Джек Лондон
Джери Островитянина (3)

Jack London
Jerry of the Islands (3)

Глава II

Разстоянието между лодката и палубата от тиково дърво на „Еренджи“ бе само една крачка откъм ниската страна на кораба и Том Хегин лесно преодоля шестдюймовия борд, все още с Джери под мишница. Палубата бе задръстена от хора — вълнуващо зрелище за някое несвикнало да пътешества дете на цивилизацията. Така се стори и на Джери. За Том Хегин и за капитан Ван Хорн обаче палубата бе просто най-обикновено място от всекидневието.

Тя бе малка, тъй като и „Еренджи“ бе малък кораб. Построен от тиково дърво, с украшения и оборудване от месинг и мед, с желязо по ъглите, бронзов кил и медена обшивка като на военен кораб, първоначално „Еренджи“ бил яхта на някакъв богат джентълмен, а след това бил продаден на търговския флот на Соломоновите острови за търговия с роби. Официално обаче дейността му се определяше като „набиране на доброволци“.

„Еренджи“ набираше роби и пренасяше новите пратки черни канибали от отдалечените острови за работа в плантациите, където белите превръщаха усойните и смъртоносни блата и джунгли в богати и плодоносни кокосови горички. Двете мачти на кораба бяха от орегонски кедър и бяха така лъснати с горещ парафин, че сияеха в слънчевия блясък като златистожълти опали. Благодарение на изключителната си конструкция „Еренджи“ се носеше по вълните като фурия и бе за капитан Ван Хорн, белия му помощник и петнайсетчленния черен екипаж най-доброто, за което можеха да мечтаят. Бе дълъг шейсет фута и напречните греди на горната палуба не бяха утежнени с никакви каюти. Единствените отвори в тялото на кораба — а заради тях не бе пострадала нито една греда, бяха прозорецът на главната кабина, стълбата от кабината до палубата, капакът над тясното помещение за моряците, който се намираше до най-долната рея на фокмачтата, и малкият люк на кърмата, който водеше към трюма.

Освен екипажа на малката палуба бяха и завръщащите се негри от три големи плантации. Техният тригодишен срок за работа бе изтекъл и съгласно условията на договора сега ги връщаха в родните им села на нецивилизования остров Малаита. Двайсет от тях — Джери ги познаваше всичките, бяха от Мериндж; трийсет идваха от Залива на хилядата кораба на островите Ръсел, а останалите дванайсет бяха от Пендъфрин на източния бряг на Гуадалканал. Всички те се трупаха на палубата, като бърбореха и писукаха с кресливи и особени гласове, сякаш бяха горски духове. Освен това там бяха и двама бели — капитан Ван Хорн и неговият помощник, датчанинът Боркман. Общо на кораба имаше седемдесет и девет души.

— Помислих, че в последния момент ще се откажете — поздрави капитан Ван Хорн и в очите му блесна задоволство, когато видя Джери.

— За малко така да стане — отвърна Том Хегин. — Само заради вас го направих. Джери е най-добрият от това котило, като изключим Майкъл, разбира се. Само те останаха, а и другите, които изчезнаха, не бяха по-лоши. Особено Катлийн беше чудесно куче, щеше страшно да прилича на Биди, ако беше оживяла. Ето, вземете го.

С внезапна решимост той тикна Джери в ръцете на Ван Хорн и се отдалечи по палубата.

— Но ако му се случи нещо лошо, никога няма да ви го простя, шкипер — подхвърли троснато през рамо.

— Ще трябва първо да ми вземат главата — каза шкиперът с усмивка.

— И това е възможно, моето момче — промърмори Хегин. — В Мериндж има четири глави от племето сомо. Трима умряха от дизентерия, а едно дърво падна върху четвъртия през последните дни от службата му. На всичко отгоре той бе син на вожда.

— Да, а „Еренджи“ дължи още две техни глави — кимна Ван Хорн. — Спомняте ли си един мъж на име Хокинс, който миналата година изчезна с лодката си долу на юг, в пролива Арли?

Хегин се върна обратно и кимна.

— Двама от екипажа на лодката му бяха от племето сомо. Бях ги наел за плантацията Уги. Заедно с вашите това прави шест глави за „Еренджи“. Но какво от това? Има едно крайбрежно селище откъм наветрената страна на острова, на което „Еренджи“ дължи осемнайсет глави. Бях ги наел за Аоло. Заради морските им умения ги взели на кораба „Сендфлай“, който изчезна на път за Санта Круз. И сега там, на брега се разиграва голямата печалба — но, ей богу, човекът, който би могъл да ми вземе главата, трябва да е втори Карнеги! Селото е събрало сто и петдесет прасета и безброй мидени нанизи за онзи, който ме залови и ме предаде.

— Не са успели… все още — изсумтя Хегин.

— Няма страшно — бе веселият отговор.

— Говорите както Арбъкъл — каза Хегин. — Много време мина, откакто го слушах да ги реди такива. Бедният стар Арбъкъл. Най-самоувереният и най-предпазливият човек, който някога се е занимавал с негри. Не лягаше да спи, без да разпръсне кутия кабарчета по пода, а ако нямаше кабарчета, разхвърляше смачкани вестници. Добре си спомням как веднъж във Флорида се случих с него под един покрив. Един път голям котарак бе подгонил някаква хлебарка из вестниците. И изведнъж — бум, бам, бум! Шест пъти и още шест от двата му големи кавалерийски пистолета. Беше надупчил къщата като решето. И умрелия котарак също. Можеше да стреля в тъмното, без да се прицелва, като натискаше спусъка със средния си пръст, а с изпънат край цевта показалец насочваше изстрела.

Хегин продължи:

— Не, сър, храбрецо мой. Той беше железен човек, страшилище със стъклено око. Нямаше негър, който да му вземе главата. Но го пипнаха. Пипнаха го. След цели четиринайсет години. Собственият му готвач. Обезглавил го преди закуска. Добре си спомням втората ни експедиция в храсталака по следите на това, което бе останало от него.

— Видях главата му, след като я бяхте отнесли на пълномощния представител в Тулаги — каза Ван Хорн.

— И спокойното му смирено лице с обикновеното му изражение и с почти същата стара усмивка, която бях виждал хиляди пъти, беше изсъхнало така от опушването. Пипнаха го, макар и да им трябваха четиринайсет години. Много пъти някоя глава отива на Малаита и много пъти се връща, но накрая я взимат, както стана със стария шегаджия.

— Взел съм им страха — настоя капитанът. — Когато замислят нещо ужасно, аз отивам право при тях и ги разобличавам. Не разбират как го правя. Мислят, че владея някакво могъщо магическо средство.

Том Хегин внезапно махна с ръка за довиждане, като много внимаваше очите му да не попаднат върху Джери, сгушен в ръцете на другия мъж.

— Дръжте под око моите момчета — предупреди той, докато прекрачваше борда, — докато и последният от тези нехранимайковци не стъпи на твърда земя. Нямат особени основания да обичат Джери и рода му, а не искам да си изпати в негърски ръце. А в някоя тъмна нощ може да ви каже последно сбогом като едното нищо, ако го хвърлят през борда. Не го изпускайте от очи, докато не се освободите и от последния.

Като видя, че мистър Хегин го напуска и лодката го отнася, Джери се изви в ръцете на капитана и нададе нисък, изпълнен с копнеж и болка вой. Капитан Ван Хорн го притисна по-силно, като го галеше със свободната си ръка.

— Не забравяйте уговорката ни — извика Том Хегин през водата. — Ако ви сполети нещо, Джери трябва да се върне при мен.

— Ще напиша документ за това и ще го оставя в корабния архив — отвърна Ван Хорн.

Една от многото думи, които Джери знаеше, бе името му. Той на няколко пъти го различи в разговора на двамата мъже и смътно се досети, че става въпрос за неясното и непредсказуемо ужасно нещо, което се случваше с него. Той се задърпа по-енергично и Ван Хорн го пусна на палубата. Той се спусна към борда много по-бързо, отколкото можеше да се очаква от едно непохватно кутре на шест месеца, и опитът на Ван Хорн да го спре нямаше да успее. Но Джери отстъпи пред водата, която се плискаше навсякъде около „Еренджи“. Над нея тегнеше табу. Спря го един ослепително ярък образ в съзнанието му — образът на плаваща греда, която не е греда и е жива. Това не бе разум, а заповед, която се бе превърнала в навик.

Той се отпусна върху подрязаната си опашка, вдигна златистата си глава към небето и проточено зави от ужас и мъка.

— Хайде, Джери, приятелю, стегни се и бъди мъж — успокояваше го Ван Хорн.

Но Джери нямаше нужда да бъде утешаван. Въпреки че това без съмнение бе един бял бог, той не беше неговият бог. Неговият бог бе мистър Хегин и той превъзхождаше новия бог. Дори Джери, без изобщо да се замисля, можеше да разбере това. Неговият мистър Хегин носеше панталони и обувки. Този бог на палубата до него повече приличаше на черен. Той не само нямаше панталони и беше бос, с голи крака, но и точно като негрите носеше около кръста си блестяща препаска, която се спускаше като фуста почти до загорелите му от слънцето колене.

Капитан Ван Хорн беше красив, макар че Джери не знаеше това. Той приличаше на холандец, слязъл от портрет на Рембранд, нищо че се беше родил в Ню Йорк. И прадедите му се бяха родили там още в ония времена, когато Ню Йорк беше не Ню Йорк, а Нови Амстердам. Костюмът му допълваше рембрандовска плъстена шапка с увиснали краища, сложена накриво; бяла памучна риза за шест пенса покриваше тялото му; и пояс, на който се клатушкаха торбичка с тютюн, нож в ножница, лента с патрони и голям автоматичен револвер в кожен кобур.

Биди, която бе попритихнала на брега, чу писъка на Джери и пак почна да вие. А Джери млъкна за малко, заслушвайки се в бесния лай на Майкъл до нея, и видя, че изсъхналото му ухо, както обикновено, упорито стърчи нагоре. А когато капитан Ван Хорн и помощникът му Боркман се разпоредиха да спуснат грота и бизана, Джери изля цялата си скръб в отчаян вой. На брега Боб каза на Дерби, че това е „най-доброто вокално упражнение“, което е чувал някога от куче, и че ако гласът беше мъничко по-нисък, и Карузо не би имал с какво да се похвали пред Джери. Но Хегин не можеше да понася това пеене; едва слязъл на брега, той свирна на Биди и бързо се отдалечи.

Като видя, че майка му се изгубва от погледа му, Джери още повече заприлича на Карузо, с което достави грамадно удоволствие на един негър от Пендъфрин, който стоеше до него. Той се разсмя и задразни Джери с писклив фалцет, който напомняше по-скоро птичите звуци на обитателите на джунглите, отколкото глас на човек — човек същински, следователно бог. Това подейства като превъзходна противоотрова. Джери бе обзет от негодувание — някакъв си чернокож му се смее! — и след миг кучешките му зъби, остри като игли, оставиха върху голия прасец на изненадания негър дълги драскотини, откъдето веднага шурна кръв. Чернокожият бързо отскочи, но Джери носеше кръвта на Теренс Великолепния и подобно на баща си се втурна напред, боядисвайки и другия прасец в червен тон.

Котвата бе вдигната, предните платна поставени. Капитан Ван Хорн, острите очи на когото не изпуснаха нито един детайл от инцидента, даде разпоредбите си на чернокожия кормчия и се обърна да похвали Джери.

— Дръж се, Джери! — насърчаваше го той. — Дръж го! Дърпай! Хапи го! Дръж!

Защитавайки се, чернокожият ритна Джери, но той подскочи напред вместо встрани още един трик, който бе наследил от Теренс, — изплъзна се от голата пета и отпечата нова серия червени линии върху черния крак. Това беше вече много и негърът, който се боеше по-скоро от Ван Хорн, отколкото от Джери, се обърна и избяга към носа, като потърси спасение в купчината лиенфилдски пушки, които бяха сложени върху отвора към каютата и се пазеха от един матрос. Джери атакува отвора подскачайки и остана там, въртейки се, докато капитан Ван Хорн го повика.

— Това кученце е славен ловец на негри, славен ловец — каза Ван Хорн на Боркман, като се наведе да поглади Джери и да му изрази своето одобрение.

А Джери под галещата ръка на бога, който наистина не носеше панталони, забрави за момент постигналата го съдба.

— Лъв, а не куче — по-скоро еърдейлска порода — каза Ван Хорн на помощника си, като продължаваше да глади Джери. — Вижте го какъв е едър. Вижте каква кост. Това се казват гърди! А колко издръжлив! Славно куче ще стане, когато порасне. По лапите се вижда.

Джери изведнъж си спомни за нещастието си и изтича през палубата към перилата да погледне за последен път към Мериндж, която намаляваше с всяка секунда. Точно тогава един порив на югоизточния мусон наду платната и „Еренджи“ се наклони. Джери с мъка се задържа за гладката повърхност и се плъзна по палубата, наклонила се под ъгъл четирийсет и пет градуса. Той се озова в подножието на задната мачта, а капитан Ван Хорн, който с острото си око на моряк забеляза до носа коралов риф, изкомандва:

— Кормилото под вятъра!

Боркман и чернокожият кормчия повториха думите му и с едно завъртане на колелото „Еренджи“ бързо се обърна по посока на вятъра и се изправи.

Все още погълнат от Мериндж, Джери се възползва от това, че подът се върна в хоризонталното си положение, и като се изправи, запълзя към перилата. Но не можа да стигне до целта: разнесе се трясък от макарите на голямото платно и то, ненадувано от вятъра, бясно премина над главата на Джери. Той избягна опасността, като направи див скок — също такъв скок направи и Ван Хорн, който се спусна към него на помощ, — и се озова тъкмо под платното, което висеше над него и сякаш се готвеше да падне отгоре му и да го смаже.

Това беше първото запознанство на Джери с платната. Той не познаваше зверовете, но когато беше още съвсем малко кученце, в паметта му се бе запечатал ясният образ на един ястреб, който се бе спуснал върху него от небето. Сега, застрашен от това грамадно чудовище, той залегна върху палубата. Над него като стрела от небето надвисна крилат ястреб, неизмеримо по-голям от онзи, който бе виждал по-рано. Но залегнал на пода, Джери съвсем не мислеше да се крие. Той се наежи, събра всички сили и се приготви да скочи и да пресрещне наполовина път това страшно чудовище.

След миг пак се разнесе трясък от макарите и гротът прелетя покрай него. Джери скочи, но не видя дори и сянката на платното.

Ван Хорн не изпусна нито една подробност от този епизод. По-рано бе виждал как млади кучета се плашат буквално до безумие при първата си среща с платната, които затъмняваха небето и увисваха надолу. Джери беше първото куче, което безстрашно подскочи озъбено, за да влезе в ръкопашен бой с великото Неизвестно.

С истинско възхищение Ван Хорн вдигна Джери от палубата и го притисна до себе си.

Chapter II

From the whaleboat, up the low side of the Arangi, and over her six-inch rail of teak to her teak deck, was but a step, and Tom Haggin made it easily with Jerry still under his arm.  The deck was cluttered with an exciting crowd.  Exciting the crowd would have been to untravelled humans of civilization, and exciting it was to Jerry; although to Tom Haggin and Captain Van Horn it was a mere commonplace of everyday life.

The deck was small because the Arangi was small.  Originally a teak-built, gentleman’s yacht, brass-fitted, copper-fastened, angle-ironed, sheathed in man-of-war copper and with a fin-keel of bronze, she had been sold into the Solomon Islands’ trade for the purpose of blackbirding or nigger-running.  Under the law, however, this traffic was dignified by being called “recruiting.”

The Arangi was a labour-recruit ship that carried the new-caught, cannibal blacks from remote islands to labour on the new plantations where white men turned dank and pestilential swamp and jungle into rich and stately cocoanut groves.  The Arangi’s two masts were of Oregon cedar, so scraped and hot-paraffined that they shone like tan opals in the glare of sun.  Her excessive sail plan enabled her to sail like a witch, and, on occasion, gave Captain Van Horn, his white mate, and his fifteen black boat’s crew as much as they could handle.  She was sixty feet over all, and the cross beams of her crown deck had not been weakened by deck-houses.  The only breaks—and no beams had been cut for them—were the main cabin skylight and companionway, the booby hatch for’ard over the tiny forecastle, and the small hatch aft that let down into the store-room.

And on this small deck, in addition to the crew, were the “return” niggers from three far-flung plantations.  By “return” was meant that their three years of contract labour was up, and that, according to contract, they were being returned to their home villages on the wild island of Malaita.  Twenty of them—familiar, all, to Jerry—were from Meringe; thirty of them came from the Bay of a Thousand Ships, in the Russell Isles; and the remaining twelve were from Pennduffryn on the east coast of Guadalcanar.  In addition to these—and they were all on deck, chattering and piping in queer, almost elfish, falsetto voices—were the two white men, Captain Van Horn and his Danish mate, Borckman, making a total of seventy-nine souls.

“Thought your heart ’d failed you at the last moment,” was Captain Van Horn’s greeting, a quick pleasure light glowing into his eyes as they noted Jerry.

“It was sure near to doin’ it,” Tom Haggin answered.  “It’s only for you I’d a done it, annyways.  Jerry’s the best of the litter, barrin’ Michael, of course, the two of them bein’ all that’s left and no better than them that was lost.  Now that Kathleen was a sweet dog, the spit of Biddy if she’d lived.—Here, take ’m.”

With a jerk of abruptness, he deposited Jerry in Van Horn’s arms and turned away along the deck.

“An’ if bad luck comes to him I’ll never forgive you, Skipper,” he flung roughly over his shoulder.

“They’ll have to take my head first,” the skipper chuckled.

“An’ not unlikely, my brave laddy buck,” Haggin growled.  “Meringe owes Somo four heads, three from the dysentery, an’ another wan from a tree fallin’ on him the last fortnight.  He was the son of a chief at that.”

“Yes, and there’s two heads more that the Arangi owes Somo,” Van Horn nodded.  “You recollect, down to the south’ard last year, a chap named Hawkins was lost in his whaleboat running the Arli Passage?”  Haggin, returning along the deck, nodded.  “Two of his boat’s crew were Somo boys.  I’d recruited them for Ugi Plantation.  With your boys, that makes six heads the Arangi owes.  But what of it?  There’s one salt-water village, acrost on the weather coast, where the Arangi owes eighteen.  I recruited them for Aolo, and being salt-water men they put them on the Sandfly that was lost on the way to the Santa Cruz.  They’ve got a jack-pot over there on the weather coast—my word, the boy that could get my head would be a second Carnegie!  A hundred and fifty pigs and shell money no end the village’s collected for the chap that gets me and delivers.”

“And they ain’t—yet,” Haggin snorted.

“No fear,” was the cheerful retort.

“You talk like Arbuckle used to talk,” Haggin censured.  “Manny’s the time I’ve heard him string it off.  Poor old Arbuckle.  The most sure and most precautious chap that ever handled niggers.  He never went to sleep without spreadin’ a box of tacks on the floor, and when it wasn’t them it was crumpled newspapers.  I remember me well, bein’ under the same roof at the time on Florida, when a big tomcat chased a cockroach into the papers.  And it was blim, blam, blim, six times an’ twice over, with his two big horse-pistols, an’ the house perforated like a cullender.  Likewise there was a dead tom-cat.  He could shoot in the dark with never an aim, pullin’ trigger with the second finger and pointing with the first finger laid straight along the barrel.

“No, sir, my laddy buck.  He was the bully boy with the glass eye.  The nigger didn’t live that’d lift his head.  But they got ’m.  They got ’m.  He lasted fourteen years, too.  It was his cook-boy.  Hatcheted ’m before breakfast.  An’ it’s well I remember our second trip into the bush after what was left of ’m.”

“I saw his head after you’d turned it over to the Commissioner at Tulagi,” Van Horn supplemented.

“An’ the peaceful, quiet, everyday face of him on it, with almost the same old smile I’d seen a thousand times.  It dried on ’m that way over the smokin’ fire.  But they got ’m, if it did take fourteen years.  There’s manny’s the head that goes to Malaita, manny’s the time untooken; but, like the old pitcher, it’s tooken in the end.”

“But I’ve got their goat,” the captain insisted.  “When trouble’s hatching, I go straight to them and tell them what.  They can’t get the hang of it.  Think I’ve got some powerful devil-devil medicine.”

Tom Haggin thrust out his hand in abrupt good-bye, resolutely keeping his eyes from dropping to Jerry in the other’s arms.

“Keep your eye on my return boys,” he cautioned, as he went over the side, “till you land the last mother’s son of ’m.  They’ve got no cause to love Jerry or his breed, an’ I’d hate ill to happen ’m at a nigger’s hands.  An’ in the dark of the night ’tis like as not he can do a fare-you-well overside.  Don’t take your eye off ’m till you’re quit of the last of ’m.”

At sight of big Mister Haggin deserting him and being pulled away in the whaleboat, Jerry wriggled and voiced his anxiety in a low, whimpering whine.  Captain Van Horn snuggled him closer in his arm with a caress of his free hand.

“Don’t forget the agreement,” Tom Haggin called back across the widening water.  “If aught happens you, Jerry’s to come back to me.”

“I’ll make a paper to that same and put it with the ship’s articles,” was Van Horn’s reply.

Among the many words possessed by Jerry was his own name; and in the talk of the two men he had recognised it repeatedly, and he was aware, vaguely, that the talk was related to the vague and unguessably terrible thing that was happening to him.  He wriggled more determinedly, and Van Horn set him down on the deck.  He sprang to the rail with more quickness than was to be expected of an awkward puppy of six months, and not the quick attempt of Van Horn to cheek him would have succeeded.  But Jerry recoiled from the open water lapping the Arangi’s side.  The taboo was upon him.  It was the image of the log awash that was not a log but that was alive, luminous in his brain, that checked him.  It was not reason on his part, but inhibition which had become habit.

He plumped down on his bob tail, lifted golden muzzle skyward, and emitted a long puppy-wail of dismay and grief.

“It’s all right, Jerry, old man, brace up and be a man-dog,” Van Horn soothed him.

But Jerry was not to be reconciled.  While this indubitably was a white-skinned god, it was not his god.  Mister Haggin was his god, and a superior god at that.  Even he, without thinking about it at all, recognized that.  His Mister Haggin wore pants and shoes.  This god on the deck beside him was more like a black.  Not only did he not wear pants, and was barefooted and barelegged, but about his middle, just like any black, he wore a brilliant-coloured loin-cloth, that, like a kilt, fell nearly to his sunburnt knees.

Captain Van Horn was a handsome man and a striking man, although Jerry did not know it.  If ever a Holland Dutchman stepped out of a Rembrandt frame, Captain Van Horn was that one, despite the fact that he was New York born, as had been his knickerbocker ancestors before him clear back to the time when New York was not New York but New Amsterdam.  To complete his costume, a floppy felt hat, distinctly Rembrandtish in effect, perched half on his head and mostly over one ear; a sixpenny, white cotton undershirt covered his torso; and from a belt about his middle dangled a tobacco pouch, a sheath-knife, filled clips of cartridges, and a huge automatic pistol in a leather holster.

On the beach, Biddy, who had hushed her grief, lifted it again when she heard Jerry’s wail.  And Jerry, desisting a moment to listen, heard Michael beside her, barking his challenge, and saw, without being conscious of it, Michael’s withered ear with its persistent upward cock.  Again, while Captain Van Horn and the mate, Borckman, gave orders, and while the Arangi’s mainsail and spanker began to rise up the masts, Jerry loosed all his heart of woe in what Bob told Derby on the beach was the “grandest vocal effort” he had ever heard from any dog, and that, except for being a bit thin, Caruso didn’t have anything on Jerry.  But the song was too much for Haggin, who, as soon as he had landed, whistled Biddy to him and strode rapidly away from the beach.

At sight of her disappearing, Jerry was guilty of even more Caruso-like effects, which gave great joy to a Pennduffryn return boy who stood beside him.  He laughed and jeered at Jerry with falsetto chucklings that were more like the jungle-noises of tree-dwelling creatures, half-bird and half-man, than of a man, all man, and therefore a god.  This served as an excellent counter-irritant.  Indignation that a mere black should laugh at him mastered Jerry, and the next moment his puppy teeth, sharp-pointed as needles, had scored the astonished black’s naked calf in long parallel scratches from each of which leaped the instant blood.  The black sprang away in trepidation, but the blood of Terrence the Magnificent was true in Jerry, and, like his father before him, he followed up, slashing the black’s other calf into a ruddy pattern.

At this moment, anchor broken out and headsails running up, Captain Van Horn, whose quick eye had missed no detail of the incident, with an order to the black helmsman turned to applaud Jerry.

“Go to it, Jerry!” he encouraged.  “Get him!  Shake him down!  Sick him!  Get him!  Get him!”

The black, in defence, aimed a kick at Jerry, who, leaping in instead of away—another inheritance from Terrence—avoided the bare foot and printed a further red series of parallel lines on the dark leg.  This was too much, and the black, afraid more of Van Horn than of Jerry, turned and fled for’ard, leaping to safety on top of the eight Lee-Enfield rifles that lay on top of the cabin skylight and that were guarded by one member of the boat’s crew.  About the skylight Jerry stormed, leaping up and falling back, until Captain Van Horn called him off.

“Some nigger-chaser, that pup, some nigger-chaser!” Van Horn confided to Borckman, as he bent to pat Jerry and give him due reward of praise.

And Jerry, under this caressing hand of a god, albeit it did not wear pants, forgot for a moment longer the fate that was upon him.

“He’s a lion-dog—more like an Airedale than an Irish terrier,” Van Horn went on to his mate, still petting.  “Look at the size of him already.  Look at the bone of him.  Some chest that.  He’s got the endurance.  And he’ll be some dog when he grows up to those feet of his.”

Jerry had just remembered his grief and was starting a rush across the deck to the rail to gaze at Meringe growing smaller every second in the distance, when a gust of the South-east Trade smote the sails and pressed the Arangi down.  And down the deck, slanted for the moment to forty-five degrees, Jerry slipped and slid, vainly clawing at the smooth surface for a hold.  He fetched up against the foot of the mizzenmast, while Captain Van Horn, with the sailor’s eye for the coral patch under his bow, gave the order “Hard a-lee!”

Borckman and the black steersman echoed his words, and, as the wheel spun down, the Arangi, with the swiftness of a witch, rounded into the wind and attained a momentary even keel to the flapping of her headsails and a shifting of headsheets.

Jerry, still intent on Meringe, took advantage of the level footing to recover himself and scramble toward the rail.  But he was deflected by the crash of the mainsheet blocks on the stout deck-traveller, as the mainsail, emptied of the wind and feeling the wind on the other side, swung crazily across above him.  He cleared the danger of the mainsheet with a wild leap (although no less wild had been Van Horn’s leap to rescue him), and found himself directly under the mainboom with the huge sail looming above him as if about to fall upon him and crush him.

It was Jerry’s first experience with sails of any sort.  He did not know the beasts, much less the way of them, but, in his vivid recollection, when he had been a tiny puppy, burned the memory of the hawk, in the middle of the compound, that had dropped down upon him from out of the sky.  Under that colossal threatened impact he crouched down to the deck.  Above him, falling upon him like a bolt from the blue, was a winged hawk unthinkably vaster than the one he had encountered.  But in his crouch was no hint of cower.  His crouch was a gathering together, an assembling of all the parts of him under the rule of the spirit of him, for the spring upward to meet in mid career this monstrous, menacing thing.

But, the succeeding fraction of a moment, so that Jerry, leaping, missed even the shadow of it, the mainsail, with a second crash of blocks on traveller, had swung across and filled on the other tack.

Van Horn had missed nothing of it.  Before, in his time, he had seen young dogs frightened into genuine fits by their first encounters with heaven-filling, sky-obscuring, down-impending sails.  This was the first dog he had seen leap with bared teeth, undismayed, to grapple with the huge unknown.

With spontaneity of admiration, Van Horn swept Jerry from the deck and gathered him into his arms.