Лий Бристъл
Наследницата Лорел (6)

Шеста глава

Сет беше посещавал и други луксозни заведения. В Денвър и Додж сити имаше котешки свърталища, в сравнение с които това на мис Елзи би изглеждало направо опърпано. Но тук имаше нещо, което придаваше на всички кръчми, публични домове и танцувални салони, в които бе ходил, привкус на подражание на живота. Прахът по кадифените завеси не личеше на светлината на лампите, петната по килимчетата се криеха в сенките, а вместо застоялите миризми на тютюнев дим и парфюм, които бе усетил сутринта, сега се разнасяха ефирни, свежи аромати. Бизнесът беше оживен — разливаха се питиета, раздаваха се карти, дамите очакваха клиентите си — но всичко това се вършеше в една атмосфера на подкупваща изисканост, която едновременно учудваше и притесняваше Сет.

Смеховете никога звучаха високо. Пианото не гърмеше сърцераздирателно. Жените бяха облечени предизвикателно, както навсякъде другаде, но дори в гарнираните с дантела ризи и в копринените си чорапи те съумяваха да изглеждат скромно. Имаше нещо — може би в сладникавото звучене на гласовете, или пък в начина, по който се държаха мъжете под строгия надзор на мис Елзи — джентълменски дори и в публичния дом. А може би нещо в самия град. Но каквото и да беше, Сет го намираше интригуващо и някак смътно приятно.

Много отдавна не беше сядал на обществено място, без непрекъснато да се оглежда през рамо дали не го дебне някой, а с този навик трудно се скъсва. И макар че тук, при мис Елзи, се чувстваше дяволски по-уютно, отколкото на вечерята у Синклерови, и макар да бе потърсил лично мис Елзи, все пак настръхна, когато чу леки стъпки зад гърба си и почувства по рамото си докосване на ръка.

— Е, господине, трябва да кажа, че никога нямаше да ви взема за човек, дето си държи на думата. — Ръката й се плъзна от рамото към гърдите му и тя с усмивка приседна на облегалото на креслото му. — Вие наистина взехте, че се върнахте.

Той улови ръката й, която тръгна да се вмъква под ризата му, с усилие се отпусна и отвърна на усмивката й.

— Без да ви обиждам, мадам, това е само едно приятелско посещение. Да ви взема ли едно питие?

Тя сви рамене, изправи се и го огледа почти озадачено.

— Щом това е най-доброто, което можете да направите…

Седна срещу него на масата и махна на бармана.

— Е — непринудено го запита тя, — какво искате от мене, дето смятате, че може да се купи с едно питие?

— А кое ви кара да смятате, че ще ви искам нещо? Може би просто искам да ви се отплатя за това, че сутринта бяхте така гостоприемна към нас.

Барманът донесе бутилка ръжено уиски, точно каквото пиеше Сет, и Елзи си наля.

— Не съм глупачка, господине. Вие никога в живота си не сте дали нещо за нищо. Страшно си приличаме с вас и тъкмо затова съм седнала тук да си пия с вас, вместо да ви кажа да се махнете от заведението ми и да освободите място за клиенти, дето ще си плащат.

Сет вдигна чаша в наздравица, прикривайки усмивката си. Знаеше, че у мис Елзи ще намери добър съюзник, но чак сега осъзна, че тази жена му харесва… и то по същите причини, по които харесваше и мис Лорел. С удоволствие си представи каква физиономия би направила Лорел, ако й обясни колко много си прилича с някаква си проститутка и си помисли, че дори само заради тази физиономия някой ден може и да й го каже.

— Малко информация, някой и друг малък съвет — ето какво искам — рече той. — И реших, че ако в тоя град има жена, която може да ми го даде, това сте само вие.

Тя кимна, изучавайки го с поглед.

— Е, зависи, нали така? Твърде малко са нещата, дето стават в тоя град, без аз да знам. Друго нещо е дали искам да говоря за тях.

— Харесват ми жените, които умеят да пазят тайна.

Елзи го изгледа продължително.

— Ми да, сигурно трябва да ги харесвате. Инак защо някой ще плаща цели пет долара на някаква си отрепка да изкара ангелите на вдовицата Лафтън? А това, смятам, е тайна, която си струва да се пази.

Сет не отговори. Не знаеше защо се изненада, но трябваше да признае, че тя успя да го хване неподготвен. За в бъдеще трябваше да е по-внимателен.

Гледаше я как отпива и я изчакваше с безизразно лице да направи следващата крачка. Тя одобрително се засмя.

— Ама че хладнокръвен тип сте. И в случай че се чудите, моята цена да си трая, е съвсем приемлива. Всичко, което искам от вас, е истината. На ми’з Лафтън и на всеки друг в града можете да ги разправяте каквито си щете, но пред мен кажете истината. Става ли?

Сет дълго я гледа, прикривайки мислите си.

— Става — рече той накрая. — Стига да внимавате какво ме питате.

Елзи се изсмя така шумно, че хората извърнаха глави към тях, и плесна с ръка по масата.

— Ето на, виждате ли? Ето това ми харесва във вас! — Смехът й премина в топла, непринудена усмивка. Тя посочи с ръка салона наоколо и словоохотливо продължи: — Пари си имам. Имам май повече от всеки друг тук, в града. И кмета, и банкерите, и полицейските капитани — всичките ги държа в малкото си джобче. Вече останаха твърде малко неща в тоя живот, дето да са ми нужни. А вие ме карате да се смея. Карате ме да наострям уши тъкмо когато вече си мислех, че няма нещо по стария свят, дето да не съм го чула и видяла. И дяволски ме човърка какво сте й скроили на тая фукла ми’з Лафтън — не само задето ще ви изиграе за ония ваши пари. Та това е моята цена и както виждате, съм честна. Аз също не давам нещо за нищо и онова, което искам да получа в случая, е… — тя вдигна чашата си и му намигна, — просто да погледам сеир. Нали съм честна?

След миг Сет й върна тоста и двамата отпиха.

Елзи отново напълни чашата му.

— Та защо платихте на оня никаквец да нападне ми’з Лафтън?

— Исках да се запозная с нея. Не бях сигурен какво ще стане, когато вляза тук, затова се подсигурих да ми бъде задължена, като излезе.

Елзи кимна и в очите й проблесна възхищение.

— И аз си мислех, че ще да е нещо такова. А защо искахте да се запознаете с нея?

В изражението му нищо не се измени, но мис Елзи беше проницателна дама.

— Това май беше от въпросите, с които трябва да внимавам, а? — добави тя.

— Е, да речем, че тя притежава нещо, което аз искам — отвърна Сет.

— Много бих дала да разбера какво е то — измърмори Елзи, облегна се и отпи още една глътка. — А какво е това, дето смятате, че мога да направя за вас?

— На първо място — хитро започна Сет, — можете да ме посъветвате какво трябва да стори един мъж в този град, когато иска да направи впечатление на една аристократична дама.

Елзи избухна в смях, който прониза приглушените разговори и тихите кикоти в салона и отново прикова погледите към тях. И на Сет пак му се наложи да се бори с навика си да се изправя на нокти, когато стане обект на внимание.

Тя с усилие възвърна сериозния си вид.

— Е, синко, по дяволите, ти съвсем сигурно си попаднал точно където трябва! — Облегна се, опря лакът на дръжката на креслото, забарабани с пръсти по чашата и се замисли. — Ами като начало, не тръгваш право подир дамата. То подир такава усойница като ми’з Лафтън човек няма и да поиска да тръгне. Но първо ухажваш роднините й, така се прави. Тъй че вземи да пратиш на старата вдовстваща дама бонбони, или пък цветя, а след туй й поискай позволение да я посетиш. — Тя му се усмихна, погледът й зашари по него. — Не че и за миг ще ти повярвам, че това, дето наистина го искаш от ми’з Лафтън, е да я ухажваш, или че на хубавец като тебе не може да му хрумне как да се добере до нея и без бонбони или цветя. И за да не плащаш това питие за тоя, дето духа, я ми кажи какво всъщност искаш да знаеш?

Сет се позасмя, леко обхвана с пръсти чашата и я изгледа.

— Онова, което искам — рече той, — е най-голямата игра в този град — високи залози, стари пари, солидни играчи…

Не можеше да каже дали молбата му изненада Елзи, или просто потвърди някакво нейно подозрение. Тя предпазливо кимна и го погледна преценяващо.

— Имаш каквото трябва, за да играеш с високи залози, нали така?

— Е, зависи какво трябва — отговори той също толкова предпазливо.

Тя се облегна, отпи от питието си, сетне го допи с елегантна извивка в китката, запуши бутилката и се накани да доближи глава към него, за да продължат разговора.

— В този град ти трябва нещо повече от пари. Трябват ти връзки. Защото най-голямата игра в града не е игра, а състезание. Конно състезание.

— Конно състезание ли?! — Сет се опита да прикрие задоволството си, но не успя да сдържи една тържествуваща усмивка. Отпуши бутилката и отново напълни чашата й. — Разкажи ми за това.

След момент на очевидно колебание Елзи сви рамене, взе чашата си и започна да разказва. И в следващия половин час Сет само слушаше, учеше и кроеше планове.

 

 

Хю Кейзъм беше уморен. Цяла нощ бе дежурил, защото нощният администратор или се беше напил, или се беше сбил с жена си, или и двете — но така и не се появи. На Хю много му се пиеше кафе и тъкмо мислеше да отскочи до кафенето срещу хотела, когато Лорел Лафтън връхлетя във фоайето.

Мис Лорел обикновено винаги бързаше, но този път Хю разбра, че има нещо повече. Не се беше погрижила нито добре да прикрепи шапката си, нито да подреди косите си — по челото и по шията й падаха отделни кичури. На бузите й горяха две яркочервени нетна, а очите й… Е, ако сивите очи могат да бълват огън, очите на мис Лорел правеха точно това. Хю се отърси от умората, подръпна яката си и подготви официалната си усмивка. Но още преди да успее любезно да каже „Добро утро“, Лорел Лафтън се приближи до бюрото, опря ръце на него и заяви:

— Искам да видя Сет Тейт.

Хю примигна.

— Сет Тейт! — нетърпеливо повтори тя. — В този хотел е отседнал, нали?

Хю не знаеше кое го учуди повече — грубият тон на мис Лорел или фактът, че е дошла да посети мъж, гост на хотела. През всичките тия години в хотел „Чарлстън“ той не помнеше да е ставало нещо подобно и за миг се поколеба как трябва да постъпи. Щеше му се да не е будувал цяла нощ. Щеше му се да е изпил чаша кафе.

В едно обаче беше сигурен — никаква молба, колкото и причудлива да е, не може да извини пренебрегването на добрия тон. Той се усмихна и каза:

— Добро утро, мис Лорел. За мен винаги е удоволствие да ви видя. Как се чувствате в това прекрасно утро?

— Много бързам и нямам никакво настроение да си губя времето — отсече тя. — Благодаря за вниманието. А мистър Тейт?

— Е, да, той е наш гост. Много изискан джентълмен, ако мога да кажа. — Той се отпусна назад и се приготви да сподели мнението си за Сет Тейт и за всички негови навици, като междувременно се опита да разбере каква точно е връзката му с дамите Синклер, какво гласи вестта, която им е донесъл, и кой е тоя техен общ приятел.

Но Лорел не му остави такава възможност.

— Номерът на стаята му — настоя тя.

Този път Хю така се изненада, че не знаеше какво да каже.

— За Бога, мистър Кейзъм! Прекрасно знам, че нямате оплаквания от слуха си, затова престанете да ме зяпате така. Стаята му има номер, нали?

— Ами… ами да… сто и десет. Но мис Лорел…

— Благодаря. — И тя се обърна към стълбището.

— Мис Лорел, почакайте! Не можете да се качите горе! — Хю Кейзъм се измъкна иззад бюрото си. — Почакайте да го извикам…

— Не, благодаря. Ще намеря стаята.

— Мис Лорел, това е престижен хотел! Не може…

Но „не може“ очевидно не влизаше в речника на Лорел Лафтън и Хю нямаше как да я спре, без да предизвика още по-голяма разправия, така че остана да кърши ръце и да се надява, че мис Софи никога няма да разбере за това… Просто не знаеше какво да прави.

Токчетата на Лорел потропваха като остри ками по мраморните плочи на фоайето. С гърба си тя усещаше отчаяния, потресен поглед на Хю Кейзъм и от това яростта й към Сет Тейт само още повече нарасна. Още днес следобед из целия град щеше да се разнесе, че Лорел Лафтън е отишла в хотелската стая на някакъв мъж… което, постара се да бъде справедлива тя, с нищо не беше по-лошо от това да отидеш в публичен дом.

Лорел съвсем не изпитваше удоволствие да скандализира обществеността просто ей така — тя отхвърляше обществените условности единствено когато тия условности я притесняваха. Не беше вярно и това, което подмятаха някои злостни езици, че останала сираче от войната, тя не е получила добро възпитание. Тя прекрасно знаеше, че никоя дама, която поне малко държи на доброто си име, няма да тръгне в някой хотел и публично да разпитва за номера на стаята на някакъв мъж, отседнал там. Но когато нещата опираха до пари, твърде много обществени съображения просто отпадаха и доброто име на Лорел сякаш бе обречено да бъде едно от тях.

Хотел „Чарлстън“ беше най-представителният в града. Всъщност много хора твърдяха, че той е и най-представителният в целия Юг. Беше четириетажен и заемаше цяло междуулично каре. Устоял на опустошенията на война, пожар и наводнение, той се издигаше като паметник на отминали по-славни дни — дни на далеч по-голям разкош. Двете тераси — горна и долна — гледаха към улицата, а галерията от балкони опасваше открития му двор. В този двор Лорел беше присъствала на сватба, а в елегантния, сто стъпки дълъг салон беше ходила на благотворителен бал. Разбира се, но тия стъпала никога не се беше изкачвала.

Тя реши, че хладнокръвният й спор с една Мадам на един бардак трябва доста да е допринесъл за нейната самоувереност, щом като, докато изкачваше стъпалата, макар и с пресъхнало гърло, все пак успя да задържи главата си високо вдигната, а походката си — целеустремена. В крайна сметка, уместно си помисли тя, веднъж направиш ли това, остава ти твърде малко в тоя живот, което може да те изложи… Или поне така си мислеше, преди да почука на вратата на стая 110.

Отначало никой не отговори. Тя гневно стисна устни и тъкмо вдигна юмрук да потропа отново, когато вратата се отвори и насреща й застана Сет Тейт… гол.

Или поне това видяха отначало невярващите й очи. Беше виждала мъже без ризи… или по-скоро, както с мъка успя да си припомни, беше виждала един мъж. Но гърдите на Джонатан, хилави, бели и почти без косми, изглеждаха като на младо момиче в сравнение с мъжа пред нея. Мускулите му бяха здрави и добре очертани, издути на гърдите, гладки и силни надолу към талията. По тази талия нямаше и следа от отпуснатост, а от шията надолу през гърдите минаваше гъста златистокестенява четина, която се стесняваше към корема и се заостряше към панталоните му. Зърната на гърдите му бяха гладки като кафяви речни камъчета, и само при мисълта, че ги е съзряла, страните на Лорел пламнаха. Около врата му бе преметната кърпа, брадата му бе в пяна, и най-лошото беше, че никак не изглеждаше смутен. Всъщност, дори не се изненада.

Едната му вежда потрепна и това беше единственият признак, че внезапната й поява на вратата му в осем часа сутринта би могла да е необичайна — иначе я посрещна с такова благо изражение, сякаш се поздравяваха на масата за закуска.

— О, мис Лорел! Колко мило от ваша страна, че сте си направили труда да наминете. Направо влизайте.

Той отстъпи от вратата и жестът му й се стори предизвикателен. Но в противен случай щеше да й се наложи да се разправя с него в коридора, а нямаше никакво желание да прави това. В никакъв случай не искаше да я видят с него, така както беше необлечен… както беше съблечен. И тя прекрачи прага.

— Кой отваря така вратата, без да се облече? — строго попита тя, като се стремеше да не гледа към него, докато затваря вратата зад нея.

— Който очаква да му донесат още гореща вода — отвърна той и въпреки стремежа си, Лорел го погледна.

В този миг забеляза, че в ръката, странно извита зад гърба му, има оръжие. Той се извърна да вземе ризата си и много предпазливо го плъзна така, че тя да не може да го види… но Лорел успя да го зърне и това й стигаше. Беше револвер.

С плавно движение той пъхна оръжието под възглавничката на едно кресло, навлече ризата си и се обърна едва след като я закопча до кръста. Лорел онемя от това, което видя, мисълта й запрепуска. Що за човек беше той. Да носи така оръжие, че и да го крие зад гърба си, когато отваря вратата?! Да ходи по публични домове и да подмамва почтените дами в игри на покер с високи залози, след което да си изпросва покани за вечеря и да седи на масата им, без дори да му мигне окото?! Що за човек…

— И какво ви води насам в това чудесно утро? — обърна се той към нея, бързо закопчавайки последните копчета. Не вмъкна ризата си в панталона — неприлично би било да го направи в присъствието на дама, но на Лорел незнайно защо й се стори, че да носи ризата си така неглиже над панталона е дори по-смущаващо, отколкото да е изобщо без риза.

И единствено коприненомекият провлечен говор и многозначителната усмивчица, която сякаш намекваше, че прекрасно разбира и помислите й, и посоката на погледа й, и още по-лошо — че от това изобщо не му пука, — единствено тази усмивчица моментално върна Лорел към настоящето и отново я разяри.

— Мисля, че прекрасно знаете какво ме води, мистър Тейт — твърдо рече тя, бръкна в чантичката си, измъкна пачка грижливо сгънати банкноти и ги захвърли към него. Изгубили тежестта си, банкнотите не отдадоха заслуженото на злъчта, с която бяха хвърлени, и полетяха към пода едва на няколко инча от полата й.

Сет с интерес проследи полета на банкнотите.

— Е, мис Лорел, явно късметът ви е проработил. Моите поздравления.

— Единственият такъв случай беше наскоро, когато ви срещнах, но и тогава не проработи на добро — отсече тя. — И следващия път, когато търсите на кого да излеете благотворителните си пориви — или извратеното си чувство за хумор, или каквото там ви е подтикнало да пъхнете тия петдесет долара в чантичката ми — бъдете така любезен да си намерите друга жертва. Аз си имам предостатъчно други проблеми.

Тя рязко се завъртя към вратата, полите й се развяха.

Той се наведе да вдигне парите с печална физиономия, но очите му блестяха дяволито.

— Значи такава отплата получавам, задето се опитах да поправя измамата си на карти? Заплюха ме точно по образеца на християнското милосърдие, от което просех опрощение.

— Не бих се унижила дори да ви заплюя! Колкото до опрощението…! — Достойният завършек, който Лорел почти успя да изиграе, се провали. Извърна се към него, очите й засвяткаха: — Как смеете дори да се опитвате да се подигравате така с мен?! Да ми плащате като на някоя улич… — Тя почти изрече думата, задави се от съвсем основателна ярост и продължи скорострелно: — Боже мой, та вие дори нямахте смелостта да го сторите открито, ами трябваше да ги пъхате в чантата ми! Какво си мислите?! Как си представяхте, че няма да разбера откъде са?! Да не мислехте, че няма да се засегна?! О, не, мистър Тейт! Аз може и да не мога да си позволя да бъда особено принципна, но да взема пари от един безскрупулен измамник и негодник като вас?! Това е граница, която все още не съм била принудена да пристъпя! Приятен ден, господине!

Тя отново се врътна към вратата и отново се спря, този път дочула тихия му смях. Обърна се и недоверчиво го изгледа.

Той събра в шепа банкнотите и внимателно ги пъхна в джоба си.

— Мисля, че си струваше — рече той, все още усмихнат, — поне за да разбера точно кои граници няма да пристъпите.

Една дама би изразила гнева си, като затръшне вратата след себе си — и край. Но една дама първо, никога не би влязла в стаята му, нито дори в хотела му, и второ, у нея любопитството водеше равностойна борба с гнева. Тя вече посягаше към дръжката на вратата, но в този миг любопитството надделя. Обърна се пак към него, свирепо сви вежди и настойчиво попита:

— Какво си мислехте?! Защо го направихте?

— Кое? — престори се той на невинен. — Не може ли това да е просто един кавалерски жест?

Лорел успя съвсем навреме да спре едно доста непристойно за дама изсумтяване, но лицето й прекрасно издаваше мнението й за това извинение.

Той облегна лакът на скрина и я огледа с едва доловима користна усмивка.

— Така де, може да съм съжалил вдовицата, нагърбила се да издържа цяло семейство. А може да съм искал да ви ядосам. Или пък да изгладя нещата между нас… Или просто да ви видя отново?

Истината би могла да се крие във всяко едно от тия предположения, или във всичките тях, а и в нито едно. Но Лорел, без да има друго извинение, освен че в крайна сметка все пак е жена, се хвана само за последното.

— Защо ви е да ме виждате отново? Какво искате от мен?

— Това би трябвало да е очевидно — засмя се той.

— Не хранете празни надежди! — хапливо рече тя и от смеха му страните й пламнаха.

Ненавиждаше начина, по който очите му шареха по нея, когато и каза:

— Аз нищо не си въобразявам, мадам. Очевидното е, че вие сте единственото ми познанство в този град, а чарлстънските жители не са особено дружелюбни към пришълците. Надявах се, че може би ще ме представите тук-там из града.

Лорел не знаеше кое е по-унизително — да бъдеш или да не бъдеш обект на вулгарните му намерения. Знаеше само, че той е най-възмутителният мъж, когото някога е срещала. Тя удивено възкликна:

— И защо бих го направила? — И първият й порив беше гордо да си излезе, без да каже и дума повече. Но любопитството отново я погуби.

И вместо към вратата, тя направи една плаха стъпка към него и тихо го запита:

— Кой сте вие? Какво търсите тук? Какво искате от мен?

Закачливостта изчезна от очите му и той се замисли. Но не отбегна погледа й, нито пък помръдна, когато тя каза:

— Защо отваряте вратата с оръжие, скрито зад гърба? От какво се боите? Заявявате, че имате работа тук, но току-що казахте, че не познавате, никого, освен мене. А и тоя полковник Айк, за когото ме разпитвахте! Какво искате?!

Тишината продължи толкова, че Лорел направо можеше да преброи ударите на сърцето си. Сет я гледаше задълбочено и преценяващо, сякаш вземаше велико решение. От перваза на прозореца по дъсчения йод към краката му пропълзя снопче слънчева светлина и Лорел внезапно осъзна, че цялата стая е изпълнена с мъжественост, потопена в миризмата на сапун за бръснене и пяна — аромати, с които бе свикнала, откак се помнеше, без да им обръща особено внимание. А сега не можеше да мисли за нищо друго.

— Ще ви изненадам, мис Лорел — най-сетне каза Сет. — Ще ви кажа истината, или поне част от нея. Дошъл съм тук да открия нещо и вие можете да ми помогнете. Колкото до това какво искам от вас… е, засега то е съвсем просто. Искам да ми осигурите достъп до конните състезания в Джокей клуб идната събота.

Тя го зяпна. Такъв, какъвто беше, недодялан и безцеремонен, в този миг тя просто нищо друго не можа да направи. Най-после успя малко задавено да изрече:

— Искате… какво?

— Искам да залагам на конното състезание. — В гласа му се промъкна едва забележима нетърпелива нотка, сякаш не беше свикнал да се обяснява и това го уморяваше. — Този ваш Джокей клуб е най-луксозното място за забавления в града, а там не се допускат външни лица. Вие имате унаследено членство в него и можете да ме вкарате като ваш гост.

— И вие сте дошли чак до Чарлстън, за да залагате на някакво си конно състезание?! — Главата й се замая. — И си мислите, че можете просто така да се завъртите тук наоколо и да си изпросите достъп… И дори си мислите, че ще ви допуснат?!… Че аз бих… Какво, по дяволите, ви кара да смятате, че ще искам да ви помогна?

— Е, аз нали ви помогнах? — засмя се той. — Запазих тайната ви за мис Елзи…

— Ах, вие, долно, презряно създание! Да не смятате да ме изнудвате с…

Той вдигна ръка в знак на протест.

— Не бих си го и помислил, и съм обиден, задето ме обвинявате в това. И все пак трябва да признаете, че вчера направих всичко възможно, дори и да ви върна парите. Между другото, предложението все още е в сила.

Тя късо и остро се изсмя.

— Смятате, че можете да си купите достъпа в Джокей клуб само за петдесет долара?! Ще ви струва доста повече, уверявам ви.

— И тъкмо затова — спокойно отвърна той — ми трябвате вие.

— Вие сте луд! — отсече тя. — Не мога просто ей така да вкарам някакъв съвсем чужд човек в един от най-старите и елитни клубове на Чарлстън — човек, за когото дори не съм сгодена, човек, когото семейството ми дори не познава! — Но докато изричаше тия думи, една скрита, лукава част от съзнанието й си представи объркването, което щеше да предизвика, и това й достави удоволствие. — Че нали това ще скандализира целия град?!

— Точно затова и ще ми помогнете — рече Сет, отново с оная вбесяваща усмивчица, многознаеща и многозначителна. — Това спокойно може да бъде най-голямото приключение в живота ви и никога няма да си простите, ако пропуснете една такава възможност.

Тя не знаеше какво я вбесява повече — безпардонността му или необичайният му вътрешен усет. Но здраво стисна устни да не изпусне язвителния отговор, който й дойде на езика, защото й се щеше да зададе още един въпрос:

— А това, което предполагате, че мога да ви помогна да откриете — изрече тя, когато се увери, че е овладяла гласа си, — какво е то?

— О, то е една наистина интересна история — непринудено отвърна той — и ще ви я разкажа, като вечеряме в събота след състезанието.

Ноздрите на Лорел потръпнаха, тя стисна зъби, за да преглътне прибързаните думи и най-после успя да процеди:

— Вие сте един лъжец и измамник и аз няма да вечерям с вас, ако ще да сте последният мъж на земята!

Завъртя се на пети и рязко посегна да отвори вратата.

— Скоро ще намина към вас, мис Лорел — любезно я изпрати той.

Раменете й се свиха, сякаш я бяха ударили, и пръстите й за миг здраво се вкопчиха в дръжката на вратата.

— Тогава по-добре елате с патлака си! — хапливо отвърна тя, без да се обръща. — А скъпоценната си покана за Джокей клуб ще получите на куково лято!

Тя с трясък захлопна вратата, доволна от себе си, но преди това успя да чуе вбесяващия звук на тихия му смях.

По целия път към къщи Лорел очакваше да изпита справедливо задоволство от благородния си жест, но усещаше само раздразнение… и някаква гореща възбуда — незнайно от яд или от обида. Никой мъж досега не беше успявал така да я смути. Как можа Сет Тейт да го направи?

Ако можеше някак да се пребори със съвестта си и да задържи тия пари, тя, разбира се, щеше да го направи. Но още от самото начало знаеше — и Сет само го потвърди — тия петдесет долара бяха просто едно унизително заплащане за някаква услуга, а да бъде задължена на човек като Сет Тейт беше последното нещо, което би си позволила.

Най-невероятното, най-вбесяващото беше, че този човек изобщо не приемаше отказа за отговор. И на всичкото отгоре имаше безочието да смята, че тя е изцяло на негово разположение! А на Лорел й се щеше да прогони тоя глупав хулиган, да го изхвърли от мислите си и ако някога го срещне по улицата, да му обърне гръб. Но продължаваше да я човърка въпросът защо? Защо беше избрал точно нея? Какво искаше от нея? Какво се надяваше да получи, като така подчертано дръзко се опитваше да привлече вниманието й? Достъп до Джокей клуб? Абсурд — в Чарлстън имаше поне две дузини хора, които можеха да го представят там много по-лесно от нея. При това стана ясно, че той съвсем не смята хубостите й за неустоими… Но щом си спомни снощната целувка, тя се поколеба. При спомена за тази целувка трябваше да си признае, че има не само една причина да не го изхвърля от мислите си.

Когато портата на къщата се мерна в далечината, Лорел беше така запотена и задъхана от бързане, че ако се появеше у дома в такъв вид, със сигурност й предстоеше да изслуша една от отегчителните лекции на леля Софи върху поведението на младите дами в обществото, тъй че спря да се пооправи. В този миг забеляза спрелия пред фронтона лъскав черен кабриолет, и сърцето й инстинктивно замря в тревога. Не знаеше чий е този кабриолет, но можеше да е и на д-р Уедърби. Беше се научила да посреща с подозрение всичко непознато и да очаква най-лошото, докато не я убедят в противното. И без повече да се замисля за зачервените си бузи и развалената си прическа, тя се затича нагоре по стъпалата.

Това, което завари в предния салон, почти оправда лошите й предчувствия. Щорите бяха спуснати срещу утринното слънце и през тях се процеждаше сивкава светлина, мъглява и потискаща. Софи, в старомодната си розова утринна роба, се беше свлякла на любимия си стол, старомодното й дантелено боне се бе изкривило встрани и хълцаше в носната си кърпичка. Коленичила до нея в мъчителна поза, Каролайн галеше ръката на майка си.

С влизането си Лорел, рязко смъкна шапката си и я метна към един стол, без дори да забележи, че тупна на пода.

— Какво има? — властно започна тя без предисловия. — Какво е станало?

От сенчестия ъгъл изникна Сайръс Ларс, вицепрезидентът на банката. По лицето му се изписаха едновременно облекчение, че вижда Лорел, и смущение, защото хълцанията на Софи прераснаха в писък.

— Мис Лорел — рече той, — тъкмо казвах на леля ви колко съжалявам. Ако имаше какво да се направи, честна дума, бих го направил, но вече нищо не зависи от мен. За тия неща правителството си има закони и нямам друг избор.

Тя знаеше, че от отговора на следващия си въпрос не може да очаква нищо добро, и сърцето й заби така силно и болезнено, че едва си поемаше дъх. Но отлагането на злото никога не оправя нещата и тя тихо попита:

— За какво става дума?

Сайръс преглътна, адамовата му ябълка подскочи, и пак хвърли измъчен поглед към Софи. Лорел срещна очите на Каролайн, пълни с болка и безпомощност.

— Става дума — каза Сайръс — за ипотеката на къщата, мис Лорел. Преди да умре, чичо ви взе срещу нея петстотин долара, и ето на, ипотеката изтече преди седмица. Мога да ви дам още тридесет дни, но се боя, че това е всичко, което мога да направя. Ще трябва да я обявим за пресрочена.

Коленете на Лорел внезапно се подкосиха и тя се свлече в креслото за шиене до вратата. Не можеше да откъсне очи от Сайръс, устата й пресъхна, сякаш бе натъпкана с памук, но се чу да казва:

— Пет… стотин долара?!

Той сдържано кимна.

— Да, мадам. Ето книжата — всичко е точно и законно, можете да ги прегледате, ако искате.

Лорел пое книжата, които й подаде, но написаното по тях й приличаше на рунически знаци. Гласът й стана хриплив.

— Но… но как е възможно? Изобщо не сме знаели — никой никога не ни е казвал…

— Беше отразено като дебит, когато имотът бе наследен — нацупи се Сайръс, сякаш го обвиняваха в нещо нечестно. — Тогава леля ви получи копие от книжата.

Лорел се сепна и с укор изгледа леля Софи, която само захълца още по-силно.

Тя отново погледна Сайръс и се замисли.

— Но… Не може да няма никакъв изход. Един нов заем — точно така. Ние просто трябва да…

— Мис Лорел — бавно поклати глава той, — знаете, че ако можех, щях да сторя нещо. Но както ви казах, вече нищо не може да се направи. Тридесет дни са най-доброто, което мога да ви предложа.

Той повдигна шапката си за сбогом, погледна още веднъж към ъгъла на Софи и рече:

— Съжалявам. — Поклони се сковано и се запъти към вратата.

Каролайн стисна зъби и с мъка се изправи. Когато се приближи, Лорел прочете в очите й болка и страх.

— О, Лорел! — прошепна тя и сякаш онемя.

Двете дълго се гледаха, объркани и безпомощни, и пред очите на Лорел отново изплуваха ония банкноти, които захвърли в краката на Сет.

— За всичко съм виновна аз! — треперливо изхълца Софи. — За всичко съм виновна аз!

Лорел я погледна смаяно, но дори не успя като друг път да събере сили, за да се съгласи с нея. Петстотин долара! Откъде, по дяволите, щеше да намери толкова пари?

— Бихме могли да вземем наематели — предложи Каролайн малко плахо. — Госпожици Мейфеър го правят от години и никой не си мисли нищо лошо за тях. Бихме могли…

— Наематели?! — Възмущението пресуши и последните сълзи на Софи и тя подскочи на стола. — Някакви чужди хора да си качват краката по черешовото бюро на майка ми и да прогарят дупки по покривката ми от френска дантела?! Каролайн, как можа да ти хрумне такова нещо?!

— Ама мамо, аз просто…

Лорел се умисли и престана да ги слуша. Все едно, всичко това беше без значение. От наематели едва ли можеха да изкарат петстотин долара за тридесет дни — освен ако тия наематели не са такива като на мис Елзи, дето ще си плащат на час. При тази мисъл тя с мъка се сдържа да не избухне в истеричен смях. Петстотин долара. Възможно ли беше едва вчера — едва тази сутрин дори — ония петдесет долара да са й се стрували всичките пари на тоя свят?

Тя му далечния звук на чукчето, чу как стъпките на Лейси проскърцаха към вратата и смътно си помисли: „Сега пък какво има?“, но изобщо не се заинтересува.

Когато Лейси влезе с малък пакет в ръка, Софи прекъсна разгорещения си спор с Каролайн. Отвори пакета, тъгата й съвсем по детски изчезна за миг и тя радостно възкликна:

— Боже мой! От кого ли може да е това? Вече никой не ми изпраща подаръци, а и рожденият ми ден е далеч. О-о! — Очите й станаха кръгли от радост и тя повдигна капака на характерната златиста кутия. — Шоколадови бонбони!

— От кого са? — залюбопитства Каролайн, пое кутията от ръцете на майка си и докато проучваше съдържанието й, по лицето й дори се мерна усмивка.

— Тук има бележка — размаха Софи някакво листче.

— О, скъпа, прочети я ти — аз просто няма да мога. Представяте ли си — шоколадови бонбони! Кой ли би могъл да направи това?

Каролайн върна кутията на майка си, която незабавно се почерпи с един бонбон, и взе бележката.

„Скъпа госпожо — зачете тя, — моля ви да приемете този малък знак на благодарност за великодушното гостоприемство, което проявихте към един странник в дома си снощи. За мен би било голяма чест, ако ми позволите да се отплатя за любезността ви, като утре, ако времето позволява, изведа вас и прекрасното ви семейство на излет с кола.

Ваш покорен слуга — Сет Тейт“.

Каролайн учудено повдигна вежди и погледна — първо към Лорел, после към майка си, която възбудено се заливаше от смях.

— Нали ви казвах, че е джентълмен? И естествено че е, та нали е от Тейтови от Атланта! Представете си само — и бонбони, и покана!

— Е, мамо — каза Каролайн с попресилена усмивка, — ти май си намери обожател.

Софи засмяно изгледа Лорел, сякаш на фона на сегашните удоволствия предишните затруднения изведнъж изчезнаха.

— Не аз, скъпа моя, не бъди глупава! Не аз, а нашата скъпа Лорел…

В мига, в който чу този намек, Лорел забрави всичко останало — съзнанието й се замъгли от ярост и просто не можеше да повярва. Сет Тейт, който си мислеше, че може да я купи за петдесет долара Сет Тейт, който дори и след сблъсъка им отзарана имаше наглостта да обсипва леля й с бонбони и пак да се натрапва на благоволението им! Сет, чийто най-голям проблем беше как да пръсне парите си в някакво конно състезание… Сет Тейт беше последната личност на тоя свят, за която Лорел искаше да чуе в момента.

Но щом Софи изрече намека си, Лорел се изправи, доближи се до Каролайн, измъкна бележката от ръцете й и дълго, дълго я разглежда.

— Изглежда мил човек — колебливо рече Каролайн. — Май… Това негово писъмце май е единственото хубаво нещо, което ни се случи днес.

Сет Тейт, със стаята си в най-престижния хотел в града, с готовите си пари и с увлечението си по хазарта…

Едва вчера Лорел с отчаяние се опитваше да се сети за някой познат, който има пари. Но до вчера тя не познаваше Сет Тейт…

Със замислено, почти пресметливо изражение Лорел откъсна очи от бележката.

— Ами да… — промърмори тя.

Каролайн познаваше този израз по лицето на братовчедка си, в очите й веднага трепна тревога и тъкмо отвори уста да зададе въпрос, когато Софи я прекъсна:

— Донеси ми кутията за писане, Каролайн. И побързай! Веднага трябва да изпратя отговора. Ние, разбира се, ще отидем на този излет — не помня откога не съм ходила на излет! Нали ще е забавно, момичета?

Каролайн се поколеба и умислено погледна към братовчедка си. А Лорел малко сковано се засмя, но очите й останаха студени.

— Да — хладно се съгласи тя. — Сигурно ще е забавно.