Джек Лондон
Джери Островитянина (6)

Jack London
Jerry of the Islands (6)

Глава V

Тропичната нощ бързо погълна „Еренджи“. Корабът ту се люлееше в затишие, ту се наклоняваше и гмуркаше под ударите на вятъра и дъжда откъм Малаита, острова на канибалите. Тук югоизточният пасатен вятър спря и времето се промени. Да се готви в кухнята на откритата палуба стана истинско наказание, а чернокожите работници, които ходеха голи, бяха принудени да се приберат долу.

Първото дежурство от осем до дванайсет пое помощникът, а капитан Ван Хорн, който не искаше да стои на поройния дъжд, слезе в малката каюта, като взе със себе си Джери. Джери бе изморен от безкрайните приключения този ден — най-безпокойния в целия му живот; той заспа, а в съня си ръмжеше и мърдаше с лапи; шкиперът го погледна за последен път, намали светлината на лампата и като се усмихна, продума:

— Ето го дивото куче, Джери. Дръж!

Джери спеше тъй дълбоко, че не чуваше нищо. Дъждът престана, като отнесе със себе си последното дихание на вятъра и превърна каютата в задушлива парна баня, а задъханият шкипер — в мокра от пот риза и набедрена препаска — стана, взе под мишницата възглавницата и одеялото и излезе на палубата.

Джери се събуди от една грамадна хлебарка, която го ухапа за чувствителното местенце между пръстите, където кожата не е покрита с косми. Джери тръсна пострадалата си лапа и погледна хлебарката, която не направи опит да бяга, а се отдалечи с достойнство. Той я проследи как се присъедини към други хлебарки, които маршируваха по пода. Никога не беше ги виждал в такова количество. Те бяха грамадни и пълзяха на всички страни. Дълги върволици изпълзяваха от пукнатините и слизаха по стената да се присъединят към другарките си, които се разхождаха по пода.

Според Джери това беше съвсем недопустимо. Мистър Хегин, Дерби и Боб не можеха да търпят хлебарките, а тяхното мнение беше и негово. Хлебарката беше вечният враг в тропиците. Джери се хвърли към най-близката с намерение да я смачка с лапа. Но насекомото направи нещо, което той никак не очакваше от една хлебарка. То се вдигна във въздуха и полетя като птица. И сякаш по сигнал цялата маса хлебарки се вдигнаха във въздуха и изпълниха стаята, като се въртяха и размахваха крила.

Джери атакува крилатата войска: той скачаше, тракаше със зъби и се мъчеше с лапи да събори някоя хвърчаща гадина. Понякога успяваше и по такъв начин унищожи няколко. Сражението не престана дотогава, докато всички хлебарки, сякаш пак по сигнал, не изчезнаха в многобройните цепнатини, оставяйки го сам на полесражението.

Тутакси на Джери му мина през ума: къде е шкиперът? Той знаеше, че го няма в стаята, но все пак се изправи на задните си лапи и изследва ниската пейка. Чувствителните му ноздри затрепкаха и той заскимтя от удоволствие, когато усети миризмата на лежалия скоро тук шкипер. А парченцето опашка се завъртя наляво и надясно.

Но къде беше шкиперът? Тази мисъл човъркаше мозъка му също така, както ако той беше човешки мозък. И по същия начин мисълта предшестваше у него действието. Вратата бе широко отворена и подпряна с кука и Джери се завтече към голямата каюта, където шестдесетина чернокожи стенеха, въздишаха и хъркаха в съня си. Те лежаха плътно един до друг на пода и по дългите скамейки и Джери бе принуден да прескача през голите им крака. А белия бог го нямаше наблизо, за да го защити. Той знаеше това, но не се боеше.

Като се увери, че шкиперът не е в каютата, Джери се приготви за опасното изкачване по стръмните стъпала, които напомняха прикрепена стълба, но тук си спомни за лазарета. Той влезе вътре и помириса спящото момиче с памучната риза, което мислеше, че Ван Хорн ще го изяде, ако успее да го угои.

Като се върна при стълбата, Джери погледна нагоре и зачака с надежда, че ще се покаже шкиперът и ще го изнесе на палубата. Шкиперът бе минал оттук; Джери знаеше това поради две основания: той можеше да мине само по този път; обонянието подсказа на Джери, че той наистина бе минал оттук. Първият му опит да се изкачи по стълбата започна добре. Той изкачи три стъпала, но изведнъж „Еренджи“ се наклони и веднага пак се изправи, а Джери се подхлъзна и падна. Двама-трима чернокожи се бяха събудили и го наблюдаваха, докато си приготвяха дъвка от бетел и зелени листа.

Два пъти Джери се подхлъзна още на първите стъпала, а чернокожите, разбудени от другарите си, седяха и му се смееха. Четвъртия път Джери се изхитри да стигне до средата на стълбата, но оттам тежко се строполи на една страна. Падането му бе посрещнато с тих смях и ругатни, които напомняха цвъртене на грамадни птици. Джери се изправи на крака, нелепо се наежи и презрително заръмжа срещу тези низши двуноги същества, които идваха и си отиваха и се подчиняваха на волята на великите двуноги богове, като шкипера и мистър Хегин.

Джери не се обезкуражи от падането и пак се закатери по стълбата. Временното затишие му помогна да стигне до горните стъпала, а когато пак дойде голяма вълна, той се задържа, като се залови с предните си лапи, и излезе на палубата.

На средната част на палубата до отвора седяха няколко души от екипажа и Леруми. Джери предпазливо ги подуши всичките и настръхна, когато Леруми тихо и заплашително изсъска. На кормилото при кърмата той намери чернокожия кормчия, а до него стоеше на вахта помощникът. Помощникът го заговори и се наведе да го погали, но Джери навири нос и усети наблизо шкипера. Той сякаш помоли за извинение, като размаха опашка; после тичешком се спусна срещу вятъра и налучка шкипера. Шкиперът спеше дълбоко, легнал по гръб, и изпод одеялото стърчеше само главата му.

Джери най-напред радостно го подуши и помаха с опашка. Но шкиперът не се събуди. Росеше ситен дъжд и Джери настръхнал се мушна в ъгълчето между главата и рамото му. Това разбуди шкипера, който ласкаво прошепна: „Джери!“, а в отговор Джери допря до бузата му студения си влажен нос. И шкиперът пак заспа. Но не и Джери. Той повдигна с нос края на одеялото и пропълзя през рамото му, докато се озова под одеялото. Тогава шкиперът пак се събуди и му помогна да се настани по-удобно.

Но Джери все още бе недоволен и се въртя, докато се завря между ръката и тялото на шкипера и сложи главата си на рамото му. И едва тогава с дълбока въздишка на удовлетворение заспа.

Няколко пъти моряците разпъваха платната срещу вятъра и будиха шкипера и всеки път той си спомняше за кученцето и ласкаво го притискаше до себе си. А Джери се размърдваше в съня си и се гушеше по-близо до него.

Макар че бе забележително кученце, Джери не можеше да разбере много неща и никога не узна какво впечатление направи на капитана мекото топло допиране на кадифеното му тяло. А капитанът си спомни как преди много години бе държал на ръце своето спящо момиченце, когато бе още бебе. И този спомен бе тъй жив, че той се събуди съвсем и пред очите му започнаха да изплуват безкрайни картини от миналото, още от детството на момиченцето. Нито един бял на Соломоновите острови не знаеше каква тежест носи капитан Ван Хорн — тежест, която често не го напускаше дори насън. И на Соломоновите острови той бе дошъл с напразната надежда да заглуши тези спомени.

Паметта, събудена от мекото кученце, което спеше в прегръдките му, започна да рисува картините на миналото. Той видя детето и майка му в малката квартира в Харлем. Е, наистина, квартирата бе малка, но тримата щастливи обитатели я бяха превърнали в рай.

Той видя светлите като лен коси на момиченцето си, които ставаха все по-дълги, завиваха се на кичури и колелца и най-после се спуснаха по гърба на две дебели дълги плитки, като потъмняваха, ставаха златисти като на майката. Той нямаше сили да прогони тези спомени и дори нарочно се спираше на тях, сякаш се мъчеше така да засенчи онази единствена картина от миналото, която не искаше да види.

Спомни си за работата си, за служебния трамваен вагон и за персонала, който ръководеше. Той се замисли какво ли прави сега Кленси, неговата дясна ръка. В паметта му изплува онзи дълъг ден, когато го вдигнаха от леглото в три часа сутринта: трябваше да се измъкне от витрината на аптекарския магазин един преобърнал се трамвай и пак да се постави върху релсите. Те работиха цял ден, вдигнаха прегазените пет-шест души и се върнаха в трамвайното депо към девет вечерта. И веднага пак го повикаха на работа.

— Слава тебе, Господи! — каза Кленси, който живееше в съседство. Ван Хорн си спомни как той бършеше потта от грозното си лице. — Слава тебе, Господи, някаква съвсем дребна работа, и то само на десетина пресечки от нас. Щом свършим, и хайде вкъщи, а момчетата нека откарат вагона в работилницата за ремонт.

— Ще трябва само да го повдигнем за малко — отговори той.

— Но какво се е случило? — попита Били Джефърс, един от работниците.

— Премазали някого и не могат да го измъкнат — отговори той и те тръгнаха, като се настаниха на платформата на служебния вагон.

Той ясно си спомни всички подробности: колко дълго пътуваха, как ги задържа пожарната команда, която с маркучи и стълби бързаше за пожар, а той и Кленси в това време се шегуваха с Джефърс, че заради извънредната нощна работа не може да отиде на среща с несъществуващи момичета.

Те видяха дълга редица спрели трамваи, полиция, която възпираше тълпата, две коли за бърза помощ, които чакаха товара си, и млад дежурен полицай, блед и разтреперан, който се обърна към него с думите:

— Ужасно нещо, момче! Страшно е да се гледа! Две жени. Не можахме да ги изтеглим. Аз се мъчих. Едната май още е жива.

Но той, здрав и силен мъж, бе свикнал с работата си. Денят бе го изморил, вече мечтаеше за светлата квартира през няколко улици оттук, където щеше да отиде, когато свършеше. На полицая отговори безгрижно и уверено, че ще ги измъкне за един миг, и пропълзя на четири крака под вагона.

И пак мислено видя как светна електрическият му фенер и как той погледна. Пак се мярнаха пред очите му тежките златисти коси; после пръстът му се изплъзна от копчето на фенера и над него се спусна мрак.

— Какво, едната още жива ли е? — попита развълнуваният полицай.

Той повтори въпроса си, докато Ван Хорн събираше сили да натисне копчето на фенера.

Чу собствения си отговор:

— Сега ще ви кажа…

И пак погледна. Гледа дълго.

— И двете са мъртви — отговори спокойно. — Кленси, дай ми крик трети номер, а ти се мушни от другия край.

Ван Хорн лежеше по гръб и гледаше нагоре потрепващите над главата му самотна звезда, която мъждукаше през един разкъсан облак. Старата болка свиваше сърцето му, гърлото му бе засъхнало, очите му горяха. И той знаеше — това, което нито един човек не знаеше — защо бе попаднал на Соломоновите острови, защо бе станал шкипер на „Еренджи“, ловеше негри, рискуваше главата си и пиеше уиски повече, отколкото би трябвало да пие човек.

Оттогава не поглеждаше жена. И белите бяха забелязали, че бе подчертано студен с децата — както с черните, така и с белите.

Но след като успя да погледне в очите най-страшния си спомен, Ван Хорн скоро заспа и унесен в дрямка, с наслада усещаше върху рамото си главата на Джери. По едно време Джери, който сънуваше брега на Мериндж, мистър Хегин, Биди, Теренс и Майкъл, тихичко заскимтя. Ван Хорн се повдигна, ласкаво го привлече към себе си и злобно промърмори:

— Само да посмее някой негър да побутне това куче…!

В полунощ, когато помощникът се допря до рамото му да го събуди, Ван Хорн в просъница машинално и бързо хвана с дясната си ръка револвера, който висеше на кръста му, и забъбри:

— Само да посмее някой негър да побутне това куче…

— Това трябва да е нос Копо пред нас — обясни Боркман, когато стояха срещу вятъра и гледаха неясното очертание на сушата. — Взели сме не повече от десет мили и вятърът не е благоприятен.

— Там горе се мъти нещо, да видим какво ще излезе — каза Ван Хорн, когато двамата преместиха поглед към разкъсаните облаци, които затуляха мъждукащите звезди.

Едва успя помощникът да донесе одеялото си и да се настани на палубата, когато ги лъхна свеж вятър откъм сушата и „Еренджи“ се понесе по гладката водна повърхност със скорост девет възела. Отначало Джери се опита да стои на вахта заедно с шкипера, но скоро се сви на клъбце и задряма, допрял муцуна до босия крак на шкипера.

Когато Ван Хорн го зави с одеялото и го сложи на палубата, той пак веднага заспа; но после също така бързо се събуди, измъкна се изпод одеялото и тръгна подир шкипера напред-назад по палубата. Тогава шкиперът му предаде нов урок и след пет минути Джери го усвои. Шкиперът искаше Джери да стои под одеялото, докато той крачи по палубата покрай Джери.

В четири часа помощникът пое вахтата.

— Изминали сме трийсет мили — каза му Ван Хорн. — Но сега вятърът пак се обърна. Може да има буря. По-добре хвърлете на палубата платнищата и поставете часови. Те, разбира се, ще заспят, но нека спят на платнищата.

Джери се събуди, когато шкиперът се пъхна под одеялото, и сякаш беше установен от векове обичай, се сви на кълбо между ръката и тялото му. Шкиперът притисна бузата си о неговата муцуна, а Джери засумтя, лизна го със студеното си езиче и заспа дълбоко.

Половин час по-късно всеки би могъл да помисли, че настъпва краят на света, но Джери едва ли разбираше това. Той се събуди от неочаквания скок на шкипера. Одеялото полетя на едната страна, а Джери на другата.

Палубата на „Еренджи“ се превърна в отвесна стена и Джери запълзя срещу яростния напор на бурята.

— На палубата! Живо! — чу той високия вик на шкипера. После той различи скърцането на гротмачтата, докато Ван Хорн, привързвайки в тъмнината въжетата, бързо пропускаше платното между разгорещените си от търкането длани.

И още много звуци — воплите на екипажа и подвикванията на Боркман — стигаха до слуха на Джери, докато той се търкаляше надолу по стръмната палуба на своя нов неустойчив свят. Но той не налетя върху перилата, които лесно можеха да счупят крехките му ребра — топлата вода на океана, която нахлу през борда като поток от бледо фосфоресциращ огън, смекчи падането му. Джери се заплете във въжета и се помъчи да изплува.

А плуваше той не за да спаси живота си. Движеше го не страхът от смъртта, а една-единствена мисъл: Къде е шкиперът? Той не мислеше как да спаси шкипера или как да му помогне. Това беше любовта, която вечно те влече към този, когото обичаш. При катастрофа майката се втурва към детето си; умирайки, гъркът си е спомнял своя любим Аргос; на полесражението войниците преминават във вечността с името на любимата си на уста; тъй и Джери в момент на опасност се стремеше към шкипера.

Бурята престана също така внезапно, както бе започнала. „Еренджи“ бързо се оправи, а Джери се озова върху пясъка в жлеба на борда. Бързо изтича по палубата към шкипера. Той стоеше с широко разкрачени крака — все още с въжето на голямото платно в ръка — и викаше:

— Ах, дявол го взел! Само вятър, а дъжд все няма!

Като почувства как Джери с радостно скимтене го бутна със студения си нос по голия прасец, той се наведе и го погали. В тъмнината не виждаше нищо, но изпитваше топло чувство от увереността, че Джери несъмнено маха с опашка.

Повечето силно изплашени чернокожи пасажери се бяха струпали на палубата и техните жални болезнени гласове напомняха сънливото грачене на птици, задрямали по стълбовете. Дойде Боркман и застана до Ван Хорн; в тревожно очакване двамата се мъчеха да различат нещо в мрака наоколо и напрегнато се вслушваха в движенията на въздуха и морето.

— А къде е дъждът? — продума с досада Боркман. — След вятъра винаги идва дъжд. А сега няма.

Ван Хорн продължаваше да се взира в тъмнината, вслушваше се и не отговори.

Джери почувства вълнението на двамата мъже и също наостри уши. Той притисна студения си нос до крака на шкипера, лизна го с розовото си езиче и усети соления вкус на морската вода.

Шкиперът изведнъж се наведе, бързо зави Джери в одеялото и го пусна във вдлъбнатината между два чувала с ямс, вързани на палубата зад една от мачтите. После, като помисли, той завърза одеялото с връв, тъй че Джери остана като в чувал.

Едва бе свършил тази работа, когато задното платно мина над главата им, предните, внезапно издути, заплющяха, а главното, отслабено от Ван Хорн, се извърна и с такъв трясък изпъна скрипците, че корабът подскочи и силно се наклони на левия си борд. Този втори пристъп налетя от другата страна и беше значително по-силен от първия.

Джери чу как шкиперът извика на помощника:

— На платната! Да се отпуснат шлаговете! Аз ще се погрижа за скрипците!

После той се обърна към екипажа:

— Батто! Ти отпусни скрипците на задната мачта! По-живо! Ранга! Разпусни предното платно!

Тук Ван Хорн бе повлечен от лавината чернокожи пасажери, които бяха задръстили палубата при първия пристъп. Гъмжилото от хора се изтърколи заедно с него надолу по заляната с вода палуба към бодливата тел на левия борд.

Джери стоеше в своето ъгълче тъй здраво, че не се поклати. Но когато командите на шкипера спряха, а след малко откъм бодливата тел се чуха проклятията му, Джери пронизително залая и започна да дращи и да се мята, мъчейки се да се измъкне от одеялото. С шкипера се бе случило нещо. Той знаеше това. И това бе всичко, което знаеше, защото не бе помислил за себе си в този хаос на свършека на света.

Но скоро той престана да лае, заслушан в нов шум — оглушителния плясък на платната, придружен от високи викове. За него това беше лошо предзнаменование, защото не знаеше, че спускат грота, след като шкиперът бе прерязал с нож скрипците.

На адския шум, който ставаше все по-силен, Джери отговаряше с лай, докато не усети една ръка върху одеялото. Той затихна и започна да души. Не, не беше шкиперът. Джери още веднъж протегна нос и позна Леруми — същия чернокож, когото Биди бе съборила на брега, Леруми, който неотдавна бе ударил него, Джери, по отрязаната опашка и който само преди една седмица бе замерил с камък Теренс.

Връвта бе развързана и той усети пръстите на Леруми върху одеялото. Джери злобно изръмжа. Това бе светотатство. Върху него, Джери — кучето на белия човек, — имаше табу за чернокожите. Той рано бе разбрал закона, който забранява на всеки негър да се доближава до кучето на белия бог. И все пак Леруми — въплъщение на злото — се осмеляваше да го пипа в момент, когато светът около тях се рушеше.

И когато пръстите го докоснаха, Джери впи зъби в тях. Със свободната си ръка чернокожият му нанесе такъв силен удар, че зъбите на Джери се плъзнаха по пръстите, като откъснаха от тях кожа и месо.

Джери беснееше като малко дяволче. Усети, че го хванаха за гърлото, като за малко не го удушиха, и го запокитиха. Докато летеше, той все още квичеше от гняв. Той падна в морето и започна да потъва, като пое в белите си дробове достатъчно количество солена вода; после, борейки се с вълните, се издигна на повърхността и заплува. За плуване по-рано не бе и помислял. Не бяха го учили да плува, както не бяха го учили да диша. Бяха го учили само да ходи, но сега трябваше да плува и той заплува.

Вятърът виеше и ревеше. От надигналата се пяна му се напълниха устата и ноздрите, а очите му засмъдяха. Джери малко познаваше морето и сега, поемайки въздух, високо вдигна муцуна над водата, за да се изтръгне от задушаващите го вълни. От това хоризонталното положение бе нарушено; гребейки с лапи, той не можеше вече да се задържа върху водата и започна да потъва. Пак се изтръгна на повърхността, нагълтал се със солена вода. Този път, без да разсъждава, по линията на най-малкото съпротивление, което бе най-удобното, той се простря върху водата и заплува, запазвайки това положение.

Бурята утихваше. В мрака се чуваха плясъкът на полуспуснатия грот, пронизителните викове на екипажа, проклятията на Боркман, а над всичко това гърмеше гласът на шкипера:

— Дръжте свободния край на платното, момчета! Дръж здраво! Тегли надолу! Дигни! Живо, дявол да го вземе, мърдай!

Chapter V

And swift tropic night smote the Arangi, as she alternately rolled in calms and heeled and plunged ahead in squalls under the lee of the cannibal island of Malaita.  It was a stoppage of the south-east trade wind that made for variable weather, and that made cooking on the exposed deck galley a misery and sent the return boys, who had nothing to wet but their skins, scuttling below.

The first watch, from eight to twelve, was the mate’s; and Captain Van Horn, forced below by the driving wet of a heavy rain squall, took Jerry with him to sleep in the tiny stateroom.  Jerry was weary from the manifold excitements of the most exciting day in his life; and he was asleep and kicking and growling in his sleep, ere Skipper, with a last look at him and a grin as he turned the lamp low, muttered aloud: “It’s that wild-dog, Jerry.  Get him.  Shake him.  Shake him hard.”

So soundly did Jerry sleep, that when the rain, having robbed the atmosphere of its last breath of wind, ceased and left the stateroom a steaming, suffocating furnace, he did not know when Skipper, panting for air, his loin cloth and undershirt soaked with sweat, arose, tucked blanket and pillow under his arm, and went on deck.

Jerry only awakened when a huge three-inch cockroach nibbled at the sensitive and hairless skin between his toes.  He awoke kicking the offended foot, and gazed at the cockroach that did not scuttle, but that walked dignifiedly away.  He watched it join other cockroaches that paraded the floor.  Never had he seen so many gathered together at one time, and never had he seen such large ones.  They were all of a size, and they were everywhere.  Long lines of them poured out of cracks in the walls and descended to join their fellows on the floor.

The thing was indecent—at least, in Jerry’s mind, it was not to be tolerated.  Mister Haggin, Derby, and Bob had never tolerated cockroaches, and their rules were his rules.  The cockroach was the eternal tropic enemy.  He sprang at the nearest, pouncing to crush it to the floor under his paws.  But the thing did what he had never known a cockroach to do.  It arose in the air strong-flighted as a bird.  And as if at a signal, all the multitude of cockroaches took wings of flight and filled the room with their flutterings and circlings.

He attacked the winged host, leaping into the air, snapping at the flying vermin, trying to knock them down with his paws.  Occasionally he succeeded and destroyed one; nor did the combat cease until all the cockroaches, as if at another signal, disappeared into the many cracks, leaving the room to him.

Quickly, his next thought was: Where is Skipper?  He knew he was not in the room, though he stood up on his hind-legs and investigated the low bunk, his keen little nose quivering delightedly while he made little sniffs of delight as he smelled the recent presence of Skipper.  And what made his nose quiver and sniff, likewise made his stump of a tail bob back and forth.

But where was Skipper?  It was a thought in his brain that was as sharp and definite as a similar thought would be in a human brain.  And it similarly preceded action.  The door had been left hooked open, and Jerry trotted out into the cabin where half a hundred blacks made queer sleep-moanings, and sighings, and snorings.  They were packed closely together, covering the floor as well as the long sweep of bunks, so that he was compelled to crawl over their naked legs.  And there was no white god about to protect him.  He knew it, but was unafraid.

Having made sure that Skipper was not in the cabin, Jerry prepared for the perilous ascent of the steep steps that were almost a ladder, then recollected the lazarette.  In he trotted and sniffed at the sleeping girl in the cotton shift who believed that Van Horn was going to eat her if he could succeed in fattening her.

Back at the ladder-steps, he looked up and waited in the hope that Skipper might appear from above and carry him up.  Skipper had passed that way, he knew, and he knew for two reasons.  It was the only way he could have passed, and Jerry’s nose told him that he had passed.  His first attempt to climb the steps began well.  Not until a third of the way up, as the Arangi rolled in a sea and recovered with a jerk, did he slip and fall.  Two or three boys awoke and watched him while they prepared and chewed betel nut and lime wrapped in green leaves.

Twice, barely started, Jerry slipped back, and more boys, awakened by their fellows, sat up and enjoyed his plight.  In the fourth attempt he managed to gain half way up before he fell, coming down heavily on his side.  This was hailed with low laughter and querulous chirpings that might well have come from the throats of huge birds.  He regained his feet, absurdly bristled the hair on his shoulders and absurdly growled his high disdain of these lesser, two-legged things that came and went and obeyed the wills of great, white-skinned, two-legged gods such as Skipper and Mister Haggin.

Undeterred by his heavy fall, Jerry essayed the ladder again.  A temporary easement of the Arangi’s rolling gave him his opportunity, so that his forefeet were over the high combing of the companion when the next big roll came.  He held on by main strength of his bent forelegs, then scrambled over and out on deck.

Amidships, squatting on the deck near the sky-light, he investigated several of the boat’s crew and Lerumie.  He identified them circumspectly, going suddenly stiff-legged as Lerumie made a low, hissing, menacing noise.  Aft, at the wheel, he found a black steering, and, near him, the mate keeping the watch.  Just as the mate spoke to him and stooped to pat him, Jerry whiffed Skipper somewhere near at hand.  With a conciliating, apologetic bob of his tail, he trotted on up wind and came upon Skipper on his back, rolled in a blanket so that only his head stuck out, and sound asleep.

First of all Jerry needs must joyfully sniff him and joyfully wag his tail.  But Skipper did not awake and a fine spray of rain, almost as thin as mist, made Jerry curl up and press closely into the angle formed by Skipper’s head and shoulder.  This did awake him, for he uttered “Jerry” in a low, crooning voice, and Jerry responded with a touch of his cold damp nose to the other’s cheek.  And then Skipper went to sleep again.  But not Jerry.  He lifted the edge of the blanket with his nose and crawled across the shoulder until he was altogether inside.  This roused Skipper, who, half-asleep, helped him to curl up.

Still Jerry was not satisfied, and he squirmed around until he lay in the hollow of Skipper’s arm, his head resting on Skipper’s shoulder, when, with a profound sigh of content, he fell asleep.

Several times the noises made by the boat’s crew in trimming the sheets to the shifting draught of air roused Van Horn, and each time, remembering the puppy, he pressed him caressingly with his hollowed arm.  And each time, in his sleep, Jerry stirred responsively and snuggled cosily to him.

For all that he was a remarkable puppy, Jerry had his limitations, and he could never know the effect produced on the hard-bitten captain by the soft warm contact of his velvet body.  But it made the captain remember back across the years to his own girl babe asleep on his arm.  And so poignantly did he remember, that he became wide awake, and many pictures, beginning, with the girl babe, burned their torment in his brain.  No white man in the Solomons knew what he carried about with him, waking and often sleeping; and it was because of these pictures that he had come to the Solomons in a vain effort to erase them.

First, memory-prodded by the soft puppy in his arm, he saw the girl and the mother in the little Harlem flat.  Small, it was true, but tight-packed with the happiness of three that made it heaven.

He saw the girl’s flaxen-yellow hair darken to her mother’s gold as it lengthened into curls and ringlets until finally it became two thick long braids.  From striving not to see these many pictures he came even to dwelling upon them in the effort so to fill his consciousness as to keep out the one picture he did not want to see.

He remembered his work, the wrecking car, and the wrecking crew that had toiled under him, and he wondered what had become of Clancey, his right-hand man.  Came the long day, when, routed from bed at three in the morning to dig a surface car out of the wrecked show windows of a drug store and get it back on the track, they had laboured all day clearing up a half-dozen smash-ups and arrived at the car house at nine at night just as another call came in.

“Glory be!” said Clancey, who lived in the next block from him.  He could see him saying it and wiping the sweat from his grimy face.  “Glory be, ’tis a small matter at most, an’ right in our neighbourhood—not a dozen blocks away.  Soon as it’s done we can beat it for home an’ let the down-town boys take the car back to the shop.”

“We’ve only to jack her up for a moment,” he had answered.

“What is it?” Billy Jaffers, another of the crew, asked.

“Somebody run over—can’t get them out,” he said, as they swung on board the wrecking-car and started.

He saw again all the incidents of the long run, not omitting the delay caused by hose-carts and a hook-and-ladder running to a cross-town fire, during which time he and Clancey had joked Jaffers over the dates with various fictitious damsels out of which he had been cheated by the night’s extra work.

Came the long line of stalled street-cars, the crowd, the police holding it back, the two ambulances drawn up and waiting their freight, and the young policeman, whose beat it was, white and shaken, greeting him with: “It’s horrible, man.  It’s fair sickening.  Two of them.  We can’t get them out.  I tried.  One was still living, I think.”

But he, strong man and hearty, used to such work, weary with the hard day and with a pleasant picture of the bright little flat waiting him a dozen blocks away when the job was done, spoke cheerfully, confidently, saying that he’d have them out in a jiffy, as he stooped and crawled under the car on hands and knees.

Again he saw himself as he pressed the switch of his electric torch and looked.  Again he saw the twin braids of heavy golden hair ere his thumb relaxed from the switch, leaving him in darkness.

“Is the one alive yet?” the shaken policeman asked.

And the question was repeated, while he struggled for will power sufficient to press on the light.

He heard himself reply, “I’ll tell you in a minute.”

Again he saw himself look.  For a long minute he looked.

“Both dead,” he answered quietly.  “Clancey, pass in a number three jack, and get under yourself with another at the other end of the truck.”

He lay on his back, staring straight up at one single star that rocked mistily through a thinning of cloud-stuff overhead.  The old ache was in his throat, the old harsh dryness in mouth and eyes.  And he knew—what no other man knew—why he was in the Solomons, skipper of the teak-built yacht Arangi, running niggers, risking his head, and drinking more Scotch whiskey than was good for any man.

Not since that night had he looked with warm eyes on any woman.  And he had been noted by other whites as notoriously cold toward pickanninnies white or black.

But, having visioned the ultimate horror of memory, Van Horn was soon able to fall asleep again, delightfully aware, as he drowsed off, of Jerry’s head on his shoulder.  Once, when Jerry, dreaming of the beach at Meringe and of Mister Haggin, Biddy, Terrence, and Michael, set up a low whimpering, Van Horn roused sufficiently to soothe him closer to him, and to mutter ominously: “Any nigger that’d hurt that pup. . . ”

At midnight when the mate touched him on the shoulder, in the moment of awakening and before he was awake Van Horn did two things automatically and swiftly.  He darted his right hand down to the pistol at his hip, and muttered: “Any nigger that’d hurt that pup . . .”

“That’ll be Kopo Point abreast,” Borckman explained, as both men stared to windward at the high loom of the land.  “She hasn’t made more than ten miles, and no promise of anything steady.”

“There’s plenty of stuff making up there, if it’ll ever come down,” Van Horn said, as both men transferred their gaze to the clouds drifting with many breaks across the dim stars.

Scarcely had the mate fetched a blanket from below and turned in on deck, than a brisk steady breeze sprang up from off the land, sending the Arangi through the smooth water at a nine-knot clip.  For a time Jerry tried to stand the watch with Skipper, but he soon curled up and dozed off, partly on the deck and partly on Skipper’s bare feet.

When Skipper carried him to the blanket and rolled him in, he was quickly asleep again; and he was quickly awake, out of the blanket, and padding after along the deck as Skipper paced up and down.  Here began another lesson, and in five minutes Jerry learned it was the will of Skipper that he should remain in the blanket, that everything was all right, and that Skipper would be up and down and near him all the time.

At four the mate took charge of the deck.

“Reeled off thirty miles,” Van Horn told him.  “But now it is baffling again.  Keep an eye for squalls under the land.  Better throw the halyards down on deck and make the watch stand by.  Of course they’ll sleep, but make them sleep on the halyards and sheets.”

Jerry roused to Skipper’s entrance under the blanket, and, quite as if it were a long-established custom, curled in between his arm and side, and, after one happy sniff and one kiss of his cool little tongue, as Skipper pressed his cheek against him caressingly, dozed off to sleep.

Half an hour later, to all intents and purposes, so far as Jerry could or could not comprehend, the world might well have seemed suddenly coming to an end.  What awoke him was the flying leap of Skipper that sent the blanket one way and Jerry the other.  The deck of the Arangi had become a wall, down which Jerry slipped through the roaring dark.  Every rope and shroud was thrumming and screeching in resistance to the fierce weight of the squall.

“Stand by main halyards!—Jump!” he could hear Skipper shouting loudly; also he heard the high note of the mainsheet screaming across the sheaves as Van Horn, bending braces in the dark, was swiftly slacking the sheet through his scorching palms with a single turn on the cleat.

While all this, along with many other noises, squealings of boat-boys and shouts of Borckman, was impacting on Jerry’s ear-drums, he was still sliding down the steep deck of his new and unstable world.  But he did not bring up against the rail where his fragile ribs might well have been broken.  Instead, the warm ocean water, pouring inboard across the buried rail in a flood of pale phosphorescent fire, cushioned his fall.  A raffle of trailing ropes entangled him as he struck out to swim.

And he swam, not to save his life, not with the fear of death upon him.  There was but one idea in his mind.  Where was Skipper?  Not that he had any thought of trying to save Skipper, nor that he might be of assistance to him.  It was the heart of love that drives one always toward the beloved.  As the mother in catastrophe tries to gain her babe, as the Greek who, dying, remembered sweet Argos, as soldiers on a stricken field pass with the names of their women upon their lips, so Jerry, in this wreck of a world, yearned toward Skipper.

The squall ceased as abruptly as it had struck.  The Arangi righted with a jerk to an even keel, leaving Jerry stranded in the starboard scuppers.  He trotted across the level deck to Skipper, who, standing erect on wide-spread legs, the bight of the mainsheet still in his hand, was exclaiming:

“Gott-fer-dang!  Wind he go!  Rain he no come!”

He felt Jerry’s cool nose against his bare calf, heard his joyous sniff, and bent and caressed him.  In the darkness he could not see, but his heart warmed with knowledge that Jerry’s tail was surely bobbing.

Many of the frightened return boys had crowded on deck, and their plaintive, querulous voices sounded like the sleepy noises of a roost of birds.  Borckman came and stood by Van Horn’s shoulder, and both men, strung to their tones in the tenseness of apprehension, strove to penetrate the surrounding blackness with their eyes, while they listened with all their ears for any message of the elements from sea and air.

“Where’s the rain?” Borckman demanded peevishly.  “Always wind first, the rain follows and kills the wind.  There is no rain.”

Van Horn still stared and listened, and made no answer.

The anxiety of the two men was sensed by Jerry, who, too, was on his toes.  He pressed his cool nose to Skipper’s leg, and the rose-kiss of his tongue brought him the salt taste of sea-water.

Skipper bent suddenly, rolled Jerry with quick toughness into the blanket, and deposited him in the hollow between two sacks of yams lashed on deck aft of the mizzenmast.  As an afterthought, he fastened the blanket with a piece of rope yarn, so that Jerry was as if tied in a sack.

Scarcely was this finished when the spanker smashed across overhead, the headsails thundered with a sudden filling, and the great mainsail, with all the scope in the boom-tackle caused by Van Horn’s giving of the sheet, came across and fetched up to tautness on the tackle with a crash that shook the vessel and heeled her violently to port.  This second knock-down had come from the opposite direction, and it was mightier than the first.

Jerry heard Skipper’s voice ring out, first, to the mate: “Stand by main-halyards!  Throw off the turns!  I’ll take care of the tackle!”; and, next, to some of the boat’s crew: “Batto! you fella slack spanker tackle quick fella!  Ranga! you fella let go spanker sheet!”

Here Van Horn was swept off his legs by an avalanche of return boys who had cluttered the deck with the first squall.  The squirming mass, of which he was part, slid down into the barbed wire of the port rail beneath the surface of the sea.

Jerry was so secure in his nook that he did not roll away.  But when he heard Skipper’s commands cease, and, seconds later, heard his cursings in the barbed wire, he set up a shrill yelping and clawed and scratched frantically at the blanket to get out.  Something had happened to Skipper.  He knew that.  It was all that he knew, for he had no thought of himself in the chaos of the ruining world.

But he ceased his yelping to listen to a new noise—a thunderous slatting of canvas accompanied by shouts and cries.  He sensed, and sensed wrongly, that it boded ill, for he did not know that it was the mainsail being lowered on the run after Skipper had slashed the boom-tackle across with his sheath-knife.

As the pandemonium grew, he added his own yelping to it until he felt a fumbling hand without the blanket.  He stilled and sniffed.  No, it was not Skipper.  He sniffed again and recognized the person.  It was Lerumie, the black whom he had seen rolled on the beach by Biddy only the previous morning, who, still were recently, had kicked him on his stub of a tail, and who not more than a week before he had seen throw a rock at Terrence.

The rope yarn had been parted, and Lerumie’s fingers were feeling inside the blanket for him.  Jerry snarled his wickedest.  The thing was sacrilege.  He, as a white man’s dog, was taboo to all blacks.  He had early learned the law that no nigger must ever touch a white-god’s dog.  Yet Lerumie, who was all of evil, at this moment when the world crashed about their ears, was daring to touch him.

And when the fingers touched him, his teeth closed upon them.  Next, he was clouted by the black’s free hand with such force as to tear his clenched teeth down the fingers through skin and flesh until the fingers went clear.

Raging like a tiny fiend, Jerry found himself picked up by the neck, half-throttled, and flung through the air.  And while flying through the air, he continued to squall his rage.  He fell into the sea and went under, gulping a mouthful of salt water into his lungs, and came up strangling but swimming.  Swimming was one of the things he did not have to think about.  He had never had to learn to swim, any more than he had had to learn to breathe.  In fact, he had been compelled to learn to walk; but he swam as a matter of course.

The wind screamed about him.  Flying froth, driven on the wind’s breath, filled his mouth and nostrils and beat into his eyes, stinging and blinding him.  In the struggle to breathe he, all unlearned in the ways of the sea, lifted his muzzle high in the air to get out of the suffocating welter.  As a result, off the horizontal, the churning of his legs no longer sustained him, and he went down and under perpendicularly.  Again he emerged, strangling with more salt water in his windpipe.  This time, without reasoning it out, merely moving along the line of least resistance, which was to him the line of greatest comfort, he straightened out in the sea and continued so to swim as to remain straightened out.

Through the darkness, as the squall spent itself, came the slatting of the half-lowered mainsail, the shrill voices of the boat’s crew, a curse of Borckman’s, and, dominating all, Skipper’s voice, shouting:

“Grab the leech, you fella boys!  Hang on!  Drag down strong fella!  Come in mainsheet two blocks!  Jump, damn you, jump!”