Лий Бристъл
Наследницата Лорел (8)

Осма глава

Съботното утро беше ясно и прохладно — приятна промяна след проточилите се напоследък летни горещини в Чарлстън. Сет нае кабриолет и малко преди девет пое за срещата с Лорел.

Състезанието щеше да се проведе рано сутринта, преди палещите лъчи на слънцето да изтощят и коне, и зрители.

Лорел го чакаше на верандата. Цял ден и цяла сутрин леля й не престана да мърмори и да й натяква колко неблагоприлично ще бъде да излезе сама с кавалер, и Лорел реши да се спаси от непресекващия поток от упреци, като изчака Сет отвън. Ако той звъннеше на вратата, нямаше да могат да се отърват от леля Софи.

До момента, в който научи, че Лорел възнамерява да отиде на надбягванията без нея, Софи беше много ентусиазирана. Тя вложи цялото си шиваческо умение и вкус в тоалета на Лорел и в резултат се получи една изключителна рокля в наситено, топло лилаво, гарнирана със златиста сърма и черни панделки — като компромис в знак на нейното вдовство, пък и други не намериха. Софи преправи най-хубавата й шапка, а Каролайн откри в раклата на тавана златисто копринено шалче, което украси с ресните и пискюлите си чадърчето на Лорел и светлолилавите й ръкавици. От огледалото я погледна самоуверена елегантна дама, която несъмнено щеше да привлече любопитните погледи. За миг остана зашеметена от вида си и почти закопня по чувството за сигурност, което й даваха старите черни одеяния. От сватбения си ден не беше носила нищо красиво или модно и като видя колко ослепително бяла е кожата й в контраст с наситения цвят на роклята, как оживяват очите й под златистата шапка, тя отново си припомни какво е да си младо момиче, за което най-важното нещо е да бъде красиво — а да бъдеш красив е най-приятното чувство на света.

Щом чу спирането на кабриолета, тя бързо се спусна по стъпалата. Сет тъкмо слизаше, но като я видя, застина и тя отново почувства какво значи да си красива, когато това има значение. Той свали шапката си и докато тя се приближаваше, очите му внимателно я изучаваха от глава до пети и се усмихваше по начин, който я накара да се изчерви.

— Е, госпожо — провлачи той, — не сме ли красиви днес? Изглеждате доста по-добре от преди, бих добавил.

Тя не го удостои с поглед.

— Джокей клуб винаги е бил модно място. Но да побързаме, преди леля Софи да ви е видяла.

Той се престори на озадачен.

— Да не искате да върша нещо зад гърба на леля ви? Тя да няма нещо против?

— Тя ме смята за шестнадесетгодишно момиченце, тръгнало на първата си среща — нетърпеливо отвърна Лорел. — Най-добре ще е да престанете да се занасяте и да тръгваме, освен ако не искате придружител, който цял ден да върви по петите ни.

Сет леко се усмихна и помогна на Лорел да се настани, но тя се отпусна едва след като свиха зад ъгъла и къщата остана зад гърба им. Въпросът беше не в това, че леля Софи не одобрява мъжа, с когото Лорел излиза, макар че за такива неща тя беше наистина абсурдно старомодна, а по-скоро за мястото, където отиваха. Джокей клуб съвсем не е това, което беше, не преставаше да нарежда тя, с всичките тия янки, парвенюта, новобогаташи и всякакви други, както тя евфемистично ги наричаше, „шарлатани“ — като че ли залагането на конни състезания беше нещо, измислено след войната. И макар да бе прието една дама да присъства на надбягванията, придружена от съпруга си или от някой друг роднина, недопустимо беше Лорел да се появи на такова място в компанията на някакъв ерген, при това напълно непознат — един Господ знае на какво може да бъде изложена там, с каква вулгарност може да се сблъска без покровителството на опитен мъж или поне на опитна жена. Трябва да помоли Питър да ги придружи, отчаяно настояваше Софи… Но тук вече Лорел се заинати. Тя изобщо нямаше нужда от придружител и последното нещо, което искаше, бе Питър да е с нея и да следи всяка нейна стъпка. Та нали целият смисъл на тази разходка беше да участват в големите залагания! А присъствието на Питър не по-малко от това на леля Софи би възпряло Сет.

— Не беше лесно да уредя да ви допуснат днес, мистър Тейт — каза тя след малко. — Имам предвид, че дори и да ви пуснат да влезете заедно с мен, приемането ви във вътрешните кръгове е нещо съвсем друго.

Той я погледна развеселен.

— Хайде де, мис Лорел, знам, че стига да решите, всичко можете да постигнете. И все пак съм ви много задължен.

— Надявам се, че наистина е така. Освен всичко останало, от днес нататък репутацията ми ще бъде разбита на пух и прах.

— А аз знам колко много означава за вас доброто ви име, нали?

Макар че лицето му остана сериозно, тя долови тънкия присмех в гласа му и това я потисна.

— Ще ви представя на полковник Боутрайт — продължи тя. — Двамата с чичо ми бяха големи приятели и щом му споменах, че имам приятел, който не е от нашия град…

— Богат приятел!

— Е да, и това помогна — призна тя. — Много от старите семейства вече нямат пари да участват в залаганията, но мъжете продължават да ходят на състезанията, макар и само за да си припомнят добрите стари времена. А за да се подпомогнат състезанията… е, налага се да канят и външни лица. Дори и янки.

— Стига да са достатъчно богати, така ли?

Тя се намръщи.

Наистина не виждам кое ви е толкова забавно, мистър Тейт. Вашите пари могат да ви позволят да участвате в залаганията, но не могат да ви купят членство в Джокей клуб. Всеки богат янки може да ви каже това. — С мъка се овладя и се ядоса на себе си, че защищава институция, която изобщо не я интересува. Но у Сет Тейт имаше нещо, което винаги я предизвикваше да спори с него, каквото и да й кажеше.

Тя пое дъх и продължи, вече по-сдържано:

— Днес, предполагам, там ще бъдат и някои чарлстънски бизнесмени — разни собственици на дъскорезници, на фосфатни мини, на кораби…

— Значи все хора от „голямото добрутро“ така ли?

Каза го малко подигравателно и това я подразни.

— Не ставайте вулгарен! Знаете, надявам се, че това не е игра на покер, а конни надбягвания — спортът на кралете!

Той кимна и се засмя.

— Вие наистина вземате нещата навътре. Там, откъдето идвам, за провеждането на конни състезания трябват само стартова площадка и финал. Е, и една шапка, в която да се събират парите.

Тя малко надменно се усмихна.

— Е, ще видите, че тук нещата са съвсем различни. Разбира се, вече не е като едно време. Никога не съм ходила в Джокей клуб, но са ми разказвали какво е било преди войната. Тогава надбягванията са били само за най видните семейства на Чарлстън, тези с истинска синя кръв. И е нямало да мога да ви вкарам, независимо колко пари имате.

— Е, не съм ли късметлия, че времената са се промени ли?

Тя не му обърна внимание.

— Казвали са ми, че празненствата по случай конните надбягвания са били дори по-вълнуващи от самите състезания. Имало е огромни пиршества и величествени балове. Представям си как са изглеждали дамите в широкополите си рокли от коприна и атлаз, мъжете във вечерни костюми и залите, обсипани с цветя, и искрящите полилеи…

Едва когато почувства втренчения поглед на Сет, Лорел разбра каква завист бе прозвучала в гласа й и побърза да се отърси от унеса си. После продължи да разказва, вече по-прозаично:

— Разбира се, през войната, а и след това, старият хиподрум в Уошингтън парк, както и трибуните, са били разрушени. Леля Софи казва, че тия трибуни били забележителни. Една — за членовете на Джокей клуб, друга — покрита специално за дамите, за да ги предпазва от слънцето, и най-после една за широката публика. Сервирали се всякакви закуски и напитки, всичко било празнично украсено, свирел оркестър… Трябва да е било наистина величествено.

Сет продължаваше да я наблюдава. В гласа му нямаше и следа от присмех, когато смирено се съгласи:

— Сигурно е било така.

Излязоха от очертанията на града и продължиха по някакъв селски път, който все повече се задръстваше от коли и конници.

— Почти пристигнахме — каза тя. — Това е старото имение на Престънови. Сега състезанията се провеждат тук.

Сет последва наставленията й, зави между две рухнали огради и спря. Пред тях каретите бяха разположени в правилен полукръг, с лице към овалния затревен хиподрум. Лорел се позасрами, като се опита да види всичко през неговите очи. В края на краищата и тук имаше само една стартова площадка, финал, шапка за събиране на залозите, и нищо повече.

— Няма ги вече трибуните — каза тя, като се стараеше гласът й да прозвучи непринудено. — Сигурно в наши дни състезанията вече се наблюдават от колите.

— Да, няма нито трибуни, нито украса, нито оркестър — потвърди Сет, но макар и да го погледна изпитателно, опитвайки се да открие някакъв признак на непочтителност, изражението му беше някак сдържано — почти разочаровано.

Той насочи кабриолета по коловозите, изровени от другите коли, намери свободно място и спря. Лорел огледа редицата и закима на разни познати, готова да посрещне скандализираните погледи на матроните. Имаше и мъже, но в повечето карети преобладаваха дамите, разпънали срещу слънцето яркоцветните си чадърчета. Иззад дърветата се дочу високо цвилене на коне. Тя зърна скупчени карети. Не беше нужно голямо въображение, за да се досети къде бяха мъжете.

— Ако искате да наблюдавате конните състезания, можете да останете тук — обърна се тя към Сет. — А ако желаете да участвате в залаганията, ще трябва да открием полковник Боутрайт.

Той заобиколи колата и усмихнат й помогна да слезе.

— Всъщност как успяхте да станете толкова деспотична?

— С опита, мистър Тейт. С житейския опит.

Тя стъпи на земята, разтвори чадърчето си и понеже всички и бездруго ги бяха зяпнали, хвана Сет подръка с високо вдигната глава, като се усмихваше и кимаше към хората, които ги гледаха с най-явно любопитство.

— Съвсем очевидно е, че повечето дами са в каретите си — отбеляза Сет — и вероятно ще се окажа прав, ако предположа, че на мястото на залаганията не се допускат жени. И това ли е нещо, което ще подрони репутацията ви?

— Няма значение. И без това, щом минем покрай тях, всички като лешояди се нахвърлят да клюкарстват. Оставете ги. — Тя се усмихна широко и помаха на една групичка отсреща през пътя. — Правила съм и по-лоши неща.

— Хм, убеден съм в това — промърмори Сет.

Лорел се направи, че не го чува. В името на това, което днешният ден би могъл да означава за нея, тя беше готова да изтърпи и повече от една-две несправедливи забележки.

Каретите останаха зад тях и те стигнаха до поляната, където мъжете се бяха събрали на групички, пушеха, разискваха и оживено жестикулираха. Миризмата на конюшня тук беше по-осезаема и се примесваше с аромата на ром и пури. Лорел забеляза някакво познато лице, махна с ръка и извика:

— Полковник Боутрайт!

Един висок мъж със стоманеносива коса се отдели от групичките и леко понакуцвайки, се приближи към тях с широко отворени обятия.

— Днес сте наистина красива, мис Лорел! — Целият сияещ, той сграбчи ръцете й и я целуна по бузата. После се обърна към Сет: — А това трябва да е вашият приятел, мистър…

Сет протегна ръка.

— Сет Тейт, господине, приятно ми е, че съм допуснат да участвам в малкото ви състезание.

— Приятно ми е, че сте тук с нас, господине. Всеки приятел на мис Лорел… — Той я погледна и й се усмихна. — Всъщност, аз отдавна познавам нейното семейство. Много, много отдавна. — Той сложи ръка на рамото на Сет. — Елате тук, синко, елате да поразгледаме конете. — Спря за момент и се обърна към Лорел: — Мис Лорел, знам, че не искате да влизате в мръсната стара конюшня, така че, ако ми позволите, ще повикам някое от момчетата да ви придружи обратно до каретата.

Лорел чудесно знаеше, че истинската причина, поради която той не желаеше присъствието й, бе да може да обясни на Сет процедурата на залаганията — не смяташе, че е подходящо да прави това пред една дама. Мъжете са толкова глупави същества — въобразяват си, че жените дори не подозират за съществуването на хазарта, както и за някои други непочтени неща, като тия да речем, които ставаха в заведението на мис Елзи.

Тя се усмихна очарователно и завъртя чадърчето си така, че ресните затанцуваха.

— Не бъдете глупав, полковник. Няма да успеете така лесно да се отървете от мен. Знаете, че за мен всичко, което е свързано с конните надбягвания, е толкова обаятелно.

Полковникът сконфузено се закашля, а Сет й намигна зад гърба му. Жестът му бе толкова неочакван, че Лорел едва успя да се овладее да не се разсмее на глас.

— Е, добре. — Полковникът й предложи ръката си. — Да тръгваме тогава. И пазете хубавата си рокля.

Сет не можеше да не забележи, че въпреки нежеланието на полковника да допусне Лорел до мястото, което очевидно беше изключително мъжко царство, поздравите, които тя получаваше от мъжете — и млади, и стари, — бяха значително по-топли от ония, които бе получила от дамите. Направи му впечатление колко често мъжките погледи я проследяваха по начин, който, макар и да не беше неуважителен, все пак го караше безразсъдно да копнее тя да върви подръка със самия него, а не с по-възрастния мъж.

Шест красиви коня нетърпеливо потропваха с копита на манежа и щом ги видя, Сет тихо подсвирна в знак на одобрение. Веднага прецени, че в жилите на всичките тече арабска кръв.

— Виждам, че разбирате от хубави коне. — В гласа на полковника прозвуча задоволство.

Сет се облегна на най-горната пречка на оградата, очите му опитно и вещо обшариха групата коне.

— Разбирам нещичко от коне — призна той. — Някога на Запад дори съм отглеждал.

Но неговите планински кончета с ниски хълбоци нямаха нищо общо с тия елегантни, добре сложени ездитни коне. Те сякаш бяха от друга раса.

— През войната изгубихме най-добрите си разплодни коне — обясни полковникът, — храбри жребци, които участваха в битките. Помня моя Жътвен месец — спечели надбягванията в Клуба през петдесет и девета. После в битката при Атланта го застреляха, докато го яздех. Но тогава светът беше друг, и времената бяха други — просто правехме каквото е необходимо.

— Все пак сте позапазили някои добри породи — рече Сет.

— Коневъдите от Кентъки успяха да спасят някои. Но ако ми позволите, бих предсказал, че конните надбягвания тук, в Чарлстън, никога вече няма да са същите, както преди тридесет години.

Сет се извърна към Лорел, която, без да обръща внимание на елегантната си рокля, се беше облегнала на пречките на оградата и разучаваше конете с жадни очи.

— Какво мислиш за тях? — попита я той.

— Ако имах двеста долара — отговори тя, почти без да се замисля, — бих ги заложила на ей онова, кестенявото конче.

За миг настъпи неловка тишина. Сет изви глава, за да прикрие усмивката си, а после полковник Боутрайт гръмко се изсмя:

— Чудноват човек сте вие, мис Лорел! Е, хайде сега вече да ви отведа оттук, преди да сте си изпоцапали хубавата рокля, и да ни оставите нас, мъжете, да си вършим работата.

Докато полковникът я отвеждаше, идеше й просто да изругае от яд. Щеше й се да види точно колко ще заложи Сет, но вече не можеше да направи нищо, без да предизвика скандал, а това би навредило и на самата нея, и на Сет. Така че успя да си наложи да се усмихне и разреши на полковник Боутрайт да я повери на един от синовете си. Но когато той отново се върна при Сет, тя, колкото и да се напрягаше, не можа да разбере какво става.

Тонът на полковник Боутрайт бе самата деловитост.

— Ей там, в онази палатка ще вземат залога ви — посочи той една шатра на стотина ярда вдясно от тях. — Курсът ще видите на таблото, а таксата за участие е двеста долара.

Сет сухо се усмихна.

— Вече ме осведомиха.

— Остават ви… — възрастният човек извади джобния си часовник и го погледна — петнайсетина минути, за да разучите и да направите избора си. Ще се срещнем в палатката.

От всичките Сет би избрал само два от конете. Единият бе дорест, едър и силен, с мощен гръден кош и разширени ноздри — все белези, че е добър спринтьор. Но пистата беше малко по-дълга от миля и победителят щеше да има нужда не само от бързина, а и от издръжливост. Другият беше кестеняв, по-дребен и фин, с удължени изпъкнали мускули и силни, стройни предни крака — той би издържал разстоянието, но може би не беше достатъчно бърз. Сет влезе в палатката, погледна таблото и съпостави цветовете на конете с прогнозите за победата. Дорестият, който щеше да се състезава в синьо и червено, се наричаше Саладар и залаганията за него бяха две към едно. Почти сигурен победител. Кестенявият, чиито цветове бяха златно и мораво, беше по-малко вероятният фаворит с прогнози десет към едно и Сет дочу околните да споменават, че той никога досега не се бил налагал.

В джоба си имаше двеста и петдесет долара и още няколко дребни монети. Ако загубеше, нямаше да има с какво да плати хотела си за следващата седмица. Но за да може да остане в града, докато намери златото, и да разполага с достатъчно пари, които да му осигурят достъп до местата, където трябваше да ходи, все едно му трябваха доста повече от тия двеста и петдесет долара. А Сет не беше от хората, които ще обърнат гръб на риска.

Той пак излезе навън, приближи се до оградата на конюшнята и съсредоточено заоглежда първо кестенявия, после и дорестия.

— Значи конят ми ви харесва?

Сет се обърна и видя зад себе си елегантно облечен висок мъж със сребърна чаша в ръка. От чашата стърчеше стръкче джоджен, а мъжът лъхаше на бърбън и дафинов ром.

Сет отново се обърна към конете.

— Харесват ми и двата — и дорестият, и кестенявият.

— Саладар, дорестият, е мой. Той ще спечели. — Мъжът протегна ръка. — Кит Питърсън. Собственик съм на „Фосфати Питърсън“.

Преди да поеме протегнатата ръка, Сет се поколеба. Не че мъжът му бе дал някакво основание да не го хареса, но в такива случаи умният човек не се нуждае от основания. У Питърсън имаше нещо мазно, което веднага накара Сет да се настрои срещу него.

— Сет Тейт — каза след малко той. — Нов съм в града.

— Значи сигурно познавате някого, за да сте поканен да присъствате — рече Питърсън. — Да накараш старите Ребови да поканят нов човек е все едно да извадиш зъб на кокошка. Разбира се, моят кон е фаворит, затова съм от вътрешната страна на пистата.

В този момент Сет вече знаеше на кой кон ще заложи.

— Животното ви е хубаво — каза той, — но Джони Реб ми харесва повече.

Мъжът отпи глътка от питието си.

— Явно имате излишни пари, господине. Този кон още след първата обиколка ще диша прахта на останалите.

— Може и така да е — отвърна Сет.

Мъжът съсредоточено го огледа, очевидно развеселен.

— Комарджия ли сте?

— Да, може да се каже — засмя се Сет.

— Какво ще кажете да се обзаложим помежду си?

При други обстоятелства и по друго време той нито за миг не би се поколебал. Всъщност от момента, в който се срещнаха, той несъзнателно бе насочвал Питърсън точно към това. Но в последния момент си спомни презрението, с което Лорел говореше за янките и за собствениците на фосфатни мини, и някакъв инстинкт му подсказа, че дори и да спечели, в крайна сметка би загубил от познанството си с този човек. А Сет вече се беше наумил да се доверява на инстинктите си.

— Много ви благодаря — каза той, — но не се обзалагам с непознати.

Обърна се и тръгна към палатката. И прочете одобрението по лицето на полковник Боутрайт, който го наблюдаваше от вратата.

Залаганията за Джони Реб си бяха все същите. Двеста и петдесет долара, петдесет от които нямаше да са у него, ако Лорел не беше ги захвърлила обратно в лицето му…

Той постави на гишето двеста долара, но преди касиерът да ги вземе, ги покри с ръка.

— Чакайте!

Полковникът се намръщи, касиерът започна да нервничи:

— Затваряме след четири минути, господине — каза той. — Решавайте.

Сет извади и последните си петдесет долара и ги постави върху останалите.

— Всичките на Джони Реб — рече той.

Сет получи билета си, а полковникът го потупа по гърба и се засмя:

— Наистина ми е неприятно, че ще ви взема парите, синко, но не биваше да позволявате на тоя Питърсън да ви раздразни така. Той безспорно е кучи син, но притежава най-бързия кон на хиподрума, и никога вече няма да видите тия двеста и петдесет долара.

Сет само се усмихна.

— Е, сигурно затова му викат конни надбягвания^[1].

Сет се върна при каретите точно когато конете се подреждаха на стартовата врата. Лорел нетърпеливо се разхождаше напред-назад, при което пискюлът на чадърчето й лудо подскачаше.

— Е? — попита тя. — Защо се забавихте толкова? Заложихте ли?

— Напомнете ми да ви попитам защо толкова се интересувате колко пари ще спечеля или ще загубя. — Сет я прихвана за лакътя и й помогна да се качи в кабриолета.

— Недейте да обиждате! Естествено е да ме интересува, щом толкова се постарах заради вас. Просто попитах.

— Заложих и последния си грош на Джони Реб — осведоми я той.

— Боже мой! За срамотите! Никой не залага и последния си долар на конни състезания! — Тя го изгледа малко неловко. — Или греша?

Сет се качи до нея и само се усмихна.

Щом конете се подредиха на старта, с дребните жокеи в пъстри костюми на гърбовете си, зрителите бяха обзети от въодушевление. Лорел се изправи в кабриолета с шапка в ръка и примижа срещу слънцето.

— Кой от тях е Джони Реб?

Сет посочи към стартовата линия.

— Онзи там, с моравото и златистото.

Лорел бавно изви глава към него.

— Цветовете на моята рокля?

— Е, човек търси късмета си навсякъде, където може.

Гласът и лицето му бяха равнодушни, но въпреки това Лорел се изпълни с трепет. Той бе избрал нейния кон и нейните цветове. Заедно бяха в това начинание.

Тълпата замлъкна в очакване и Лорел отново насочи вниманието си към старта.

— Всеки момент ще започне — прошепна тя, тръпнеща от възбуда. — Давай, Джони Реб!

Сет й хвърли любопитен поглед, но тя дори не го забеляза. Револверен изстрел оповести старта и тя го сграбчи за ръката в момента, в който конете изскочиха през вратата и затрополиха към далечината. Прахолякът подир тях блестеше на слънцето като злато.

— Нищо не виждам! — изкрещя Лорел, подскачайки на пръсти. — Кой е начело?

Както всички останали, и Сет бе станал на крака при звука на стартовия изстрел, но и той като нея не можеше да различи нищо в прахоляка.

— Не съм сигурен — напрегнато рече той. — Струва ми се… На четвъртфинала май води Саладар.

Конете се изгубиха зад дърветата. Лорел се усети, че все още стиска ръката на Сет. Пусна го, но не можа да превъзмогне вълнението си. Саладар беше заел челното място и напрежението, което и бездруго вече беше високо, нарасна още повече. Хората наоколо крещяха, жестикулираха; дами, които при други обстоятелства никога не биха повишили глас, размахваха шапките си в подкрепа на своите фаворити. Атмосферата упояваше, въодушевяваше, беше като някакъв блян, и в този миг Лорел разбра защо един мъж наистина би заложил и последния си долар на конни надбягвания.

— Ето ги! Идват! — извика някой от съседната карета.

Конете тъкмо бяха преполовили обиколката и се устремяваха по пистата срещу тях. Водеше Саладар, следван от някакъв черен кон, а трети бе Джони Реб — мораво и златно, понесени от вятъра.

— Ето го! — изкрещя Лорел. — Тичай, Джони, тичай!

Знаеше, че на една дама не й подобава да подскача и да крещи с цяло гърло, но така се държаха и всички наоколо. Дори и леля Софи, ако беше с тях, нямаше да се стърпи да не викне, помисли си Лорел — безумието беше толкова заразително!

Усещаше как мускулите на мъжа до нея се напрягат както собствените й.

— Готви се да настъпи — тихо каза Сет. — Знаех си, че ще го направи. Давай, момчето ми, напрегни всички сили!

Жокеят се изправи на седлото, приведен ниско над гривата на Джони Реб. Бяха изминали три четвърти миля, когато започна да изпреварва черния жребец. Задмина го и се изравни с дорестия.

Лорел погледна Сет — лицето му бе каменно, и пак изви глава към пистата. Не, помисли си тя. Реб настъпва твърде късно. Няма да успее да изпревари дорестия.

Но грешеше. Изражението на Сет показваше, че и той е сгрешил. Никой от двамата не предполагаше каква решимост притежава този кон. В последната отсечка жокеят за пръв път използва камшика и Джони Реб прелетя през финалната лента с цяла глава преднина.

Тълпата бурно и недоверчиво изрева, но Лорел дори не чу — самата тя крещеше от радост:

— Спечелихте! Успяхме! Спечелихте! — И без да се усети, тя се озова в прегръдките му, но нищо не я интересуваше. Смехът му отекваше в ушите й и той я прегръщаше толкова силно, че за миг си помисли, че ребрата й ще се счупят.

С известно закъснение тя се отдръпна, задъхана от смях и удоволствие.

— Хората ни наблюдават! Престанете! Пуснете ме, докато и двамата не сме паднали!

Той я пусна, за да скочи на земята, после я хвана през кръста и я приземи до себе си.

— Колко? — попита Лорел. — Колко спечелихте?

Сет я изгледа втренчено за миг, после избухна в смях.

— Вие сте не само алчна, но и безсрамна! Много! — отвърна той. — Много спечелих.

Хвана я за ръка и я поведе през тълпата към палатката.

— Е, мисля, че имам право да знам — рече тя, като се постара гласът й да прозвучи колкото се може по-сдържано. — В края на краищата това бяха моят кон и моите цветове, нали?

„И твоите петдесет долара“, развеселен си помисли Сет.

Той спря и я погледна в очите.

— Залаганията бяха едно към десет. Аз заложих двеста и петдесет долара.

Смятането беше едно от най-добрите умения на Лорел и тя изчисли сумата почти мигновено, но й трябваше известно време, докато се осмели да каже:

— В такъв случай това прави…

— Две хиляди и петстотин долара — отвърна Сет и се усмихна. — И наистина заложих и последния си долар.

Отново й предложи ръката си, но на Лорел й трябваше време да се съвземе, преди да го хване подръка и да може да се довери на краката си, за да пристъпи. Не можеше да престане да мисли за всичките тия пари — привиждаха й се на разнородни по големина купчинки, разпределени по стойност, във всякакви форми, размери и начини. И беше убедена, че още дълго няма да може да мисли за нищо друго.