Лий Бристъл
Наследницата Лорел (5)

Пета глава

— Но нали не си пострадала? — настойчиво повтори Питър. Докато Лорел разказваше събитията от сутринта, той бе спрял да се поклаща на тръстиковия люлеещ се стол и сега, приведен напред, с ръце, впити в облегалките, внимателно я оглеждаше.

Лорел поклати глава. Питър Бартън беше единственият й познат, на когото можеше да каже истината за похожденията си, уверена, че няма нито да се възмути, нито да я порицае.

— Е, само гордостта ми. Но държа да ти кажа, че и това не се преживява така лесно.

Седяха на верандата, отвяваха с ветрила тежката следобедна мараня и очакваха залеза със смътната надежда откъм пристанището да подухне ветрец. Всеки четвъртък Питър беше редовен гост на вечеря и Лорел беше много доволна, че точно днес е четвъртък. Изпитваше страхотна необходимост да поприказва с него.

Питър се облегна и се поотпусна.

Е, така ти се пада!

Той й четеше морал! Е, от него тя можеше да очаква това от време на време, пък и леко го понасяше — проповедите на Питър никога не бяха нито особено дълги, нито много сурови.

А тази беше дори по-кратка от обикновено, тъй като той веднага сви вежди и започна:

— А тоя мъж…

Сет Тейт.

— А, да, така беше — замислено кимна Питър. — Той е отскоро в града. Отседнал е в хотел „Чарлстън“.

Лорел ни най-малко не се учуди, че Питър е чул за него. Като репортер в „Газет“, негово професионално задължение беше да е в крак със събитията.

— Ужасен е — рече Лорел намусено и засили темпото, с което размахваше ветрилото. — Крайно невъзпитан и напълно неподходящ за прилична компания. Разбира се — почувства се длъжна да признае, макар и неохотно, — пред леля Софи и пред Каролайн той наистина премълча какво ми се случи, така че трябва да му се признае известна почтеност.

Естествено Лорел не вярваше дискретността му да се е мотивирала от някакво благородство. Той просто не би могъл да каже истината, без да намеси и себе си, а това едва ли щеше да му донесе покана за вечеря. Тя не се съмняваше, че довечера, щом дойде пак, той ще й върне тъпкано, задето е бил принуден да прояви добри обноски.

От тази мисъл бузите й отново пламнаха и Лорел се зарече изобщо да не мисли за него, което никак не беше лесно. Всъщност тя цял ден почти не помисли за друго — човек като Сет Тейт трудно се забравяше. Държанието му можеше да не й харесва, можеше съвсем определено да я вбесява, но той притежаваше нещо вълнуващо, което отново и отново връщаше мислите на Лорел към него, като нощна пеперуда към пламък.

— Знаеш ли нещо за него? — попита Питър.

— Единствено, че е отявлен грубиян и че няма никакво уважение към дамите. Това стига ли ти?

— За един репортер не стига, скъпа — засмя се Питър.

В раздразнението си Лорел замаха по-енергично с ветрилото, но откри, че от това й става още по-горещо. Събра ветрилото върху китката си и въздъхна.

— Е, скоро ще можеш да разбереш всичко, което те интересува. Той ще дойде на вечеря.

Питър я изгледа удивено и Лорел с примирение отпусна ъгълчетата на устните си.

— Не ме гледай така. Идеята беше на Каролайн. Нали я знаеш, през живота си не е отпъдила нито едно бездомно куче или безпризорно дете. А леля Софи в това отношение е още по-лоша. Пък и той има вид на южняк. При това носи панталони и всичките му зъби са си още по местата, та току-виж от него излязъл и съпруг.

— Историите, в които вечно се забъркваш… — обезпокоено замърмори Питър, после я погледна: — Господи! Божичко! Лори! Ако знаех, че чак толкова са ти притрябвали тия пари, самият аз щях да ти предложа да се омъжиш за мен.

Лорел отново разтвори ветрилото си и вяло започна да си вее.

— Благодаря ти, но ти едва себе си можеш да издържаш, камо ли и една съпруга. Пък и вече съм се отказала от мъжете като средство за излизане от затрудненията си. Те проявяват злощастната наклонност да умират тъкмо когато нещата са най-лоши.

— Не съм сигурен — отвърна Питър, без ни най-малко да се почувства отритнат. — Аз съм в прекрасно здраве. И някой ден, когато спечеля богатство, може да преразгледаш решението си.

— Тук, в Чарлстън, няма богатства за спечелване, Питър.

— Значи няма да остана в Чарлстън. Може да ида на Запад и да започна да издавам свой вестник…

— Каролайн никога не би напуснала Чарлстън — меко поясни Лорел.

— Кой пък е казал, че трябва? Тя… — запъна се той и още повече се изчерви, после смънка: — О, я върви по дяволите, Лори! Никой не те е молил да се бъркаш в неща, които не са твоя грижа.

— Каролайн е моя грижа — напомни му тя, но изражението й се смекчи от искрената мъка, изписала се по лицето му. В действителност тя не смяташе, че Каролайн и Питър някога може да се оженят. Каролайн се интересуваше от Питър само като семеен приятел, а той беше твърде стеснителен, за да събере куража да застане пред нея. Самата Лорел би приветствала едно такова уреждане на нещата — тогава щеше да се тревожи за един човек по-малко, даже за двама, ако се брои и Питър. Но той, един в общи линии праволинеен и доста рационален млад мъж, губеше ума и дума, когато нещата опираха до тайната му любов, и предпочиташе да прикрива обожанието си зад шегите, а намеренията си — зад грандиозни планове и лекомислени фантазии. На Лорел й беше жал и за него, и за Каролайн, която никога нямаше да разбере на какъв висок пиедестал е поставена.

— Съжалявам, че те докачих, Питър — каза тя по-мило. — Наистина ти желая доброто.

Той се усмихна неохотно и малко печално.

— Така и трябва. Една дума да се разчуе за това какви си ги вършила отзарана и аз ще остана единственият ти приятел, така че имай благоразумието да се отнасяш към мен, както подобава.

— Съвсем вярно — сериозно се съгласи тя. — Е, разбира се, ако тръгне някаква приказка, ще знам и точно на кого да благодаря, и тогава, младежо, ще ти се наложи да заминеш на Запад, защото, уверявам те, тук ще ти се види тясно.

— И тъй като и тебе няма да те приемат в нито един дом в Чарлстън — засмя се той, — и на теб ще ти се наложи да тръгнеш с мен. Което никак не е лошо разрешение.

— Ех, да можеше да развържеш тоя твой златен език и пред Каролайн, сега нямаше да седим тук. Ти щеше да си един отдавна женен мъж, да имаш четири-пет деца и собствена веранда…

Той се замисли и усмивката му посърна, сетне тръсна глава:

— Я стига с тия глупости, мисис Лафтън! Имаме да разискваме по-сериозни теми — строго каза той, смръщи вежди и по лицето му не остана и следа от хумор. — Смятам, че ще е по-добре да си поговорим повечко с тоя странен човек, когото си поканила тази вечер в дома си.

 

 

Застанал пред огледалото с бръснач в ръка, Сет Тейт гледаше и не виждаше. Половината му лице беше в пяна. Беше гол до кръста, бос, и тирантите му висяха отстрани. Мислеше си за семейство Синклер.

Лорел Синклер, ако можеше да й се вярва, не беше и чувала за Полковника, значи отпадаше, макар и малката вероятност, умиращият Огъстъс да е предал на семейството си някакво съобщение за полковник Айк. Тя си мислеше, че баща й е герой от войната. И всички смятаха така. Никой от тях изобщо не подозираше, че полковник Айк и Огъстъс Синклер бяха извършили може би най-дръзкия обир на века. Е, наистина, бяха го сторили във военно време, но все пак си беше престъпление. И ако някой от тия принципни южняци разбереше, че касата със злато, освободена от федералния влак, така и не е стигнала до хазната на Конфедерацията, където според законите на войната по право е принадлежала, най-малкото почетният списък на Конфедерацията щеше да обеднее с един герой.

Късното следобедно слънце струеше през прозореца, чертаеше светли правоъгълници по дъсчения под и превръщаше стаята в димящ чайник. Потта размекна пяната по лицето му и тя се застича към врата му. Той раздразнено се намръщи и отново плъзна бръснача, но ръката му трепна и на брадата му се появи кърваво петънце. Във внезапен пристъп на гняв Сет захвърли бръснача на пода.

Върви по дяволите!

И изведнъж осъзна, че е ядосан още откакто тръгна на това пътешествие — ядосан, задето Полковника го бе изоставил, ядосан от това, че старите порядки се изменяха и за това, че за да оцелее, трябваше да се променя заедно с тях.

Легендарното злато, за което говореше Полковника, беше единственият му изход. Парите можеха да му купят престиж, нова самоличност, нов начин на живот. Докато влакът прекосяваше страната, той през цялото време мъмреше сам себе си, че е тръгнал да търси някакво измислено злато. Но имаше ли друг избор? Беше обещал на Полковника, и това само по себе си беше обвързващо. Но не можеше да отрече и собствената си надежда, че парите наистина са някъде там, че Полковника е бил прав, че по някакво чудо стотици хиляди долари бяха заровени и само чакаха Сет Тейт да пристигне и да ги открие.

Според най-добрите му пресмятания той току-що бе навършил двадесет и пет години, а беше изживял толкова неща, колкото дузина мъже за цял живот. И ето че сега пак беше в края на пътя и чакаше да започне отначало. Имаше едно неопетнено име, една глава, пълна със спомени, за които никога вече нямаше да може да говори, малко пари в джоба си и нищо повече.

А сега имаше и възможността да спечели богатство. При това между него и това богатство стояха само тия три полугладни жени.

А на Полковника никога ли не му бе минавало през ума, че Лорел Синклер, или пък другите оцелели от семейството на Огъстъс, имаха същите права над съкровището, каквито и самият той? Имаше и още един проблем: ако кажеше на Лорел за златото, току-виж предала на полицията и него, и златото — достатъчно опака беше да направи такова нещо. Човек никога не знае какво могат да направят южняците с тяхното отживяло чувство за чест. Не че той можеше да каже за златото на когото и да било — тогава трябваше да каже и откъде е разбрал за него, а не можеше да си позволи да направи това.

Той смачка кърпата в ръката си и свирепо се намръщи: Полковника и Гъс бяха взели златото — в това нямаше никакво съмнение. Но всичко останало… Едни предположения. Само „ако“ и „може би“ — ако Гъс беше скрил златото в Чайнатри; ако бе писал за това на жена си. Ако беше скрил парите някъде другаде, може би отдавна бяха намерени или пък може би бяха откраднати от неизвестни лица.

Но какво пък ако златото си беше още там, бляскаво, недокоснато повече от двадесет години? Чакащо. Чакащо него. А ако златото беше в Чайнатри, ключът към намирането му бяха Синклерови.

С жените щеше лесно да се справи, особено със старата дама и с оная, русичката, Каролайн. Но Лорел… тя беше умница, дяволски умна за жена, че и вироглава. Тя можеше да му бъде подкрепа или пречка — зависи как я подхванеше.

Все не можеше да изличи от съзнанието си гледката как мис Лорел Синклер Лафтън проси пари в публичния дом. Лорел Синклер Лафтън, която се опитваше да издържа мис Софи и мис Каролайн само на една вдовишка пенсия. Все още беше пред очите му занемарената изисканост на къщата, храбростта, с която там посрещаха всичко, сякаш за тридесет години нищо не се беше изменило.

— По дяволите! Всичко да върви по дяволите! — отново изруга той и си заповяда: „Затвори очи! Забрави тия жени! Те не са твоя грижа. Полковника пазеше мечтата за златото жива и завеща тая мечта на теб. Тя не е тяхна!“. Но въпреки доводите, които изброи, усети, че у него пак се пробужда оная мека жилка, която колкото и да искаше да я приспи, все не можеше.

Трябва да беше дванадесетгодишен, когато конят му стъпи в къртичина и си счупи крака. Животното страдаше и дори Сет знаеше, че единственото нещо, което трябва да направи, е да го отърве от мъките. Полковника тихо бе мушнал в ръката му револвер и се беше отдалечил. Сет почувства как у него се надига някаква ужасна безпомощност — ръката му затрепери, изби го студена пот, по лицето му се стекоха сълзи и очите му се замъглиха. Нямаше сила на небето или на земята, която да може да го накара да дръпне спусъка.

Най-сетне захвърли револвера и избяга, а когато чу изстрела, прекъснал живота на добичето, падна на земята и повърна. След това беше плакал от мъка и от срам, тихо и продължително. По някое време вдигна очи и видя Полковника да седи до него, мълчаливо загледан към хоризонта.

И до ден-днешен Сет не знаеше какво прочете тогава в очите на мъжа — жалост или тъга, но когато Полковника проговори, словата му бяха прости и прозаични и Сет ги запомни за цял живот.

— Мека жилка имаш в душата си, синко — рече той. — Тя или ще те затрие, или ще направи от тебе човек. Не знам кое ще бъде.

И толкоз. Полковника се надигна и се отдалечи. Случката никога повече не се спомена. Но след този ден нещо у Сет се промени. Първият му урок за законите на природата не беше никак лесен, но го научи добре. Жалостта, милосърдието и състраданието нямат място в страна, където животът е евтин, където броди смъртта. Силният оцелява, а слабият пада край пътя. И Сет стана такъв, какъвто трябваше да бъде, за да оцелее.

Той се упражнява с маниакална упоритост, докато не се научи да стреля по-точно и да измъква патлака по-бързо от всеки, който го предизвика, дори и от Полковника. Научи се да си взема каквото му трябва, без изобщо да го интересува има ли право, или не. А жалост изпитваше само в случаи като сегашния, когато същата онази мека жилка заплашваше да надделее над разума му.

Докато си спомняше всичко това, ръката му беше спряла да мачка кърпата и мускулите му се бяха отпуснали. С нова решителност той сви юмрук, после вирна брадичка и попи капчиците кръв. Лорел Синклер не беше негова грижа и бе последната жена на тоя свят, която се нуждаеше от съжалението му.

Ако намереше някакво злато, може би щеше да остави малко на жените — на Полковника това би му харесало. Колкото до него самия, в Сан Франциско винаги му беше харесвало. Или пък щеше да слезе на юг към Ню Орлиънс и наистина да започне отначало. Ще купи, да речем, някое казино — от това поне разбираше.

Вдигна бръснача и се дообръсна с твърда, веща ръка. А докато навличаше ризата, си помисли, че в цялата тая бъркотия все пак имаше една утеха — Лорел Синклер Лафтън. Щом ще трябва да стои със седмици в тая дяволска дупка, наречена град, има и по-лоши начини да си губи времето, отколкото да го прекарва с нея.

 

 

Тишината около масата за вечеря се нарушаваше само от звънването на някоя вилица по нащърбения тук-таме китайски порцелан и от случайното прошумоляване на тафтен женски ръкав. В кристални панички в двата края на масата две свещи се топяха на мътни восъчни локвички, маслото се разтичаше на мляко в купичката си. Лорел, пристегната до гуша в тясната рокля от черна тафта, усещаше как бавно ще последва маслото и свещите и как инч по инч започва да се разтопява.

Леля Софи даде идеята в чест на госта да сложат празничните си тафтени рокли. Нейна бе и идеята да извадят ленената покривка — прогореното подшиха в подгъва, а лошо зашитото скъсано място внимателно обърнаха така, че да не се вижда. Тя предложи и да се сервират пържено пиле, селска шунка и всичките тия гарнитури, макар че обичайната им вечеря в четвъртък се състоеше от остатъците от сряда вечер, преправени на супа или ако цените на пазара не са чак толкова високи, малко риба или нещо такова. Друг път за такава екстравагантност Лорел щеше да изчете на леля Софи цяла лекция, която да докара старата жена до леглото, но днес съзнанието й беше достатъчно претоварено и без да го обременява с нова битка срещу леля Софи.

Внезапно, както често става на маса, настъпи тишина, която даде на Лорел няколко скъпоценни мига, за да събере сили до края на вечерта. От мига, в който Сет Тейт влезе в къщата, бърборенето и възбудата не бяха стихвали, поддържани, естествено, най-вече от Софи, която всячески се стараеше да се увери, че му е уютно и се забавлява добре, и да го накара да се чувства добре дошъл в дома им. Каролайн също се опитваше да превъзмогне свенливостта си, но Лорел не можеше да я вини за това — Каролайн беше добронамерена към всички. А Питър, на когото разчиташе да поддържа добрия тон на вечерта, така очевидно се престараваше да забавлява госта, че още повече влошаваше нещата. Лорел, разбира се, през цялото време беше на тръни, но Сет Тейт се държа любезно и благоприлично. Нито веднъж не намекна за предишната им среща и тя започна да се поотпуска.

Лорел се възползва от краткото затишие в разговорите, за да огледа двамата мъже насреща си и сравненията бяха неизбежни. И двамата тежаха относително еднакво; и двамата бяха пясъчноруси, макар Питър да бе малко по-тъмен; и двамата бяха хубави мъже. Лорел цял живот смяташе, че мъжете прекалено много си приличат, че различията им са много малки, при това повърхностни, и в случая това определено беше така — по външност единият с нищо не превъзхождаше другия. Защо тогава се получаваше така, че Питър, когото повечето млади дами смятаха за красавец, застанал до Сет Тейт, не представляваше нищо особено?

Колкото повече Лорел се замисляше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че различията бяха не от физическо естество. Лицето на Питър очевидно беше малко по-изнежено и светлокестенявите мустачки го загрозяваха. Раменете му не бяха чак толкова широки, ръцете му не се очертаваха така добре под сакото — но всичките тия качества влизаха в представите за красота на един градски младеж и не можеха да се смятат за недостатък. Всъщност, ако това беше конкурс за физическа красота, Питър по всички правила би трябвало да го спечели.

Но не, притегателната сила на Сет Тейт — ако това, което излъчваше, можеше да се нарече притегателна сила — беше по-съществена и по-трудно определима. Тя бе в резките черти на лицето му, в тъмния му загар, в спокойния, но остър поглед и в начина, по който се усмихваше, без да се усмихва — винаги наблюдаващ, винаги нащрек. Държеше се с естествена непринуденост и самоувереност, която не би могла да е заучена или имитирана, а тихият му провлечен говор успокояваше. Ненадейно Лорел разбра, че тъкмо простата му, неподправена мъжественост е качеството, което го прави така необикновен. Досега не познаваше някой, който да е толкова мъжествен.

Питър, изглежда, я беше усетил, защото започна да се отнася към Сет с нещо средно между страхопочитание и внимателно прикрита враждебност, като кутре, внезапно открило, че територията му е застрашена от по-голямо куче: знае, че битката е безполезна, но не може да не настръхне срещу нашественика. Лорел намери това за забавно… но и доста тъжно.

Отново погледна Сет Тейт и видя, че той я наблюдава с весели искрици в очите, сякаш знаеше, че го сравнява с Питър и не се съмняваше в чия полза е сравнението. И сякаш за да потвърди подозрението й, той нагло й намигна.

Лорел издържа на погледа му, като се постара да не се изчерви, приглади салфетката си с длан и любезно рече:

— Сигурно ужасно ви доскучахме, мистър Тейт. През цялото време все за нас си бърборихме, а още не сме ви дали възможност да вземете думата. Разкажете ни нещо за себе си, господине. Какво ви води в Чарлстън?

— По работа съм — отвърна той. И щом я видя, че поема дъх да продължи разпита, твърдо добави: — По лична работа.

Но Лорел беше неудържима:

— Значи сигурно имате роднини тук?

— Не точно роднини.

— А откъде сте? — не се предаваше тя.

Искриците все още блестяха в очите му, сякаш приемаше предизвикателството и му се наслаждаваше.

— Напоследък — отвърна той — от Уайоминг.

— Хенриета Гибс не се ли омъжи за един Тейт? Сигурна съм, че познаваме тази фамилия — обърна се Софи към Питър.

— Не, мадам, не мисля — любезно й се усмихна той. — Сигурно не сте роден в Уайоминг, мистър Тейт. Никой не е роден в Уайоминг.

Сет не измени нито спокойния си тон, нито изражението си.

— Ако трябва да сме точни, всяка година там се раждат немалко хора, мистър Бартън. Най-вече метиси и индианци, но все пак хора.

Питър има благоприличието да си придаде смутен вид.

— Е, да, разбира се. Исках да кажа бели хора.

— Предполагам, че и много бели, не съм ги броил.

Сет започна да си маже бисквита, а Лорел, раздразнена от увъртанията му, се почувства задължена да измъкне Питър:

— А къде сте роден, мистър Тейт?

Веждите на Софи съсредоточено се повдигнаха и тя побърза да изкаже предположението си:

— Може би сте от ония Тейт, от Атланта? Да, така трябва да е. Още утре сутринта ще пиша на Доротея… Или там беше Чарлийн?

Сет изгледа Софи и отново се обърна към Лорел, която явно очакваше да й отговори.

— Честно казано — отвърна той без всякакво стеснение, — не знам почти нищо за произхода си. Родителите ми са били убити по пътя на Запад, когато съм бил още пале.

Каролайн неволно възкликна съчувствено, а Питър отпи глътка вода. Лорел прекрасно го разбираше — той беше наясно как са приели този съвършено чужд човек в дома си, а сега излизаше, че не само те, но дори и самият Тейт не знаеше от какво семейство произхожда. За човек като Питър, който се безпокои и от най-малкото нещо, това беше една наистина тревожна новина. А Лорел я намери просто интригуваща.

— С какво се занимавате там, в Уайоминг, мистър Тейт? — попита тя.

— От всичко по малко.

Питър се посъвзе и се намеси:

— Чувам, че там едрото говедовъдство имало добро бъдеще. Така ли е, мистър Тейт?

— Съвсем вярно. Но аз съм по конете.

Софи се оживи.

— Едни наши приятели от Кентъки отглеждат коне. Може би ги знаете — Ърлови?

Сет любезно й се усмихна.

— Не, мадам, боя се, че не ги познавам.

— О, просто не може да не ги знаете. Чух, че отглеждали най-добрите полупородисти коне в страната. Той е нисичък, доста пълен, оплешивяващ, леко понакуцва с десния крак?

— Там, на запад, породистите не се търсят много — обясни Сет. — Отглеждаме най-вече мустанги и ги скопяваме. — Което си беше самата истина. Само дето пропусна да спомене, че последното стадо мустанги, които закара за скопяване, бяха крадени.

Софи го изгледа с недоумение и той поясни:

— За работен добитък.

— О! — в гласа и в изражението й имаше покруса.

Лорел любопитно подчерта:

— Казахте „отглеждаме“?

Лицето му се сви в странна затвореност и той повдигна вилицата си.

— Имах съдружник. Той почина.

— Скъпи мои — нежно се намеси Каролайн, — боя се, че изтормозихме мистър Тейт до смърт. Трябва да ни простите, господине — обърна се тя към Сет със стеснителна усмивка. Сигурно ви изглеждаме ужасно невъзпитани, но никога досега не сме срещали човек от Запада. А предполагам, че за всички хора от Изтока тази тема е занимателна.

Щом я погледна, лицето на Сет се смекчи.

— По ония места се живее тежко, мадам. Може понякога това да е тема за вълнуващи разговори, но нещата съвсем не са такива, каквито ги дрънкат.

— Е, знам, че Питър ще бъде разочарован. — Лорел предизвикателно погледна към Питър с желанието да разведри недоволното му лице и да го върне в разговора. — Той е нашият местен авторитет по Запада и всичко, свързано с него.

Сет го изгледа без особен интерес.

— Така ли?

— Мис Лорел преувеличава. — Питър тайно стрелна Лорел с осъдителен и объркан поглед, а смехът му прозвуча малко фалцетно и фалшиво. — Признавам, че имам известен интерес към Запада, но по-голямата част от познанията ми се ограничават до онова, което съм прочел в разните булевардни романи. — И тъй като не срещна интерес в погледа на Сет, смущението му нарасна и той сви рамене: — Най-вече разни разбойнически истории, нали знаете — за братята Джеймс, за Били Хлапето, за Пийч Брейди и полковник Айк…

Сякаш от скъсването на невидима струна Лорел рязко изви глава към Сет Тейт. Полковник Айк! Това беше името, за което я разпитваше той отзарана. Какво, за Бога…

Тя видя как за секунда, за частица от секундата, вилицата на Сет замръзна във въздуха, преди той отново да я спусне към чинията. С нищо друго не издаде интереса си и нищо по лицето му не трепна.

Лорел побърза да се обърне към Питър:

— За теб трябва да е истинско удоволствие, Питър, да срещнеш някого, който може би действително си е имал работа с тия прословути типове. Много по-голямо удоволствие, отколкото да метеш за тях от втора ръка. А от това, което мистър Тейт може да ти разкаже, би могъл да напишеш своя книга за тях.

Дори и тия думи не предизвикаха никаква промяна в държанието на Сет Тейт, но Лорел забеляза, че погледът му стана много студен. Почти леден.

— Убеден съм, че мистър Тейт не би могъл да си има работа с такива типове. Това, че един човек е преминал Мисисипи, съвсем не значи, че трябва да е на ти с всеки прочул се разбойник. — Но в очите му проблесна алчно пламъче, което не успя да прикрие, въпреки старанието си да запази нехайния си тон. — Сигурен съм обаче, че вие имате по-добра възможност да дочувате нещичко, отколкото ние тук в Чарлстън, мистър Тейт. А някоя малка историйка, станала на Запад, би била интересна за читателите ми.

— Не знам какво мога да ви кажа, мистър Бартън — меко отвърна Сет, — освен да не вярвате на всичко, което четете по книгите. По ония места, където живея, не са останали чак толкова разбойници. Поне не чак толкова, колкото ги изкарват даскалиците и вестниците.

Софи нервно се изкиска, дори и Каролайн се засмя.

Питър сякаш не знаеше как точно да приеме казаното, но преди да успее да реши, Лорел го изпревари:

— Колко сте скромен, мистър Тейт! Сигурно знаете какви ли не пикантни истории, но просто сте твърде скромен, за да си го признаете. Какво ще кажете например за тоя Пийч и за полковник…? — и тя погледна въпросително към Питър.

— Айк — вметна Питър, макар че му се щеше да смени темата.

Сет Тейт му спести притеснението:

— Доколкото знам, мадам, те и двамата са мъртви. — Той се обърна към Софи: — Мис Синклер, това без съмнение беше най-хубавото пържено пиле, което някога съм ял. Познавам каубои, които ще яздят през две земи за ястие като това, и аз съм един от тях. Най-сърдечно ви благодаря.

Лицето на Софи светна и се зачерви.

— Вие пък, мистър Тейт, какъв сте ласкател!

— Следва орехов пай — рече Каролайн — или пресни боровинки, ако предпочитате.

— Благодаря, мадам, но не смятам, че бих могъл да сложа и хапка повече в устата си.

Каролайн отмести салфетката си.

— Е, хубаво. Защо тогава не заръчаме на Лейси да ни поднесе кафе с лед в дневната?

Питър се приближи до стола на Каролайн, а Лорел се изправи, като демонстративно си вееше с носната кърпичка.

— Трябва да ви кажа, че ако не взема глътка въздух, сигурно ще се задуша от жега. Мистър Тейт?… — обърна се към него тя с най-очарователната си усмивка. — Бихте ли ме придружили в една обиколка из градината?

Докато обикаляше масата, за да се приближи към нея, по устните му пак заигра оная противна усмивчица.

— Мис Лорел, за мен е чест…

Лорел ясно виждаше смаяния поглед на Питър, объркването и несигурността по лицето на леля Софи и се измъкна от стаята, преди някой да може да възрази. Но още щом прекрачиха през френския прозорец на верандата, тя съжали за порива си — веднага усети разликата между това да бъдеш със Сет Тейт на ярко осветената маса за вечеря, с дърдоренето на леля Софи, с непохватния Питър и с милото присъствие на Каролайн, и това да бъдеш със Сет Тейт сама в мрака. Безпокойството и подозрителността, които добрите му обноски на масата бяха поприспали, сега отново я заляха като вълна. Пък и не само това.

Макар от останалите да я отделяше само светлият правоъгълник на прозореца на столовата, Лорел се почувства изолирана, а мъжкото присъствие до нея се разрасна в усещанията й почти до физическо насилие. Същата оная мъжественост, която очароваше леля Софи, плашеше Питър и караше Каролайн да се свива от скромност, оказваше влиянието си и върху Лорел. Само да застанеше до нея, сърцето й учестяваше ударите си и тя съвсем не беше сигурна дали това е от страх, или от възбуда.

Той й предложи ръката си. Тя се направи, че не я вижда, повдигна полите си няколко инча и се заспуска по стъпалата. Той промърмори:

— Защо ми се струва, че не ме поканихте тук, навън, за романтична разходка на лунна светлина?

— Сигурно, мистър Тейт — хапливо отговори тя, — защото, макар да изглежда обратното, в крайна сметка все пак имате поне малко здрав разум.

— Да, понякога — призна си той. В гласа му имаше лека насмешка. — Но невинаги, що се отнася до жените.

Лорел пое дъх и скръсти ръце на гърдите си, решена да го изпревари и да насочи разговора. Като се изключи недодяланият му вид и възпитание, които бяха всякакви други, но не и цивилизовани, той притежаваше сладкодумие, което можеше да бъде измамно очарователно. За щастие Лорел не се поддаваше лесно на очарования.

Тя започна съвсем делово:

— Най-напред смятам да ви кажа, че колкото и да беше занимателна вашата приказка за сирашкото детство, аз не вярвам и на една дума от нея.

— Така ли? И защо?

— Прозвуча някак прекалено гладко. Точно като сюжет за някоя от ония ужасни истории, които чете Питър, и точно нещо такова, каквото човек скалъпва, за да избегне да отговаря на въпросите за себе си.

Той се закиска и кикотът му премина в тих смях, в който звучеше искрена веселост. Лорел подозрително го изгледа, и това, което видя, никак не й хареса. Лицето му, посребрено от бледата светлина на лунния сърп, беше като изсечено от дъб. Изражението му беше сатирско, а смехът, който искреше в очите му, беше лукав — лукав, съблазнителен и много обезпокояващ. Тя инстинктивно се наежи:

— Не виждам какво забавно има в това!

Той целият се извърна към нея.

— Много добре ви разбирам, мадам, сигурно не виждате. — Лицето му стана сериозно, но една издайническа извивка в ъгълчето на устните му показваше, че все още му е смешно. — Но истината е, че аз действително съм останал сирак по пътя на Запад и не зная нищо за близките си. Как така избрахте да ме наречете лъжец тъкмо заради единствената истина, която може би ще ви кажа?

Лорел недоволно и неспокойно сбърчи вежди. Една такава безочлива откровеност беше повече от объркваща, а спокойният му поглед, в който се четеше скрит присмех, я накара да настръхне. Докато разговаряха, бяха спрели и тя отново забърза напред, като отдръпваше полите си от бодлите на розите.

— Значи признавате, че сте лъжец?

С широката си лека стъпка той изобщо не се затрудняваше да я догонва.

— Да, между другото.

Глождеше я безнадеждно любопитство какво ли беше това друго, но знаеше, че е безполезно да го пита.

— Повечето лъжци си имат причина да лъжат.

— Най-често това е по-лесно, отколкото да кажеш истината. А аз се опитвам, доколкото мога, да правя всичко възможно най-лесно.

— Хм. — Тя го погледна изпод клепки с надеждата да успее да го изненада. — Много интересен човек сте, мистър Тейт. Споменахте например тоя полковник Айк. Чудя се какво ви е накарало да си помислите, че мога да имам нещо общо с някакъв прословут бандит?

Минаваха под сянката на една мимоза и Лорел, колкото и да се опитваше, не можа да види лицето му. Гласът му обаче прозвуча съвсем нехайно:

— Не мога и да си представя.

— Но трябва да сте имали причина, за да ме попитате! — настоя тя. От напрежение и безсилие плешките й се схванаха, но в походката и в тона му нищо не подсказваше какво си мисли.

— Навярно трябва да съм имал — съгласи се той. — Но вече просто ми е излязла от ума. — После я погледна със странно изражение, нещо средно между безбожна веселост и умишлена недоверчивост: — Наистина ли се пишат книги за тия хора?

— Разбира се, че се пишат — отвърна тя с нарастващо раздразнение. — Четете ли, мистър Тейт?

— Когато имам такава възможност. Най-вече крайпътни надписи или пък етикетите по доматените консерви. Е, и по малко от Омир или Платон, когато мога да ги намеря.

Лорел се намръщи, за да прикрие усмивката си. Това беше най-необикновеният човек!

— Сменяте темата, господине.

— Така ли?

— Темата — припомни тя — беше полковник Айк.

— О, да, вярно. Някой ден ще трябва да подхвана някоя такава книжка. Звучи интересно.

Внезапно Лорел спря и се извърна към него. Щеше й се да тропне с крак от нетърпение и единственото, което я възпираше, беше убеждението, че така няма да постигне нищо, освен нов присмех от негова страна. Така че го погледна право в очите и рече:

— Чудесно, мистър Тейт, продължавайте все така. Но ви уверявам, че темата на този разговор не е изчерпана, а аз имам добра памет. Пак ще си поприказваме за това.

И направо се смая, когато в очите му се мерна искрица от чувство, което твърде много й заприлича на тъга.

— Ами да — съгласи се той. — Допускам, че ще си поприказваме.

Вечерта беше топла, наситена с аромата на жасмин и орлови нокти. Под сенките на градината цветовете бяха по-неясни, звуците — по-приглушени и човек лесно можеше да забрави, че там, зад високия плет и оградата от ковано желязо, съществува и друг свят — спокоен и порядъчен, и според Лорел, вдъхващ сигурност със своята неизменност. А да бъдеш насаме със Сет Тейт на такова уединено място, не беше нито спокойно, нито порядъчно и тя далеч не се чувстваше сигурна. Когато той я погледнеше съсредоточено и замислено, изпитваше усещането, че всичко може да стане, и от очакване сърцето й започваше да бие учестено.

Но в този момент Сет Тейт закрачи отново нехайно й каза:

— Какво ще кажете за този ваш приятел, репортера?

Лорел се изненада и й трябваше известно време, за да влезе в тона му.

— Какво искате да знаете?

Той я погледна.

— Той ли е вашият възлюблен?

Тя се засмя, най-вече от нерви, и пулсът й пак се ускори.

— Кой, Питър ли? Господи, Боже, не, разбира се. Просто стар приятел. — Тя издържа на погледа му, осъзна, че това е жест на свян, и съжали, че го е направила. — Защо питате?

Многозначителният, откровено присмехулен блясък в очите му никак не съответстваше на мекотата в гласа му, когато каза:

— Изглежда, хич не му харесвам, а?

Лорел се почувства крайно пренебрегната. Не й се случваше често да флиртува, но когато го нравеше, обикновено очакваше мъжете да й отговарят.

— Питър смята — откровено му каза тя, — че сте един натрапник, един подозрителен тип, който съвсем не е подходяща компания за изискани дами. А освен това — някак тържествуващо допълни тя — знае къде съм ви срещнала, което не говори нищо добро за моралните ви качества.

— Както и за вашите — вметна той и Лорел се нацупи. — А той трябва да знае и това — продължи Сет, — че не съм издал малката ви непристойна тайна, така че дори и да не съм джентълмен, може би все пак заслужавам известна признателност.

— По това може да се спори — смънка тя, но нямаше как. — Стана по-отстъпчива и го погледна. — Предполагам, че трябва да ви благодаря за това. Беше… почтено от ваша страна.

Той кимна, сухо присви устни, но очите му нагло се впиваха в нейните.

— С което дълговете ви към мен стават два.

Лорел избегна погледа му и ускори крачка.

— Питър е прав — кратко каза тя. — Не ставате за компания на една изискана дама.

— Ами вие, мис Лорел? — меко попита той. — Какво вие мислите за мен?

Лорел спря и се обърна. И се намери точно насреща му — полите й докосваха нозете му, а лицето му беше съвсем близко. Той не отстъпи назад, тя също. Погледна го право в очите и каза тихо:

— Мисля си, мистър Тейт, че сте опасен човек.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка, а очите му дълго я преценяваха.

— Мисля си, че сте права — тихо отвърна той.

Тя знаеше какво ще последва, още преди да го е направил — не можеше да сбърка нито тая усмивка, нито начина, по който очите му се плъзнаха от очите й към устните и шията и зашариха по извивката на гърдите й. Дъхът й спря, сърцето й сякаш се заудря в ребрата, но тя не помръдна да го спре. Той обхвана раменете й и я привлече към себе си.

Устните му бързо и горещо се впиха в нейните с изненадваща, възмутителна и безсрамна дързост. Целувките, които Лорел бе получавала от други мъже, бяха нежни, колебливи, дори свенливи, но винаги сдържани и изпълнени с почтителност. А в целувката на Сет нямаше никаква почтителност, и още по-малко свенливост. Той овладя устните й, сякаш имаше право над тях, нахлу в усещанията й, замъгли ги, разпали ги и я остави без сили.

Обгърна я и я притисна така здраво към себе си, че тя усещаше мощния му гръден кош върху гърдите си и силните му бедра йод полата си. Не можеше да се бори — не се и опитваше. Беше изцяло във властта на своята чувственост, сякаш бе потънала в нея. Кожата й изгаряше в треска, зад притворените й клепачи играеха светлини, ушите й бучаха, мускулите й трептяха — все безпомощни, все несвойствени, все прекрасни усещания.

Устните му потръпваха върху нейните, изпиваха я, търсеха, принуждаваха я да отговори. И тя навярно отговори, защото й бяха останали само инстинктите — несдържани и непознати. Обгръщаше я мъжка топлина, прегръщаше я мъжка сила, мъжки устни дръзко търсеха и откриваха нейните.

Той бе този, който прекъсна целувката — тя отдавна нямаше сили да протестира или да се отдръпне. Ръцете му леко я прихванаха през раменете и устните му бавно се отместиха от нейните. Тя отвори очи и дълго не можа да види нищо друго, освен сенки и лунна светлина, и очите му — потъмнели от желание, с поглед, впит в нейния.

Сърцето й се удряше в корсета толкова силно, че дори зрението й пулсираше и тя не можеше да си поеме дъх. Ръцете й бяха влажни, краката едва я държаха. Там, където ръцете му я бяха докосвали, кожата й все още пареше.

Но постепенно светът дойде на мястото си, дъхът й стана по-равномерен и тя можа да види подигравателната усмивчица, която премина по устните му. И предпазливо отстъпи, така че ръцете му да не я придържат.

Усещаше устните, а и гърдите си набъбнали и разкървавени. Не можеше дори да го погледне, без нова вълна на чувственост да премине през нея, все така жива в съзнанието й, каквато беше и в действителност. Но тя отърси рамене, издържа на погледа му и рече:

— Да считаме ли дълга ми за изплатен, мистър Тейт?

За миг очите му се спряха върху нея, после той тихо се засмя и поклати глава.

— Само с една целувка?! Едва ли, мис Синклер. — Тя рязко пое дъх и присви очи, но той предупредително вдигна пръст, а в очите му все още играеше усмивка. — Никога не сядайте на масата — посъветва я той, — без да знаете какви ще са залозите.

После любезно кимна и й предложи ръката си:

— Ще се присъединим ли към останалите?

Лорел повдигна полите си и гордо отмина напред. Чуваше го как тихичко се смее зад гърба й, но не се обърна.