Джон Варли
Гореща линия Офиучи (7)

СЕДМА ГЛАВА

Космическата база на астероида Посейдон представляваше лабиринт от катакомби, издълбани преди повече от четиридесет години. Скалата бе прорязана във всички посоки, подобно на термитник, но осемдесет процента от проходите не се използуваха.

През първия ден, прекаран на новото място, Лило получи задачата да се огледа наоколо и да се запознае с обстановката. Откри празни коридори, завършващи с огледална повърхност. Излизаше навън и нулевият й скафандър незабавно формираше енергийно поле около тялото й, за да я защити от космическия вакуум.

В станцията на Посейдон кипяла работа и по времето, когато Туийд бил президент. Той успявал да насочи тайно парите на данъкоплатците за финансиране на проекта. Сега не заемаше държавна длъжност и му се налагаше да разчита изключително на собствени средства и тези на партията му. Потокът от пари почти секнал. Въпреки това подетото начинание оставаше грандиозно, като се имаше предвид, че се ръководеше от един човек. За него работеха осемдесет възрастни затворника, без да се броят децата им, и неизвестен брой пазачи, всички клонирани от вездесъщия Вафа.

Нямаше начин да се отгадае каква бе числеността на охраняващите, тъй като никога не се случваха едновременно всичките на едно място. Живееха отделно от останалите, защитени от генератор на нулево поле, настроен да пропуска само тях, но не и друг. Появяваха се в два стандартни модела — мъж и жена — всичките без нито един косъм по тях. Бяха поне шестима, но нищо чудно, ако бяха и повече от дузина. Не бе известно нито как разпределяха времето за носене на постовата служба, нито колко още оставаха зад непроницаемите прегради в дадено време.

Охраната не биеше на очи. Всеки от затворниците бе свободен да се разхожда навсякъде из базата с изключение на крилото на пазачите. Срещите с последните бяха инцидентни, тъй като се налагаше здраво да се работи по възложените проекти. Всеки гард носеше лазерно оръжие, окачено на колан на кръста. С цената на скъпи жертви бе установено, че лазерите унищожаваха ефективно само затворници, но не можеха да застрелят никой Вафа. Някои бяха опитали да избягат, като бяха настроили нулевите си скафандри да ги защитават от лазерната честота. Това бе се оказало ефикасно, но само вън, в космическия вакуум, докато нулевите генератори в скафандрите им бяха включени. Но след тридесет часа кислородът в изкуствения бял дроб на всеки от въстаниците беше свършил, те се бяха завърнали във вътрешността на базата и бяха убити.

Лило бързо научи всички възможности за освобождение. Каторжниците дискутираха широко изпробваните неуспешни начини за спасение и жадуваха да научат нови идеи. Тя предложи няколко варианта, но веднага й възразиха въз основа на техен минал опит. Цареше всеобщо мнение, че нямаше как да се избяга от Посейдон. Генетичката остана резервирана, но все пак призна пред себе си, че перспективите не изглеждаха благоприятни.

— По-добре тук, отколкото в килията за смъртни! — възкликна тя.

— Вероятно си права! Въпреки че не бих могъл да си представя — отвърна компаньонът й Катей.

Срещна го в столовата, няколко минути преди закуската. Беше рано, нямаше други хора, а разписанието й още не бе съгласувано с работата, която вършеха останалите в станцията.

Стаята се въртеше като центрофуга в издълбана в скалата кухина. Имаше още две въртящи се помещения. По-обширното използуваха за гимнастически салон, там тичаха и вдигаха тежести. В третото се помещаваха спални за несвикналите да спят в безтегловност.

Катей бе висок, слаб, с кафява, несресана коса, с дълги крака и по детски откровено лице, което контрастираше с буйни бакенбарди. Бе красив макар и не до съвършенство. Лило го хареса, усети определено плътско привличане, без изобщо да го бе докоснала или помирисала, а това бе рядкост за нея! Физическата красота бе евтина и общодостъпна поради изумителния напредък на съвременната пластична хирургия, но бяха се формирали дузина стандартни типове, които й бяха додеяли. Сърцето й трепваше само при вида на мъж, който се отличаваше от общата, еднообразна мода.

— Значи не са те отвлекли от Института? — попита тя, като обра остатъка от кленовия сироп с парче палачинка.

— Не, но похитиха моя генотип!

— Искаш да кажеш, че не си извършил престъпление… тоест деяние, което би оправдало твоята изолация тук? Желаеш ли още кафе?

— Да, моля! Свърших така безславно, защото се доверих безрезервно на Туийд. Трябваше да бъда по-предпазлив, но кой можеше да очаква от най-видния наш държавник проява на безочлива безскрупулност!

Лило му подаде бяла пластмасова чашка и се облегна на стола си. Протегна крака и положи своята излъчваща топлина чаша върху корема си.

— О-кей! — продължи Катей. — Признавам, изпаднах в беда, но не попаднах в затвора. Веднъж при мен дойде Президентът на правителството на Луната и ми направи примамливо предложение. Излъга ме, че… — Замълча и извърна поглед. Погледна я бегло, въздъхна и продължи, като отбягваше очите й. — По професия съм учител. По-точно — бях. Няма какво да крия от теб. Изритаха ме от „Асоциацията по образование“. Считам, че проявиха несправедливост към мен, но сега няма как да ти го докажа… — Отправи й ням въпрос с очи дали да продължи.

Лило сви рамене. Реши, че не узна достатъчно и му се усмихна окуражително.

— За мен няма никакво значение. Аз съм „враг на човечеството“, нали си спомняш?

— Това е пълна глупост! — продължи той. — Не си единствената тук. Има и други с подобно обвинение. На неколцина от тях действително им хлопа дъската, но по-голямата част са хора за уважение. Престъпили са границите на позволеното, но явно защото са изхождали от някакви свои принципи. — Повдигна вежди.

Генетичката не бе подготвена да разисква тази тема, поне не сега и не с някой, с когото току-що бе се запознала.

— Продължавай нататък!

— Е, добре! Туийд ми предложи отново любимата работа, да преподавам на деца. Бях отчаян. Случи се преди пет години. Всъщност, наистина не мога без малчугани около мен. Сключихме сделка — най-напред аз трябваше да свърша две неща за него. Първо, щях да стана учител в някое отдалечено, неопределено за момента място. Второ, щях да поработя за него на планетата Плутон. Не спомена какво, но и аз не се поинтересувах. Обърни внимание: остави ме с впечатлението, че щяло да има и втора работа! След няколко години щял да ме устрои да живея някъде с нова самоличност.

— И какво се случи? — Лило се пресегна, сложи още една бучка захар в кафето си. Разбърка с лъжичка. Надяваше се да подобри лошия вкус. — Отвратителна помия! — коментира качеството на напитката.

— Да, нали! Чак сега прозирам, че моето подозрение трябваше да се събуди, още когато ми спомена, че щял да ми възстанови учителските права под ново име. Това означава, че той е имал незаконен достъп до компютрите, упражняващи най-висша власт, и че е бил в състояние да подправя някои данни! Разбираш ли ме напълно?

— Следвам мисълта ти. И как е постъпил после с теб?

— Излиза, че ме излъга. Накара ме да върша за него едновременно две неща! Предполагам, изпратил е истинския Катей на Плутон и е направил тайно запис на паметта му, след което я е имплантирал в негов клонинг. Това е моя милост!

— Упоил те е и те е отвлякъл!

— Точно така! Тук има още десетима, загазили подобно на мен. Направили са сделка с Туийд и са се събудили в клонирано тяло!

— Бившият президент играе мръсна игра! Няма ли у него… чувство за срам, някакви принципи?

— Не зная. Когато си науми нещо, то става по един или друг начин.

— Значи по-голямата част от хората тук са осъдени затворници като мен?

— Не, такива има не повече от петнадесетина. Изглежда са на особена почит при него. Останалите са откраднати, подобно на мен. Повечето са учени. Туийд бил решил, че се нуждаел от тях. Повидимому, за него е по-лесно да извърши кражба на запис на паметта и образец от кожа и да клонира свой учен, отколкото да похити истински човек.

— Разбирам логиката му. Така не би настроил общественото мнение срещу себе си. Освен това никой не знае, че точно той е свършил нещо нередно.

Катей се надигна, за да допълни чашите им. После продължиха мълчаливо закуската си. Около тях плуваха в безтегловност новодошлите, но никой не седна до тях, въпреки че доскорошният й събеседник махна приветствено с ръка на доста хора.

— Досега не разбрах защо на Туийд му е притрябвал инженер по генетика! — възкликна по едно време Лило. — С какво ли ще се занимавам тук?

Катей се намръщи.

— Като начало можеш да създадеш нов, по-добър сорт кафеен храст. Ще се справиш ли?

— Вероятно, да! — Засмя се. — Освен това съм изключително добра готвачка, а ми се струва, че се нуждаете от такава. Затова ли съм при вас?

— Наистина нямам представа! Но ако можеш да готвиш, то той не е бил чак такъв безжалостен човек, за какъвто го смятах! — пошегува се.

— Първото, което научава специалист по генетика, е кулинарното изкуство. — Насили се да допие кафето си. — „Проходих“ в тази област, като създадох храст, раждащ яйца с дебели черупки и два жълтъка, приспособен за условията на Меркурий. Зная над хиляда рецепти за приготвянето на яйца в съедобен вид, така че храната от моята кухня е евтина и пълноценна. Но действително ли не можеш да предположиш каква ще бъде моята работа?

— Хрумна ми идея. Повечето от учените тук са специалисти в областта на строежа на планетите, физици, химици, машинни инженери и други подобни. Веднъж на няколко месеца прокарваме сито през атмосферата на Юпитер. Събираме някакви живи организми. Най-вероятно ще се включиш в екипа, занимаващ се с тази тема.

Лило се възхити, но все още оставаше озадачена. Отдавна бе известно, че съществуваха юпитерианци, но никой досега не бе изучавал живота им.

— Но защо аз? Обхватът на моите интереси включва синтез, но не и анализ!

— Не питай мен! — Катей сви рамене. — Недей остава с впечатлението, че ти предстои чисто изследователска работа. Твоята дейност винаги ще е насочена към побеждаването на Нашествениците.

— Все още не виждам своето място!

— Какво да ти кажа! — Катей се изправи. — Забелязал съм, че Туийд понякога се интересува повече от конкретния човек, отколкото от неговите способности. Чувал съм, че затова крадял затворници. Предпочита особняците с нестандартно мислене. В известен смисъл подбира зъбните колела на една машина заради красивия им външен вид, а не по съображения, свързани с точния брой на зъбците им!

— Дяволски странен подход за пълководец на армия! А ти накъде се запъти?

— Отивам да се приобщя към психологията на децата! — Усмихна й се. — Ще направя няколко обиколки. На грижите ми са поверени седемдесет и три ученика! Не се изненадвай — тук всичко е по-различно! Между тях играе и моето второ дете! А-ха, ето че те скандализирах!

— Не… само се изненадах! Наистина срещнах доста новости, с които се налага да привикна. Нали не възразяваш да те придружа за известно време? — Шокира се, като научи, че бе възможно нарушаването на основното правило на човешката цивилизация: „Един човек — едно дете!“ — тук цяло микрообщество се размножаваше на воля!

Изкачиха се с асансьор до кухата главина на въртящата се цилиндрична стая и поеха по коридорите, като се оттласкваха леко с крака и ръце, опирайки се о пода и стените. Лило едва успяваше да следва темпото му.

Никога през живота си тя не бе виждала толкова дечурлига на едно място. Скоро откри причината: малчуганите прекарваха повечето време в затворено пространство. Катей взе от поставка фенерче и жената го последва през една от бариерите с нулево поле. Скоро ефирът се изпълни с множество гласчета, които двамата възрастни прихващаха по радиото на нулевите си скафандри. Започнаха да срещат деца на групи по две или три, увлечени в свои си занимания. Изглежда харесваха Катей, защото изтърпяваха да бъдат представени на непознатата. Но Лило почувствува, че невръстните възпитаници спазваха установена между тях йерархия, утвърдена всред напуснатите кухини на скалата. Замисляха и играеха на сложни, фантастични игри, подсетени от телевизионни предавания и образователни комикси, които, обаче, ги бяха отдалечили от реалността. Бяха направо странни. „Не може да се очаква друго! — помисли тя. — Повечето отрастват редом с братче или сестриче. Как това би повлияло върху живота им?“ Не можа да си отговори.

Шокира се, когато видя как голям палавник бие друго, по-малко другарче. Катей остана безучастен и затова тя понечи да се намеси, но учителят я възпря.

— Остави ги! — предупреди я. — Не можеш да им помогнеш!

— Но…

— Зная! Отначало ми се късаше сърцето, ала погледни — спорът вече е уреден, нали!

Тя с радост установи, че спречкването не продължи. Почувствува, че по-малкият бе онеправдан, и изрази гласно негодуванието си.

— Да, така беше! — съгласи се и спътникът й. — Освен това претърпя и незаслужено унижение, като се оттегли от бойното поле, тъй като е още невръстен и слаб. Крайно време е да схванеш, че аз съм единственият учител на цялата детска дружина. Мога да раздавам справедливост, но открих, че е по-разумно да съсредоточа усилия да ги накарам да разрешават самостоятелно конфликтите, в които попадат! Това е законът на джунглата, признавам, но засега няма нито един убит!

Лило чак сега прозря колко по-различни бяха тези деца.

Присъствието на Катей на Посейдон бе израз на незначителна победа на затворниците. Въпреки че инцидентите биваха редки, общественият ред на космическата станция бе повече от брутален. Обитателите на каменния астероид бяха или похитени, или избягали от смъртна присъда. Тук, в новия затвор бяха научили бързо, че от тях се очакваше къртовски труд, а всичко останало нямаше голямо значение. Можеха да вършат само това, което им бе наредено, и нямаха право да опитват да избягат. За неподчинение бе въведено само едно наказание — смърт! Въпреки всичко, Туийд не се грижеше много-много за насоката на тяхната научна дейност.

Охраната патрулираше постоянно и търсеше доказателства за започнат строеж на ракета или направа на мощен радиопредавател. Първата задача бе толкова трудна и би отнела толкова много време и усилия да остане скришна, че подобен опит бе направен само веднъж. Второто бе равносилно на самоубийство. Ако някой от Федерацията на Осемте свята научеше за базата на Посейдон, с Туийд щеше да бъде свършено. Но това щеше да предизвика автоматически смъртта и на всяко живо същество на астероида, тъй като дори похитените бяха незаконно направени клонинги. С даден комплект от гени имаше право да живее само една личност и затова Федерацията щеше да ги унищожи, макар и със съжаление. Така или иначе, нито един Вафа не откри предавател.

Темпът на рутинната изследователска работа бе бавен. Туийд проявяваше предпазливост и вземаше изключителни мерки за сигурност, за да не издаде присъствието си на Нашествениците или юпитерианците. Юпитер беше следен денонощно с всички възможни, известни на науката инструменти. От време на време изпращаха сонда в юпитерианската атмосфера. Учените на Посейдон бяха събрали повече информация за гигантската планета от всеки друг из Осемте свята, но въпреки това не бяха постигнали целта си.

Второто направление на развойната дейност на станцията бе свързано с разработването на нови поколения оръжия, които биха били ефективни в евентуална бъдеща война със Завоевателите.

Затворниците разполагаха с много свободно време, което оползотворяваха непритеснявани от никого. Евентуално, раждаха им се деца, щом им станеше ясно, че щяха да прекарат тук остатъка от живота си. А в даден момент една жена бе стигнала до радикалното решение, че не бе необходимо да спира само с едно бебе.

Туийд бе останал удовлетворен. Дори бе изпратил социолог в малкото затворено общество да изучи неограничавания от нищо начин на размножаване, уникален извън системата на Пръстените на Сатурн. Надяваше се да използува новите познания като образец за бъдещо разрастващо се общество на Земята след победата над Нашествениците.

Децата, обаче, предизвикаха единствения организиран и успешен отпор срещу въведения от Туийд ред. Родителите се съюзиха и декларираха на президента, че или щяха да получат двадесетина учители, или щяха да стачкуват и нямаше да работят повече. Като компромис получиха Катей и обещанието, че ако обявяха стачка още веднъж, щяха да бъдат избити. Можеше да си позволят да ги заместят с нови клонинги, същите като тях, но щяха да се изгубят част от знанията и уменията, които бяха получили след последния запис на паметта им.

— Опитаха се да ме убедят да бъда клониран и размножен подобно на Вафа — рече Катей. — Убеден съм, че би било много практично, но не бих могъл да го понеса. Повдига ми се само от мисълта да съществувам редом с дузина мои близнаци!

— Няма нужда да ми обясняваш! — възкликна Лило. — И аз бих се разтреперила!

Групичка от пет сребристоискрящи деца приближиха стремглаво по коридора. Те спряха и се задържаха достатъчно дълго, за да може учителят им да ги представи на новодошлата.

— … Олимпика, Сайприс и най-малкият е Изюлт. Най-красивото дете ей там е синът ми Кас.

Последното момче бе високо, около дванадесетгодишно. Лило се вгледа, за да се увери в пола му, тъй като не бе свикнала да разпознава даже лицата през огледалните скафандри, повтарящи всяка извивка на телата. Прииска й се да се върне отново вътре и да диша свободно. Досега не бе видяла нито едно детско личице, а само изкривени отражения.

Катей забеляза неудобството, което тя изпитваше, и я поведе назад към лабиринта от населени коридори. Генетичката пое дълбоко дъх за пръв път от един час насам.

Един мъж-Вафа ги чакаше. Той несъзнателно потупваше оръжието в закопчания си кобур и веднага откри търсената Лило.

— Работата ти започва още през тази смяна! — обърна се към нея. — Последвай ме! Ще ти покажа какво изисквам от теб!