди, нали?

Лорел с мъка преглътна.

— Да — призна тя, — донякъде.

— Но те няма да траят вечно — подчерта Сет. — И не ви излъгах, когато казах, че това е всичко, което имам. Какво ще стане, когато свършат?

— Ще спечелите още — отвърна Лорел без увъртания. — Мъже като вас винаги успяват. А и както казах, не е само това.

Тя очакваше, че той ще я попита за останалите причини, и започна да изпада в паника, тъй като съвсем не беше сигурна, че може да ги обясни, дори и пред самата себе си. Но той не каза нищо. Само я гледаше, вече без всякаква следа от веселие. Очите му всъщност бяха топли и оживени, като някакво мътно тресавище, и само като го погледна, тя почувства студени трънки по гърба си. Тогава той каза почти шепнешком:

— Изглежда, говорите съвсем сериозно.

Лорел искаше да отвърне нещо, но внезапно гърлото й пресъхна. А и нямаше нужда да казва каквото и да било — истината се четеше в очите й.

Сет върна пурата обратно в джоба на сакото си и отново напипа пакета. „Стига толкова, помисли си той. Нещата отидоха твърде далеч. Веднъж в живота си да постъпиш както трябва, и да се окаже, че така е много по-лесно…“ Той измъкна две банкноти и ги остави на масата, за да плати вечерята. После заобиколи масата и застана зад стола на Лорел.

Сърцето й заби лудо, когато усети ръцете му да оправят шала на раменете й. Причината не можеше да е в това кратко докосване, макар да бе възпламеняващо — навярно учестеният ритъм на сърцето й беше закъсняла реакция на онова невероятно нещо, което бе извършила. Или пък резултат от беглия й поглед към лицето му — твърдото очертание и суровите очи напомняха за силата на неговата мъжественост, а потайното му изражение нагледно й доказваше колко малко го познава. И когато й предложи ръката си — един закъснял жест, за който едва сега му дойде наум — Лорел се притесни, защото дланите й се бяха изпотили.

Сет проговори само за да даде указания на кочияша да спре, когато наближат Батареята^[1].

Лорел, която не знаеше какво да нрави, изпълнена с несигурност и съжаление, се озадачи. Очакваше той да я остави пред къщи, като някое непослушно дете, наказано, задето се е отдалечило от надзора на възрастните, и през целия път трескаво търсеше начин да спаси честта си, а по възможност и да оттегли предложението си.

Той я прихвана здраво за лакътя и се насочиха към парка над залива. Походката му беше отмерена, но Лорел усещаше напрежението в мускулите му и силата на стиснатите му пръсти. И макар че нямаше да допусне да бъде сплашена, нещо у нея, нещо много естествено и женствено, откликваше с лека уплаха на тази мълчалива спонтанна проява на мъжественост.

Не бяха единствените, излезли тук на разходка. Нощта още не бе паднала напълно, но здрачът хвърляше дълбоки меки сенки. Океанът бе като безгрижно захвърлено на земята виолетовосиньо шалче, което се развява от вятъра, и макар че все още беше задушно, свежият полъх носеше едва доловим мирис на риба и морска сол. От време на време проскърцваха карети, дочуваше се шепот от разговор или къс смях. Но повечето време нищо не ги обезпокояваше. Сет дълго не продума.

По едно време спря и запали пурата. Разнесе се остра миризма на сяра и тютюн. После вятърът подухна и я отнесе. Той се обърна към нея:

— Вие изобщо не ме познавате. Може да се окажа побойник.

За нея бе такова огромно облекчение да чуе най-сетне гласа му, че дори равнодушният му и небрежен тон накара безпокойството й веднага да се изпари. Тя изви глава към него, срещна погледа му и отвърна:

— Само се опитайте!

След малко той се усмихна.

— А мога и да ви изоставя още след месец. Как ще се чувствате тогава?

— Стига полицата за къщата да бъде изплатена — практично отговори Лорел, — предполагам, че няма да се разстроя особено. Но не смятам, че ще го направите.

— И защо мислите така?

Лорел предпазливо обмисли всяка дума от отговора.

— Ако беше толкова лесно да се откажете от онова, което ви води тук, каквото и да е то, вече щяхте да сте си отишли. Освен това, сигурна съм, че наистина искате това, което мога да ви предложа.

— Престиж? — Той изтръска пурата си и докато падаше във водата, пепелта образува червена дъга. — Ако човек има достатъчно пари, не му е нужен престиж.

— Но ако не си уважаван, само парите няма да са достатъчни.

Сет бегло я погледна, в очите му проблесна задоволство.

— Значи вие твърдите, че с вас мога да имам и двете?

Лорел леко вирна брадичка.

— Твърде вероятно е.

— А никога ли не ви е минавало през ум, че ако се омъжите за мен, може да изгубите и малкото порядъчност… — той умишлено наблегна на думата, — която ви е останала?

— Не разбирам защо казвате това. Не сте нито янки, нито от белите отрепки, а това ви поставя в доста завидно положение в сравнение с масата, поне в очите на Старата гвардия от града. И освен ако вече нямате друга жена някъде на Запад, не виждам нищо недостойно в това да се омъжа за вас.

Сет промърмори:

— Не, още не съм женен. Но не знам защо ми се струва, че и това не би ви възпряло.

Лорел се позамисли.

— Да — призна тя. — Ако не знам това предварително, за мен не би имало никакво значение.

Бяха стигнали до едно място на пътеката, където естествената вдлъбнатина в каменната стена образуваше уединена ниша. В нея бе поставена малка пейка и през деня тук беше идеално място човек да поседне на сянка и да подиша океанския полъх. С потъването на последните лъчи в морските дълбини обаче нишата се превръщаше в тъмно сенчесто място, отделено от пътеката и скрито от погледа на минувачите. Лорел беше убедена, че са стигнали дотук съвсем случайно, но усещаше и това, че ако сега се обърне и се опита да си тръгне, Сет няма да я пусне. Затова се облегна на стената с привидно равнодушие и се загледа надолу към залива. Сет застана до нея и постави ръката си толкова близо до нейната, че пръстите им леко се докосваха. Тя задиша малко учестено.

Той изхвърли угарката от пурата си във водата и каза:

— Не знам как вие си представяте нещата, но що се отнася до мен, бракът си е брак с всичките му форми на проявление.

Сърцето на Лорел лудо заби, тя усети някаква тежест. Опита се да си внуши, че това се дължи на надеждата, че той е готов да се съгласи на този брак, но знаеше, че има и нещо друго.

Тя се обърна с гръб към стената, за да го погледне и гърдите им почти се допряха. Пристъпи назад, за да го вижда по-добре, но се оказа, че малката ниша я поставяше в неблагоприятно положение. Вече едва издържаше ударите на сърцето си.

— Естествено — каза тя сдържано, но гласът й съвсем не прозвуча убедително, — аз чувствам, че донякъде ви харесвам. Трябва да знаете, че не бих си позволила да направя предложението си, ако не бях уверена в това. А и аз не съм девица. Разбира се, че знам какво означава един брак, и…

— Ами вие самата?

Гласът му беше малко груб и той пристъпи към нея.

Миризмата на тютюнев дим и кожа погъделичка сетивата й и я завладя с мъжествеността си. Нищо чудно, че се развълнува, но се ядоса на себе си, задето така заекващо отвърна:

— Аз… аз… не съм много сигурна…

— Какво си мислите за мен? Проклет да съм, ако споделя леглото си с жена, на която може да й скимне да ме застреля, както си спя. И понеже вече си признахте, че преследвате парите ми, май ще е по-добре да не ви давам надежди.

Тя изумено се втренчи в него през мрака, забравила за момент неудобството си.

— Разбира се, че не бих направила такова нещо! Пък и не става въпрос само за парите ви, а за… — Тя отново се запъна, но вече нямаше накъде да отстъпва. В погледа му имаше нещо диво, излъчваше някаква скрита светлина, която я приковаваше така, че вече не можеше да върне назад напиращите думи: — Мисля… Всъщност си мисля, че бихме си подхождали по-добре от повечето хора. Имаме еднакво мислене. Аз не мога да ви изненадам с нищо, а вие, каквото и да правите, за да ме предизвикате… Е, май ще мога да свикна с всичко. Едва ли очаквате да ви кажа, че ви обичам, тъй като много малко ви познавам, но най-често наистина ми е приятно да съм с вас, поне донякъде, и мисля, че бих могла да се науча да ви обичам… Пък и няма смисъл да се преструвам, че ме отблъсквате физически. Добре знаете, че не може да е така, че аз не мога да си мисля така. Не че такова нещо може да има някакво значение, но…

По някое време той постави ръце на раменете й и още докато тя говореше, се приближи. Лицето му, устните му се оказаха на сантиметри от нейните. Лорел се притисна с гръб към каменната стена, но нямаше накъде повече да отстъпи.

— Радвам се, че е така — каза Сет и устните му докоснаха нейните.

Тя се сепна от изненада, макар че би трябвало да го очаква. Въздишката й на задоволство се сля с целувката. Дълбоко в стомаха й се надигна гореща вълна на отмала, която плъзна нагоре… Беше й приятно. И тогава, докато си поемаше дъх, той най-ненадейно направи нещо изключително смайващо — плъзна езика си навътре в устата й.

Усещането беше толкова потресаващо, възбуждащо и предизвикателно, че за миг Лорел се почувства безпомощна като мушица в мед. Мускулите й омекнаха, зави й се свят, цялата сякаш се парализира от силата на това необичайно усещане. У нея се появи някаква тревога, някаква тънка нишка на благоприличие. Тя вдигна ръце и се опита, макар и не особено енергично, да го отблъсне. Но ръцете му решително се сключиха около нея. Той силно притисна бедрата си към тялото й, а езикът му бавно продължи да изучава устата й отвътре, точно като при акт на съвкупление. Това би трябвало да й се стори срамно, всъщност наистина беше срамно, но Лорел някак не го чувстваше така.

Остави я без дъх, безпомощна и зашеметена до дъното на душата й. Изпълваше я с несигурност, с очакване, и оставяше у нея слаба, едва доловима следа от страх — страх от него, от това, което ставаше помежду им. Гърдите й бяха прималели, слабините й горяха. Тази интимност, която той й налагаше — не, която тя доброволно, дори жадно приемаше, — променяше нещо дълбоко в нея, което също я плашеше.

Устните й бяха изпръхнали, подути, и когато той се отдръпна, тя все още усещаше вкуса на целувката му. Наболата му брада зачерви бузите й, издраска нежните й устни. Ръцете му здраво я стискаха. Дишането му беше тежко и учестено, когато й прошепна:

— Да се оженя ли за теб, Лорел? Това ли искаш?

Сърцето й биеше толкова силно, че си помисли, че ще й прилошее. Стоеше на краката си само защото той я държеше здраво в ръцете си, а тялото й беше приковано между неговото и каменната стена. Полуотворените й устни почти несъзнателно изучаваха лицето му, усещаше грубата му кожа, солената пот, топлината, която той излъчваше. Останала без дъх, тя прошепна толкова тихо, че не бе сигурна дали я чу:

— Да. — И после отново: — Да.

Той я притисна още по-силно към себе си и вдигна глава, така че сега я гледаше отвисоко с такова изгарящо напрежение, че тя почувства нужда да се изтръгне от омаята, за да отвърне на погледа му. Той нежно каза:

— Аз не съм джентълмен. Ако стана твой съпруг, ще се старая да се държа като такъв, но може би невинаги ще ти харесва как се отнасям към теб.

Лорел продължи да го гледа в очите, докато дишането й се поуспокои и едва тогава отговори:

— Веднъж ми каза, че… че можело и да ми хареса, ако го правя за пари.

За миг — един кратък, напрегнат миг — думите отекнаха като студен, глух звън на монети, падащи в кладенец. Сет пусна ръката й и тя отстъпи. И невярващите й очи видяха как устните му се свиват в суха усмивка. Той бавно поклати глава.

— С каква жена успях да се забъркам всъщност?

Тя отново се развълнува.

— Може би… трябва да си зададеш въпроса какъв човек си ти, щом правиш това.

Той дълго стоя и я гледа. Сетне отново проговори:

— Няма ли да промениш намеренията си до утре сутринта?

Гърлото на Лорел беше съвсем пресъхнало и тя можа само да поклати глава в знак на отрицание.

— А след седмица? — Гласът му беше сериозен и той с присвити очи погледна надолу към нея в процеждащия се мрак. — Ами ако другата седмица някой остави в саксията пред вратата ви петстотин долара? Пак ли ще искаш да се омъжиш за мене?

Лорел знаеше, че наистина трябва да помисли върху това, че от отговора на този въпрос зависи цялото й бъдеще, но изобщо не беше в състояние да мисли. Все още чувстваше топлината от допира му, вкуса на целувката му и само успя да пророни:

— Какво искаш да кажа? Да, мисля, че бих… Всъщност не знам. Не би трябвало, но все пак си мисля, че бих искала… — Тя притисна слепоочията си и леко изви глава встрани. — Защо ме питаш за такива неща? Те нямат значение!

Да, наистина. — Гласът му бе тих и някак особен. — Нямат значение.

Той се обърна и погледът му се зарея над океана. Лорел го видя да бърка в джоба на сакото си, ръката му се позадържа вътре. После измъкна една пура и докато я разглеждаше, каза:

— Ти може да си ми полезна. Аз също донякъде мога да ти помогна. Е, може би това няма да е най-лошата сделка, която съм сключвал.

И когато вниманието му отново се насочи към нея, изразът в очите му беше суров, а устните му — решително стиснати.

— Но не очаквай твърде много от мен, Лорел. И ми обещай, че каквото и да стане, няма да забравиш, че тази идея беше твоя.

Сега, когато настъпи моментът, я обзе странно спокойствие — точно както в ресторанта, когато вече бе решила какво трябва да направи. Сърцето й биеше равномерно и сигурно, дишането й стана почти нормално. В тъмнината тя разглеждаше лицето на Сет, без да трепне.

— Означава ли това, че се споразумяхме?

В един момент си помисли, че той все още може да каже „не“. Но тогава на лицето му се появи вече познатото й сухо подобие на усмивка и той върна пурата обратно в джоба си.

— Да. Споразумяхме се — рече той. — И нека Бог се смили над бедните ни души.