Лий Бристъл
Наследницата Лорел (17)

Седемнадесета глава

Лорел се добра до града чак късно следобед. Навсякъде цареше разруха и трагедия — къщи със срутени покриви, изровени и изпотрошени тротоари… Цели семейства лагеруваха на открито, опитвайки се да покрият с юргани и одеяла малкото вещи, които бяха успели да спасят. Всичко бе потънало в шум, бъркотия и униние, които несъмнено щяха да бъдат последвани от болести, епидемии и смърт. Като някакъв откъс от Библията, размишляваше Лорел, вцепенена от ужас, докато кобилата внимателно си проправяше път през разрушенията. Припомни си всички напасти, сполетели Чарлстън първо войната, после ураганът през 85-та, а сега това…

На два пъти спира да търси вода за кобилата и за себе си. Във втората къща, където се спря, някакъв старец настоя да приеме и нещо за ядене — парченце царевичен хляб или късче шунка. Когато тя отклони предложението му, той й каза:

— В такова време всичко мое е и на съседа ми. Само така ще можем да преживеем всичко това.

Тя лакомо изгълта храната — през последните двадесет и четири часа не беше слагала хапка в устата си. Той й се усмихна и й каза да не бърза толкова — онова, което търси, или все още съществува, или вече го няма, а припряността няма да й донесе нищо.

Когато го попита дали е чувал нещо за състоянието на къщите отвъд Броуд и Мийтинг стрийт, старецът само поклати глава.

— Нищо не знам. Вестите сега пътуват бавно. Дочух само, че навсякъде е зле. Всички ще нощуваме навън — това е най-сигурното място, ако започне нов трус.

— Моля се всичко вече да е свършило — пламенно каза тя. — Трябва да е свършило…

— Един Господ знае… Но каквото и да стане, ще оживеем. Чарлстън винаги оцелява, госпожо, знаете това.

Лорел кимна, яхна уморената кобила и се насочи към Мийтинг стрийт.

Прав беше старецът — Чарлстън винаги успяваше да надживее бедствията, но на каква цена? Какво ли беше станало с хората, които тя обичаше, които се нуждаеха от нея? А и Сет… Имаше толкова много неща, които не му беше казала, а трябваше да му каже. И толкова неща се бяха случили, откакто вчера се събуди в прегръдките му — когато си помисли, че най-лошото вече е отминало, пак се случиха други, още по-страшни събития. Дори когато го отвеждаха, дори когато Касиди бе опрял револвера в гърба й, за да я принуди да копае за златото, донесло само мъка и злощастия още от момента, в който са го откраднали — дори и тогава тя все още се надяваше, че пак ще види Сет. А сега…

Колкото по-навътре навлизаше в града, толкова по-очевидни и ужасяващи бяха разрушенията. Гъсто застроените къщи се бяха срутили една върху друга, дувари и комини лежаха свлечени на земята и задръстваха улицата и на Лорел й се налагаше да заобикаля през дворове и алеи, често обърквайки пътя си и губейки скъпоценно време, докато отново открие позната улица, която да я отведе у дома. Улиците тук-таме бяха запречени от паднали църковни камбанарии. Под късното следобедно слънце изпочупените цветни стъкла блещукаха в праха като скъпоценни камъни. Огромна разцепена камбана се търкаляше сред развалините, до нея лежеше счупен кръст.

Нататък по улицата Ирландската палата все още си стоеше, но мраморната й галерия беше разрушена. За Лорел тази сграда, съвършена в своя замисъл като гръцки храм, беше символ на това, което Чарлстън винаги е бил, и отблясъците на слънчевите лъчи по колоните й вдъхваха надеждата, че ще намери дома си и че близките й ще са живи и здрави. Църквата „Св. Михаил“ също бе останала непокътната и това отново приповдигна настроението й. Старецът наистина беше прав — Чарлстън бе успял да оцелее, Чарлстън щеше да пребъде.

След още една пряка, на ъгъла на Броуд и Мийтинг стрийт, тя слезе от кобилата и я поведе през тълпата. Улиците бяха препълнени: полицаи, пожарникари, чиновници, някаква дружинка за гражданска отбрана, и всички крещяха и издаваха заповеди. Кметството и сградата на съда не изглеждаха много пострадали.

Цяла разтреперана, тя забърза към Централния участък, където бяха полицейският отдел и затворът — точно на ъгъла на Мийтинг и Броуд стрийт. Там трябваше да е отведен Сет, ако изобщо бяха стигнали дотук. Не знаеше дали да се надява да е стигнал дотук здрав и читав, или да се моли да е успял да избяга. Но щом видя в какво състояние беше сградата, я побиха студени тръпки от ужас и вече знаеше какво би предпочела. Огромните гранитни блокове се търкаляха навред и в стените зееха огромни дупки, сякаш я бяха обстрелвали с топове. Прозорците бяха изпотрошени, покривът висеше…

— Мили боже! — прошепна тя. — Сет… — Дали тук някой беше оживял? Имаше ли оцелели? Тя скочи от седлото и се запъти към участъка.

Дежурният полицай се подаде отвътре и я спря.

— Съжалявам, госпожо, но достъпът е забранен. Не можете да влезете.

— Но моят… Съпругът ми е в затвора. — Погледът й отчаяно се плъзна покрай него. — Непременно трябва да го видя.

Часовият поклати глава.

— Няма да го откриете вътре, госпожо. Затворът е евакуиран.

— Евакуирани? — Надеждата проблесна изведнъж. — Значи хората, които бяха вътре, са добре? И къде ги отведоха?

Той я погледна тъжно и добронамерено. Целият беше изпоцапан, очите му гледаха уморено, посивялата му коса се беше сплъстила. Миришеше на пот и пушек, а униформата му беше раздърпана и мръсна. Но той не бе забравил дълга си, все още беше служител на народа.

— Трябва да ви кажа, госпожо, че някои от затворниците загинаха. Все пак повечето са успели да се спасят.

Лорел усети как пребледнява.

— Имате ли представа… кои са оцелелите?

— Не, госпожо… Не знаем това. Все още не. Но съм сигурен, че ако дойдете пак след един-два дни…

Краката й изведнъж се подкосиха и тя се свлече на пода. Офицерът веднага се приближи и я улови за ръката.

— Добре ли сте, госпожо? Да не ви призля? Може би трябва да поседнете?

— Не, не — промълви тя.

Облегна се за малко на ръката му, после се стегна и се изправи.

— Благодаря ви, чувствам се добре. — И пое дъх. — Къде е началникът ви? Може ли да го видя?

— Той ръководи спасителния отряд, госпожо. Не съм го виждал от снощи.

— Значи е добре?

— Да, госпожо, макар че дочух, че се е отървал на косъм… — Той замълча, явно припомняйки си подробностите, после се прокашля. — Сигурна ли сте, че не искате чаша вода, госпожо? Изглеждате много бледа.

— Не, благодаря, добре съм. — Лорел още веднъж пое дълбоко дъх и се приближи към кобилата. — Трябва да си ида у дома. — Тя стисна устни ожесточено, опитвайки се да събере сили. — Ако е останало нещо от него. Чухте ли нещо за положението на улица „Ламбол“?

— Не, госпожо, не съм. Но по Броуд стрийт едва ли ще можете да минете натам.

Тя хвана поводите. Улиците бяха прекалено задръстени с отломки, за да може да язди и през останалата част от пътя щеше да се наложи да води животното.

— Защо? Какво се е случило там?

— При земетресението от корниза на сградата на печатницата са паднали гранитни блокове, счупили са тръбите и цялата улица е наводнена. Сутринта започнаха да разчистват.

— Благодаря, че ме предупредихте — рече тя смаяно и тръгна, подръпвайки поводите.

Зави по Ладсън стрийт, като след всяка пресечка краката й все повече натежаваха и сърцето й се свиваше. Всички околни дворове бяха съсипани, железните огради и врати висяха изкривени, комините бяха разрушени. Минаваше покрай хора, които безнадеждно гледаха към домовете си, покрай плачещи жени и объркани старци…

И все по-бавно влачеше крака от страх какво ще завари. Сет! Той вероятно бе мъртъв, навярно бе загинал при земетресението. И Софи, и Каролайн, може би и те са мъртви. Как щеше да го преживее, ако ги изгуби всичките? Нямаше да може да го понесе!

Спря на пресечката и въздъхна с облекчение. Къщата си стоеше на мястото. Комините ги нямаше, прозорците бяха изпотрошени, алеята бе хлътнала… Отстрани изглеждаше, като че ли я е блъснала някаква гигантска ръка, но все пак си беше още там. Тя пусна поводите на кобилата и се затича към нея.

Точно когато отваряше градинската порта, откъм другия край на улицата се появи съседът.

Не влизайте вътре, мис Лорел! — провикна се той.

Може да е опасно. От пожарната казаха да не се влиза в къщата, докато някой от тях не дойде да провери.

— А леля Софи? А Каролайн?

— Те са добре, но се притесниха за вас до смърт. Всички са долу, на Батареята.

— На Батареята ли? — Сърцето й лудо заби. Живи бяха!

— Там са палатките за временно убежище. Ще ги намерите там.

— Сигурно са обезумели от тревога — бързо каза Лорел. И щом си представи колко са ужасени, сами и безпомощни, тя почувства нов прилив на сили. — Веднага трябва да ги намеря.

— Мис Лорел, не е необходимо да водите кобилата с вас. Част от конюшните ни се запазиха, ще я вкараме при нашите животни.

Лорел му подаде поводите, вдигна поли и хукна към Батареята, като дори забрави да му поблагодари.

Не е възможно, помисли си тя, когато най-сетне стигна. Приличаше, на цирк или на карнавал, но вместо опияняващо вълнение навред цареше трескава дейност. По протежение на Батареята бе изникнал цял палатков град и стотици, не, хиляди хора се щураха насам-натам.

Някои вършеха нещо, други сякаш търсеха нещо… или някого?

Лорел не знаеше откъде да тръгне. Почти грубо си пробиваше път през тълпата, като се взираше във всяко лице с надеждата да разпознае някого и търсейки най-вече едно лице. И когато на рамото й тежко се стовари нечия ръка, тя се завъртя, изпълнена с очакване.

— Радвам се, че сте жива и здрава, мис Лорел!

— Полковник Боутрайт! — Тя почти се разплака от радост, че вижда познат. — А Каролайн? А леля Софи? А виждали ли сте…

— Те са добре — каза той, — съвсем добре са. Ще ги намерите при кухнята — ей там, онази, голямата бяла палатка със синьото знаме.

— Благодаря ти, Господи! — въздъхна тежко тя. — Слава Богу!

— Разбира се, почти са се побъркали от притеснение за вас — добави той. — Помолиха ме да сформирам спасителна група, но не можехме да претърсваме половин Чарлстън. — За миг той доби угрижен вид, после успя да отхвърли мисълта си и посочи лентата на гърдите си: — Участвам във временните отряди. Поддържаме реда и законността, внимаваме за крадци, помагаме на изгубени деца. Попитайте мъжа си дали не иска да ни помогне — прилича ми на човек, който ще може да се справи с такава задача.

Той очевидно забеляза болката, която я прониза при тия думи, защото веднага започна да се извинява:

— Много съжалявам, мис Лорел! Да не би той…?

Тя отрицателно тръсна глава, преглъщайки слабостта си.

— Аз… просто още не мога да го намеря. Търся го. Има ли списък на загиналите? Боя се, че… — Очите й заблестяха, изпълниха се със сълзи на страх, изтощение, болка, и тя не можеше повече да ги сдържи.

— Мисля, че в кметството съставят такъв списък — меко отвърна той. — Ще имам работа натам и ако чуя нещо, ще ви уведомя. А сега идете в кухнята и хапнете нещо. Ще ви намеря, мис Лорел, а с мистър Тейт всичко ще бъде наред.

Лорел кимна и отмина. Как можеше той да е добре? Как можеше изобщо някой да е добре след всичко, което стана?

Кухнята представляваше огромна палатка с дълга дървена маса на входа. Сред няколкото жени, които разливаха супа на изтощените хора на опашката, беше и Софи Синклер. За момент Лорел я зяпна, без да може да помръдне. Софи беше облечена в една от най-хубавите си рокли. Лорел си спомни, че снощи в църквата имаше служба и по време на земетресението Каролайн и Софи трябва да са били на път към къщи. Роклята бе напрашена и изпоцапана, но това изобщо не тревожеше Софи — тя умело разпределяше храната с малките си пухкави ръчички и намираше какво да каже на всекиго, който застанеше пред нея. Но Лорел се впечатли най-много от това, че Софи бе увила на тюрбан около главата си една памучна кърпа, от тия, дето си ги връзват слугините и работниците по къра. Гледката беше наистина изумителна — нейната крехка, вятърничава леля, застанала пред един голям казан, да обслужва хората. И още по-забележително бе, че дори изглеждаше подмладена!

Софи вдигна очи и забеляза Лорел.

— Слава тебе, Господи! — извика тя. — Слава Богу! Ето, госпожо Боутрайт, вие довършете, аз трябва да видя племенницата си. — Софи заобиколи масата и притисна Лорел в прегръдката си. — Боже Господи, помислихме, че си загинала! Толкова се тревожехме. Когато Питър ни каза, че те е оставил в Чайнатри, направо се страхувахме за живота ти. Опитах се да накарам спасителния отряд да те потърси, но казаха, че имат много работа в града. О, детето ми… — Тя силно я притисна, цялата в сълзи.

— Нищо ми няма. Добре съм… — не пускаше леля си Лорел, сълзите изгаряха очите й. — Толкова се безпокоях за вас…

— Безпокоила си се за мен ли? За мен? — Софи изглеждаше поразена, сълзите й в миг пресъхнаха. — За Бога, детето ми, защо ще се безпокоиш за мен? Ако има някой, който може да се грижи за себе си по време на криза, това със сигурност е Софи Синклер.

Лорел беше прекалено удивена, за да отговори.

— Бог беше с нас снощи — продължи Софи. — Точно излизахме от църквата — отидохме да се помолим за вас със Сет след всичко, което стана, нали знаеш… И точно тогава земята се раздвижи. Бързо се прибрахме обратно в божия дом и се хвърлихме на пода. Ах, мислех си, че ще получа удар — точно там и точно в този момент! Земята се тресеше страхотно, но стените удържаха. Прозорците се изпотрошиха, а полилеят се стовари на пътеката в средата… Никога досега не бях виждала такова нещо. — Софи замислено помълча. Дори и обстрелът при Обсадата, дори и ураганът не може да се сравни с това. Това беше най-голямото премеждие в живота ми — каза тя почти с гордост. — Веднага щом следващите трусове утихнаха, дойдохме направо тук. И цяла нощ будувахме — всичките — добави тя. — А от сутринта започнахме да организираме нещата. Онези, които можаха да си отидат до вкъщи, донесоха храна, посуда, чаршафи…

— Ти ходи ли вкъщи?

Годините на Софи отново проличаха по лицето й.

— Беше ме страх — призна си тя.

— Всичко е наред — увери я Лорел. — Само коминът е паднал и прозорците са изпочупени, но иначе всичко е добре. А къде е Каролайн? Тук ли е?

— Не, тя е в болницата…

— В болницата „Роупър“ ли? Да не е ранена?

— Не в „Роупър“ — обясни Софи. Земетресението нанесе големи поражения на болницата, така че всички пациенти бяха евакуирани. Не, имаме си наша болнична палатка. Каролайн е там и е добре — добави бързо тя. После се усмихна. — Ще се учудиш колко е добре.

Тя млъкна и се заоглежда наоколо.

— Мислех си, че мистър Тейт ще е с теб. Да не се е присъединил към временните отряди? Нали не те е оставил да се разхождаш сама?

Лорел не знаеше дали да чувства облекчение, или страх от факта, че никой не е виждал Сет. Ако е успял да се измъкне от затвора, щеше да е глупаво да стои тук — може би отдавна е избягал. Но, Господи Боже, нека да е някъде тук! — молеше се тя. — Нека го зърна, поне още веднъж…

Тя тежко преглътна и се опита да прикрие страховете си.

— Ами… Не знам къде е той. Разделихме се.

Леля й я потупа по ръката:

— Е, мила, остани засега при мене. Знам, че никак няма да му се ще да се разкарваш сама по улиците в тая бъркотия. А пък мъжете в момента си имат достатъчно работа, за да трябва да се безпокоят за жените си.

Лорел каза:

— Аз… трябва да отида да видя Каролайн. Само да се убедя…

— Мис Софи, елате, моля ви — извика един познат глас. — Някой трябва да ми каже дали тия проклети бисквити са готови, или не.

Лорел и Софи се извърнаха и видяха една рошава червеникаворуса глава да се подава от процепа на палатката.

— Мис Елзи?! — промълви Лорел недоверчиво. Трябваше й малко време, за да познае дамата без обичайния й обилен грим.

— Е, мис Лорел, или трябва по-скоро да кажа, мисис Тейт? — Тя се усмихна широко. — Земетресенията странно сближават хората, нали?

Софи втренчено изгледа племенницата си.

— Познаваш я, така ли?

— Срещали сме се — неясно смотолеви Лорел. — Какво прави тя тук?

— Идвам, мис Елзи. — Софи махна на жената, после пошушна на Лорел: — Тя подари много храна… И почти всичките чаршафи за болницата, а също така заедно с нейните „приятелки“ предложиха да обслужват кухнята. — Тя вдигна ръце в знак на поражение. — Какво друго можехме да направим в този труден момент, освен да се съгласим?

— Мис Софи! — прозвуча гласът, този път по-настойчиво.

— Трябва да отида — каза Софи. — Тия жени в кухнята не различават бакпулвер от брашно. Само аз мога да ги организирам. Хайде, Лорел, тръгвай. Иди да видиш Каро.

По-объркана от всякога, Лорел тръгна да търси болничната палатка. Ако Сет беше ранен, може би щеше да е там.

— Каролайн Синклер? — обърна се Лорел към една уморена сестра, която излизаше от палатката. — Вътре ли е?

— Тя е при д-р Брусар — отвърна сестрата. — Временната му приемна е там, отзад.

Внезапна тревога прониза Лорел и тя забърза към лекарския кабинет. Пристигна точно когато д-р Брусар одобрително потупваше Каролайн по рамото.

— Точно казвах на братовчедка ви, мис Лорел — рече той, — че трябва да си почине малко, но тя отказва.

Когато забеляза Лорел, лицето на Каролайн светна, двете се втурнаха една към друга и бурно се прегърнаха.

Лекарят каза:

— Ще ми се да взема братовчедка ви на работа при мен, мис Лорел. Тя има природни заложби за медицинска сестра.

— Защото знам какво е да си болен — отвърна Каро малко срамежливо и неохотно се отдръпна от прегръдката на Лорел.

— Не е само това — обясни Брусар и погледна джобния си часовник. — Хм, тук съм от снощи, от дванадесет. Мисля да ида да намеря жена си и децата и да седна да се нахраня с тях — ако при мис Софи изобщо е останало нещо.

— Ще се намери — увери го Лорел.

— Тогава ще ви кажа довиждане, скъпи дами… И, мис Каролайн, посядайте от време на време.

— О, не преди да изварим чаршафите — отвърна Каролайн.

Той махна с ръка и комично се намуси.

— Е, сега вие сте шефът.

Лорел отстъпи крачка назад, огледа Каролайн и забеляза под очите й тъмни сенки.

— Мила, толкова уморена изглеждаш. Трябва да поседнеш за малко.

— О, чувствам се добре, дори прекрасно. Пълна съм с енергия, Лорел, а и толкова много работа има. Точно сега трябва да открия някакви големи стари казани — като тия, в които Лейси вареше сапун. Трябва да сгреем вода и да започнем да перем мръсните чаршафи и кърпи. Те трябва да са напълно стерилни, а сестрите… са толкова заети с пациентите, че аз поех доста задължения…

— Толкова се радвам да те видя, Каролайн. Така се притеснявах за теб!

— Е, аз съм добре, но я погледни себе си — май ти имаш нужда от почивка. Яла ли си? Не? Така си и мислех. — Тя улови Лорел за ръката, отмести един чаршаф, който служеше за параван и придърпа братовчедка си навътре. — Влизай тука, ела да те почистя, а после ще изпратим някого да ти донесе нещо за ядене.

Смаяна до покорност, Лорел седна и се остави Каролайн да изтрие лицето и ръцете й с гъбичка.

— А къде е мистър Тейт? — запита Каролайн. — Предполагам, че помага на спасителните отряди?

Лорел шумно преглътна.

— Не знам къде е. Разделихме се в Чайнатри. Оттогава все го търся. Може да е ранен… а може и нещо по-лошо…

По лицето на Каролайн премина сянка на съчувствие, после тя отново се оживи.

— Той не е тук — каза тя. — Имам списък на всички пациенти и той не е сред тях. Но съм сигурна, Лорел, че мистър Тейт е жив и здрав. Предполагам, че е обезумял от тревога за теб и точно в този момент те търси.

Очите на Лорел се изпълниха със сълзи.

— Не знам. О, Каро! Толкова ме е страх!

Каролайн прегърна Лорел и притисна главата й към рамото си.

— Хайде сега, Лорел, не ставай глупава. Мистър Тейт много добре умее да се грижи за себе си и ще се разсърди, ако разбере, че така се притесняваш за него. Знам колко много го обичаш, мила, знам колко си изплашена, но с нищо няма да помогнеш, като се поболееш от грижи. Той те обича и ще дойде при теб веднага щом намери възможност.

Лорел вдигна към Каролайн зачервените си, подути от плач очи.

— Обича ли ме? Наистина ли мислиш така?

— Ами, разбира се, че те обича. Че аз го разбрах още в момента, в който той за пръв път влезе в нашия салон. А и ти също — прекалено голям инат си, за да си го признаеш, но и ти много го обичаш.

— Наистина го обичам — промълви Лорел, — но може би вече е твърде късно да му го кажа.

— Хайде, стига вече! Престани да говориш така, Лорел Синклер Тейт! Няма да разрешиш проблемите си, като си мислиш само най-лошото. Трябва да се надяваме на най-доброто. — Тя се изправи, погледна надолу към Лорел и енергично стисна ръцете й. — И ако няма да се храниш, хващай се на работа — трябва да ми помогнеш да свършим тук някои неща.

— Както кажеш, Каролайн — отвърна Лорел почти хрисимо.

Те се спогледаха и се засмяха.

— Знам, наистина е цяло чудо, нали? — рече Каролайн. — Ето че аз се грижа за теб, а и за всичките тия хора в болницата, и… и за Питър.

— За Питър?! — Лорел беше потресена. Едва сега осъзна, че дори не се беше сетила да попита за Питър. — Добре ли е той?

— Сега вече да. О, Лорел, беше ужасно! Той помагал при евакуирането на болницата и там една греда се срутила връз него. И лежал затрупан, докато успеят да го измъкнат.

— Лошо ли е ранен?

— Докторът казва, че има счупена ръка и няколко пукнати ребра, но щял да се оправи. Но когато го видях на носилката, беше толкова блед… И тогава много неща ми се изясниха, Лорел. Много време трябваше да мине, но най-накрая разбрах кое е важно за мен и кое не е. Ти и мама, и Питър… Е, и мистър Тейт, разбира се, вие сте най-важното за мен в живота. Вие сте моето семейство.

Лорел отново се просълзи, но се опита да се усмихне.

— Ти нямаш нужда от мен, Каро. Винаги съм си мислила, че имаш, но сега виждам, че без мен се оправяш много по-добре. И много се гордея с теб.

Очите на Каролайн светнаха скромно.

— Твоят съпруг, мистър Тейт, веднъж ми каза почти същото. Тогава не проумях думите му, но сега вече напълно го разбирам.

Тя улови ръката на Лорел.

— А сега ще отидеш ли да видиш Питър? Той не ми каза какво е станало вчера в Чайнатри, а и не съм сигурна дали искам да знам — знам само, че не е на себе си от притеснение. Обвиняваше се, задето те е оставил сама там. Моля те, Лорел, отиди — за него това ще е много хубаво.

Те едва се придвижваха — пътеките бяха задръстени от легла и матраци, сложени направо на земята. Като ме всеки болен имаше да каже по нещо на Каролайн и тя се спираше да отвърне на всеки поздрав или молба.

— Здравейте, мис Каролайн.

— Успяхте ли да се свържете с жена ми?

— Моля ви, малко вода…

— Вече ме изписват, мис Каролайн, благодаря ви за всичко…

Питър беше настанен в отделението за леко ранени. Седеше на дюшека си на пода — леглата се пазеха за по-тежките случаи — опрял гръб на стената. По лицето му имаше изпоцапани с мазилка драскотини и рани от обгаряне, а ръката му беше в шина. Изглеждаше блед и изтощен, но щом видя Лорел, очите му светнаха.

— Лорел! — протегна ръка той. — Слава Богу! Не мога да ти кажа… О, Господи, благодаря ти! — Стисна силно ръката, която тя му подаде, и вдигна поглед към Каро. — Ти наистина правиш чудеса!

Каролайн коленичи до него, усмихна му се и приглади косата на челото му с нежност, която не можеше да се сбърка с нищо друго — беше докосване на влюбена жена.

— Знаех си, че най-доброто лекарство за теб ще бъде да я видиш.

— Не, това лекарство вече го получих!

Каролайн се изчерви и стана.

— Трябва да свърша някоя и друга работа. Питър, не се преуморявай! Лорел, оставям го в твои ръце.

Лорел приседна до Питър и двамата я изчакаха да си тръгне.

— Знаменита е, нали?

— Да, наистина. Дори повече, отколкото самата тя може да предположи.

Той я погледна.

— Обичам я, Лорел! И този път мисля, че нещата между нас ще потръгнат.

Лорел се насили да се усмихне.

— Изглежда, си прав, Литър.

Литър сведе очи.

— Лорел — глухо произнесе той, — ще можеш ли някога да ми простиш?

Тя спокойно отговори:

— Може би ще е най-добре да не говорим за вчера. Беше толкова отдавна. Сякаш преди цяла вечност.

Когато тя се опита да отдръпне ръката си, той силно стисна пръстите й.

— Аз имам нужда да поговорим за това. Единственото нещо, което ме плашеше оттогава, беше да не умра, или пък ти да не умреш, преди да успея да ти кажа… че сгреших — каза той, изцяло погълнат от мислите си. — Смятах, че постъпвам правилно. Но сега виждам, че просто съм искал да си отмъстя на Тейт, и то само защото ти, Каро и мис Софи имахте добро мнение за него. Той беше толкова различен, че това някак ме плашеше. Едва снощи разбрах колко съм сгрешил.

Той пак силно стисна пръстите й, за да я накара да го погледне.

Сет Тейт беше един от хората, които ме измъкнаха изпод стената.

Дъхът на Лорел секна и тя притисна длан към устните си, но преди да успее да продума, той продължи:

— На много хора помогна, не само на мен. Полицейският началник Хендерсън каза, че той бил най-хладнокръвният сред доброволците снощи. Хората го слушат, успява да се справи с всичко…

— Но къде е той, Питър? — извика Лорел развълнувана. — Мислех си, че вече е загинал! О, моля те, ако знаеш…

Литър бавно поклати глава. — Снощи те търсеше, беше тръгнал да излиза от града. Не знам какво е станало с него, след като се видяхме. Но каза, помоли ме да ти кажа, ако той не успее… ако аз те видя преди него… Да ти кажа, че те обича.

Лорел тежко въздъхна в шепите си. Той беше жив! По някое време снощи със сигурност е бил жив… и я обичаше. Тя стана и каза:

— Трябва да отида да го потърся, Питър.

— Разбирам те. Бих ти помогнал, ако бях в състояние.

Тя с мъка се усмихна.

— Знам, Питър. Благодаря ти.

И бързо тръгна между леглата.

— Госпожо! Ей, госпожо!

Тя се извърна и с изненада видя полицейския служител, когото срещна сутринта пред участъка. В ръцете си държеше някакви изписани листа и внимателно пристъпваше към нея.

— Нали вие търсехте съпруга си?

— Да, аз — Лорел побърза да го пресрещне. — Научихте ли нещо ново?

Той й каза:

— Сега започнахме да съставяме списък на загиналите и ранените, като сме отбелязали имената на всички затворници и се опитваме да ги открием. Проверяваме по болниците и приютите, но предполагам, че още ден-два списъкът няма да е пълен. Затворниците бяха трийсетина и вече знаем за близо половината. Ако искате, можете да погледнете…

Лорел вече се пресягаше за списъка.

Сърцето й биеше лудо, когато зачете имената под отделните колонки. Липсващи: Уилсън, Карвър, Шакълфорд… и още около дузина. Не фигурираше нито името Брейди, нито пък Тейт. Как така?! Тя панически погледна към следващата колонка. Ранени: Хартфорд, Уилшайър, Крее, Хамънд… Загинали: Хамилтън, Харви… Джонсън, Уили… Брейди, Пийч…

Брейди, Пийч…

Полицаят й говореше:

— Пуснахме всички затворници, важно е обществеността да знае това. Не ги оставихме заключени вътре по време на земетресението. Веднага отворихме килиите и повечето успяха да се спасят. Разбира се, не можем да поемем отговорност какво е станало с тях навън…

Лорел изпусна листата и те паднаха на земята.

Брейди, Пийч…

— Госпожо? Зле ли ви е? Госпожо?!… Извинете, госпожо… Мога ли да ви помогна с нещо?

Лорел бавно пристъпи с невиждащи очи. Някой я докосна по рамото. Друг се опита да я спре, но тя се отдръпна. Излезе от палатката и пое през Батареята, стигна до улицата и продължи все по-навътре из разрушения град. И дълго вървя така, без да се опомни.