Джон Варли
Гореща линия Офиучи (5)

ПЕТА ГЛАВА

Удивлявам се през какви перипетии премина живота ми!

Живях петдесет и седем години почти нормално. През няколко години ми правеха запис на паметта, както на всички останали. След това бях арестувана.

Моите копия на записите бяха конфискувани и съхранявани по време на целия съдебен процес. След като ме осъдиха, ги унищожиха заедно с проби от тъканите ми, които биха могли да се използуват за създаване на мой клонинг, в случай че загинех при нещастен случай.

Преди екзекуцията, по време на престоя ми в Института Мари вероятно е направила нов запис на паметта ми. За това само предполагам — много лесно можеха да ме упоят с психотропни препарати.

Срещнах се с клонинг, моя близначка, създадена от Туийд и хвърлена в „Дупката“ вместо мен. (Наместо кого? Всъщност, тя функционираше пълноценно! Обърквам се все повече!)

Онази личност — „оригиналът“ (въпреки че ми е все още трудно да възприема, че обитавам тяло на клонинг) — успяла да просъществува само няколко седмици след последния запис на паметта й, направен на полянката в „Дисниланд“-а на Туийд. Стъпка по стъпка, при потискащо повтарящ се процес, са събуждани клонинги, мои двойнички. В първата „аз“, която се е събудила, са липсвали тези седмици от първоначалния запис, които са следвали до смъртта на „оригинала“. Вторият ми клонинг е започнала да изпълнява същата програма, както и убитата. Успяла е да се държи, без да буди подозрение, направила е опит за бягство, била е хваната и унищожена. Четвъртата — това съм аз, в момента — се събужда в гората и вижда усмихнатата Мари. Но този път лекарката е клонинг, номер три я е била убила при планирането на бягството.

Нека си представим цялата картина в четири измерения. В училище за онагледяване на идеята се дава пример с дълъг червей с много крака и ръце. Ако приемем, че новороденото представлява единия край на червея, а смъртта — другия, то отделните му секции съответствуват на времето след направен запис на паметта. Началото на всяка секция представлява потенциален клон на развитие.

Преди осем или девет месеца, по време на отсрочката на изпълнението на смъртната ми присъда, моята последна за онова време четиримерна секция е била разклонена в четири (или дори — пет, шест и повече) посоки. Туийд явно е направил няколко мои клонинга, докато бях зад решетките, защото веднага след всяка моя смърт е успявал да ме съживи в ново тяло още на следващия ден. Очевидно, държи и клонинги на Мари, тъй като тя е продължила да живее в ново тяло, веднага щом номер три я е убила. И така, три от моите разклонения бяха мъртви. Аз живеех и продължавах минута по минута четвъртото разклонение.

Преди пет години направих собствен запис на паметта си и го съхраних в капсула, намираща се на стационарна орбита около Сатурн. Потенциално оттам може да започне нов клон на развитие. Няма как да узная дали там вече се е родила нова Лило, но с времето ще ми стане известно. Надявам се, обаче, да не я срещна никога! Веднъж видях самата себе си и научих неща, които ме направиха нещастна!

Но след като зная със сигурност, че мога да остана доста дълго време жива, предпочитам да продължа да живея.

Възнамерявам да съществувам вечно!

* * *

Лило бе подложена на тримесечен курс на обучение за самостоятелно оцеляване при сурови условия. Очевидно предишните й двойнички бяха преминали подобна съкратена процедура.

През цялото време не се оплака нито веднъж, но считаше заниманията си за напълно безсмислени. Освен ако разбира се Туийд не възнамеряваше да стовари сухопътен десант на Старата земя.

Задуши в себе си неудовлетворението и измина целия път от Амазония до Египет. Пребиваваше по седмица във всеки „Дисниланд“. Партията на Свободните Земни жители не жалеше пари, за да бъдат допуснати нейни членове в дивите по отношение на околната среда паркове с управляем климат. В замяна получаваха единствено удоволствието да нарушат баланса на водната обмяна на организма си под палещото пустинно слънце и да поизмръзнат в Сибир.

Лило бе включена в група от двадесет човека. Всички бяха постъпили току-що в тази култова партия с изключение на жената-Вафа, която следваше Лило като сянка и й помагаше във всичко. Така опозна характера на Свободните Земни жители. Подозираше, че в по-голямата си част не бяха фанатици като Туийд във връзка с действителното освобождаване на Земята. Бяха дошли само заради интересните преживявания.

Почти богоговееше от вниманието, което й обръщаше бившия президент. Той присъствуваше неизменно всеки път, когато й позволеше да контактува с някого, който не бе член на тесния кръг от партийни съмишленици. Вероятно се опасяваше, че тя можеше да разкрие коя беше. Той не се доверяваше на другарите й по изпитание, тъй като не бе известно до каква степен бяха верни на каузата и не биха я издали на правителството. Ако държавата откриеше, че Туийд бе похитил Лило от Института, щяха да го рециклират веднага.

Стратегът на Партията на Свободните Земляни разчиташе изключително на обстоятелството, че затворничката щеше да се обрече на неминуема смърт заедно с него. Тя бе предсказуема и той знаеше, че тя не би го извършила. Но все пак…

В действителност, новият начин на живот й хареса, въпреки че не го призна дори пред себе си. Не й се понрави да се бъхти в снежна буря, но й беше забавно да се сгуши в иглу заедно с още пет човека под одеяло, направено от кожата на полярна мечка.

Най-трудно понасяше самотата. С депресията си се справяше много по-трудно, отколкото с несгодите. Бе привикнала да живее самотна по време на годината, прекарана в Института. Сега изпитваше почти физическа болка от липсата на приятели, искаше да си намери и любовник. Не можа да се сприятели с никого от преминаващите курса на обучение. Бе невъзможно дори да си помисли, че можеше да се влюби в някого и да не открие напълно сърцето си, а последното не бе позволено. Бе длъжна да пази в секретност определени факти. Хората от охраната на Туийд предразполагаха още по-малко към приятелство. Те знаеха всичките й тайни, но пък съзнаваха много добре, че тя не бе една от тях. Въпреки че се отнасяха любезно, не й доверяваха за каквото и да било. Можеше да стане по-близка само с Мари. Лекарката също я харесваше, но само поради обстоятелството, че бе с широка душа и безкритична. Освен това считаше експериментите с човешка ДНК за незаконни. От друга страна Лило смяташе мечтите на Свободните Земни жители за неосъществими. Имаха малко общи допирни точки.

Така се оказа самотница в тълпата! В известен смисъл бе дори по-лошо, отколкото ограничението на свободата в затвора. Започна да се отдръпва тихо в нощната тъма, когато всички седнеха около лагерния огън, пееха песни, разказваха си весели историйки или се отдаваха на промискуитет. Залъгваше се, че не се интересуваше от секс в този примитивен пандемониум. „Ако полегнем на плажа — оправда се веднъж пред Мари, — на следващия ден не ще можем да изчистим полепналия по нас пясък!“ Когато сексуалното й желание станеше нетърпимо, си намираше партньор, но все повече нейният най-доверен любовник ставаха пръстите на дясната й ръка.

Бе самотна, чувствуваше се ужасно и я обзе мания за преследване от страна на властите. Психически не бе готова да посрещне екзекуция в настоящия момент, прекалено много бе преживяла и бе извършила немалко срамни деяния. Ако умреше сега, наученото от предишните й няколко живота щеше да се похаби напразно!

* * *

Лило не се бе срещала с Туийд от деня на събуждането си като клонинг, но усещаше неуловимото му присъствие и затова запази едно и също поведение. Преподаваше й суров урок и я обвързваше все повече със собствената си личност. Бе избрал добър и действен психологически подход. Тя вече се страхуваше от силата му.

Той повече с нищо не издаде заинтересоваността си към нея. Генетичката се опита на няколко пъти да поговори с него, но биде изблъскана от адютантите му. Шефът бе винаги все „много зает“.

Утешаваше се донякъде, че му бе необходима до такава степен, че той рискува да я похити от Института. Тя трябваше да измени постепенно положението на нещата. Депресира се, когато разбра, че преминаваше курс на обучение за тайни агенти. Вероятно имаше стотици други, подобни на нея, които му служеха. Може би бе не по-важна за Туийд от Мари, но все пак лекарка с нейните умения можеше да бъде наета на всяка трудова борса на Луната.

Стигна до извода, че бе смачкана от машина, която работеше от години. Очевидно Партията на Свободните Земни жители контролираше Института до такава степен, че Мари бе в състояние да отгледа незабелязано между стените му клонинг — начинание, отнемащо цели шест месеца! Почуди се защо бе необходим нейния спринт в пълен вакуум! Дали така бе изпълнила своеобразен тест? Изкуственото подлагане на членовете си на изпитания бе в стила на тази партия. Например настоящето й обучение бе в природна среда, в каквато тя никога нямаше да се озове, тъй като условията имитираха тези на Земята.

Доби увереност, че Туийд се стремеше не към собствената й персона, а към личности, подобни на нея. Опита да погледне безпристрастно: открояваше се от заобикалящите я по три отлики. Занимаваше се с наука, но той можеше да наеме всякакви учени, каквито му потрябваха. Бе осъдена с влязла в сила смъртна присъда, но не посмя дори да размисли защо той ценеше този неин обществен статут. Оставаше естеството на изследователската й работа, в резултат на която бе арестувана.

На времето Лило постепенно навлезе в забранени за науката територии, което изненада най-много самата нея. Размишляваше за това, докато бе затворена и сега, по време на обучението си. Опитваше се да установи погрешната стъпка, която я отклони от правия път и я направи враг на човечеството. Все още не можеше да стигне до определени изводи.

Всичко започна с желанието й да се посвети на лекарската професия. Доколкото си спомняше, първите й стъпки бяха повече от успешни, проявяваше сръчност и най-любимата й играчка се оказа комплект хирургически инструменти за подрастващи. Оперираше себе си и приятелките си, винаги вървеше в крак с модата в пластичната хирургия.

Но майка й и нейните настоятели в училище прозряха, че любознателното момиче бе способно на по-сложни неща и я насочиха към трудна професия. Тя не възрази, бе свикнала да овладява знанията аналитично, като се самообразова, подобно на нейните далечни предци от Старата Земя. Поглъщаше всяка книга, до която получеше достъп. Учителите й явно бяха много добри в професията си. Малката сякаш винаги бе мечтала да стане инженер по генетика.

Израсна неусетно. Постигаше успех, с каквото и да се захванеше. Работеше по поръчка за няколко големи компании, а подир туй започна самостоятелна научна кариера. Специализира се в хранително-вкусовата промишленост, област, пренебрегвана продължително време, но точно тогава привличаща масово интереса на учените.

Повечето от колегите й, обаче, съсредоточиха вниманието си върху отглеждането на модни хидропонни растения. По този начин се постигаше екзотична смесица от съществуващите вече аромати, но хитът на продажбите продължаваше не повече от няколко месеца, след което трудът им потъваше в забвение.

Лило погледна по нов начин суровините, с които разполагаше човечеството. Не изобретяваше, а по-скоро усъвършенствуваше известните методи и стратегията й се увенча с успех. Фирмите, които се занимаваха с производство, практикуваха да правят пробиви в някоя изследователска област, да хвърлят много пари за реклама, след което задоволяваха изкуствено създадения временен обществен интерес. Така с течение на годините бяха защитени патенти в областта на генетиката, касаещи подобрени дървета, на които растеше месо, и растения, раждащи яйца.

Лило съсредоточи усилията си върху дърветата и месото. Сполучи да подобри вкусовите качества на най-крехката част от месния плод, а от друга страна постигна по-благоприятно съотношение на мазнините в бекона. Спечели достатъчно пари, за да обзаведе собствена модерна лаборатория, след което обърна поглед към нови хоризонти.

Работата й с месните дървета я подсети, че съществуваха и други базови организми, които тънеха в забрава, само защото учените не можеха да се преборят психологически с изкуствено създадените възбрани относно считаните за основни житни култури. Преди Нашествието такива били житото, соята, картофите, слънчогледът и оризът. В момента не съществуваше живо човешко същество, което бе видяло поне едно от тях.

Но те се съхраняваха в специални лаборатории, подобно на всички видове растения и животни, които някога бяха населявали Старата Земя. Хрумна й, че до момента бе консумирала само изкуствени псевдорастения, създадени преди четири столетия! На пръв поглед изглеждаше, че епохата на великите открития в генетиката на растенията бе отдавна отминала и че не можеше да бъде открит нов вид суровина за храна, откакто човешката цивилизация бе основала обединението на Осемте свята. Тя така и не се запита за причините, а чисто и просто се зае да изобрети нов генетичен хранителен вид.

В резултат получи бананова месна палма и пожъна небивал успех. Както подсказваше името, беше използувала за основа тропическо дърво, но вкусовите характеристики не можеха да се оприличат на нищо познато. Опитите за сравнение с пилешко или еленско месо не позволяваха изграждането на пълна представа за „букета“ от свойства.

Всъщност, вкусът на изобретеното месо бе най-близък до този на човешката плът. За първи път дейността й можеше да се постави под въпрос, въпреки че резултатът бе постигнат по пътя на научните изследвания без поставяне на конкретна цел. Изучаваше параметрите на характерните вкусови качества и в анализираните образци включи тъканна култура от собственото си тяло. Незаконно измени генетичната структура на културата, като трансплантира части от своята ДНК на гени на бананови дървета.

Бананамесото я направи богата. Спечели финансови ресурси и време да се върне към старата си любов — тялото на човека.

Спомни си щастливите детски игри да видоизменя своята и чуждите фигури. Въпреки че сега гледаше с презрение на повечето традиционни козметични промени, считаше едновремешните си занимания като фаза от своето развитие като учен и продължаваше да им отдава дължимото уважение.

По-нататък размишленията й преминаха върху глобалната преценка на катастрофите в областта на генетиката, които бяха формирали нейния живот и този на човешката раса. Възприемаше знанията аналитично, типично за образован човек, докато много нейни съграждани даже не обичаха да четат. Преобладаващото обществено мнение за неграмотността бе, че темпераментът на хората не ги предразполагал към умствени занимания. И наистина, съществуваха малко предизвикателства в компютъризирания, наситен с видеоинформация свят, които изискваха научни познания. Лило приемаше за дадено такава постановка на нещата, но подозираше, че повечето, които се затрудняваха да четат и пишат, бяха недостатъчно интелигентни.

Това не я караше да проявява високомерие. Схващаше, че в резултат на случайност качествата й се отличаваха от средното ниво в силно положителна посока. Нямаше никаква заслуга, умствените й способности бяха предопределени, още когато две гамети бяха се срещнали и формирали нейния ембрион.

Задушаваше се от възбраните, наложени от обществените закони върху генетиката, но продължаваше да навлиза в същността на науката. С ужас откри, че петстотингодишната забрана за експерименти с човешки организми представляваше само мораториум. На времето, наистина, това, бе имало дълбок смисъл. Човечеството започнало да изчезва като вид, бъдещето станало неясно. Колко дълъг период от време бе достатъчен, за да се отмени запрещението? Настоящият човешки генотип обобщаваше всички промени, които можеха да настъпят в неголяма генетична „локва“ от оцелели от Нашествието. Още преди отрицателното вето за научноизследователска дейност бяха премахнати всички болести, дължащи се на генетични дефекти. Най-общо казано, индивидите от човешката раса бяха достатъчно здрави, но накъде вървеше развитието им като цяло, въобще?

Навлезе в дебрите на възпроизводството в генетиката и се шокира. Не че искаше да се усъвършенствува в тази област, но се заинтересува на същото основание, което караше машинен инженер да добие представа от металургията, залегнала в основата на производството на машинни части. Смътно се досещаше за действието на законите на наследствеността. Отначало работата й се заключаваше да вземе като основен материал готов генотип и да го видоизменя с помощта на манипулационните техники, които научи от горещата радиовръзка с Офиучи. Сега за пръв път се сблъска с проблемите на кръстоските с близки родственици и рецесивното развитие. Достигна до идеята, че човешката раса се израждаше в идиоти, като липсваше ясна делителна линия на такава промяна.

Опита да възбуди интереса на научните среди, но не постигна успех. В този момент нямаше политическа воля, която да подкрепи усилията й за отменяне на мораториума върху генетичните изследвания. Генетиката на човешкото тяло бе станала още по-стриктно спазвано табу, отколкото отношенията между двата пола. Никой не искаше да се ангажира с проблема, просто защото не виждаше съществуването на такъв. В живота властвуваше аксиомата: „Човешката ДНК е неприкосновена.“.

В продължение на цяла година Лило обмисляше какъв курс да поеме.

Първо, можеше да забрави. Така бе най-лесно и тя дори сега не можа да си обясни със сигурност защо бе продължила. Понякога инерцията на общественото съзнание й действуваше като приспивателно лекарство, което я успокояваше и я караше да остави нещата, каквито бяха. Ако нещо бе удовлетворително за предшествениците ти, защо да не бъде достатъчно добро и за теб?

В крайна сметка започна предпазливо изследователска работа. Но явно не се оказа докрай внимателна!

Информацията, получена от горещата радиовръзка с Офиучи залегна в основата на нейните занимания. От големия обем закодирани съобщения, които пристигаха, обикновено деветдесет и пет процента биваха неразбираеми. Бе чула слухове, че голяма част от данните били свързани с човешката ДНК. Вкара в компютъра си файлове, оставени на свободен обществен достъп. Търсеше сляпо, не знаеше към какво точно трябваше да се стреми. Тази област бе до такава степен неизследвана, че й се наложи да прави справки с архиви отпреди Нашествието, за да се докосне до някакъв смисъл. Съзнаваше, че работата бе по силите на голям изследователски екип, какъвто бе работил на времето, но сега не съществуваше. Стигна до извода, че не бе подготвена да изпълни научна програма, бе само инженерка, способна да извърши някои генни манипулации.

Постигна многообещаващи резултати. Не се потруди да си зададе въпроса, откъде офиучите бяха научили толкова много за човешката генетика. Повидимому знаеха всичко и до момента човешката раса бе разчитала изключително на този поток от научна информация в продължение на столетия.

Направи лаборатория на Джейнъс и започна първите си експерименти със свои собствени яйцеклетки. Първоначално нямаше намерение да създаде живо човешко същество. Въвеждаше промени в основния генетичен материал и изчакваше развитието на зародиша до ембрионален стадий, след което използуваше резултата, за да насочи следващата си стъпка.

Работеше опипом. Не бе съвсем сигурна, че изследванията й напредваха в правилната посока. В трудни моменти й се струваше, че изпълняваше детските си мечти да поиграе на лекарка.

В други случаи я спохождаше видение. Не знаеше причините, но го чувствуваше не като плод на собствената си мисъл. Смътно го свързваше с представата за видоизменена човешка раса, пръсната из звездите.

В съзнанието й се формираше само една ясна картина. Виждаше я насън всяка нощ. Тичаше сред високи трева и дървета под синьо слънце. Прекрасните сини лъчи навлизаха приятно в кожата й, а цветята трептяха от повеите на нежен бриз. До нея тичаше още някой…

* * *

Лило се засели в миниатюрния „Дисниланд“ на Туийд и спеше в сламена колиба, която се принуди да направи сама. Първата й посетителка всяка сутрин бе Мари.

Нямаше право да напуска без придружител. Няколко пъти опита да се измъкне, но не успя да намери извора на рекичката. Илюзията, създавана от холограмите, бе пълна — мястото, откъдето извираше ручеят, бе без проход! За да излязат навън, лекарката й завързваше очите и след това я повеждаше през водата.

Този път, обаче, двете стигнаха брега на потока и Мари не се пресегна за кърпата.

— Хималаите ли ще катерим днес? — попита уж нехайно Лило.

— Не! — отвърна Мари. — Ще отпътуваме с космически кораб!

— Веднага ли?

Имаше смисъл да я изненадат! Ако знаеше предварително кога щеше да напусне, щеше да рискува повече при избора си за начин на бягство.

— Точно така! Придържай се за ръката ми и гледай да не ти стане лошо. Не е много приятно, ако не си свикнала. — Поведе я към дърво на отсрещния бряг.

Лило бе уверена, че го бе изследвала достатъчно добре. И все пак… Започнаха да се движат в кръг около него…

Зави й се свят и предметите заплуваха неясно пред очите й. Отстъпи. Образите се размазаха сякаш гледаше през стъклена бутилка. Водачката й я дръпна за ръката.

— Внимавай, има три стъпала! Гледай да не се спънеш! — извика.

Лило пое дълбоко дъх и стъпи неуверено в празното пространство. Усети бетонена основа под босите си крака. В действителност се изкачваше нагоре, но получи илюзията, че се спускаше по стръмен хълм.

— Обърни се наляво, след това пак в същата посока. Затвори си очите, ще ти стане по-леко!

Но Лило не я послуша. Беше виждала трикови холограми в увеселителните паркове, но никоя от тях не бе толкова съвършена! Навлязоха в коридор, пълен с вода.

— Би ли ми казала къде ме водиш? — попита Лило. — За да знам какво да опаковам от багажа си!

Мари прихна.

— Не! Наистина не знам къде отиваме!

Спряха край медицинската лаборатория. Час по-късно Лило излезе без левия си бял дроб. На негово място бе монтиран генератор на нулево поле, устройство, каквото бе използувала на времето като приспособление към лек скафандър. Изглеждаше, че щеше да отлети за Меркурий или Венера, тъй като само там бе целесъобразна употребата на нулеви скафандри. Опипа с любопитство малкото метално цвете под ключицата си, което представляваше клапа за изпускане на издишвания въздух, а също и контролен център, управляващ целия имплантиран механизъм. Вратът леко я наболяваше.Там бяха монтирани бинаурален приемопредавател на радиовълни и вокодер. Мари й обясни как да работи с всички тези „нововъведения“.

Внезапно пристигна човек без крака, привързан с колани към кресло, поставено на върха на всъдеход с паякообразни крака. Лило се запозна с Ифис. Очевидно, той бе стар „космически вълк“ — явно престоите му на твърда повърхност бяха твърде кратки, за да си позволи лукса да се подложи на операция за присаждане на крака.

Жената-Вафа по навик се материализира от нищото досами генетичката.

— Къде е Туийд? — заинтересува се последната.

— Помоли ме да ти предам, че е възпрепятствуван да дойде да те изпрати! — отвърна Мари. — Ще те придружи Вафа. Исках и аз да дойда, но шефът се нуждае от мен, тъй като е пристигнала нова затворничка, която… О, не бива да ти разкривам чак толкоз! Няма значение! — Целуна я. — Мразя раздялата! — Погледна встрани. — Пази се! Може би ще се видим пак!

— Надявам се!

Лило не видя летателния апарат. Последва Ифис и Вафа през гъвкав тунел, който ги изведе право в тесните спални помещения. Безкракият се премести от всъдехода на кресло до командното табло. Вафа зае мястото на помощник-пилота и освободи подпорите на космическия кораб.

— Затегнете коланите! — извика Ифис. — Излитаме след две минути!

Затворничката опита още веднъж.

— Накъде?

— Към Титан!

* * *

Лавираха с кратки маневри над Юпитер. Пътешествието из Космоса не се хареса на Лило, но беше пътничка без билет и затова нямаше право да се оплаква от „обслужването“.

Няколко дни преди края на полета Вафа я изненада.

— В действителност не летим към Титан. Моя милост — може би да, но не и ти!

— Тогава къде отивам аз?

— На малък астероид, наречен Посейдон.

— Къде, по дяволите, се намира той?

Вафа и Ифис размениха погледи. Лило получи неприятното чувство, че името трябваше да означава нещо за нея.

— Координатите са „Ю — VIII“.

— Това е една от регресиралите луни на Юпитер — обясни командирът на кораба. — Представлява парче гола скала с диаметър двадесетина километра. Намира се на двадесет милиона километра от най-близкото населено място.

— Но това е…

— Незаконно? — изсмя се Вафа; Ифис прихна. — Оплачи се на Нашествениците!

— Нашествениците! — повтори като ехо Лило.