Джон Варли
Гореща линия Офиучи (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Необикновената Джавлин живееше в своя космолет на име „Кейворайт“, понастоящем на стоянка в космодрума на Плутон близо до площадката за излитане, а не нейде из широката равнина във Флорида, където се приземяваха космическите совалки. Лило потегли със скутер. На екрана на радара веднага пролича, че областта бе пренаселена, въпреки огромната площ, която заемаше. Работеха хиляди фабрики, електроцентрали, радиолокатори и ферми. Тук бе съсредоточена цялата тежка индустрия и по-голямата част от земеделието на Плутон. Генетичката предаде с облекчение управлението на бордовия компютър.

Скутерът се скачи със шлюза на „Кейворайт“. Лило се удиви от размерите на летателния апарат. Изкачи се по стъпенките към отворения люк и влезе. Изпита смущение. Космическите кораби на ловците на черни дупки обикновено се състояха главно от ракетен двигател и резервоар за гориво. „Кейворайт“ не се различаваше много от предварителните й понятия за летателен апарат от този клас, но все пак…

Бе доста по-голям. Системата за поддържане на жизнените функции, отстрани на масивния горивен резервоар, бе с аеродинамична форма поради непонятни причини и се издаваше напред като зърно на женска гръд. Лъщеше като златна поради месинговия си обков. Силуетът на цялата конструкция противоречеше на представите на Лило относно кораб за далечния Космос. Вместо безразборно свързани съставни части видя корпус, приличен на куршум с тъп, покрит с остъклена материя нос и леко заострен в другия край. Около външната обшивка на равни разстояния бяха разположени четири неголеми перки. От едната страна в права линия се виждаха кръгли илюминатори.

На пръв поглед люкът също бе обикновен, но направата му се отличаваше с пиринчени уплътнителни пръстени, затегнати посредством винтове със спирална резба. Лило отвори вътрешната врата и разхерметизира скафандъра си.

Озова се в малко помещение, три пъти по-голямо от самия шлюз. Двете стени отпред бяха облицовани с червен килим, а останалите четири — с махагонова ламперия. Дълбоко кожено кресло и гравирана масичка от ебонит бяха прикрепени с винтове малко на калкан. Върху масата бяха поставени лампи в стил „Тифани“, кристални полилеи и няколко списания. Прегледа ги, най-близката дата бе отпреди двеста години!

Стаята имаше един-единствен вход, но нямаше изход! На стената, противоположна на шлюза, зееше кръгъл отвор, широк, колкото Лило да пъхне главата си. Не че възнамеряваше. Седна в креслото, правейки по този начин стената временен „под“, и вдигна поглед към другия стол на „тавана“. Беше й все едно дали бе направила вярно своя избор.

Огледа се. Отсреща синееше плосък телевизионен екран на сканиращо електронно оръдие. Джавлин явно сама бе произвела кинескопа, други подобни едва ли съществуваха извън музеите! Мониторът засвети. Появи се живият образ на жена. Бе привлекателна и повече зряла, отколкото модерна. Лило рядко виждаше някоя, която поддържаше външния си вид на възраст над двадесет и пет. Джавлин изглеждаше в средата на своите тридесет години. Картината предаваше само лицето й и посетителката малко се разочарова.

— Значи искаш да наемеш моя космически кораб! — отвори уста домакинята. — Молбата ти ме изненада, признавам! Вероятно съм единствената измежду ловците на черни дупки, която би проявила някакъв интерес. Но засега не съм заинтригувана достатъчно, за да сключим сделка. Нека чуя условията ти, надявам се да са достатъчно атрактивни!

Лило беше се настроила за дълъг разговор с много заобикалки. Това бе в стила на ловците на черни дупки. Краткото предисловие я извади от равновесие.

— Ъ-ъ, мога ли да ви задам един въпрос? От предварителния разговор разбрах, че пожелахте да дойда тук, за да говорим лице в лице. Но ми се струва, че дори не мога да вляза в кораба ви!

— В момента разговаряме точно по този начин! Досега не съм си дала труда да инсталирам видеопредавателна уредба. Трябваше да дойдеш до тук, за да те видя. А сега, къде възнамеряваш да летиш? Ще ти издам един ефикасен подход към мен: карай направо! Не започвай с последното най-напред, изложи ми съвсем точно какво желаеш!

— Добре… Аз… тоест аз, жена ми и… Чакайте да започна отново! — Лило се изпоти.

Получи неприятното усещане, че Джавлин знаеше нещо компрометиращо за нея и затова я попита за истината. Може би Куинс беше й се обадил предварително и си бе развързал езика повечко.

— Аз и още двамина желаем да отлетим до горещата връзка!

— Къде по-точно? Имаш предвид предавателя на… звездата Офиучи 70? Би било доста дълго пътешествие! Предполагам, обаче, че искате да достигнете до точка в областта на най-голяма сила на приемания сигнал, пронизващ Слънчевата система!

— Точно така! Можеш ли да ни закараш?

— Несъмнено! А защо искате да отидете там?

— Не мога да ви кажа, съжалявам! Просто не е възможно!

— Няма значение! Човек трябва да остава верен на своите малки тайни! — Доби замислено изражение.

Лило се разтревожи. Усети, че пред нея стоеше умна, хитра личност, може би на преклонна възраст. Нямаше как да отгадае. Винаги получаваше странно усещане, когато се случеше в близост до човек, надхвърлил триста години.

— Откъде си?

— От Луната.

— Как се казват другите двама, които ще дойдат с теб?

— Катей и Вафа. А вие на колко години сте? — Въпросът й се изплъзна неволно.

— Дали да ти отговоря? — Лицето на телевизионния екран се усмихна. — Достатъчно възрастна съм, за да представлявам липсващото звено в твоето родословно дърво! Родена съм през 1979 година по стария стил. Тогава се казвах Мари Лайза Бейли. Стъпих първа на Марс, ако това те интересува! В историята на човечеството не съм оставила други значими следи.

Лило не бе сигурна дали жената лъжеше. И преди бе попадала на екстравагантни твърдения относно възрастта, но обичайно не им даваше вяра. Доколкото й бе известно, вече не съществуваха хора, родени на Земята. Нашествието бе станало преди пет и половина столетия, когато науката биология била в своя зачатък. И все пак…

— Това означава…

— … че съм най-старата сред човешката раса! Но за този факт си дръж езика зад зъбите! Не желая да стана обект на внимание от страна на масмедиите. Между впрочем, реших, че ще кача на борда и теб, и твоите спътници. За колко време ще се приготвите?

— Ъх, чакай да видя! Не мога да мисля толкова бързо! — Не трябваше да издава това пред ловец на черни дупки!

— Добре, ще ти помогна! За мястото, където отиваме, не се нуждаете от снимки или паспорти. Позволявам на всекиго от вас да вземе със себе си не повече от тридесет килограма багаж. Кога ще бъдете готови да тръгнете?

— Какво ще кажеш за утре? А ти не трябва ли…

— В такъв случай излитаме след осемдесет и четири хиляди стандартни секунди. Носете в наличност бордови пропуски. Ще си готвите и чистите сами. Сега те напускам. Трябва да извърша някои структурни промени из кораба, за да можете вие, хората, да се придвижвате свободно във вътрешността. Ще изкъртя някои стени, ще издигна други и така нататък. Донеси шампанско, за да отпразнуваме сделката!

Екранът угасна.

* * *

— Не зная защо Джавлин отстъпи толкова бързо! — възкликна затворничката. — Престани да ме тормозиш с този въпрос! Попитай лично нея!

Тримата наближаваха огромното туловище на „Кейворайт“ с голям скутер. Всеки носеше скафандър и неголям куфар с лични вещи.

През целия ден Лило преповтори многократно пред Вафа разговора си с необичайната жена-ловец. Даде отзиви, че Джавлин бе само ексцентрична и че вероятно причината да ги вземе на борда бяха само съображения за нейно собствено забавление.

Но вътрешно я спохождаха тревожни мимолетни мисли, които не можеше да определи. На първо място също се питаше защо ексцентричката беше се съгласила. Все повече се убеждаваше, че решаващо се оказа споменаването, че бе жителка на Луната и че щеше да пътува заедно с Вафа. Безизразното лице на жената-ловец трепна, когато чу името на пазачката!

След това разговаряха за горещата връзка. Джавлин попита за точните координати на местозначението им. Защо? Може би прояви особено чувство за хумор, щом предположи, че пътуването можеше да има за цел звездата Офиучи 70? Хората бяха навлизали в Космоса на разстояние не по-голямо от половин светлинна година. Галактиката Офиучи отстоеше на седемнадесет светлинни години. На това място домакинята като че замълча и чак тогава изговори името на звездата!

Приемната бе коренно променена в сравнение с първото й посещение. Стената срещу шлюза бе разрушена и нямаше столове, завинтени за стените. Помещението бе натъпкано с антични мебели. Бяха толкова много и нагъсто, че тримата не знаеха как да се промъкнат.

От другия край се появи Джавлин. Гостите я видяха за първи път, но не цялата, защото бъркотията от вещи препречваше погледите им.

— Здравейте, вие там! — извика домакинята и погледна през пролука измежду мебелировката. — Преди да се настаните, ми помогнете да натоваря тия вехтории на вашия скутер. Така ще освободим допълнително място за вас. — След това за време, по-кратко от едно мигване на окото, тя се озова непосредствено до тях!

— Свещена майчице Земьо! Недей да правиш същото втори път! — извика Вафа.

Изглеждаше втрещена. Лило също се замая. Бе свръхестествено и не за вярване начинът, по който домакинята се промъкна през непроходимия на пръв поглед лабиринт.

Тялото на Джавлин представляваше двуметров цилиндър, изтънен в двата върха и издуващ се плавно към средата. Всеки край завършваше с две ръце. Имаше четири сгъвки — по една за нейните коляно, таз, рамо и лакът. Главата й „израстваше“ от „раменната част“ под лек ъгъл. Кестенявата й коса бе подстригана късо. Дрехата й приличаше на тръба, ръката и ръката-крак оставаха голи.

Така изглеждаше Джавлин, ако се протегнеше. Прибереше ли ръката до тялото си, обаче, наподобяваше сгъваем нож.

Жената не просто беше се отървала от дясната си ръка и левия си крак. Лишаването от два крайника, обикновено — нозете, бе обичайна практика всред астронавтите. Бе положила усилия да изглежда „стройна“. Костите на гръдния й кош, дясното рамо и левия хълбок бяха заменени с гъвкави пластмасови структури. Освен това бе премахнала левия си бъбрек, десния дял на белия си дроб и по-голямата част от червата. Лакътят и коляното й бяха снабдени с допълнителни ябълковидни стави.

В резултат бе станала пластична като змия! Остатъкът от тялото й можеше да се провре през дупка с диаметър двадесет сантиметра!

— Какво по-точно? — попита невинно Джавлин.

— …!!! Това! Не обичам да ме приближават толкова бързо!

— Ще го имам предвид! А сега бихте ли ми помогнали?

Преместиха мебелите й в скутера. И тримата можеха да работят по-бързо, но се заплесваха по необичайните й движения. С едната ръка тя сграбчваше дръжката отстрани на люка, протягаше ръката-крак и се хващаше за мебелите, дърпаше се и се извиваше като змиорка през отвора.

— Оттук, моля! — покани ги, след като свършиха.

Последваха я тромаво поради безтегловността. Минаха през дълъг коридор, в който две стени бяха с килими, а другите две — с дъбова ламперия и месингови парапети.

— Там, отзад, са съоръженията за поддържане на живота. — Посочи. — Вашите каюти са в предната част. — Тръгна пак напред, като се оттласкваше с две ръце, което в нейния случай означаваше, че се захващаше за перилата и огъваше тялото си в дъга, докато се хванеше с другата ръка, имплантирана на глезена й. След три такива змиевидни извъртания, тя се стрелна по средата на коридора с ръката-крак напред, като гледаше назад към тях с широка усмивка на лицето. Стигна отсрещната стена, омекоти инерционното движение и изчезна зад ъгъла.

— С какво ли още ще ни сюрпризира съвременната наука! — възкликна Катей.

— Недей да злословиш! — скара му се Лило. — Тялото й е много функционално! Знаеш ли, кара ме да се чувствувам някак… демоде!

— Да, но не бих й завиждал, ако трябваше да се придвижва в нормално гравитационно поле!

— Доколкото схващам, тя никога не слиза долу!

Джавлин ги изчака в края на коридора пред първия от два люка. Проводи ги и мимоходом направи някои забележки относно мерките за безопасност, свързани с херметичността на кораба, които тя очакваше от тях да спазват стриктно. Влязоха в жилищните помещения.

— Съжалявам, че са толкова малки! — рече Джавлин, след като отвори вратите на миниатюрните каюти. — Но и моят кораб не се казва „Кралица Мари“! Всъщност, наложи се да преместя оттук моята колекция от марки. Двама от вас трябва да споделят една стая, при условие че никой не пожелае да спи в солариума. Настанявайте се, натоварете си багажа. Сега елате оттук!

Лило остана поразена. Не можеше да прецени до каква степен Джавлин омаловажаваше възможностите си. Например, съжали, че разполагаше само с две „гостни“, при условие че поради съображения за икономичност не трябваше да има нито една.

Помещенията бяха малки, но с ламперия, килими и разточителна мебелировка. Минаха през още две облицовани врати. Първата водеше към малка работилничка, а втората — към медицинска лаборатория. Лило хвърли поглед и на двете.

Солариумът бе най-голямата дневна стая. Там Джавлин влезе първа и продължи да се движи напред.

— Сега ще се върна! — извика. — Чувствувайте се като у дома си! Кафеени зърна има ей-там! — Посочи. — А напитките съхранявам в бутилки на срещуположната стена. — Хвърли се през малка дупка в преградата към носа на кораба.

— Тук е истинска лудница! — провикна се Катей.

Лило се съгласи. Бе пропътувала билиони километри с най-различни космически кораби, но като „Кейворайт“ нямаше втори!

— Какъв е този стил? — попита го. — Ранен викториански? Или а ла „капитан Немо“? — Но Джавлин я нямаше и никой не й отговори.

Солариумът бе дълъг десет и с диаметър четири метра. За разлика от останалите обитаеми пространства в кораба тук имаше дюшеме, а това бе пълна безсмислица! При условия на безтегловност можеше да се икономиса толкова много обем. Не стигаше това, но и подът бе паралелен на корпуса на ракетата, така че при движение със запалени двигатели никога нямаше да съвпада с посоката „надолу“! Дори недосетливата Вафа го забеляза.

— Като си помисли човек, все пак някаква малка част от пътуването преминава с включени двигатели… — Въпреки това замисълът остана неясен.

Таванът бе извит и следваше външната форма на корпуса на космическия кораб. По средата преминаваше богато украсена с резба дървена греда, на която бяха закачени шест от общо дузина огромни стъклени пана. Веднага разбраха защо тя наричаше стаята на жаргон „солариум“.

Навсякъде висяха като гирлянди растения, лозници и цветя. В единия край се намираше духов орган с две клавиатури, а в другия — бавно въртящ се аквариум. Лило погледна отблизо миниатюрния воден свят и срещу лицето й стръвно зинаха паст малки акули. Между тези две забележителности имаше много плюшени столове и дивани с инкрустирана дървена част, поръбена с месинг. Възприятията потъваха във въртоп от фино изработени детайли и изобилие от изящни заврънкулки!

Лило провря глава през дупката, където изчезна Джавлин, и се изненада. Както и подозираше, помещението отпред се оказа зала за управление на полета, но много странна. Инструментите бяха с месингов обков и показваха със стрелки, а не с цифри. Няколко други уреда изглежда изпълняваха функции на ръчно управление. До съвсем тясното пилотско кресло стърчеше дълъг лост с кристална капачка с огромни надписи „СТОП“ и „ХОД“. Чудно! Стаята бе почти празна, а навярно се намираше в самата носова част на кораба, тъй като отвъд сигурно започваше Космосът!

Отдръпна се и то — навреме, защото Джавлин влезе в солариума, но през коридора откъм кърмата. Значи тя имаше и други пътища за обикаляне из космолета!

— Изумен съм от кораба! — сподели с нея Катей.

— Наистина ли? Благодаря ти за комплимента! Аз също го харесвам! Не би могло да бъде обратното, тъй като бе мой дом в продължение на почти триста години! Основния дизайн — външния силует — избрах от корицата на древно списание от времето преди Нашествието, даже още отпреди първият човек да бе излетял в Космоса.

— Това е чиста проба лудост — отбеляза с равен тон Вафа.

— Смяташ ли? Не мисля! Очевидно, художникът, нарисувал проекта, не е разбирал нищо от летателни апарати. Явно е опитвал да направи списанието по-продаваемо, затова рисунката му е станала по-сексапилна, отколкото съобразена с логиката. Точно това ми хареса!

— Но така не се ли утежнява много конструкцията на корпуса? — запита объркана Лило. — Ако формата не се подчинява на функцията, не страда ли ефикасността?

— Смешно! Като правило е вярно, но не чувствуваш ли поетическа жилка в душата си? Боря се със закостенели в разбиранията си инженери, още откакто човечеството основа първата колония на Луната. Станахме раса от подобни инженери! Изглежда никога няма да осъзнаем, че след като построим железопътна линия, то следващата стъпка е да я разкрасим. Изкуството напредна в достатъчна степен, можем да си позволим да заплатим за красотата с малко неудобство. Конкретно космическите кораби, предназначени за излизане в далечния Космос, все още изглеждат като коледно дръвче, което е… окачалка за шапки.

— Моля?

— Полегнало… Извинявайте, употребих архаична дума. Като си помисля, всички идеи, вложени в тази метафора, са старинни! Но „Кейворайт“ е по-малко неефективен, отколкото изглежда на пръв поглед. Щом веднъж взех екстравагантното решение да летя сама на кораб, пет пъти по-голям от необходимото, паднаха всички пречки пред фантазията ми! Например, мебелите изглеждат масивни, но не са. Дървото, всъщност, е само тънък фурнир, залепен над стандартна пенеста плоскост. Металът не е истински, а само фина метализация. Органът функционира още като клавиатура на главния корабен компютър и библиотеката, която не се вижда в момента. Аквариумът представлява част от система за рециклиране и ако рибите се чувствуват добре, то за мен важи същото. Ще се убедите сами. Много е функционално!

Лило все още таеше съмнения. Но Куинс бе говорил за тази жена със страхопочитание. За нея се носеха легенди, че била ловецът с най-много ловни трофеи на всички времена.

— Ако сте готови, ще включа компютъра на предстартово броене. Остават малко неща, за които да се разберем. Претърсих вашия багаж и разучих рентгенограмите ви…

— Какво си направила? — изрепчи се пазачката.

Лицето й почервеня. Джавлин я огледа от главата до петите.

— М-да-а! Не се изненадвам от твоята реакция! — отбеляза сухо. — В личните ти вещи открих няколко кристала и други компоненти, които набързо можеше да сглобиш и превърнеш в ръчни лазерни оръжия. Изхвърлих ги в интерес на безопасното, спокойно пътуване!

Вафа вкопа крака в задната преграда на помещението, присви се и подскочи към домакинята. Прелетя цялата стая с изпънати ръце, с див рев и изкривено от ярост лице. Лило понечи да затвори очи. Джавлин изглеждаше толкова малка и крехка! Жената-войник започна да се превърта във въздуха, подготвяйки се да нанесе удар в средната част на цилиндричното й тяло.

Развръзката настъпи мигновено, преди някой да успее да отреагира. Джавлин се изви, огъна се на невъзможни места. Постави едната ръка на пода и се отблъсна. Обърна се и щом Вафа мина покрай нея, й нанесе мълниеносен разсичащ удар по врата. Нападателката се блъсна в тръбите на органа и заплува бездиханна.

Джавлин я погледна само веднъж, след това обърна вниманието си към Лило сякаш нищо не се бе случило.

— Бих желала да узная предназначението на устройствата, имплантирани в корема и тазовата ти кост!

— Не зная за какво служат! — възкликна генетичката. — Подозирам, че може би има нещо в мен!

— Е, добре! Едното прилича на несложен радиопредавател за определяне на твоите координати в пространството. Отпървом предположих, че другото бе бомба, но размислих. Прилича повече на ампула с наркотик, задействувана от предавателя. Как мислиш?

— Сигурно е така! — Бузите й пламнаха.

— Чудесно! — Джавлин явно също се чувствуваше неловко и смени темата. — Ако желаеш, отстрани ги, за която цел използувай моя хирургически комплект! Мога да ги изхвърля зад борда, ако не се сетиш какво друго да правиш с тях. — Премести поглед към Вафа, която все още висеше неподвижно във въздуха, след това се усмихна на Лило. — Двигателите ще се включат след около шестстотин секунди! По-добре е да отидеш в каютата си!