Джон Варли
Гореща линия Офиучи (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Как бих могла да опиша накратко пътешествие, което продължи цели десет години?

В програмите на новините, които приехме през първите дни, бяхме наречени „Избягалата Луна“. Навсякъде, от Меркурий до Плутон, отклонението на Посейдон от вековната орбита и поемането му на курс по права траектория предизвика смайване и ужас. Нашият астероид напусна пределите на Слънчевата система, което жителите на Осемте свята счетоха като предзнаменование за лош обрат на събитията, свързани с Нашествениците. Чуха се призиви за всеобщо въоръжаване на цялата човешка раса, с цел да се отблъсне евентуалното ново нападение.

Такова не се случи и, както обикновено, нашумялата сензация потъна в забрава. По-късно до нас достигнаха и коментари, че преместването на Посейдон би било възможно и с технологии, известни на хората, и следователно извършеното било дело на престъпници. Последната идея не се котира добре. Така или иначе ние се намирахме много далече, движехме се бързо и никой не можеше да ни догони.

Всички от малката колония работихме неистово в продължение на цяла година. Тласъкът, произведен от анихилацията на „Отмъщение“, бе причинил неизброими щети на издълбаните в скалата тунели и помещения. Внезапното натоварване бе повредило отоплителната система, която бе в основата на хидропонното ни стопанство. В резултат всички растения изсъхнаха. За известно време преживявахме с консервирана храна и на тъмно. Не ни достигаше въздух за дишане — повечето от коридорите бяха се разхерметизирали, затова преминавахме от едно място на друго с включени нулеви скафандри и се стремяхме да не надвишим дневната дажба кислород.

Бяхме в пълно неведение относно можеха ли повредите да бъдат отстранени и дали щяхме да открием разрушена някоя система за поддържане на жизнените функции на астероида, от което щеше да последва бавна смърт. Катей и Виджей уверяваха, че нашият планетоид можеше да води напълно независимо съществувание. Имаше и скептици, в това число бях и аз. В крайна сметка на общо събрание решихме да рискуваме живота си.

Запалихме реактивната установка и потеглихме. Бяхме опиянени от победата. Понесоха Катей на ръце и го провъзгласиха за президент на малкото общество. Дори и аз се поддадох на общото веселие. Но то не продължи дълго. След шест месеца учителят не смееше да влезе в президентския офис, а всички ние избягвахме да се гледаме в очите по мрачните, обезвъздушени коридори.

Прогресирахме постепенно. В продължение на много години Туийд беше ни снабдявал със специално оборудване, с цел да направи развойната база по-малко зависима от доставките от Луната. Най-опасната част от начинанието му бе да изпраща космически кораби в близост до Юпитер. Затова полетите до Посейдон постепенно се разредиха. Жизнените функции на астероида една по една се подхващаха от полуавтомати. Разполагахме с неограничени ресурси от произведена атомна енергия, не можехме да изконсумираме цялата. Добивахме промишлени суровини по минен способ или чрез енергоемко видоизменение на веществата. Разполагахме с машини за производство на луминесцентни лампи, интегрални схеми, помпи и резервни части. Освен това техниката, с която базата бе изградена из основи, бе също налице и ние я използувахме за почистване на свлачищата и да прокопаем нови подземни пространства в скалата.

За три години постигнахме устойчив затворен екологически цикъл, но все още не бяхме достигнали границата на самозадоволяващо се във всяко отношение общество. Дните на кислородния порцион избледняха като далечен спомен. Жизненото пространство стана по-обширно, отколкото например преди петнадесет години. Населението се увеличи с двадесетина деца и още четири предстоеше да се родят. Вече ходех с вдигната гордо глава. Почитаха ме, тъй като заемах ключовата длъжност „Главен хидропонист“ и „Височайш магистър на мутагенната хранително-вкусова промишленост“. Престижът ми се издигаше с всяко ново, създадено от мен растение, по-добро от предишните.

След като изминаха пет години начинът ни живот стана рутинен. Разполагахме с училище, в което учениците бяха повече от учителите. От нищо не можехме да се оплачем.

Останахме изненадани колко много време и усилия ни костваше поддържането на жизнените функции на колонията. Нямаше да оцелеем, ако не работехме упорито в тази насока. Това бе станало правило за всички човешки общества, пръснати из Космоса след Нашествието, но някак си бе останало незабелязано за нас, обикновените жители. Например само три процента от населението на Луната бе заето в индустрията на околната среда. На Посейдон всички без изключение се занимавахме с този изнурителен труд и освен това упражнявахме още по две, дори три основни задължения. Към това се прибавяше и работата по отглеждането на хидропонните насаждения, която мнозина вършеха доброволно. Трудехме се непрестанно, по десет часа на ден.

Нашето малко общество можеше да се нарече „технологично“. Въпреки това срещахме спънки, дължащи се на липса на промишлена инфраструктура. Например, в областта на генетиката достигнахме изключително високо ниво. С помощта на компютри снемахме карти на разположението на елементите на генните структури на растителните видове, на които извършвахме мутации, а след това при засаждането и отглеждането на същите тези растения използувахме обикновени лопати и мотики! Автоматичните киборги и машините с изкуствен интелект, така разпространени на Луната за извършване на тежък физически труд, тук липсваха. Нямахме технологични възможности за изработването им. Срещахме трудности да осигурим резервни части за компютрите, когато дефектираха. Не разполагахме с нужните интегрални схеми, с най-обикновени осветителни лампички с нажежаема жичка, нискотемпературни свръхпроводници и други също така основни, отдавна известни технологии. Не можеше да се рече, че кретахме в Неолитната ера, но понякога ме спохождаха подобни съмнения…

А след девет години нашият астероид се движеше със скорост, два пъти по-малка от тази на светлината!