Джон Варли
Гореща линия Офиучи (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Лило-Диана се държеше за харпуна. Китът потъваше бързо в дълбините на океана. Стигна дъното и заплува с голяма скорост, следвайки неравностите на терена.

Възбудата на жената-ловец започна да отзвучава. Почувствува горчивина от поражението си. Не бе убила чудовището и не бе имала шанс за това. Даже не бе сигурна дали бе нанесла сериозна рана.

Пусна се и китът изчезна в синята вода. Тя се понесе. Нито потъваше, нито се издигаше към повърхността.

Какво да направи оттук нататък? Докосна с ръка клапата на гърдите си. Можеше да изключи нулевия скафандър и да се удави бързо или да се издигне до повърхността и да достигне брега. Щеше да успее, тъй като скафандърът я снабдяваше с кислород, но дали имаше желание да се спаси?

Нещо се размърда над нея.

Без да знае защо, тя ритна с крака и тръгна нагоре, за да го посрещне.

То растеше бързо… (сега е под мен и все още пада)… и не направи никакъв опит да избегне сблъсъка с нея. Призракът заслепяваше очите й. Жълт ли бе? Не, многоцветен… (… с по-тъмен нюанс на жълтия цвят, отколкото надигащите се на талази облаци, които закълбиха около и под мен. Същество, като онова, в което бях попаднала преди много години…)… заобиколена от движещи се цветове и сенки, които се сляха ведно.

Стомахът й се обърна и тя усети, че пропада.

* * *

Не зная колко дълго време падах, но подобен въпрос бе лишен от всякакъв смисъл. Пропадах през времето и пространството, а също — и през моя собствен живот!

Вече не знаех къде или коя бях. Всяка секунда от моя жизнен път съществуваше едновременно.

Аз:

— стоях всред скалиста равнина, огрявана от ярко слънце и знаех, че живеех в света, наричан „Посейдон“, отдалечен на две светлинни години от Слънцето;

— плачех безутешно, завладяна от най-дълбоката скръб в живота ми, и люлеех в скута си главата на мъртъв мъж;

— падах надолу през юпитерианската атмосфера;

— изправих се лице в лице срещу мъж на име Вафа, който вдигна бавно оръжието си, след което последва изстрел;

— стисках в ръцете си нож и обмислях дали да се самоубия;

— съзерцавах как малка акула плуваше в кръгъл, въртящ се резервоар;

— тичах през гора под палещите лъчи на синьо слънце и се смеех;

— разговарях с мъж на име Куинс в обществена баня на Плутон;

— седях в конферентната зала на космическа станция с диаметър седемдесет километра, приличен на огромна автомобилна гума, и гледах филм в присъствието на извънземни;

— почувствувах как в тялото ми навлизаше еректирал пенис, а в стаята ми присветваха светлинки;

— пред мен се изправи Вафа и се прицели с лазер, за да ме убие;

— родих се в резервоар с жълта течност;

— бях петгодишна и държах майка си за ръката, докато следвахме транспортьор, който превозваше багажа ни в ново жилище;

— седях пред зеленикавия отблясък на екрана на моя компютърен терминал и изучавах различните интерпретации на данните от горещата линия;

— кацнах с космически кораб като членка на голяма колония хора на Еридани 82. Планетата се оказа пренаселена и затова се наложи да продължим пътуването си;

— минах през плитък брод в Америка. Водата, разпенена до бяло, стигаше едва до коленете ми;

— родих Алиша, моето второ дете, на път към центъра на астероида „Посейдон“;

— държах ръката на Алиша, докато тя даваше живот на моя внук;

— изправих се лице в лице срещу Вафа;

— умрях. Умрях отново. И отново…

Мислено се отблъсквах от преживяванията си. Всички моменти се случиха по едно и също време. Изчезнаха внезапно. Останаха объркани образи. Главата ми се изпразни от мисъл. Спомените ми бяха както от миналото, така и от предстоящото!

Възвърнах чувствата си. Отърсих се от онова главозамайващо възприятие, което получих, докато населявах едновременно своето минало, настояще и бъдеще. Отблъснах се мислено още веднъж и рикоширах в четириизмерния дълъг розов червей с милиони крака и множество израстъци, който представляваше целия мой живот от раждането до многоликата ми смърт. Бях едно цяло и добих всеобхващащ поглед. Разходих се по цялата дължина на моето съществувание — напред и назад, в бъдещето и миналото.

Пропаднах назад дезориентирана и смутена. Бях постигнала свръхсетивни възприятия, които не можех да достигна само посредством силата на разума си. Необикновените спомени започнаха да избледняват. Съществувах едновременно в твърде много форми по едно и също време, които не можех да разгранича или разбера. Бях заслепена или по-точно очите ми виждаха образи, които мозъкът ми не бе способен да асимилира.

Не зная колко време отпочивах в злачното и покойно място, където бях заседнала. Времето спря. Всички мои двойнички ме бяха заобиколили. Започнах да проглеждам, но по малко.

В съзнанието ми, откъснато от волята, се появи странен предмет. Възприемах, без фактически да виждам. Бе най-понятното всред заобикалящата ме действителност. Внезапно осъзнах, че представляваше изключителна ценност и много се нуждаех от него. (Дали някой не ми подсказа да го взема?) Принадлежеше на Нашествениците, но трябваше и аз да го притежавам.

Пресегнах се…

* * *

Катей бе се навел над нея и я разтърсваше за раменете. Главата й се клатеше съвсем свободно напред-назад като махало. Накрая очите й прогледнаха.

— … ли си? Какво се случи?

— Направиха ли ти нещо? — Бе гласът на пазачката.

Лило се усмихна на искрената загриженост, изписана на лицето й. „Вафа, Вафа, има надежда да се очовечиш!“ — възкликна мислено.

— Коя е тази? — попита Джавлин.

— Това също съм аз! — рече Лило и се изправи.

Докато виеше сирената на Търговците, генетичката бе изпаднала в особен транс и видя калейдоскопа на своя живот. Погледна новодошлата — висока, с бронзов тен на кожата, мокра. Кимнаха си една на друга. Думите бяха излишни. И двете бяха били тук и преди!

Двойничката й държеше в ръка сребрист куб със страна пет сантиметра.

— Коя си ти? — запита я Вафа.

Жената я погледна с любопитство.

— Може би е по-добре да ме наричате Диана, за да избегнем объркването. Досега всички ме назоваваха с това име.

Думите събудиха водопад от спомени у Лило. Тя се опита да ги задържи, но те избледняха като сън! Сякаш изсънува с отворени очи дълго, фантастично пътешествие, продължило десет години… Бе се сблъскала и преодоляла несгоди… Видя високи по няколко километра дървета, достигащи тавана на подземието — не, това бе от нейния собствен жизнен път. Напрегна паметта си. На избягалия астероид съществуваше още една Лило. Стрелна се напред във времето и видя своята собствена смърт, не — три напускания на живота, след това назад също бе починала много пъти… а дали? Вече не бе сигурна в преживяното. Но всяка нейна стъпка се направляваше от някаква невидима сила, която се ръководеше от познанието какво бе станало и какво щеше да се случи!!

— Да се махаме оттук! — извика Лило.

— Защо? — Джавлин не повярва. — Исках да задам толкова много въпроси…

— Не, няма смисъл! — Обърна се към Уилям. — Що е това в моята… нейната ръка?

— Сингуларност! — Извънземният изглеждаше тъжен. — Повидимому, събитията се развиват по-бързо, отколкото очакваме!

— Какво представлява?

— И аз бих искал да зная! — Той сви рамене. — Ако имахме понятие, щяхме да сме равни по мощ на Нашествениците! С този термин обозначаваме средство, нарушаващо основните закони на Вселената. Мислехме, че не е възможно да съществува в нашето измерение, поне не по такъв нормален начин! Отвън, както забелязвате, действува нулево поле, което скрива само себе си! Едва ли някога ще можете да прозрете същността му!

— А за какво служи? — Лило се главозамая; знаеше предварително отговорите на въпросите, които задаваше!

— По всичко личи, че премахва инертността, с която се движат телата. Не ме питайте как. Изследвали сме подобни в продължение на милиони години, но така и не узнахме принципа им на действие. Предполагаме, че преобразува инерцията в друго състояние на материята и я съхранява в теоретично съществуващото пето измерение на хиперпространството.

— Накратко казано, кубът представлява двигател за придвижване в пространството? — попита Джавлин.

— Само в основни линии! Когато се научите да го използувате, а това ще стане скоро, ще развивате високи скорости с малко гориво. Ще достигате галактиките с леснина!

— Откраднах го от Нашествениците! — извика с гордост Диана.

— Х-м-м-м? — Уилям я прониза с поглед. Изглеждаше умислен. — Наистина ли? Чудесно! Значи, измамила си ги!

Диана се изпъчи гордо, но след това почувствува несигурност. Лило я съжали. Вече знаеше какво всъщност бе се случило.

— Не съм го задигнала, така ли? — запита Диана.

— Не си! Нашествениците действуват по шаблон. Кулминацията ще представлява изтреблението на всички от вашата раса, разселени из Слънчевата система, с изключение на първобитните племена на родната ви планета. Сингуларността ще възпроизведе сама себе си. Може дори да е живо същество! Не желая да се преструвам, че ни е известно много за нея, но я използуваме като всички други във Вселената.

— Но защо Нашествениците са ни оставили този дар?

— Мога само да гадая относно техния истински мотив. Вероятно не желаят да унищожат всички представители на биологичния ви вид. Спомнете си, че не са убили нито един човек на Земята, поне не пряко. Също не са преследвали оцелелите, намерили убежище на Луната. Позволили са ви да живеете, докато не сте започнали да ги безпокоите. Сега ви дават нов шанс да се разселите из галактиките. Едва ли ги е еня дали ще приемете, но поне сте дарени с шанс.

— Следователно ги е грижа за нас, хората!

— Кой знае? — Уилям се намръщи. — На времето не бяха загрижени за трудностите, които изпита моята раса. Тази сингуларност изглежда истинско чудо в моите и вашите очи. Но за тях сигурно е технология, еквивалентна на нашите първобитни оръдия на труда!

Катей местеше поглед между двете Лило.

— Би ли ми обяснил някой какво по дяволите става? Коя е тя и откъде е дошла?

— Не ме ли позна? — запита Диана. — Нима съм се променила толкова много? Последният път, когато се видяхме, падах към Юпитер.

— Но къде си била през… Искам да кажа, как успя…

— Нашествениците я върнаха при вас! — отговори вместо нея Уилям. — Просто са огънали наобратно нейната линия на живота. Според обсега на нашите предварителни измервания, тя е проникнала на няколко хиляди години в бъдещето, прекарала е десет години на Земята и е била върната тук. За Нашествениците това е фасулска задача, нещо като за вас да съедините две точки с права линия.

Лило прояви нетърпение.

— Сега можем ли да си вървим? Мога да отговоря на въпросите ви и от борда на нашия кораб.

— Да, разбира се! — възкликна Уилям. — Ако желаете да напуснете, тръгвайте! Ние, разбира се, ще трябва да променим нашите планове. Очаквахме подобно събитие, но не толкова рано! При това не в нашия „заден двор“! Много сме обезпокоени! Помислете за нашите напътствия! Предложението ни остава в сила, но сега вече считаме, че не разполагате с толкова много време, колкото мислехме първоначално!

* * *

— Така и не ни допуснаха до вътрешността на своя космически кораб! — изпуфтя Катей. — Видяхме само някаква изкуствено построена конструкция!

— Или театрална сцена! — предложи Вафа.

— Каквото и да е, имащо за цел да ни накара да си въобразим, че сме у дома!

Джавлин гледаше съсредоточено през телескопа купола на тороидалната станция на извънземните.

— Мисля, че не пожелаха да ни разкрият тайните от вътрешността на станцията си! — сподели впечатленията си тя.

Вафа вдигна стреснато глава. Откакто бяха се завърнали на „Кейворайт“, бе прекарала цял час в дълбок размисъл. Изслуша внимателно историята на Диана, а Лило опита да я допълни, изхождайки от своя опит. Разказът на Диана-Лило разсърди астронавтите. Джавлин и Катей се отнесоха откровено скептично, въпреки че и двамата не намериха по-достоверно обяснение на явлението, на което бяха станали свидетели. Капитанката на кораба дори изказа предпазливо предположението, че новата членка на екипажа бе самозванка, изобретена и натрапена им от Търговците по необясними причини.

Лило и Диана не си дадоха труд да опровергаят обвинението и то скоро отзвуча без последствия. Никой не можа да измисли разумна причина защо извънземните биха проникнали всред земляните по такъв очебиен начин. Продължи да ги вълнува въпроса защо Търговците въобще се нуждаеха от земната култура? Не бяха ли достатъчно способни да си я вземат сами?

Стигнаха до колебливото решение, че трябваше да изчакат развоя на събитията. Процесът за добиване на човешки културни ценности на извънземните им бе непознат. Знаеха и прекалено малко за техните способности въобще.

— Какво да предприемем? — запита Вафа. — Признавам, никога не съм била по-объркана от сега!

— Конкретизирай се! — проточи Джавлин. — В коя насока следва да се направи нещо?

— Ами… за всичко! Вярваш ли на пропагандата на офиучите?

Искрено зачудена, Джавлин потърси спасение в погледите на двете близначки.

— Какво я тревожи толкоз? Имате ли представа?

— Ах!… Вероятно е обезпокоена от… предстоящите неприятности!

— Наричаш края на Осемте свята „неприятност“! — изписка с тънък, остър гласец Вафа. — Това ли ще се случи, добре ли съм разбрала?

— Да! — потвърди Лило. — Поне така казаха офиучите.

— Е… — Замръзна за миг с отворена уста и разпери безпомощно ръце. После се плесна по коленете. — Аз ли съм единствената, която се вълнува от бъдещето? — Огледа насъбралите се и спря поглед на Джавлин.

— Защо гледаш точно мен? — изсумтя последната, чувствувайки се неловко. — Несъмнено, и на мен не ми харесва мисълта, че толкова много хора ще умрат не от естествена смърт! Но те ще получат шанс да се спасят, Търговците го потвърдиха! Достатъчно е да се направи първата крачка в нужната посока. Що се отнася до „Осемте свята“… — Изръмжа и само дето не се изплю на пода. — Какво ме интересува! Не съм гражданка!

Вафа погледна Катей.

Той сви рамене.

— Спомена, че трябва да предприемем нещо! Слушайте, сега ще изтичам до къщи и ще наточа меча си! Тогава всички ние — нали мога да разчитам на вас? — рамо до рамо ще въстанем срещу Завоевателите…

— Замълчи! — сопна му се жената-войник.

Всички погледи се насочиха с очакване към генетичката.

— Нашествениците ще ни нападнат! — промълви тихо Лило, а Диана кимна утвърдително. — Съжалявам, че трябва да ви призная, но… и мен не ме е грижа! Не съм влюбена в нашето правителство повече от вас. Ти, Вафа си се посветила на борбата против настоящите управници. Желаеш да ги победиш, за да се възкачи на власт пак Туийд. За мен е без значение. Усилията ти ще се увенчаят с победа, сигурна съм! Предполагам, че вие не ни вярвате много-много, но ние двете с Диана наистина виждаме в бъдещето поне дотам, докъдето ще стигне животът ни! Мнозина ще загинат. Нашествениците ще анихилират всички, които ще останат в пределите на Слънчевата система.

— Това не те ли тревожи? — попита Вафа.

— Аз… — Лило наистина я болеше за незавидната участ на себеподобните си, а и за своята също. Но вече знаеше отговора. — Не! За мен… сякаш всичко вече се е случило! Като че вече съм го видяла и претръпнала! Можем да се върнем на Луната и да допълним историята, която вече Търговците излъчват с предавателя си из Осемте свята. Бихме могли да опитаме да убедим хората да се присъединят към нас. Повечето няма да ни послушат. Тогава ще се случи неизбежното. С друго не можем да помогнем!

Вафа не се съгласи с предложения план. Лило я погледна, за да вкара образа й в паметта си и опита да си я спомни в друго време и пространство. Наближаваха преломен момент, бе уверена! Пазачката щеше да надскочи ограничените си разбирания… Дали не бе дете на Туийд? Спомни си, че жената-войник щеше да сподели с нея този факт в бъдеще. Но й се губеше точно кога… Обикновено спомените й биваха разпокъсани и не пасваха хронологически един с друг. Положително Вафа сега се питаше дали бе направила най-доброто в съзвучие с интересите на шефа си, но от друга страна у нея покълваше съмнението. Разказът на Диана я бе впечатлил. За пръв път беше се сблъскала с проявление на активност от страна на Нашествениците и бе почувствувала мощта на живите врагове.

Но засега оставаше лоялна към Туийд. Нямаше смисъл да я уведомява, че нейните клонинги бяха принудени да избягат от Посейдон на Луната в резултат на действия на други клонирани Лило и Катей.

Разговорът продължи да се върти около подобни теми, но генетичката не взе участие. Вслушваше се в своя вътрешен глас и наблюдаваше Диана. Последната пък не сваляше поглед от нея.

— Помня Мейкъл! — изтърси по едно време Лило.

— А пък аз — Джавлин, когато бе значително по-тънка и гъвкава! — Диана се усмихна, събеседничката й върна усмивката. — Пред очите ми е също и експлозията на „Отмъщение“ и как Вафа ме уби!

— Да идем в каютата ми! — предложи Лило.

Разположиха се на леглата с лице една към друга и останаха безмълвни продължително време. От солариума приглушено долитаха гласове, тихи като бръмчене на муха. Там разискваха събитията от последните няколко часа, но двете близначки бяха се извисили над мимолетните тревоги на приятелите си. Лило все още бе запазила в някаква степен спомените за своето абстрактно преживяване, погледа върху миналото и бъдещето си. Предстоеше й много дълъг живот, но подробностите постепенно се замъгляваха и чезнеха.

— Забравяш вече, нали? — Диана сякаш четеше мислите й.

— Да. В съзнанието ми остават само най-ярките моменти. Обърквам се. Неудобно е да говорим за това, не мислиш ли?

— Не си спомням много от бъдещето — призна Диана и се усмихна.

— Не мога да се отърся от впечатлението, че нещо се случило за кратко време с всяка от нас.

— Да.

Замълчаха отново. Във въздуха витаеше нещо недоизказано. Лило знаеше какво бе то. Погледна сребърния куб в ръката на двойничката си. Сега й се стори съвсем обикновен.

— Дай ми да го видя! — помоли.

Диана го погледна така сякаш го виждаше за пръв път в живота си. Подхвърли й го.

Кубчето се отдалечи, като непрекъснато забавяше летежа си, и замръзна на метър от ръката й, по средата между тях! Лило се почуди каква ли сила го беше спряла; в безтегловност всеки предмет се движеше по права линия, докато не срещнеше препятствие. Както и да е, сребърната сингуларност увисна без движение във въздуха.

Пресегна се и го взе в ръце. Кубът бе леко пластичен. Изглежда, стремеше се да застава неподвижно, въпреки че поддаваше на тласък.

— Как се използува? — замая се Лило.

— Да го поразчовъркаме малко, а?

Лило го огледа внимателно отблизо. Строи й се, че забеляза леко обезцветяване от едната страна. Допря се до мястото с нокътя на палеца си.

— Исках само да…

Кубът се разгъна!

Не можеше да възприеме цялостното му движение, тъй като нямаше буквално разделяне или сливане на повърхнини. Сякаш по-големи кубове изскочиха от по-малки такива и се струпаха на нестабилна купчина. Бяха общо осем, но явно виждаха проекцията на хиперкуб в своето триизмерно пространство. Тя се отдръпна уплашена и сингуларността се понесе из каютата.

— Ъ-ъ… какво да направя сега? — извика.

Диана се доближи внимателно и проточи врат, за да огледа, без да го пипа.

— Смяташ ли, че бихме могли да го върнем в предишното му състояние?

Лило се пресегна. Очевидно конструкцията бе нестабилна. Купчината се раздвижи, веднага щом я докосна, и се превърна отново в обикновен куб, но със страна десет сантиметра! Сега заемаше осем пъти по-голям обем в пространството!

— Изплъзна ми се от погледа как се сви! — възкликна Диана.

Грабна куба в ръце, но той започна да се сгъва навътре и когато движението му престана, получиха се две еднакви петсантиметрови кубчета!

— Да оставим математиците да решават тая загадка! — рече развълнувано Диана и постави двете сингуларности до себе си на леглото.

— Ако се научим как да ги използуваме, ще спестим на Джавлин много гориво за обратния път!

— Хм! Мисля, че е по-добре най-напред да се допитаме до нея! — Диана я погледна за миг и свърна поглед. Затвори очи. — Аз… вече си припомням по-зле това, което ще ни се случи!

— Наистина ли?

— Но имам… Дали съхраняваш в паметта си същите спомени като мен? Ти и аз бяхме… до голяма степен едно цяло. Спомням си, че в бъдеще ти ще ме придружаваш навсякъде и ще участвуваш в почти всичко предстоящо!

— Да! — Лило се отпусна.

Едва ли грешеше, но се зарадва да чуе, че Диана помнеше същото като нея! Сега и двете позабравиха бъдещето. Мечтите им се разтваряха в небитието, щом навлезеха в същността ми, възпоминанията им преминаваха в бегли впечатления. Останаха живи и напълно реални само някои моменти от живота им, които приличаха на кратки откъси от филм или на части от огромен пазъл.

Пред очите на Лило изплува картина на гора под синьо слънце. Предстоеше й да я види поне след сто години! Диана бе също с нея!

— Питам се на коя ли планета се намира това синьо слънце! — рече Диана и двете дружно се засмяха. — Ще бъде чудесно да открием заедно!