Лий Бристъл
Наследницата Лорел (16)

Шестнадесета глава

Затворът представляваше голяма квадратна непретенциозна сграда на ъгъла на Мийтинг и Броуд стрийт и служеше едновременно за полицейски участък и за арест. Тази вечер имаше трийсетина задържани, най-вече пияници и разни типове, пребили жените си, така че пристигането на Сет доста пораздвижи духовете.

Вкараха го в една килия с още шестима. Двама от тях похъркваха пиянски. Останалите го посрещнаха със смесица от подозрителност и скептично одобрение. Единият от тях, беззъб, тънък като клечка, на неопределена възраст, му се ухили и безочливо започна да го изучава.

— Я виж ти! — И гласът му беше тънък като тялото му. — Какво търси тук почтен приятел като тебе? Че и богат — я му вижте ботушите само. Спипали са те в чужд креват, а?

— Нещо такова.

Наровете вече бяха заети, на пода също нямаше място. Сет застана до желязната врата, устоявайки на изкушението да се подпре на решетката.

— Кой? — Един едър мъжага в мръсна долна фланела и торбести панталони се изправи начумерен и седна. — За кого говориш?

— Нищо ли не забелязваш? Тоя приятел явно не е за тука. Я му виж само ботушите…

Сет се запита, може би за последен път в живота си, какво ли би казал Полковника, ако можеше да го види сега. Независимо от всичко, което бяха преживели заедно, което бяха сторили, независимо че винаги беше съзнавал напълно какво върши и какво го очаква, все пак никога не бе вярвал, че ще свърши така. Ноздрите му се изпълниха със зловонието на желязо, урина и немити тела, въздухът тегнеше от безнадеждност, страхът го връхлиташе и отлиташе като рояк мързеливи мухи. Не беше и помислял, че ще се стигне дотук. Никога.

Лорел, олицетворение на чистотата и спокойствието, беше на цял един живот разстояние от това място, като нещо, което можеше да бъде, но не се беше сбъднало, нещо, което можеше да има, но за малко не бе успял да го достигне. Малката къщурка на улица „Ламбол“. Сребърните прибори на масата и нащърбеният порцелан в бюфета. Отлепените тапети, избелелите килими и спомените от поколения наред… Неговият дом. Още едно нещо, което не беше станало истински негово.

— Я кажи, приятелче… — Слабият мъж вече по-смело се доближи до Сет, изпънал глава, за да го забележи. Мирисът от потта му се примеси с лошия му дъх, но лицето му не беше заядливо — изразяваше по-скоро любопитство, съчетано със съчувствие. — ’Кво мислиш, че ще нравят с тебе сега, като те гепиха?

Сет погледна през решетките на килията към униформения часови в празния коридор.

— Ще ме обесят, предполагам.

Ще ме обесят. И това не си го беше представял. Трябваше, но не беше го очаквал.

В килията почтително се смълчаха. След малко едрият мъжага проговори:

— Направил ли си нещо, с което да си заслужиш бесилката?

Сет се загледа във влажните, очукани каменни блокове на отсрещната стена. Мрачно място бе това. И средновековните зандани надали са били по-потискащи.

— Не. Не се сещам за нищо такова.

После леко повиши глас:

— Сержант?

Униформеният се обърна и предпазливо се доближи. Поспря се на десетина метра от решетките и хвърли подозрителен поглед към Сет.

— Какво искаш?

— Лист и писалка — отвърна той. — И един човек за свидетел. Искам да направя завещанието си.

Надзирателят го изгледа съсредоточено.

— Ти си тоя, дето го търсят от друг щат, нали? Кое те кара да мислиш, че на такъв изпечен бандит като тебе ще му позволят да остави нещо?

— На мене не — отвърна уморено Сет. Повече не можеше да удържи на желанието си, опря се с ръце на решетките и сключи пръсти около тях. — Но на Сет Тейт ще му позволят. Питай началника. Имам право да оставя завещание. И искам да го направя тук, в Чарлстън. Преди… Преди да ме отведат на Запад.

Надзирателят очевидно се колебаеше.

— Ами ще попитам. Ама не ми изглежда по правилника…

Той млъкна насред думата, вторачи се в затворника и изведнъж решетките под пръстите на Сет се раздвижиха. Сет нямаше време да погледне какво става, само усети как всичко наоколо се разлюля. Наровете, прикрепени към стената, започнаха да се поклащат, подът под краката му затрепери, железните панти скърцаха и стържеха. Внезапен мощен трус отхвърли Сет встрани, но той продължаваше да се държи за решетките и успя да се изправи навреме, за да види как надзирателят с изумено лице пада по гръб, сякаш тласнат от невидима ръка. Изпусна пушката си и тя се търколи първо към килията, после, по един невероятен начин, обратно към него. Хората крещяха. Чуваше се трясък на метал. От далечината се носеше грохот и тътен, който извираше сякаш от глъбините на земята, и когато Сет се обърна да погледне съкилийниците си, но лицата им съзря ужас — те бяха изпопадали по земята с оплетени ръце и крака. Сет се опита да се отдалечи от решетките, но земята под краката му отново се разлюля и го отхвърли назад. Хората ревяха от ужас, опитваха се да избягат, пълзяха по пода, но беше твърде късно. Сет посегна да прикрие лицето си с ръце, но в този миг видя как насрещната стена започна с грохот да се пропуква и килията се изпълни с камъни и мазилка.

 

 

Земята беше твърда, обрасла в трева и коренища и копаенето вървеше трудно. Лорел я заболяха гърбът и ръцете, но тя продължаваше да копае — не защото усещаше опряното в себе си дуло, а защото само изчакваше удобния момент, измерваше разстоянието, набираше сили. Ей сега, още малко, и щеше да вдигне лопатата, като че ли копае, а вместо това ще замахне и ще удари Касиди колкото може по-точно през кръста, или, ако успее, дори по главата.

Тя поспря, прокара ръка през лицето си, за да отметне падащите кичури и по бузата й остана кална диря.

— Излъгахте ме — каза тя. — Не сте никакъв служител на агенция „Пинкертън“. Трябваше да се досетя. И щях да разбера, че лъжете, ако не бях така погълната от мисли за Сет и за всичко, което се случи. В агенция „Пинкертън“ изобщо не знаят за златото. Дори и правителството не подозира за него. Никой, освен баща ми, полковник Айк и хората, на които те са казали, не знае за това злато.

Касиди едва се усмихна.

— И още един човек — този, от когото го откраднаха. Виждате ли, аз бях наряд онази вечер и никога не забравих, никога не се отказах. Тогава бях прост редник и макар да беше военно време, макар че целият влак беше унищожен, ме досрамя да се върна и да докладвам, че съм оставил двама престъпници^[1] да отмъкнат заплатите.

— Защото всъщност точно това направих. — Гласът му се изостри от горчивина. — Те насочиха към мен револвери и аз се разциврих като малоумен и им предадох златото. Бях само осемнадесетгодишен. И никога не можах да си простя. Дезертирах от армията и ги оставих да си мислят, че съм загинал. Оттогава живея в непрекъснати лъжи — лъжех и вървях по следите на човека, наречен полковник Айк, и на живота, който той ми отне.

Той отново я погледна, сякаш се изтръгна от някакъв унес.

— И ако някой заслужава това злато, това съм аз. Не вие. Не и Пийч Брейди. Целия си живот посветих да го търся. Сега е мое.

И хитро се усмихна.

— Но не ви излъгах, когато казах, че съм детектив. Все някак трябваше да преживявам, докато следвах мечтата си, а „Пинкертън“ ми даде възможността да осъществявам и двете едновременно… Продължавай да копаеш!

— Вече е тъмно. Нищо не виждам.

Минаваше девет и тъмнината стана непрогледна. Касиди неспокойно се огледа, но рязко й нареди:

— Няма нужда да виждаш. Просто копай.

— Няма го тука. Може да съм сгрешила мястото…

— А-а, а когато си мислеше, че ще успееш да отървеш скъпоценния си бандит от затвора, беше съвсем сигурна, а?

Лорел усети, че точно сега е подходящият момент.

— Няма никакво злато! — проплака тя. — Никога не е имало, всичко е една ужасна, мръсна лъжа… — Вдигна лопатата, като да я захвърли в отчаяние и видя изненадата в очите му, когато в последния момент се извъртя и замахна към него. В същия миг той вдигна дулото на револвера и стреля.

Лорел тежко падна на земята. Помисли си, че е ранена — ушите й бучаха, наоколо се разнесе страховит грохот и тътен, дърветата лудо се залюляха и запревиваха. После разбра, че не е ранена, защото и Касиди беше паднал на земята. Опита се да се изправи, но не успя, защото самата земя се тресеше.

В този момент светът сякаш обезумя. Тя коленичи и обгърна ствола на дъба. В далечината се разнесе уплашено конско цвилене. Касиди се изправи на крака, залитна като пиян, размаха ръце да запази равновесие и Лорел видя — видя с очите си — как земята под краката му ври и кипи. Делеше ги по-малко от метър разстояние, когато изведнъж почвата се пропука с чудовищен трясък. Лорел изпищя и се притисна с гръб към дънера. Цепнатината продължи да се движи като раздвоен змийски език, разтваряйки земните недра по пътя си, а Касиди гледаше зейналата паст като хипнотизиран. Когато се сети да бяга, вече бе твърде късно. Пукнатината погълна земята под нозете му, а заедно с нея си отиде и той. После се затвори пак така мигновено, все едно че нищо не е било.

Лорел се чу как крещи и не можа да спре, докато не прегракна и не започна да издава глухи стонове. Дървото, за което се държеше, отново се разтресе и я отхвърли назад. Тя безмълвно го наблюдаваше как се поклаща, как се накланя и успя да събере полите си и да изтича встрани миг преди корените бавно да се изтръгнат от земята. Двестагодишният дъб тежко се сгромоляса. Лорел се хвърли на земята и започна да се моли.

Не знаеше колко дълго бе продължило всичко. Минута, час… Цяла вечност. Най-сетне всичко утихна. Тя отвори очи. Дори в тъмнината можеше да види разрушенията, а това, което не виждаше, си го спомняше. Касиди, погълнат жив, завинаги погребан при златото, което цял живот бе преследвал. Земята бе набраздена от дълбоки пукнатини и насипи, дървета лежаха повалени, конете…

Тя бавно се изправи и се огледа наоколо за нещата си. Трябваше да си върви. У дома, на сигурно място, далеч оттук — на всяка цена трябваше да се махне оттук…

Тя търсеше пътя в тъмнината, препъваше се в пречупени фиданки, в надигнали се бабуни и с ужас си представяше, че всеки момент може да пропадне в някоя пукнатина, да бъде всмукана в земните недра, както Касиди. Страшният съд! Очевидно това е денят на голямата равносметка за всички ни. О, Сет, съжалявам, трябваше да ти имам доверие, трябваше да имам вяра в теб, да ти повярвам, да бъда до теб…

Тръгна през тунела, задръстен от изпочупени клони и повалени дървета. Катереше се по тях, изподрасквайки ръцете и лицето си, а където не успяваше, заобикаляше в широк полукръг и продължаваше нататък. И сякаш нямаше край. Никога нямаше да може да се върне до града така, в тъмното, след като всички знаци по пътя бяха унищожени. Но трябваше да се върне. Трябваше да бъде до Сет, трябваше да му каже…

Изведнъж дочу някакъв звук и застина на място.

— О, Господи, моля те, Господи! — прошепна тя.

Леко припукване в трънака. Сърцето й замря. Дочу меко изцвилване и притвори очи, премаляла от облекчение. Препъвайки се, тръгна по посока на звука и в тъмното, под сянката на дърветата забеляза силуета на дорестата си кобила. Грабна юздите и зашепна:

— Доброто ми момиче, красавицата ми…

Без никакъв знак земята отново се разтресе. Кобилата заудря с копита и се опита да се вдигне на задните си крака, но Лорел здраво дръпна юздите й. Вкочани се от ужас, искаше й се да изкрещи, но беше останала без дъх, можеше само да стои с юздите в ръка и да очаква смъртта.

И пак така внезапно всичко свърши. Земята спокойно застина. Дорестата кобила стоеше до нея, трепереща и неспокойна. Поводът се беше увил толкова стегнато, че Лорел усещаше дланта си разкървавена и смъдяща. Но беше жива.

Опря глава в гривата на коня и се разрида.

Когато отново дойде в съзнание, Сет реши, че е умрял и е вече в ада. Дочуваше стоновете на затрупаните, долавяше мирис на дим и пламъци. Не виждаше нищо и си помисли, че или е тъмно, или е ослепял, но потърка очи. Ръката му остана мокра и лепкава и той разбра, че цялото му лице е обляно в кръв. Някакво парче мазилка беше паднало и разбило главата му, шуртеше кръв и доста го болеше, но раната не изглеждаше смъртоносна. Той предпазливо се изправи, седна, отмести отломките от камъни и зидария и провери поред краката и ръцете си. Главата му беше замаяна и усещаше обезпокояваща слабост, но тя премина и малко по малко погледът му се проясни.

Нощта се осветяваше от припламващи оранжеви отблясъци, из въздуха се носеше прахоляк и дим. Започна да осъзнава, че гореше не затворът, а светът отвън… Светът, който ясно се виждаше през срутената външна стена. Стана и се отправи натам, спъвайки се и катерейки се през развалините, които на места стигаха до кръста му. Ръката му докосна някакво тяло и Сет си помисли, че затворникът е мъртъв, но от него се изтръгна стон и човекът с мъка коленичи. Беше едрият мъжага, който преди го заговори — още замаян, но очевидно невредим. Сет му помогна да се изправи и проследи с поглед как залитайки преминава през рухналата стена и се измъква към света отвън, който несъмнено беше също така обърнат наопаки, както и този вътре.

Сет откри още трима от съкилийниците си. Другите или вече бяха избягали, или пък лежаха безнадеждно затрупани под развалините. От другите части на сградата се дочуха викове, а някъде отвън се разнесе слабият, почти патетично неуместен зов на пожарната команда. Спря се за миг и се подпря на полуразрушената стена, за да успокои дишането си и да помисли. Лорел! Трябваше да открие Лорел. Мис Софи, Каролайн… Светът беше обезумял. Хората крещяха, разнасяха се викове за помощ, агонизиращи стонове… Той се отблъсна от стената и тръгна обратно навътре в сградата.

Вратата на килията висеше на пантите си и той лесно премина през нея. Единият край на коридора беше затрупан, но при другия в стената имаше дупка, достатъчно голяма да премине каруца. Сет прескочи оттам и се намери в още по-голяма бъркотия.

Мина покрай дълга килия, пълна със затворници, които не бяха имали късмет. Едни лежаха, приковани под наровете и затрупани от отломки, други се бяха наранили в паниката си. Те блъскаха по решетките, опитваха се да строшат прозорците с отчупени от креватите дървени крака, викаха, протягаха през решетките ръце към Сет и се опитваха да го хванат за дрехите, когато премина покрай тях. Той се отдръпна и продължи нататък по коридора. Дочу приглушен вопъл и се запъти натам. На пода някакъв мъж лежеше на една страна, полузатиснат от падналия трегер на портата, разделяща килиите от полицейския участък. Сет коленичи до него. Беше полицейският началник Хендерсън.

Лицето му бе смъртно бледо, изопнато от болка, но позна Сет, още щом го видя.

— В джоба ми — прошепна той. Ключовете от килиите. Вземете ги.

Сет се опита да повдигне трегера, който го беше приклещил.

— Недейте! — Хендерсън сграбчи ръката му. — Послушайте ме. Това място всеки момент може да изчезне. Всичките тия затворници — те са в клопка. Вземете проклетите ключове!

Сет се поколеба, но земята отново се залюля. Приведе се над Хендерсън, носещите греди застрашително проскърцаха и над тях се посипа мазилка. Грохотът постепенно стихна, но ужасеният вой от килиите още повече се засили. Сет пак погледна Хендерсън, претърси джобовете му, намери ключовете и изтича да отключи килиите.

Не беше сигурен колко от затворниците ще оцелеят в надпреварата си да се доберат до свободата. Не знаеше дали изобщо някой от тях ще оживее, ако последва нов трус или ако сградата се срути, преди да успеят да се измъкнат от нея. Наложи му се да се бори с бягащата тълпа, за да се върне при Хендерсън.

Началникът го погледна изумен.

— Вие… сте луд човек. Бързо се махайте оттука.

Сет се опита да отмести гредата с гръб.

— Краката ви! Можете ли да ги движите?

— Не бъдете глупак. Още един трус и всичко тук може да рухне съвсем. Бягайте, докато все още можете.

Сет се напъна с всичка сила и повдигна трегера. Усети как тежестта се премести върху му, когато началникът се опита да се измъкне отдолу.

— Побързайте! Не мога повече… — Той удвои усилията си, главата му вече щеше да се пръсне…

— Измъкнах се!

Сет остави гредата да се сгромоляса.

Полицейският началник с мъка се изправи на крака, подпря се на рамката на вратата до Сет. И двамата мъже едва дишаха. Най-после Хендерсън вдигна глава и дълго се взира в очите на Сет, преди да каже:

— Да се махаме оттук.

 

 

Лорел се пробуди от някакво силно тракане и в първия миг реши, ме е умряла и че раят е населен от армия гласовити катерички. Отвори очи и малко по малко погледът й се проясни. Три сиви катерички се бяха покатерили на едно дърво, паднало върху други две повалени и шумно изразяваха явното си недоволство от настъпилата разруха. Лорел с мъка се изправи и седна — всички кости я боляха — и започна да обхваща с поглед заобикалящата я картина. Изплашени от внезапното й раздвижване, катеричките хукнаха да бягат, скриха се в храсталака и продължиха да бръщолевят, а Лорел се изправи и се заоглежда наоколо с почуда и страх. Навред се търкаляха изкоренени дървета, камъни лежаха струпани на неравни купчини — светът изглеждаше като обърнат наопаки и Лорел се учуди, че е още жива.

В съзнанието й прииждаха отделни картини от онова, което се беше случило, и си помисли, че сънува нечий чужд кошмар. Последното, което си спомняше, беше как върви с кобилата — внимаваше да не пропаднат в някоя тясна цепнатина, да не я хвърли от гърба си или да не си счупи крак и Лорел да трябва да я изостави в страдания. Нощта бе непрогледна и ужасяващо тиха. Само от време на време земята отново се залюляваше, поваляше я и върху нея падаха камъни и клони. По някое време изгуби пътя. Спомняше си, че след един особено страховит трус спря, покри главата си с ръце, сви се на топка, решила да не помръдне нито крачка повече… и така си остана — цяла нощ бе спала непробудно.

Беше жадна и всичко я болеше. Гърлото й беше съвсем пресъхнало, главата й пулсираше, но беше жива. Чу звън на юзди и видя кобилата си да пасе под едно дръвче недалеч от мястото, където спряха нощес. А на не повече от стотина метра беше пътят — разбит и изровен, затрупан с тежки клони и преобърнати камъни, но все пак път.

Трябваше да се добере до Чарлстън. Утрото бе така тихо, че ако затвореше очи, можеше да повярва, че нищо не се е случило. Птиците вече си поправяха гнездата, катеричките търсеха храна. Но дали градът беше оцелял? И там ли цареше същата разруха? И ако е така, то тогава Каролайн, Софи… И Сет! Какво беше станало със Сет? О. Господи, пека Сет да е добре! Как щяха да се оправят Каролайн и Софи? Кой щеше да се погрижи за тях? Колко ли са уплашени! Трябваше да отиде при тях и да открие Сет.

Тя поведе кобилата си към пътя и когато излязоха на него, насили изпълненото си с болка тяло и я яхна. Взе повода и подкара в лек тръс.

— Хайде, момичето ми, хайде да си отиваме у дома… ако успеем да го намерим…