Джон Варли
Гореща линия Офиучи (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Откъс от „Песен за Пръстените на Сатурн“ с автор Кланси-Даниел-Митър. Събрани съчинения на ранната (240 г. — 300 г.) съвместна симбиотична поезия.

„… От цялата информация, получена посредством горещата радиовръзка с галактиката Офиучи, няма по-удивително нещо от симбиозата! В началото на третото столетие от Новото летоброене симбиотичния начин на живот са считали за спасение на човешката раса. Изследователите на бъдещето са предвиждали деня, когато всяко човешко същество е щяло да бъде съешено със симбиотичен партньор и е щяло да се освободи завинаги от зависимостта си от въздушни шлюзове, хидропонно земеделие и рециклирана вода. Представяли са си как всеки човек щял да се превърне в миниатюрен модел на загубената Земя, свободно реещ се в Слънчевата система.

Лесно е да се разбере какво е подхранвало този оптимизъм. Симетрията на концепцията е забележителна! Всяка двойка човек-симбионт представлява затворена в екологическо отношение система, която се нуждае от съвсем малко енергия от Слънцето и твърдо вещество за своето съществувание. Симбионтът от растителен произход събира слънчева светлина в Космоса, с помощта на която преобразува отпадните продукти и въглеродния двуокис на човека в храна и кислород. В същото време предпазва човешкия организъм от екстремални горещина и студ. Заселва се в белите дробове и храносмилателния тракт на човешкото същество. По този начин всеки храни другия.

Симбионтът представлява безформена купчина изкуствено създадена органична материя и не притежава нервни клетки до момента, докато осъществи контакт с човек. След като проникне през нервната система на гостоприемника, той споделя човешкия мозък и се превръща в мислещо същество. Така се сдобива с разсъдък и това безспорно е най-ценната му придобивка от съвместното съжителствуване. Първите експериментатори установили, че симбионтът, настанил се веднъж в нечие тяло, оставал завинаги там. Ето защо сравнително малко хора предпочели да предадат своята мисловна самостоятелност в замяна на утопията на извънземните.

Поради това ние, жителите на Пръстените на Сатурн, останахме разочаровани. Все пак ценим изключително незаменимия подарък. Нашето общество не е хуманоидно. Живеем в Космоса. Движим се из «коридори» и «стаи». По време на дългия си живот имаме право да родим само едно дете и да го отгледаме подобно на бактерия. Живеем изолирано, но притежаваме съешени мозъци. Тази наша взаимовръзка е трудно разбираема за външен човек.

Някъде в това магическо сливане на два различно мислещи разсъдъка се поражда неудовлетворение. Прескачат искри на съзидателност. Затова всички жители на Пръстените са поети. Поезията е нормален съпътствуващ продукт на нашето съществувание. Тези от нас, които не са имали куража да се съешат и които чакат редките ни контакти с човешкото общество, също създават песни, но без всякаква стойност…“

* * *

Парамитър се рееше бавно над безбрежна златиста пустиня. Хоризонт не се виждаше. Обърна се към малкия, но ярък диск, излъчващ слънчеви лъчи. Самата планета Сатурн беше се превърнала в черна дупка, подобна на нащърбен полумесец, протягащ пипала към Слънцето като към скъпоценен камък.

Парамитър бе лишена от зрение. Усещаше топлината като полъх на вятър, а Сатурн — като дълбок, студен кладенец, който я придърпваше.

Изгревът предизвика сладостни емоции. Още вкусваше аромата на благотворното му сияние през тънката като мехур част на тялото си. Всъщност, приличаше много на слънчоглед.

В момента Парамитър си почиваше, хранеше се нейната симбионтка Солстис. Последната бе разединила центъра на зрението в нейния мозък, затова сега тя изпитваше наслада от елементарното съществувание под формата на космическо растение. Бе разперила широко ръце към светлината и бе вкопала здраво крака в плодородната почва, каквато представляваше нейната партньорка. Блаженствуваше.

Погледната отстрани Парамитър наподобяваше тънък, параболичен слънчобран с нежна централна част, също като паяк в средата на сапунен мехур, прорязан от кръвоносни съдове подобно на вътрешната част на очна ябълка. През вените протичаха течности, някои с млечнобял цвят, други — тъмночервени, а трети — червенокафяви. Близо до пъпа се извисяваше тънко стебло с голяма колкото юмрук подутина на върха му. На това място се намираше геометричният център на параболата и се събираха във фокус отразените от слънчогледа слаби слънчеви лъчи. Ето защо тук температурата бе висока и телесните течности кипяха. Навсякъде из кръвоносната система и капилярите се извършваха химически реакции.

Активността на мозъка й бе сведена почти до нула. Единствено Солстис нарушаваше спокойствието от време на време, тъй като стоеше винаги будна.

— Парамитър! — Не чу глас. Думите се образуваха като чужди мисли в главата й. — Хайде, събуди се!

— Какво има? — Да излезе от сънно състояние не представляваше проблем.

— Готова ли си да прогледнеш?

— Да, защо не?

Солстис, която действуваше като превключвател в горната част на гръбначния й стълб, затвори нужните контакти, които позволиха на визуалния център на кортекса да осъществи връзка с предната част на мозъка. В резултат Парамитър започна да вижда.

— Каква чудесна утрин!

— Да, наистина! Почакай да видиш сутрешните вестници! Няма да бъдеш толкова радостна!

— Не може ли да почакат? Защо да ми развалят доброто настроение? — Бе лишена от чувството на необходимост да бърза.

Последният път, когато свърши нещо бързо, бе преди цяло столетие.

— Права си. Уведоми ме, когато си готова да чуеш новините!

Парамитър изрази телепатично удивлението си. Изпрати мисловна картина на самата себе си как се препасваше с меч и нож, нахлузваше бронзов шлем и вдигаше релефно гравирано забрало. Солстис веднага отговори. Върна й обратно изображение как Парамитър се катереше по стълба, вглеждаше се в звездите и стъпваше на последното стъпало, което се оказа липсващо.

Тя се протегна, от което тънкият слънчобран се заогъва бавно и вълнообразно. Нямаше крака, беше ги заместила хирургически с четири огромни ръце още в момента на съешаването си. Сгъна двадесетте си пръста в юмруци, а след това ги разтвори. Една ръка привлече вниманието й. Бе бледа, но ставаше все по-розова под погледа й. Иначе цялата бе с цвят на албинос, само кожата под ноктите й бе кехлибареножълта, преливаща в оранжево. Солстис се приготовляваше да потеглят и изпомпваше течности из цялото й тяло.

Това, което виждаше, не бе реалност. Върху ретината й, защитена от полупрозрачното вещество на симбионтката, не бе попадала пряка светлина в продължение на повече от седем години. Ако погледнеше Слънцето със собствените си незащитени очи, щеше веднага да ослепее. „Гледаше“ в резултат на получени нервни импулси, които Солстис изпращаше в мозъка й от различни осезателни рецептори. Въпреки това добиваше усещането, че плуваше съвсем гола в Космоса, а слънчевите лъчи пронизваха тялото й. Илюзията бе съвършена!

— О-кей. Какво ни предстои?

— Преди две минути успях да прихвана предаване от канал деветнадесети на Джейнъс. Къде желаеш да го наблюдаваш?

— Няма значение.

Възникна триизмерен образ между Парамитър и тъмния полукръг на Сатурн. Картината бе съвсем реална, като всичко, което съзерцаваше. В интериора на една стая седеше позната жена. Глас зад кадър обясняваше, че осъдената Лило била враг на човечеството и била екзекутирана. Чуха се времето, мястото и кратко изброяване на престъпленията й. По-нататък коментарът премина върху лекция относно вредата от експериментите в областта на генетиката. Солстис изключи, даже без да се наложи да бъде помолена.

— Знаехме, че някой ден щеше да се случи! — възкликна Парамитър, удивена, че новината не я развълнува.

— И на нея й бе известно!

— Добре. Къде е сега спасителната й капсула?

Погледът й се премести. Под нея се завъртя Сатурн, докато съзря Пръстените му отгоре. Изглеждаше, че кръжи около северната полярна област.

В долната, засенчена част замига малка зелена стрелкичка.

— Ето там! — посочи Солстис.

По-нататък по окръжността на небесното тяло, на около шестдесет градуса в посока на въртенето му, се появи неголяма червена стрелкичка. Цветът й подсказваше за масата на скалите. Намираше се на най-външния пръстен Алфа, който не се бе отклонил много от първоначалната си орбита през последните пет години.

С помощта на хипноза Солстис измъкна информация от общата за двете част на мозъка и увеличи мащаба на картината. Видяха спасителната капсула на Лило на мястото, където Парамитър я бе преместила.

Външно приличаше на скала, макар и малко по-голяма от обикновените. Вътре бе снабдена с атомен генератор на енергия, компютър, несложен ракетен двигател, животоподдържаща система и… хиберниран клонинг на Лило с познанията на създателката си отпреди няколко години.

— Колко време измина, откакто се разделихме с генетичката?

— Пет години шестдесет дни и три часа според времето на Старата Земя.

— Не мислех, че е толкова много! — Вгледа се в двете стрелкички.

Разстоянията бяха доста големи.

— За да стигнем до скалата, трябва да изминем сто четиридесет и една хиляди осемстотин деветдесет и пет километра — помогна й Солстис.

— Е, дадохме дума, нали?

— Чаках да чуя това от теб!

Нехуманоидните симбионтки бяха срещнали Лило преди шест години, когато инженерката разположи частната си изследователска лаборатория на Джейнъс с надеждата, че статутът на сателита като връзка между човешката цивилизация и симбиотичното общество щеше да означава занижена бдителност и по-малки ограничения по отношение на генетичното разнообразие. Парамитър-Солситс бяха дошли на една от редките срещи с човечеството и бяха я харесали веднага. Бе необичайно. Човешки същества и съешени двойки никога не се смесваха!

На Джейнъс висяха известно време около нейната лаборатория и когато се приготвиха да си тръгнат, предложиха й да премести операцията си изцяло на Сатурн. Лило не желаеше да се отдалечава толкова много от центъра на Слънчевата система, но се съгласи да изпрати роботизирана станция в периферията на Пръстените, тъй като се опасяваше да не бъдат разкрити тайните й експерименти. Симбионтките обещаха да осъществят разбуждането на нейния клонинг, ако това се наложеше.

Сега им предстоеше дълго пътуване. Бе невъзможно да бързат. Можеха да развиват скорост до петдесет километра в час, но трябваше да спират и да се хранят всеки ден. Щеше да им отнеме поне година, докато стигнеха клонинга на Лило.

— Пътешествието все някога трябва да започне! — каза Солстис. — Да тръгваме!