Лий Бристъл
Наследницата Лорел (14)

Четиринадесета глава

Когато Сет и Лорел влизаха в къщата, някакъв мъж ги наблюдаваше от отсрещния тротоар. За обикновения наблюдател това не би означавало нищо — един мъж на средна възраст, по лятно сако, с широкопола сламена шапка, който спокойно се разхожда по улицата, не можеше да бъде основание за тревога, пък и наистина не личеше, че следи къщата. Но погледът на Сет бе свикнал да улавя неща, които обикновеният човек не забелязваше. Сетивата му бяха изострени да разпознават признаците на тревога. Къщата се следеше, значи неговото време изтичаше.

Бяха прекарали следобеда с полковник Боутрайт и приятелите му в разговори за коне. Лорел използваше всеки удобен случай да спазва своите задължения от сделката — въвеждаше го в най-отбраното общество на Чарлстън, отваряше пред него врати, които сам не би успял да отвори, караше го да се чувства приет в това общество. Понякога той се улавяше, че така се увлича от всичко това, че съвсем забравя, че то вече няма значение; случваше се дори да успее да вмъкне темата за Огъстъс Синклер и за войната с надеждата, че може да открие някаква нишка, която да го отведе до заровеното съкровище. Разбира се, така и не успя.

Не можеше да остане повече тук. Ако не беше Лорел, би си тръгнал седмици по-рано, още когато разбра, че някой го е търсил в хотела. Но златото беше някъде тук и поне отчасти беше нейно. И трябваше да го открие — и заради нея, и заради Полковника. Не можеше просто така да си тръгне и да я остави с празни ръце. Пък и изобщо не си представяше как ще може да я изостави.

Може би някога щеше да му се струва, че някой друг е преживял тия последни седмици в Чарлстън. Щеше да си спомня за времето, когато е разговарял като джентълмен и е бил женен за дама, когато е държал револвера си в най-горното чекмедже на някакво бюро, по-старо от пътищата в страната, и всичко щеше да му се струва като някаква история, която е чувал и която няма нищо общо с него. Но това, което ставаше сега, за него беше съвсем реално — беше най-важното и истинско нещо, което някога бе преживявал. А и беше толкова уморен непрекъснато да бяга.

Каролайн ги посрещна на вратата с напрегнато и поруменяло лице, тръпнеща от нетърпение.

— Лорел, мистър Тейт, толкова се радвам, че се върнахте — малко запъхтяно каза тя. — Приятно ли прекарахте?

Сет не можа да се стърпи, отиде до прозореца и повдигна крайчеца на дантелената завеса, за да погледне навън, а Лорел отвърна:

— Ако знаеш колко глупаво прозвуча това, Каро! Никой няма да те упрекне, ако използваш собственото име на мъжа ми. Да, хубаво прекарахме, но беше ужасно горещо, не мислиш ли? Не помня някога да е имало такова тежко време, дори и през август.

Мъжът все още беше отвън. Седеше на пейката йод ухаещата мимоза пред градинската порта на семейство Касълбъри. Гост, който чака семейство Касълбъри да се приберат? Или полицейски служител, който наблюдава къщата?

— Лорел — започна Каролайн, — може ли да поговоря с вас двамата?

Сет веднага долови нещо особено в гласа й, а когато се обърна, забеляза това и по лицето й и малко тревожно попита:

— Да не би нещо да не е наред? Или нещо да се е случило, докато ни нямаше?

Каролайн докосна шията си, както правеше обикновено, когато е нервна, а безпокойството в очите й се задълбочи. Отново го парна вината, която изпитваше винаги, когато срещаше погледа й, и всичките му инстинкти започнаха да бият тревога.

— В известен смисъл да — каза тя. — Може ли всички да отидем в салона да поговорим?

Лорел хвърли озадачен поглед на Сет, но вниманието му бе заето да гледа през прозореца. Мъжът все още си седеше, наблюдаваше и чакаше.

Щом влязоха в салона, Каролайн веднага се обърна към тях и изстреля:

— Трябва да ви направя едно признание.

— Ти? Признание? — Очите на Лорел заблестяха. — Нека да видя дали мога да позная. Да не си откраднала пари от паничката за волни пожертвувания в църквата? Не? Не си? Тогава сигурно си забравила да нахраниш птичките в градината. Или пък си взела две парчета кейк вместо едно, а?

— Моля те, Лорел — мрачно я прекъсна Каролайн. — Говоря сериозно.

Лорел седна на дивана и потупа мястото до себе си, приканвайки Каролайн да се настани до нея. Сет остана прав до вратата, а Каролайн продължи да го гледа.

Той си наложи да й се усмихне.

— Не мога да си представя за какво бихте могли да направите признание, мис Каролайн.

Тя пое дълбоко дъх, очевидно събирайки цялата си смелост и произнесе думите, които Сет вероятно през цялото време бе очаквал тя да изрече.

— Става дума за вас, мистър Тейт.

И като насън, някъде отдалеч, той се чу спокойно и любезно да казва с необходимата доза изненада:

— За мен ли?

— Да, за вас. — Тя сведе очи. — Постъпих глупаво и непростимо, направих нещо, което ви засяга и за което сега съжалявам.

Тревогата на Сет се смекчи, притъпи се от тази нейна тайнственост, но този път я прекъсна Лорел:

— Отнася се за Сет ли? За какво, по дяволите, говориш, Каролайн?

Каролайн погледна към братовчедка си, а после с видимо усилие отвърна на погледа на Сет. Тя събра длани и умолително вдигна ръце.

— Когато започнахте да ухажвате Лорел, аз се безпокоях, че не знаем нищо за вас, и тогава… помолих Питър да проучи нещата около вас.

— Каролайн! — гневно и потресено викна Лорел и скочи от дивана.

Сет пристъпи напред и постави ръце на раменете й, без да откъсва очи от Каролайн. А гласът му звучеше опасно спокойно:

— Да проучи нещата около мен ли? И как по-точно?

Каролайн нервно преплете ръце.

— Отначало той изпрати телеграма до Уайоминг, но там никой не беше и чувал за Сет Тейт.

Лорел се отскубна от ръцете на Сет.

— Каролайн Синклер, срамувам се от теб! Как си могла?! — Тя усети, че Сет се поотпусна. — Продължавай.

— После публикува обяви в някои от градовете на Изток, в които питаше за вас и за семейството ви.

— Много умно от негова страна.

— Той мислеше, че щом сте дошли на Изток, може тук да имате някакви роднини. Е, както и да е, струваше си… — Тя бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Получил е това писмо от някакъв адвокат от Савана… — И тя вдигна към него неспокоен, извинителен поглед. — Надявам се, че това ще заличи ужасното нещо, което направихме. Открихме нещо за семейството ви. — И му подаде писмото.

За миг той втренчено я изгледа, после каза:

— Вероятно не става дума за същите хора.

Каролайн, която все още стискаше писмото в ръка, поклати глава, а очите й почти умоляваха.

— Този адвокат описва някакво семейство, което тръгнало на Запад със сина си Сет горе-долу по времето, за което вие говорехте. Родителите починали по пътя, а от детето не намерили и следа… Колко биха могли да бъдат семействата, чиито описания съвпадат така точно?

Сърцето на Сет биеше лудо, когато с неимоверно усилие протегна ръка да вземе писмото. Всеки момент щяха да рухнат стотиците, не, хилядите мечти за истинското му семейство, които пазеше във въображението си. Истината беше в ръцете му, истината, която никога не се беше надявал да разбере.

Иди в Чарлстън — причу му се гласът на Полковника. — Там ще откриеш… всичко.

— Не съм убеден, че искам да разбера — промърмори той.

— Разбира се, че искате. — Тя му подаде писмото с облекчение и предпазлива радост. — Новините са добри. Този адвокат ще ви обясни всичко. Вероятно ще искате да отидете там и лично да говорите с него. Има и още нещо, Сет. Семейството ви е било… Може да се каже заможно. Дядо ви е оставил железопътни акции…

Лорел се извърна да го погледне и той срещна очите й.

— Които вероятно вече са без всякаква стойност, нали?

— Не, адвокатът не мисли така. Той дори… — Каролайн спря и притисна длани към бузите си. — Трябва да се засрамя, че ви разказвам всичко това, след като вие сте в правото си сам да прочетете и да разберете всичко. Той, адвокатът, иска да се свържете с него възможно най-бързо, тъй че може би ще е най-добре да изпратите телеграма. — В очите й отново проблесна безпокойство. — Много ли ми се сърдите? Мразите ли ме?

— Да ви мразя? — Гласът и изражението му изразяваха смайване. — Разбира се, че не ви мразя.

Тя се усмихна, приближи се към него и докосна ръката му.

— Радвам се за вас, и за двама ви. — Погледна към Лорел, после пак към Сет. — Намерихте си жена, а открихте и семейството си. Щастлив човек сте вие.

Той насочи вниманието си към писмото. Препрочете го няколко пъти от начало до край. Имената на родителите му, тяхната кратка, но трагична история. Къща на улица „Пикет“, която по наследство беше предадена на някакъв чичо… Чичо! Значи имаше живи роднини, които помнеха родителите му, а и него… Които знаеха кой всъщност е той. Железопътни акции. Малко богатство в акции, което му принадлежеше по закон.

Лорел тихо промълви:

— Сет…

Чак тогава той осъзна, че тя стои до него, стиснала рамото му и чете писмото заедно с него. И тя изглеждаше също така потресена, както и той.

Как ти е името, момче?

Върна се отново към писмото.

— Тук пише… — гласът му беше малко дрезгав, — че акциите ще носят един приличен годишен доход.

И те са съществували през всичкото това време, негови, по право негови, и са чакали да си ги получи?! А той бе изпразвал джобове из влаковете на железопътни компании, в които бе акционер. Беше обирал банки, беше крал коне и бе дошъл мак тук на Изток, за да измами една вдовица и да й отнеме единственото наследство… И през цялото това време акциите са съществували и са го очаквали.

— Да — почти прошепна Лорел.

Очите й бяха широко отворени и в тях напираха безброй въпроси, но тя нямаше предвид акциите. Сет дълго не се решаваше да срещне погледа й.

Започна да проумява невероятната истина, но му беше много трудно да я възприеме. Сега вече имаше пари, истински пари, такива, каквито можеше да притежава и да ги харчи без угризения. Сега Лорел имаше нари. Вече нямаше да има нужда да цепи стотинката на две и да се пазари с продавачите за вчерашна риба. Сега той можеше да се грижи за нея. И златото не му трябваше.

Но това писмо съдържаше още нещо, което бе много по-важно от парите. Съдържаше неговата самоличност. Вече нямаше защо да бяга, вече не трябваше да се крие. Как ти е името, момче?

Имаше едно неопетнено минало и име, с което никой никога не бе злоупотребявал. Той беше Сет Тейт. И никой не можеше да докаже, че не е. А бъдещето му можеше да е такова, каквото си пожелае.

— Хм, железници — измърмори той и почти се усмихна. — Кой би помислил, че ще се окажа почтен гражданин?

— Да — съгласи се Лорел малко неуверено и продължи да го наблюдава. — Кой би помислил? — И видя как се стегнаха раменете й, когато добави: — Е, предполагам… Предполагам, че сега вече няма да съм ти нужна.

В първия миг той не схвана значението на думите й, а когато ги разбра, когато разгада този особен, неспокоен блясък в очите й, идеше му да се изсмее с цяло гърло… но не успя дори да се усмихне. Защото ненадейно осъзна какво точно иска от бъдещето си. А знаеше, че единственият начин да постигне мечтата си е да се отърве от миналото си.

Прииска му се да я притисне към себе си, да я държи в прегръдката си, да й каже неща, които би трябвало да й е казвал стотици пъти още преди седмици. Но само тихо промълви:

— Не, аз имам нужда от теб, Лорел. Сега повече от всякога имам нужда от теб.

И с мъка се откъсна от нея, за да отиде до прозореца. Прозорците на салона гледаха към градината, а не към улицата, така че Сет не можеше да види дали мъжът още чака отвън. Но беше сигурен, че още е там, усещаше го. Дали винаги нямаше да има по някой там, който да го причаква, да го следи?

Дълго мълча. Накрая проговори, все още с гръб към нея:

— Голям риск пое с мене. Всякакъв можеше да се окажа. Ето, и братовчедка ти е очаквала нещо такова, и приятелят ти, журналистът, също. А и това писмо можеше да не донесе такива добри вести. Ти наистина рискува.

Лорел пресилено се усмихна, но гласът й прозвуча бодро:

— Е, в крайна сметка спечелих, нали? Сега съм омъжена за наследник на железници.

— Защо го направи, Лорел? — попита я Сет, все още без да се обръща.

Тя не можа да отговори. Сърцето й биеше така силно, че едва можеше да диша, камо ли да изрече думите… подходящите думи — истината. По очите на Сет, по напрегнатите му мускули, по изражението на лицето му тя разбираше, че нещо не е наред. Всичко между тях бе някак променено, той я беше откъснал от себе си. А тя искаше да се пресегне, да му помогне… Не искаше да го загуби. Но не можа дори да проговори.

Светлината на късния следобед се процеждаше през прозорците, смекчена от филтъра на дивата растителност в градината отвън. Сет гледаше през прозореца, неподвижен като силует. Гласът му беше тих, но уверен и учудващо безизразен.

— Не е тайна, че и двамата не сключихме този брак по обичайните причини. Що се отнася до мен… По дяволите, всичко беше само игра. Никога не съм смятал това да трае повече от няколко месеца. И съм убеден, че си се досещала.

Сърцето на Лорел заби така болезнено, че чак гърлото й се сви. Тя здраво стисна облегалката на канапето и понечи да каже нещо, но не можа.

— Все си казвах, че знаеш в какво се забъркваш — продължи Сет. И точно затова те харесвах — защото беше разумна жена и винаги държеше очите си отворени. Но всъщност не знаеше какво те очаква. Не би и могла да знаеш. Сега трябва да ти го кажа, а ми е много трудно, защото… — Най-сетне той се обърна и я погледна. — Вече не е игра, Лорел. Не знам как и кога стана така — може би нещо ми го подсказваше още от самото начало — но вече нямам желанието след няколко месеца да избягам. Вече не се преструвам, че съм женен за теб. И искам да бъдеш моя завинаги.

Краката на Лорел се подкосиха от облекчение, а очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Сет! — промълви тя, олюля се и понечи да пристъпи към него.

Но той рязко поклати глава и каза:

— Постой. Изслушай ме само. Защото ще ти се прииска никога да не си чула това, което сега ще ти кажа, а то ще промени всичко между нас. И все пак трябва да ти го кажа.

Той отново се загледа през прозореца. Думите му се лееха монотонно:

— Разказах ти някои неща за човека, който ме е намерил по пътя, след като родителите ми са загинали, и който ме отгледа. Но не ти казах най-важното. Не ти казах защо дойдох тук.

— Казах ти, че той почина преди няколко месеца. И тъкмо той ме изпрати тук. Той е бил приятел на баща ти, Лорел. Може да се каже, най-добрият му приятел. Служили са заедно през войната.

Сет дочу как тя леко възкликна от изненада, но не се обърна.

— Към края на войната, когато, предполагам, и двамата са знаели, че вече е загубена, те попаднали на влака, в който превозвали държавните заплати. Накратко, двамата избягали със златото, което възлизало на стотици хиляди долари. По стечение на обстоятелствата обаче двамата се разделили и златото останало у баща ти. Той го заровил в Чайнатри, но починал, преди да може да се върне за него. Очевидно е смятал, че и Полковника е мъртъв, защото така и не се опитал да му съобщи къде точно се намира златото. Подгонен, Полковника отишъл на Запад и така и не успял да се върне тук, за да го потърси. Така че, когато умираше, изпрати мен.

Той спря, но пак не се обърна. На Лорел й се виеше свят. Дишаше неравномерно, но не усещаше нищо. Пръстите й се бяха вкопчили в Дамаската на канапето. Тя едва пророни:

— Не, грешиш. Баща ми… беше герой от войната. Той не е бил крадец. Не е могъл… да направи това, което казваш.

Тогава Сет се обърна. Залязващото слънце контрастно осветяваше чертите на лицето му. Изглеждаше безкрайно уморен.

— И аз не вярвах много-много на тази история, докато не дойдох тук. Но после видях, че всичко съвпада. Когато чух за предсмъртното писмо на баща ти, разбрах, че Полковника през цялото време е бил прав — златото наистина е било заровено в Чайнатри. И ти беше единственият начин да се добера до него.

— Значи се ожени за мен заради парите ми?! — извиси се гласът й. Тя беше на границата на истерията и притисна устните си с пръст, сякаш за да я възпре.

Сет спокойно потвърди:

— Да, това очевидно беше една добра сделка.

Лорел разтърси глава и се завъртя така бясно, че роклята се оплете в краката й.

— Не! Ти грешиш! Баща ми не е бил крадец! Този… този твой полковник… Ти лъжеш! Няма никакво злато! Ако имаше, смяташ ли, че през всичките тия години щяхме да живеем така полугладни, с износени дрехи, и да броим всяко петаче?! — Гласът й изведнъж секна, но тя стисна зъби и продължи: — Той нямаше да ни остави да живеем така. Ако наистина имаше злато, щеше да ни каже!

— Но той ви е казал — настоя Сет. — В онова предсмъртно писмо до майка ти. Там той й казва къде е заровено златото! Под пейката, където са се целунали за пръв път, помниш ли? Ако тя бе последвала указанията, когато са копаели гроба му, е щяла да открие златото и всичко щеше да бъде съвсем различно.

Не! Всичко у Лорел отново и отново крещеше гази дума, докато тя вече не беше в състояние да чува нищо друго. Не, не, не, не…

— Лъжеш, Сет Тейт! — изфуча тя. — Лъгал е и този, полковникът, за когото непрекъснато ми говориш! Трябва да е лъгал, трябва. Това не може да е истина.

— Аз те попитах за него още първия път, когато те срещнах. Той беше причината да дойда в Чарлстън, той познаваше баща ти. — Каза го толкова тихо и спокойно, че дори немислимото звучеше реално.

— Моят баща никога не би се свързал с крадец… С един престъпник. Никога! — Но гласът й прозвуча по-скоро като съкрушен хленч, отколкото като страстен протест, какъвто искаше да изрази.

— Така е било, Лорел. Вярно е. Те са взели златото, баща ти го е заровил в Чайнатри…

— В никакъв случай! — Тя запуши с ръце ушите си. — Няма да слушам повече всичките тия цинизми!

— Твоят баща, Огъстъс Синклер, е заровил златото в Чайнатри — спокойно повтори Сет. — И това е самата истина. Сигурен съм, Лорел, а и ти трябва да ми повярваш.

За момент тя почти повярва. Как можеше да не повярва, щом той е толкова сигурен? Отпусна ръцете си и впи очи в него.

Но ненадейно у нея отново избухна гневът.

— И ти щеше да го откраднеш?! — викна тя. — Златото, което казваш, че баща ми е взел. Значи си дошъл тук за златото, само заради него?!…

— Първоначално, да — призна той. — Но после, след като се… Вече исках да го намеря заради теб. Ето какво правех в Чайнатри — търсех мястото…

— Значи си се оженил за мен, защото си искал да намериш златото? — Гласът й бе неравен и дрезгав. От вълнение гърлото й пресъхна. — Оженил си се само защото някакъв си престъпник ти е наговорил какви ли не лъжи за баща ми!

Тя стисна юмруци, очите й засвяткаха като късчета лед, лицето й пребледня, а гласът й стана слаб и немощен.

— Махай се от очите ми, лъжец такъв, ти, кучи…

— Аз никога не съм те лъгал.

— Но си ме използвал!

— Точно както и ти мене.

— А аз ти вярвах — промълви тя пресипнало и още по-силно притисна юмруци към тялото си. — Имах ти доверие, мислех, че ти… Та ти беше мой съпруг, независимо от това как започна всичко, и аз…

Той пристъпи крачка напред, с лице, сгърчено от болка:

— Лорел…

— Не! — Тя вдигна ръка, за да го спре. Очите й диво горяха. — Не, не се доближавай до мен! Не искам никога повече да виждам лицето ти! И няма да слушам всичките тия лъжи! Просто се махай!

— Не и преди да ме изслушаш. Не, преди да съм ти разказал всичко докрай.

— Значи има и още?! — Гласът й вече звучеше истерично и тя дори не се опитваше да го контролира. — Въобразяваш си, че още ще те слушам?! Няма, чуваш ли ме? Не съм длъжна и няма да го направя! Искам само да се махнеш оттук. Просто си иди!

Тя повдигна полите си и се втурна нагоре по стълбите. И още преди Сет да успее да стигне до първото стъпало, вратата на спалнята се захлопна с трясък и той чу как ключът се превъртя в ключалката.

 

 

Бюрото на „Газет“ в Чарлстън се намираше на Броуд стрийт в тясна стара сграда, която несъмнено беше виждала и по-добри дни. През лятото вътре беше горещо, а през зимата — студено и ставаше течение. Когато прозорците бяха отворени, както в момента, за да влезе влажният летен полъх, уличният шум се разнасяше из редакцията, задръстена от цели редици бюра. Но репортерите и редакторите бяха глухи за ритъма на живота, който течеше долу на улицата. Залата си имаше свой собствен шумен живец — гръмкото пулсиране на пресите от долния етаж, виковете „Да се препише!“ и „Печатар!“ откъм тясната кабинка, в която беше офисът на главния редактор, подвикванията на репортерите, докато пишеха и редактираха материалите си за последното издание…

Питър Бартън никога не бе очаквал, че ще стане журналист, родителите му също. Баща му Лукиас се беше надявал, че единственият му син ще навлезе в семейния бизнес и ще стане съдружник в „Бартън и Сие, памучни комисионери“. Но когато се роди синът му, съвсем скоро след обстрела на форт Съмтър, Лукиас не можеше и да знае, че войната ще промени живота на почти всички хора и че с капитулацията на Робърт И. Лий повечето от предначертаните планове никога нямаше да се сбъднат.

Лукиас замина да се сражава на страната на Конфедерацията и през 1865 година, без един крак, но щастлив, че все още е жив, се завърна в един град, който беше в окаяно състояние. В Чарлстън цареше пълен безпорядък — посевите бяха опожарени от янките, от разни дезертьори или от отстъпващите войски на Юга, а посредническият бизнес с памук никога не можа да се възстанови. И Лукиас се сметна за късметлия, когато успя да си намери работа като писар в една експедиторска фирма.

Бартънови, както и Синклерови, понасяха промяната в общественото си положение достойно и смело като всички останали знатни фамилии в Чарлстън — не се оплакваха, а се оправяха, както можеха.

Родителите на Питър успяха да му осигурят една година в университета и когато се върна в Чарлстън, той бе твърдо решен да работи усилено, да спести пари и да отиде на Запад, за да търси приключения и да спечели богатство. Имаше живо въображение, беше склонен към мечтателство и притежаваше толкова енергия, че просто не знаеше как да я оползотвори.

Във вестникарския бранш попадна, защото там лесно се намираше работа. На журналистите им плащаха малко, изискваха от тях да работят извънредно и работата беше много изтощителна, но на Питър тя му допадна, като медът на мечката. След войната в Чарлстън вестникарството процъфтяваше — за читателския интерес се бореха девет вестника. „Газет“ не беше толкова влиятелен, колкото „Новинар“ и „Куриер“ с прочутите им редактори и с поредиците от велики литературни творби на писатели от величината на Томас Харди и Марк Твен, но пък беше жизнен вестник и не се боеше да поема рискове.

Питър точно затова го харесваше. Пък и самият той беше добър и го съзнаваше. Трябваше му само някакво голямо, зрелищно събитие, за да стане известен. Може би затова така се запали по историята на Сет Тейт — ако изобщо имаше такава. Петте години като журналист бяха изострили инстинктите му и сега цялата му репортерска интуиция му подсказваше, че около Сет Тейт има нещо повече от едно изгубено семейство в Савана. Той седеше на бюрото си, отново и отново прелистваше досието, което беше съставил за Сет Тейт, и мислено оспорваше възраженията на Каролайн срещу неговото разследване. Ако успееше да излезе с голям материал за Тейт, щеше да разреши едновременно два проблема — щеше веднъж завинаги да се отърве от този човек и да спаси Лорел от разочарования, и може би дотолкова да впечатли Каролайн, че тя най-после да види какъв човек е Питър и да разбере, че той чудесно ще може да се грижи за нея.

— Ей, Бартън — извика някой от другия край на стаята. — Току-що се получи телеграма за теб, някъде от Уайоминг. Отнася се за някой си Пийч Брейди.

 

 

Приседнала на ръба на леглото, притиснала здраво ръце към кръста си, като да облекчи някаква болка, Лорел силно стискаше устни, за да не позволи на ужасните, разтърсващи, мъчителни стонове да се изтръгнат от нея. Каква глупачка беше! Мислеше се за толкова умна, мислеше, че държи всичко в ръцете си… а той през цялото време й се е надсмивал. Беше й казал, че иска почтеност, корени, дом… А през цялото време е преследвал само златото, без дори да е сигурен, че то съществува. Но никога не бе изпитвал чувства. Беше се оженил за нея само защото му е било изгодно.

А тя беше една глупачка — по най-глупавия начин се беше влюбила в него. И точно това беше най-обидното, най-унизителното. Беше го обикнала, а той й бе отвърнал с предателство, като всички други мъже, които бе познавала… Както се оказа, дори и като баща й. А баща й беше човек на честта, на принципите, мъж, който се интересуваше единствено от близките си, от дома си, от семейния си живот. И който би направил всичко, за да ги защити?

Малкото гласче хитро нашепваше, като съскащо змийче в тревата. Тя се опита да го заглуши в съзнанието си, но колкото повече се стараеше, толкова по-ясно го чуваше. Последната му мисъл е била за благосъстоянието на семейството му. Прощалното му писмо…

Писмото, заради което Сет се ожени за нея. Молбата към майка й да го погребе на точно определено място, настояването му да не присъства никой, освен семейството… Думи на един умиращ човек, помисли си тя, един човек, умиращ в страдание, който не е разбирал какво говори. Не, той не пишеше за златото. Не!

Но ако… ако все пак беше истина? Ако баща й и Полковника наистина бяха откраднали това злато? Ако той го беше заровил, и сега, след толкова години, този завет на малодушие и измама се завръщаше, за да унищожи живота й?

Може би там лежаха зарити стотици хиляди долари. Тя си спомни за всичките години на страдание, недоимък и отчаяни опити да свържат двата края — парите са били там, нейните пари, а тя дори не е и подозирала. А Сет, на когото така наивно се беше доверила, на когото вече бе повярвала, че я обича, така както го обичаше и тя — той е знаел, че златото е там, и не само го бе запазил в тайна, но е смятал и да го открадне.

Тя се вкопчи в таблата на леглото, резбованата му украса се впи в дланите й, и здраво стисна зъби, за да не изкрещи. Искаше й се да хвърля, да чупи, да разкъсва, да унищожава, така както бе унищожен животът й през последните няколко минути. Защо й беше казал точно сега? Сега, когато всичко можеше да бъде така прекрасно, когато трябваше да празнуват, да сложат началото на новия си живот заедно?

Да, това лесно можеше да се разбере. Той просто вече нямаше нужда от нея. Имаше си семейство в Савана, железопътни акции и тя вече не му трябваше. Беше останал дотогава, докато тя, макар и неволно, му бе помагала да открие златото. Но той не го беше намерил. Лорел искаше да повярва, че то не съществува, но дори когато мислено се убеждаваше в това, дълбоко в себе си знаеше: Сет Тейт може и да е лъжец, крадец, негодник, който я беше използвал и се бе подиграл с всички тях, но не е глупак. Той беше убеден, че в Чайнатри има злато, и беше сигурен, че в писмото на Огъстъс се посочва къде е то.

Тя втренчено гледаше пред себе си, погледът й беше замъглен от болка и гняв, но внезапно се фокусира върху рамката на отсрещната стена. Тя напрегнато се взря в нея и бавно се изправи.

Златото било заровено под пейката, където родителите й се целунали за първи път. Но тази пейка отдавна я нямаше и никой не можеше да каже къде е била. Всички знаци си бяха отишли заедно с нея, бяха изгорени, изгнили или обрасли. От някогашното имение Чайнатри не беше останало нищо… освен спомените. А майката на Лорел бе изляла тия спомени в картината си.

На вратата леко се почука. Чу се гласът на Сет.

— Лорел…

Без да му обръща внимание, тя се приближи до картината.

Дръжката на вратата се размърда.

— Ще си отида, ако искаш. Но не преди да ти кажа каквото имам да казвам. Отвори.

Тя свали картината от стената. Майка й не само бе съхранила спомена за пейката, където съпругът й я бе целунал за пръв път — тя се виждаше ясно сред стотиците други дребни детайли на картината, защото над нея бе изобразен Купидон. Беше уважила и последното желание на мъжа си по единствения възможен за нея начин — точно до пейката бе нарисуван един зловещ детайл, който щеше да потресе обикновения наблюдател, ако можеше да го разпознае. Но в картината имаше толкова много детайли, без каквато и да било пропорция и перспектива, че изобщо не беше възможно да се отличат. Лорел беше гледала картината хиляди пъти, но никога не бе забелязала точно тази подробност. Беше един малък черен надгробен камък, забит в тревата, а името на баща й бе изписано на него с толкова ситни буквички, че едва се четеше. Онова, което не бе могла да направи за Огъстъс в действителност, майка й бе сторила в картината си, а отдавна забравената пейка бе запазена във времето.

И Лорел вече знаеше къде е заровено златото. Точно през това място тя беше минавала стотици пъти.

 

 

Софи беше в трапезарията и надзираваше слагането на масата за вечеря, когато дочу крясъците от другия край на къщата. За нейна голяма изненада това бе гласът на Лорел и макар че през дебелите кипарисови стени не можеше да чуе целия спор, от време на време долавяше отделни думи. А сега безпогрешно разпозна виковете на Сет, който тропаше на вратата на спалнята.

Тя се опита да уталожи страховете си, като си каза, че това е само едно спречкване между влюбени, едно дребно недоразумение между младоженците за наранени чувства или за някоя криво разбрана дума, или дори за това колко пари е похарчила Лорел за новата си шапка. Разбира се, Лорел отдавна не си беше купувала шапка, пък и всичко това приличаше по-скоро на обстрелването на Чарлстън, отколкото на свада между влюбени. Софи решително отпрати готвачката обратно в кухнята, но когато стигна до стълбата, застина. Чу, че вратата на спалнята се отвори и се отдръпна. Но едва бе достигнала до средата на коридора и Лорел се спусна по стъпалата със зачервени бузи и искрящи като въглени очи.

— Лорел, скъпа, мога ли… — Но Софи още не беше довършила, когато Лорел профуча покрай нея и продължи към конюшнята.

— Лорел! Лорел! — викна по нея Софи. — Какво има? За Бога, къде си тръгнала? Какво си решила да правиш?

— Отивам до Чайнатри — извика Лорел, без да се обръща. — Просто ме оставете на мира!

— До Чайнатри ли?! — Софи успя да стигне до задната врата и крещеше през двора: — На кон? Но ти нямаш дори шапка! Да не си полудяла?! Лорел, вече почти се стъмва. Веднага се връщай тука! Не си вечеряла! Не можеш…

Лорел вече бе потънала в конюшнята, а Софи, останала без дъх, се облегна на оградата. Когато чу стъпките на Сет, тя с облекчение се обърна към него и го хвана за ръката.

— Мистър Тейт, слава богу, че сте тук! Трябва да я спрете. Решила е да отиде до Чайнатри, а дори не е сложила шапка!

Сет се опита да продължи, но тя умолително го стисна за ръката още по-здраво.

— За каквото и да сте се скарали, всичко може да се оправи, но в никакъв случай не бива да я пускате да тръгне…

— Няма да я пусна — мрачно отвърна Сет и се измъкна от нея.

Едва бе отпуснала ръце, когато дочу тропот на конски копита и Лорел профуча надолу по алеята, яхнала кобилата си настрани, с коси, развени от вятъра.

— О, Небеса! — изохка Софи и сложи ръка на гърдите си. — Вижте я! Погледнете я само! Какво ще кажат хората?

— Боя се — остро отговори Сет, — че преди да приключи, всичко, ще има за много неща да говорят.

И той тръгна към конюшнята.

 

 

Отначало Едгар Касиди не можа да реши какво да предприеме. Първият му порив бе да последва жената и Брейди, които бясно препуснаха покрай него, но каретата му не можеше да се мери по бързина с техните коне. Той се довери на инстинктите си и вместо това почука на вратата на семейство Синклер. Мис Софи щеше да му каже всичко, което го интересуваше, без дори да я пита.

За негово учудване, отвори самата Софи.

— Лорел, слава… — Но като видя пред себе си Едгар Касиди, тя политна назад, а той побърза да я подкрепи. Косата на Софи се беше измъкнала от кока, който обикновено носеше, и кичурите непослушно падаха над очите й. Лицето й гореше, очите й блестяха като насълзени.

— Мис Софи, да не би нещо да не е наред? — Касиди усети светкавичния гъдел на триумфа. Нещо ставаше, нещо важно, и то най-вероятно беше в негова полза. — Надявам се, че не съм дошъл в неподходящо време. Изчаках, докато се уверих, че племенницата ви не си е вкъщи…

— Моля? О-о, не, тоест, искам да кажа, да! — Тя разсеяно го погледна. — Може би, мистър Касиди, времето наистина не е подходящо. Племенницата ми и мъжът й току-що имаха ужасна разправия и тя избяга, а пък вече се стъмва. А освен това и двамата не са вечеряли!

Касиди още по-здраво я прихвана и я поведе към салона. Никак не му се щеше да го отпратят тъкмо сега.

— Е, навярно нещата не са чак толкова сериозни, че така да се безпокоите. Може би чаша вода ще ви помогне?

Софи тежко се отпусна на протрития плюшен диван и започна да кърши ръце.

— Казах й, казах й да не отива. Но никога досега не съм я виждала в такова състояние. И представете си, каза, че отива в Чайнатри!

Касиди любезно се усмихна.

— В Чайнатри ли? Боя се, че не…

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Старата плантация. Вече нищо не е останало от нея. Пък е и доста далече оттук, а вече се стъмва!

— Искате ли да взема каретата си и да я последвам? — предложи той.

Софи пак го погледна, очите й се напълниха със сълзи.

— Наистина сте много любезен. Но не… — Тя попи очи с кърпичката, която бе смачкала в шепата си. — Мистър Тейт тръгна след нея, но те и двамата бяха така… Ох, не мога да ви опиша. Бяха толкова разгневен и! Всичко беше толкова страшно, че просто не ми идва наум какво може да се е случило, за да ги предизвика така!

Без да иска разрешение, Едгар Касиди отиде до барчето и наля на Софи малка чашка шери. Тя я пое с трепереща ръка и я изпи на един дъх.

— Мис Синклер, наистина много съжалявам, че ви виждам така разстроена. Няма да говорим по работа днес, но настоявам да остана с вас, докато се почувствате по-добре.

Тя едва успя да вдигне ръка в знак на протест.

— Не, наистина държа на това. — Той седна срещу нея и настоятелно се усмихна.

— Много сте мил, наистина. — Тя преглътна сълзите си. — Нашият дом винаги е бил много спокоен. Но сега… Лорел почти бе изпаднала в истерия. Чух я да крещи за някакво злато, че това били лъжи… — Тя вдигна очи към Касиди и склони глава като мъничко охранено пиленце. — Защо ще крещи за някакво си злато? И после слезе долу, дори не беше подходящо облечена за езда, а после дойде и мистър Тейт. Изглеждаше като самия дявол…

Касиди продължи да се усмихва, но очите му застинаха и той трескаво започна да премисля.

— Да язди през целия град по домашна роба, гологлава, а мъжът й да я преследва! — тюхкаше се Софи. — Че тя се държи по-зле и от простолюдието! Хора като нас не могат да си позволят такова поведение, мистър Касиди, надявам се, че ме разбирате…

На входната врата се почука — за трети път този ден.

Едгар бързо се изправи.

— Разрешете аз да отида, мис Синклер. Не сте в състояние да поемете върху себе си повече грижи — каза той и прекоси салона. Но преди да стигне до вратата, Каролайн вече беше отворила и гледаше уплашено.

— Питър… Инспектор Хендерсън, какво…

Мъжете нахлуха в помещението и кимнаха извинително на Софи, която бе отпуснала изнемощяло глава върху облегалката на дивана.

— Мис Софи — каза началникът на полицията официално, — съжаляваме, че нахлухме така, но трябва незабавно да говорим със Сет Тейт. Вкъщи ли е той?

Не, не е — едва промълви Софи. — Двамата с Лорел току-що тръгнаха за Чайнатри.

По лицето на Питър се изписа тревога.

— Тръгнала е за Чайнатри сама със Сет Тейт?! — Той стрелна с поглед полицейския началник.

Софи се окопити и предизвикателно погледна към Питър. Дори когато критикуваше членовете на семейството, тя не позволяваше никой друг да го прави в нейно присъствие — факт, който Питър трябваше много добре да знае.

— Те са женени в края на краищата — ледено каза тя. — Пък и не бих казала, че е твоя работа. За какво искате да говорите с мистър Тейт, инспектор Хендерсън? — попита тя. — Мога и аз да му предам.

Хендерсън изглеждаше притеснен и изпълнен със съжаление:

— Боя се, че няма да можете, мис Софи. Въпросът е личен.

Той се извърна към Каролайн и се поклони.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме, госпожице. Мис Софи… Ние ще отидем до Чайнатри и ще се опитаме да уредим въпроса.

— И ще доведем Лорел обратно — мрачно допълни Питър, — здрава и читава.

Каролайн докосна ръката на Питър и каза, завладяна от напрежението в гласа му:

Това ме плаши. Какво става? Моля ви, кажете ми…

— Съвсем скоро ще научиш, Каро — спокойно отвърна Питър. — А дотогава…

В този момент Касиди изникна от сумрака на стаята, където внимателно бе слушал досега.

— Мистър Касиди! — възкликна Софи. — Почти бях забравила за вас! — И припомняйки си доброто възпитание, добави: — Познавате ли се с тези господа?

— Само съм чувал за тях — отвърна Касиди, търсейки нещо в джоба си.

— Да ви се представя. Аз съм Едгар Касиди от агенция „Пинкертън“, Ню Йорк. — Той подаде служебната си карта на полицейския началник. — Мисля, че мога да ви окажа помощ по случая и бих искал да ми позволите да ви придружа до Чайнатри.

— Случай? „Пинкертън“? Но нали… нали бяхте… — Софи се помъчи да се изправи, но безпомощно падна назад. — Каролайн… — прошепна тя. — Донеси ми солите. Веднага… Струва ми се, че ще припадна.

Каролайн бе застинала на мястото си и местеше очи от майка си към Питър, изплашена, както никога в живота си.

— Моля те, Питър, кажи ми…

Той неохотно отмести ръката й от своята и преди да я пусне, я стисна успокоително.

— Направи това, за което те помоли майка ти, Каро, и не задавай повече въпроси, не сега. Трябва да тръгваме. — После погледна към началника на полицията и тихо добави: — И Господ да ни е на помощ на всичките. Съвсем скоро и двете ще разберете какво става.