Преди мистър Хегин внезапно да го грабне под мишница и да се качи в корабната лодка, Джери изобщо не беше и помислял, че може да му се случи нещо лошо. Мистър Хегин беше многообичният господар на Джери през шестте месеца на краткия му живот. Джери не знаеше, че мистър Хегин е господарят му, защото думата „господар“ не съществуваше в неговия речник на ирландски териер с мека козина и златистокафяв цвят.

Но в речника на Джери комбинацията от звукове „мистър Хегин“ означаваше точно това, което хората влагат в понятието „господар“, когато говорят за кучета. Джери бе чувал Боб, писаря, и Дерби, надзирателя на плантацията, винаги да казват „мистър Хегин“, когато се обръщат към стопанина му.

А понеже кучетата, верни на своята сляпа, няма и бляскава природа, с героичното си обожание надценяват хората, те всъщност мислят за своите господари и обичат своите господари много повече, отколкото показват фактите. Както „мистър Хегин“ за Джери, думата „господар“ означава за тях много повече, отколкото за хората. Човекът смята, че е господар на кучето, но кучето мисли за господаря си като за бог.

Като дума „бог“ също не фигурираше в речника на Джери, макар че той вече разполагаше с определен и то доста богат набор от думи. За него „бог“ бе мистър Хегин. В сърцето и главата на Джери, в тайнствения център на всичките му действия, наречен съзнание, мистър Хегин заемаше същото място, каквото заема Бог в човешкия ум. За Джери мистър Хегин означаваше това, което означава Господ за вярващите. Накратко казано, мистър Хегин беше богът на Джери.

Така че когато мистър Хегин, или богът, или както и да го наречем с ограничените възможности на езика, грабна Джери повелително и внезапно, стисна го под мишница и се качи в корабната лодка, а черният екипаж веднага налегна греблата, Джери изведнъж изнервен разбра, че е започнало да става нещо необичайно. Той не се беше качвал никога преди на борда на „Еренджи“, който ставаше все по-голям и по-близък с всеки пенлив удар на черните гребци.

Само час по-рано Джери бе слязъл на брега от къщата в плантацията да гледа отплаването на „Еренджи“. Беше изпитвал това приятно усещане два пъти досега за шестте месеца на своя живот. И наистина бе толкова приятно да тичаш нагоре-надолу по белия коралов пясък и под вещото ръководство на Биди и Теренс да внасяш своя дял в суматохата на брега, както можеш.

Например като ловиш негри. Джери бе закърмен с омраза към негрите. Първите впечатления на малкото скимтящо кученце от света го бяха научили, че Биди, неговата майка, и Теренс, баща му, мразят негрите. Негърът бе нещо, срещу което трябва да се ръмжи. Негърът — освен ако не беше прислужник в къщата, бе нещо, което трябва да се напада, да се удря и да се хапе, ако влезе в двора. Биди постъпваше така. Теренс постъпваше така. По този начин служеха те на своя бог мистър Хегин. Негрите бяха двуноги низши същества, които работеха за своите двуноги бели господари и бяха техни роби. Те живееха в отделни селища някъде далеч и бяха толкова низши и нищожни, че не трябваше дори да се осмеляват да доближат жилищата на господарите си.

Ловът на негри обаче бе рисковано нещо. Джери разбра това съвсем скоро след като се научи да пълзи. Ловът беше опасен. Докато мистър Хегин, Дерби или Боб бяха наблизо, рискът от лова бе за сметка на негрите. Но понякога белите господари ги нямаше. И тогава негрите ставаха опасни. Трябваше да се преследват с особена предпазливост. Защото тогава, далече от очите на белите си господари, негрите съвсем не се задоволяваха да се мръщят и да мърморят, а нападаха четириногите кучета с камъни и тояги. Джери бе виждал майка си ранена по такъв начин, а и той самият, преди да се научи да се въздържа, получи удар с тояга, когато остана сам в тревата срещу Войнство Господне^[1] — негър, който носеше на шията си кръгла китайска топка за врата, закачена на връв от преплетени влакна на кокосов орех. Имаше и друг случай. Джери помнеше още едно премеждие в тревата, битката между него, подкрепен от брат си Майкъл, и Оуми — друг негър, който пък носеше отпред на гърдите си зъбчати колела от будилник. Той толкова жестоко удари Майкъл по главата, че лявото му ухо остана осакатено завинаги и се изроди в малка издатина, сбръчкана и леко извита нагоре.

Имаше и още нещо. Брат му Патси и сестра му Катлийн, които изчезнаха преди два месеца, които бяха престанали да бъдат и вече не съществуваха. Великият бог мистър Хегин, обзет от гняв, бе вдигнал на крак цялата плантация. Претърсиха храсталака. Пребиха с камшици половин дузина негри. И мистър Хегин не успя да разкрие тайнственото изчезване на Патси и Катлийн. Биди и Теренс обаче знаеха. Както и Майкъл и Джери. Патси и Катлийн, и двамата на по четири месеца, бяха изчезнали в готварския казан на негърското селище и пухкавите им меки кожи бяха изгорели в огъня. Джери знаеше това, защото като баща си, майка си и брат си бе подушил силната миризма на изгоряло месо, която не може да се сбърка с нищо друго. Бесът, предизвикан от тази миризма, бе подтикнал Теренс дори да нападне прислужника Могъм, а мистър Хегин, който не бе усетил нищо, мистър Хегин, който обичаше да налага ред на всичко живо под своя покрив, смъмри Теренс и го върза с верига.

Но на брега черните, чийто срок на служба бе изтекъл, идваха със сандъчетата си на главите, за да отплават с „Еренджи“, и тогава ловът на негри не бе опасен. Това беше единственият шанс за разчистване на старите сметки, защото отплавалите с „Еренджи“ негри никога не се връщаха отново. Така например тази сутрин Биди си върна на Леруми за един потаен удар. Тя впи зъби в голия му прасец, нахвърли се върху него и го блъсна във водата заедно със сандъка и всичките му принадлежности, а после му се изсмя, сигурна в закрилата на мистър Хегин, който отмина случката с гримаса.

Освен това на „Еренджи“ имаше поне едно диво куче, по което Джери и Майкъл се скъсваха да лаят от брега. Веднъж Теренс, който бе голям почти колкото еърдейлски териер и имаше лъвско сърце, Теренс Великолепния, както го наричаше Том Хегин, бе заловил едно диво куче да се разхожда по брега и си бе доставил удоволствието да го победи в една чудесна схватка, в която Джери и Майкъл, Патси и Катлийн, които тогава бяха още живи, се бяха включили с много пронизителни писъци и с острите си зъби. Джери никога нямаше да забрави възторга, който бе изпитал, когато при едно сполучливо ухапване устата му се напълни с козина, неповторимо ухаеща на куче. Дивите кучета бяха кучета — той разпознаваше в тях своя вид; но те все пак се различаваха от неговата порода, отгледана от лордове; бяха различни, бяха низши по същия начин, по който бяха по-низши негрите в сравнение с мистър Хегин, Дерби и Боб.

Но Джери вече не гледаше към наближаващия „Еренджи“. Биди, помъдряла от предишните си горчиви загуби, стоеше в самия край на пясъка, предните й лапи бяха във водата, а гласът й оплакваше новото й нещастие. Джери усещаше, че е свързано с него, защото нейната скръб остро, с някакво неясно предчувствие разкъсваше чувствителното му, предано сърце. Той не знаеше какво вещае това, но усещаше някакво бедствие за себе си. Докато гледаше назад към Биди, смазаната му от мъка майка, видя и Теренс да се суети угрижено край нея. Козината на Биди и Теренс, както и на Майкъл, на Патси и на Катлийн беше твърда. Джери единствен от семейството имаше мека козина.

Освен това Теренс бе предан съпруг. Един от най-ранните спомени на Джери бе как Теренс тича заедно с Биди миля след миля по плажовете или между редиците кокосови палми; помнеше ги един до друг, и двамата усмихнати, отдадени на огромното удоволствие. Тъй като освен братята, сестрите му и случайно срещнатите един-два пъти диви кучета, това бяха единствените себеподобни, които познаваше, Джери смяташе, че явно така мъжките и женските кучета живеят заедно — свързани в семейство и верни един на друг. Но Том Хегин знаеше колко необичайно е това. „Достойни разбирания“, казваше той, и то доста често, с топъл глас и влажни очи, в които се четеше уважение. „Джентълмен е този Теренс, мъж на място с четири крака. Мъж-куче, ако мога така да се изразя. И свръхпотентен, честна дума! Неговата кръв ще си остане същата и след хиляда поколения, както и хладнокръвната му глава и нежното храбро сърце.“

Теренс не изразяваше на глас болката си, ако чувстваше болка, но суетенето му около Биди издаваше неговата загриженост. Но Майкъл, поддал се на тревогата, седеше до майка си и сърдито лаеше над нарастващото помежду им водно пространство, както би го сторил срещу някоя опасност, която се промъква с шумолене през джунглата. Този вой също отекна в сърцето на Джери и затвърди предчувствието му, че над него е надвиснала зла съдба, макар и да не знаеше каква точно.

За шестте месеца на своя живот Джери бе научил много неща и все пак знаеше малко. Знаеше, без да се замисля, без дори да подозира, че знае, защо Биди — толкова смела, колкото и мъдра, не прави нищо, за да предотврати бедата, за която му казваше гласът й; защо не скача във водата и не плува след него. Тя го бе защитила като лъвица, когато огромният шопар го бе притиснал между коловете, върху които се издигаше господарската къща, и се бе опитал да го изяде. Биди се беше хвърлила като лъвица и върху черния помощник на готвача, който се бе опитал да изгони Джери от кухнята с пръчка. Тя бе посрещнала удара на пръчката, без да трепне и без да издаде звук, а после бе повалила момчето на земята и го бе въргаляла сред неговите тенджери и тигани, докато мистър Хегин не я откъсна от него много сърдит. Тогава за пръв път Биди му се озъби. А той остро порица кухненския помощник, задето се е осмелил да вдигне ръка срещу четириногото куче, собственост на един бог.

Джери знаеше защо майка му не скача във водата след него. Соленото море и лагуните, които се врязваха от него навътре в сушата, бяха табу. Думата и звукът „табу“ нямаха място в речника на Джери. Но това, което означаваха, присъстваше в най-будната част на съзнанието му. Там властваше представата — смътна и неясна, но категорична, че е не само лошо, но и извънредно опасно за едно куче, за което и да е куче, да влезе във водата. Той изпитваше някакво неопределено усещане за пълната си обреченост там, където огромни люспести чудовища с големи челюсти и ужасяващи зъби ту гладко и хлъзгаво се стрелкаха по гребена на вълните, ту изплуваха от дълбините. Те само за един миг хващаха и гълтаха някое куче така, както кокошките на мистър Хегин кълвяха и гълтаха просо.

Често бе чувал майка си и баща си на сигурно място от брега да лаят по тези страховити морски обитатели и яростно да изливат омразата си към тях, когато се появяваха на повърхността близо до брега като носени от вълните пънове. В речника на Джери думата „крокодил“ не съществуваше. Съществуваше само образът на пън, носен от вълните и различен от всеки друг пън, защото бе жив. Джери чуваше, запомняше и различаваше множество думи и те за него бяха също такива инструменти на мисълта, както и за хората. Но понеже по рождение и по природа бе лишен от дарбата да говори, не можеше да използва всички тези думи и съзнанието му си служеше с образи по същия начин, по който мисълта на човека използва думите. Пък и нали човекът, който може да говори, в процеса на мислене волно или неволно използва образи, които отговарят на думите и разширяват тяхното значение.

Може би съзнанието на Джери, където на преден план изпъкваше образът на плаваща греда, постигаше по този начин по-дълбоко и по-пълно разбиране за въпросното нещо, отколкото човешкото съзнание с думата „крокодил“ и свързаната с нея представа. Джери наистина знаеше за крокодилите много повече от който и да е човек. Той можеше да подуши крокодил много по-отдалеч и с много по-голяма сигурност, отколкото някой човек, бил той дори негър, или горски жител от островите. Той можеше да разбере, когато някой изпълзял от лагуната крокодил лежи без, да издава звук и без да помръдва, може би заспал, на сто фута навътре в меката постелка на джунглата.

Джери знаеше езика на крокодилите по-добре от който и да е човек. Имаше по-добри начини и възможности да го научи. Различаваше многобройните шумове, които издаваха, различното им сумтене и мъркане. Разпознаваше шумовете, които означават ярост, страх, глад или любов. И в неговия речник тези шумове имаха същото определено значение, както думите в речника на хората. Шумовете на крокодилите за него бяха инструменти на мисълта. В зависимост от тях той претегляше, обмисляше и избираше собствените си действия в бъдеще, както постъпва и всеки човек, или пък мързеливо решаваше да не предприеме нищо, а само наблюдаваше и отбелязваше какво става около него, разбрал, че не е необходимо да взима мерки — както правят и хората.

И все пак Джери не знаеше твърде много неща. Не знаеше колко голям е светът. Не знаеше, че лагуната Мериндж, разположена в подножието на високи гористи планини и приютена зад няколко малки коралови острова навътре в морето, далеч не е целият свят. Не знаеше, че тя е само нищожна част от големия остров Исабел, който пък е един от хилядите Соломонови острови, много от които по-големи от Исабел. На картите на хората Соломоновите острови се означаваха с няколко петънца, изгубени далеч на запад в южната част на Тихия океан.

Наистина, той смътно долавяше съществуването на „някъде другаде“ или на „нещо друго“. Но за него бе загадка какво е то. Оттам внезапно идваха неща, които по-рано ги нямаше. Пилета, свине и котки, които Джери не бе виждал никога преди, си имаха начин да се появяват изневиделица в плантацията Мериндж. А веднъж дори имаше цяло нашествие от странни четириноги същества с рога и дълги косми, които хората биха нарекли „кози“, ако можеха да видят мислено образа, запечатал се в съзнанието на Джери.

Така ставаше и с черните. Те изведнъж изникваха от непознатото, от някъде другаде и от нещо друго, твърде условно за Джери, за да може да прозре дори част от условията на съществуването му. Те се разхождаха из плантацията Мериндж, високи, с препаски около кръста и с костени игли в носовете, а мистър Хегин, Дерби и Боб ги караха да работят. Фактът, че появяването им съвпадаше с пристигането на „Еренджи“, бе нещо, което в мислите на Джери се разбираше от само себе си. Всичко това не го безпокоеше особено и той само отбелязваше още една такава зависимост — ненадейните изчезвания на негрите в „нещото“ отвъд съвпадаха с отплаването на „Еренджи“.

Джери не се занимаваше с тези появявания и изчезвания. Златистокафявата му главица не проявяваше любопитство към тези събития и не се опитваше да ги разнищи. Приемаше ги по същия начин, по който приемаше, че водата е мокра, а слънцето — горещо. Такива бяха животът и светът, които Джери познаваше. Другото, което Джери смътно долавяше, бе само предчувствието за нещо и напълно отговаряше на неясните предчувствия, които изпитва обикновеният човек пред тайнствата на раждането и смъртта и пред лицето на отвъдното, неопределеното и неразбираемото.

Ето защо човек не би могъл да отрече, че в съзнанието на Джери корабът „Еренджи“, занимаващ се с търговия на роби и стоки в района на Соломоновите острови, може би представляваше онази тайнствена лодка, която свързва двата свята. Едно време хората са си представяли същото в образа на Харон, който преминава с лодката си водите на Стикс. Хора идваха от нищото. И се връщаха в нищото. А пристигаха и заминаваха винаги с „Еренджи“.

И така, през това горещо тропическо утро Джери тръгна с лодка именно към „Еренджи“, притиснат под ръката на своя мистър Хегин, докато на брега Биди изливаше мъката си, а неизкушеният Майкъл с лая си отправяше вечното предизвикателство на младостта към Непознатото.

Бележки

[1] Войнство Господне — името на човека (в англ. оригинал Godarmy). — Бел.ел.кор. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Chapter I

Not until Mister Haggin abruptly picked him up under one arm and stepped into the sternsheets of the waiting whaleboat, did Jerry dream that anything untoward was to happen to him. Mister Haggin was Jerry’s beloved master, and had been his beloved master for the six months of Jerry’s life. Jerry did not know Mister Haggin as “master,” for “master” had no place in Jerry’s vocabulary, Jerry being a smooth-coated, golden-sorrel Irish terrier.

But in Jerry’s vocabulary, “Mister Haggin” possessed all the definiteness of sound and meaning that the word “master” possesses in the vocabularies of humans in relation to their dogs. “Mister Haggin” was the sound Jerry had always heard uttered by Bob, the clerk, and by Derby, the foreman on the plantation, when they addressed his master. Also, Jerry had always heard the rare visiting two-legged man-creatures such as came on the Arangi, address his master as Mister Haggin.

But dogs being dogs, in their dim, inarticulate, brilliant, and heroic-worshipping ways misappraising humans, dogs think of their masters, and love their masters, more than the facts warrant. “Master” means to them, as “Mister” Haggin meant to Jerry, a deal more, and a great deal more, than it means to humans. The human considers himself as “master” to his dog, but the dog considers his master “God.”

Now “God” was no word in Jerry’s vocabulary, despite the fact that he already possessed a definite and fairly large vocabulary. “Mister Haggin” was the sound that meant “God.” In Jerry’s heart and head, in the mysterious centre of all his activities that is called consciousness, the sound, “Mister Haggin,” occupied the same place that “God” occupies in human consciousness. By word and sound, to Jerry, “Mister Haggin” had the same connotation that “God” has to God-worshipping humans. In short, Mister Haggin was Jerry’s God.

And so, when Mister Haggin, or God, or call it what one will with the limitations of language, picked Jerry up with imperative abruptness, tucked him under his arm, and stepped into the whaleboat, whose black crew immediately bent to the oars, Jerry was instantly and nervously aware that the unusual had begun to happen. Never before had he gone out on board the Arangi, which he could see growing larger and closer to each lip-hissing stroke of the oars of the blacks.

Only an hour before, Jerry had come down from the plantation house to the beach to see the Arangi depart. Twice before, in his half-year of life, had he had this delectable experience. Delectable it truly was, running up and down the white beach of sand-pounded coral, and, under the wise guidance of Biddy and Terrence, taking part in the excitement of the beach and even adding to it.

There was the nigger-chasing. Jerry had been born to hate niggers. His first experiences in the world as a puling puppy, had taught him that Biddy, his mother, and his father Terrence, hated niggers. A nigger was something to be snarled at. A nigger, unless he were a house-boy, was something to be attacked and bitten and torn if he invaded the compound. Biddy did it. Terrence did it. In doing it, they served their God—Mister Haggin. Niggers were two-legged lesser creatures who toiled and slaved for their two-legged white lords, who lived in the labour barracks afar off, and who were so much lesser and lower that they must not dare come near the habitation of their lords.

And nigger-chasing was adventure. Not long after he had learned to sprawl, Jerry had learned that. One took his chances. As long as Mister Haggin, or Derby, or Bob, was about, the niggers took their chasing. But there were times when the white lords were not about. Then it was “’Ware niggers!” One must dare to chase only with due precaution. Because then, beyond the white lord’s eyes, the niggers had a way, not merely of scowling and muttering, but of attacking four-legged dogs with stones and clubs. Jerry had seen his mother so mishandled, and, ere he had learned discretion, alone in the high grass had been himself club-mauled by Godarmy, the black who wore a china door-knob suspended on his chest from his neck on a string of sennit braided from cocoanut fibre. More. Jerry remembered another high-grass adventure, when he and his brother Michael had fought Owmi, another black distinguishable for the cogged wheels of an alarm clock on his chest. Michael had been so severely struck on his head that for ever after his left ear had remained sore and had withered into a peculiar wilted and twisted upward cock.

Still more. There had been his brother Patsy, and his sister Kathleen, who had disappeared two months before, who had ceased and no longer were. The great god, Mister Haggin, had raged up and down the plantation. The bush had been searched. Half a dozen niggers had been whipped. And Mister Haggin had failed to solve the mystery of Patsy’s and Kathleen’s disappearance. But Biddy and Terrence knew. So did Michael and Jerry. The four-months’ old Patsy and Kathleen had gone into the cooking-pot at the barracks, and their puppy-soft skins had been destroyed in the fire. Jerry knew this, as did his father and mother and brother, for they had smelled the unmistakable burnt-meat smell, and Terrence, in his rage of knowledge, had even attacked Mogom the house-boy, and been reprimanded and cuffed by Mister Haggin, who had not smelled and did not understand, and who had always to impress discipline on all creatures under his roof-tree.

But on the beach, when the blacks, whose terms of service were up came down with their trade-boxes on their heads to depart on the Arangi, was the time when nigger-chasing was not dangerous. Old scores could be settled, and it was the last chance, for the blacks who departed on the Arangi never came back. As an instance, this very morning Biddy, remembering a secret mauling at the hands of Lerumie, laid teeth into his naked calf and threw him sprawling into the water, trade-box, earthly possessions and all, and then laughed at him, sure in the protection of Mister Haggin who grinned at the episode.

Then, too, there was usually at least one bush-dog on the Arangi at which Jerry and Michael, from the beach, could bark their heads off. Once, Terrence, who was nearly as large as an Airedale and fully as lion-hearted—Terrence the Magnificent, as Tom Haggin called him—had caught such a bush-dog trespassing on the beach and given him a delightful thrashing, in which Jerry and Michael, and Patsy and Kathleen, who were at the time alive, had joined with many shrill yelps and sharp nips. Jerry had never forgotten the ecstasy of the hair, unmistakably doggy in scent, which had filled his mouth at his one successful nip. Bush-dogs were dogs—he recognized them as his kind; but they were somehow different from his own lordly breed, different and lesser, just as the blacks were compared with Mister Haggin, Derby, and Bob.

But Jerry did not continue to gaze at the nearing Arangi. Biddy, wise with previous bitter bereavements, had sat down on the edge of the sand, her fore-feet in the water, and was mouthing her woe. That this concerned him, Jerry knew, for her grief tore sharply, albeit vaguely, at his sensitive, passionate heart. What it presaged he knew not, save that it was disaster and catastrophe connected with him. As he looked back at her, rough-coated and grief-stricken, he could see Terrence hovering solicitously near her. He, too, was rough-coated, as was Michael, and as Patsy and Kathleen had been, Jerry being the one smooth-coated member of the family.

Further, although Jerry did not know it and Tom Haggin did, Terrence was a royal lover and a devoted spouse. Jerry, from his earliest impressions, could remember the way Terrence had of running with Biddy, miles and miles along the beaches or through the avenues of cocoanuts, side by side with her, both with laughing mouths of sheer delight. As these were the only dogs, besides his brothers and sisters and the several eruptions of strange bush-dogs that Jerry knew, it did not enter his head otherwise than that this was the way of dogs, male and female, wedded and faithful. But Tom Haggin knew its unusualness. “Proper affinities,” he declared, and repeatedly declared, with warm voice and moist eyes of appreciation. “A gentleman, that Terrence, and a four-legged proper man. A man-dog, if there ever was one, four-square as the legs on the four corners of him. And prepotent! My word! His blood’d breed true for a thousand generations, and the cool head and the kindly brave heart of him.”

Terrence did not voice his sorrow, if sorrow he had; but his hovering about Biddy tokened his anxiety for her. Michael, however, yielding to the contagion, sat beside his mother and barked angrily out across the increasing stretch of water as he would have barked at any danger that crept and rustled in the jungle. This, too, sank to Jerry’s heart, adding weight to his sure intuition that dire fate, he knew not what, was upon him.

For his six months of life, Jerry knew a great deal and knew very little. He knew, without thinking about it, without knowing that he knew, why Biddy, the wise as well as the brave, did not act upon all the message that her heart voiced to him, and spring into the water and swim after him. She had protected him like a lioness when the big puarka (which, in Jerry’s vocabulary, along with grunts and squeals, was the combination of sound, or word, for “pig”) had tried to devour him where he was cornered under the high-piled plantation house. Like a lioness, when the cook-boy had struck him with a stick to drive him out of the kitchen, had Biddy sprung upon the black, receiving without wince or whimper one straight blow from the stick, and then downing him and mauling him among his pots and pans until dragged (for the first time snarling) away by the unchiding Mister Haggin, who; however, administered sharp words to the cook-boy for daring to lift hand against a four-legged dog belonging to a god.

Jerry knew why his mother did not plunge into the water after him. The salt sea, as well as the lagoons that led out of the salt sea, were taboo. “Taboo,” as word or sound, had no place in Jerry’s vocabulary. But its definition, or significance, was there in the quickest part of his consciousness. He possessed a dim, vague, imperative knowingness that it was not merely not good, but supremely disastrous, leading to the mistily glimpsed sense of utter endingness for a dog, for any dog, to go into the water where slipped and slid and noiselessly paddled, sometimes on top, sometimes emerging from the depths, great scaly monsters, huge-jawed and horribly-toothed, that snapped down and engulfed a dog in an instant just as the fowls of Mister Haggin snapped and engulfed grains of corn.

Often he had heard his father and mother, on the safety of the sand, bark and rage their hatred of those terrible sea-dwellers, when, close to the beach, they appeared on the surface like logs awash. “Crocodile” was no word in Jerry’s vocabulary. It was an image, an image of a log awash that was different from any log in that it was alive. Jerry, who heard, registered, and recognized many words that were as truly tools of thought to him as they were to humans, but who, by inarticulateness of birth and breed, could not utter these many words, nevertheless in his mental processes, used images just as articulate men use words in their own mental processes. And after all, articulate men, in the act of thinking, willy nilly use images that correspond to words and that amplify words.

Perhaps, in Jerry’s brain, the rising into the foreground of consciousness of an image of a log awash connoted more intimate and fuller comprehension of the thing being thought about, than did the word “crocodile,” and its accompanying image, in the foreground of a human’s consciousness. For Jerry really did know more about crocodiles than the average human. He could smell a crocodile farther off and more differentiatingly than could any man, than could even a salt-water black or a bushman smell one. He could tell when a crocodile, hauled up from the lagoon, lay without sound or movement, and perhaps asleep, a hundred feet away on the floor mat of jungle.

He knew more of the language of crocodiles than did any man. He had better means and opportunities of knowing. He knew their many noises that were as grunts and slubbers. He knew their anger noises, their fear noises, their food noises, their love noises. And these noises were as definitely words in his vocabulary as are words in a human’s vocabulary. And these crocodile noises were tools of thought. By them he weighed and judged and determined his own consequent courses of action, just like any human; or, just like any human, lazily resolved upon no course of action, but merely noted and registered a clear comprehension of something that was going on about him that did not require a correspondence of action on his part.

And yet, what Jerry did not know was very much. He did not know the size of the world. He did not know that this Meringe Lagoon, backed by high, forested mountains and fronted and sheltered by the off-shore coral islets, was anything else than the entire world. He did not know that it was a mere fractional part of the great island of Ysabel, that was again one island of a thousand, many of them greater, that composed the Solomon Islands that men marked on charts as a group of specks in the vastitude of the far-western South Pacific.

It was true, there was a somewhere else or a something beyond of which he was dimly aware. But whatever it was, it was mystery. Out of it, things that had not been, suddenly were. Chickens and puarkas and cats, that he had never seen before, had a way of abruptly appearing on Meringe Plantation. Once, even, had there been an eruption of strange four-legged, horned and hairy creatures, the images of which, registered in his brain, would have been identifiable in the brains of humans with what humans worded “goats.”

It was the same way with the blacks. Out of the unknown, from the somewhere and something else, too unconditional for him to know any of the conditions, instantly they appeared, full-statured, walking about Meringe Plantation with loin-cloths about their middles and bone bodkins through their noses, and being put to work by Mister Haggin, Derby, and Bob. That their appearance was coincidental with the arrival of the Arangi was an association that occurred as a matter of course in Jerry’s brain. Further, he did not bother, save that there was a companion association, namely, that their occasional disappearances into the beyond was likewise coincidental with the Arangi’s departure.

Jerry did not query these appearances and disappearances. It never entered his golden-sorrel head to be curious about the affair or to attempt to solve it. He accepted it in much the way he accepted the wetness of water and the heat of the sun. It was the way of life and of the world he knew. His hazy awareness was no more than an awareness of something—which, by the way, corresponds very fairly with the hazy awareness of the average human of the mysteries of birth and death and of the beyondness about which they have no definiteness of comprehension.

For all that any man may gainsay, the ketch Arangi, trader and blackbirder in the Solomon Islands, may have signified in Jerry’s mind as much the mysterious boat that traffics between the two worlds, as, at one time, the boat that Charon sculled across the Styx signified to the human mind. Out of the nothingness men came. Into the nothingness they went. And they came and went always on the Arangi.

And to the Arangi, this hot-white tropic morning, Jerry went on the whaleboat under the arm of his Mister Haggin, while on the beach Biddy moaned her woe, and Michael, not sophisticated, barked the eternal challenge of youth to the Unknown.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Джери Островитянина (2) Jack London Jerry of the Islands (2)

Метаданни

Данни

Джери Островитянина

Информация

История

Сваляне / Връзки