Джек Лондон
Джери Островитянина (23)

Jack London
Jerry of the Islands (23)

Глава XXII

„Ариел“ лениво се движеше на север покрай брега на Малаита, като си пробиваше път през красивата лагуна, заобиколена от рифове. Яхтата се осмеляваше да минава през такива тесни, осеяни с корали проливи, че на капитан Уинтърс, според неговите думи, всеки ден побеляваха нови хиляда косъма на главата. Хвърляха котва при всяко укрепено коралово островче и при всяко мангрово блато, където биха могли да живеят канибали. Харли и Вила Кенън не бързаха. Докато пътуването ги забавляваше, те не се безпокояха за това, колко време ще трае преминаването от едно място на друго.

През това време Джери усвои новото си име по-точно цяла серия от имена, тъй като Харли Кенън не искаше да му дава ново име.

— Той е имал някакво име — убеждаваше той Вила — Хегин сигурно го е кръстил, преди да го изпрати на „Еренджи“. Нека си остане без име, докато се върнем в Тулаги и научим истинското му име.

— Много важно нещо — името му! — започна да го дразни Вила.

— Това е много важно. Представи си, че ти си претърпяла корабокрушение и твоите спасители те наричат мисис Ригс, мадмоазел дьо Монеп или просто Топси. А мене — Бенедикт, Арнолд или Иуда, или… или… Амон. Не, нека остане без име, докато научим истинското.

— Но нали трябва да му викам някак — не се съгласяваше тя. — Иначе как ще мисля за него?

— Е, давай му тогава разни имена, но никога не повтаряй едно и също. Днес го наричай „Пес“, утре — „мистър Пес“, а вдругиден — другояче.

И оттогава, досещайки се по-скоро по тона, ударението и обстоятелствата на момента, Джери започна смътно да се отъждествява с прякорите Пес, мистър Пес, Авантюрист, Глупчо, Безименко и Горещо сърце. Това бяха само няколко от многобройните имена, които Вила му даряваше разточително. Харли на свой ред го наричаше Мъжествено куче, Неподкупния, Някой, Грешник, Златен, Сатрап на южните морета, Нимрод, Младия Ник и Лъвоубиец. Накратко, мъжът и жената се надпреварваха да му дават всевъзможни имена и никога не ги повтаряха. А Джери, не толкова по звуковете и сричките, колкото по интонацията, бързо се отъждествяваше с всяко ново име. Той вече не мислеше за себе си като за Джери и признаваше за свое име всяка дума, която звучеше галено и ласкаво.

С голямо разочарование — ако може да се нарече разочарование една неосъзната несполука — той се раздели с умението си да разговаря. Нито един човек на борда, включително Харли и Вила, не говореше на езика на Наласу. Целият богат речник на Джери и умението му да се ползва от него, което би могло да се изтъкне като феномен сред всички други кучета, на борда на „Ариел“ пропадаха. Обитателите на яхтата не разбираха и не се сещаха за съществуването на „стенографския“ език, на който го бе научил Наласу и след смъртта на Наласу единствен Джери в целия свят знаеше този език.

Напразно Джери се опитваше да разговаря с богинята. Седнал пред нея и протегнал глава на ръцете й, той говореше и говореше, но нито веднъж не чу от нея нито дума в отговор. С едва чуто скимтене, като се зъбеше, сумтеше и издаваше разнообразни звуци, той се мъчеше да й разправи нещо из живота си. Тя цялата се превръщаше в слух, толкова близо поставяше ухо до устата му, сякаш искаше да го удави в струящото благоухание на косите си, и все пак нейният мозък не възприемаше неговата реч, макар че със сърцето си тя без съмнение усещаше намеренията му.

— Боже мой, мъжлето ми! — викаше тя. — Но Пес говори! Аз зная, че говори. Той ми разправя целия си живот. Бих узнала за него всичко, ако можех да го разбера. Но моите нещастни, несъвършени уши не долавят нищо.

Харли се отнасяше скептично, но женската интуиция не я мамеше.

— Аз съм уверена в това! — убеждаваше тя мъжа си. — Казвам ти, той би могъл да ни разправи историята на всичките си приключения, ако го разбирахме. Нито едно куче не е разговаряло така с мен. Това е истински разказ. Чувствам всичките му нюанси. Понякога почти съм уверена, че той говори за радост, за любов, за велики битки. А после се долавят негодувание, оскърбена гордост, отчаяние и печал.

— Да, естествено — спокойно се съгласяваше Харли. Едно куче на бели, захвърлено при човекоядци на остров Малаита, без съмнение е изпитвало подобни чувства. И също така естествено е една жена на бял човек, женичка, очарователната жена Вила Кенън, да може да си представи преживяванията на кучето и да намери в безсмисленото му квичене разказ за тези преживявания, без да забелязва, че всичко това е само нейна собствена очарователна, мила измислица. Песента на морето се изтръгва от устните на раковините… Глупости! Човек сам създава песента на морето и я приписва на раковините.

— Но все пак…

— Но все пак ти си права — галантно я прекъсваше той — Винаги си права, особено когато грешиш основно. Разбира се, да оставим настрана таблицата за умножение или мореплаването, където самата реалност води кораба посред скали и насипи, но в останалото ти си права. За тебе е достъпна свръх истината, която е над всичко, а именно — истината на интуицията.

— Ето че ми се подиграваш от височината на своята мъжка мъдрост — възразяваше тя. — Но аз зная… — тя търсеше по-силна дума, но думите й изменяха и тя притискаше ръка към сърцето си с такъв авторитетен вид, че всички думи бяха излишни.

— Съгласен съм, прекланям се — весело се засмиваше той. — Ето го именно онова, за което говорех. Нашите сърца почти винаги могат да наддумат главите ни. А най-хубавото е, че сърцата ни винаги са прави — въпреки статистиката, която твърди, че най-често грешали.

Харли Кенън никога не повярва на думите на жена си за повествователните способности на Джери. И през целия си живот до последния си ден той смяташе това за мила фантазия, поетическа измислица на Вила.

Но Джери, четирикракият гладък ирландски териер, наистина притежаваше дар слово. Макар и да не можеше да научи другите, сам бе способен да изучава езици. Без всякакви усилия, дори без да учи, той започна да усвоява езика на „Ариел“. За нещастие това не беше мъркащият придихателен, достъпен за куче език, който бе измислил Наласу, и Джери, който се научи да разбира много от онова, което се говореше, сам не можеше да продума нито дума. За богинята той имаше най-малко три имена — Вила, женичката и мисис Кенън, — защото така я наричаха околните. Но той не можеше да я нарича с тези имена. Това беше изключителен език на боговете и само те можеха да го говорят. Той не приличаше на измисления от Наласу език, който бе компромис между речта на кучето и речта на човека, така че богът и кучето можеха да разговарят помежду си.

По същия начин Джери научи и различните имена на мъжкото божество — мистър Кенън, Харли, капитан Кенън и шкипер. И като единственият допуснат трети в техния интимен кръг Джери научи и други имена: мъжлето ми, скъпи, любими, мое съкровище. Но той по никакъв начин не можеше да изговори тези имена. Обаче в тиха нощ, когато вятърът не помръдваше листата в храсталака, Джери често шепнешком бе наричал по име Наласу.

Веднъж Вила, разплела коси, мокри след къпане в морето, стисна с две ръце муцуната на Джери и като се наведе към него така близо, че той почти можеше да докосне с език нейния нос, започна да тананика: „Не зная как да го наричам, но той е също като роза!“

На другия ден тя повтори тази фраза и изпя почти цялата песничка направо в ушите му. А в разгара на пеенето Джери я накара да се учуди. Съзнателно той никога не би постъпил така. И той направи това без всякакъв умисъл — никак нямаше настроение да прави това. В самата постъпка се криеше принуждението да я извърши. От тази постъпка той не можеше да се въздържи, както не можеше да не се отърси след къпане или да не мръдне с крак насън, ако го погъделичкат.

Когато гласът й започна меко да трепти, на Джери му се стори, че някаква мъглица я обвива пред очите му и че сам той под влиянието на нежния мечтателен напев се пренася на някакво друго място. И в този момент той направи нещо чудно — седна, освободи муцуната от ръцете й и от обвилите я като паяжина разпуснати коси, и като вдигна нос нагоре под ъгъл четиридесет и пет градуса, започна да трепери и силно да диша под ритъма на песента й. После конвулсивно вдигна нос към зенита и поток от звуци се изви в кресчендо нагоре, след което бавно отслабна и напълно замря.

Този вой послужи за начало и заради него Джери получи прякора Певец-глупчо. Вила Кенън обърна внимание на виенето, предизвикано от пеенето й, и веднага се залови да го развие. Джери винаги се подчиняваше, когато тя, седнала, ласкаво протягаше към него ръце и го подканваше:

— Ела тук, Певец-глупчо!

Той приближаваше, сядаше така, че благоуханието на косите й гъделичкаше ноздрите му, притискаше муцуна в страната й, издигаше нос нагоре към ухото й и още при първите звуци на тихата й песен започваше да й приглася. Минорните мотиви особено го провокираха, а веднъж започнал, той пееше с нея, колкото тя искаше.

И това наистина бе пеене. Способен на всички видове звукоподражание, той бързо се научи да смекчава и да понижава воя си, докато стане мелодичен и кадифен. И воят му замираше едва ли не до шепот, издигаше се и спадаше, ту ускоряваше, ту забавяше темпа, като се подчиняваше на нейния глас.

Джери се наслаждаваше на пеенето, както упоеният с опиум на сънищата си. И той сънуваше смътно и неясно, сънуваше наяве с широко разтворени очи, а косите на богинята го обръщаха като благоуханен облак, нейният глас му пригласяше монотонно; неговото съзнание потъваше в мечти за неземното, което долиташе до него от песента. Той си спомняше някакво страдание, но страдание отдавна забравено и затова престанало да бъде болка. Скоро то го изпълваше със сладостна скръб и го отнасяше от „Ариел“, от кораловата лагуна, в нереалната страна на неземния свят.

И в такива минути пред него изникваха видения. Струваше му се, че седи в студения мрак на нощта на пустинен хълм и вие срещу звездите, а от тъмнината отдалеч се чува в отговор друг вой. И воят се издига наблизо и надалеко, докато нощта зазвучи с познатите му гласове. Всичко това му бе близко, родно. Без да знае, той се приобщаваше към „неземния“ свят.

Когато Наласу го учеше на езика на сумтенето и ръмженето, той умишлено се бе обърнал към разсъдъка му; а Вила, без да знае какво прави, бе намерила пътя към неговото сърце и към сърцето на неговите прадеди, като засегна най-дълбоките струни, спомените за далечното минало, и ги накара да трептят.

Ето един пример: неясните образи му се явяваха понякога от нощта, пълзяха като призраци покрай него и той чуваше като насън ловджийските викове на кучешкото стадо; пулсът му се ускоряваше, събуждаше собствения му ловджийски инстинкт и сдържаният мек вой се превръщаше в страстен вик. Главата му клюмваше, като се освобождаваше от паяжината на женската коса, краката започваха неспокойно да се гърчат, сякаш се готвеха да тичат, и в миг той се унасяше и летеше през времето от реалността в съня.

И както хората вечно жадуват отровата на мака, така и Джери го влечеше към радостите, които му се разкриваха, когато Вила Кенън разтваряше прегръдките си за него, обвиваше го в паяжината на косите си и с пеене го отнасяше през времето и пространството в съня, към неговите древни прадеди.

Не винаги обаче, когато пееха заедно, той изпитваше тези усещания. Обикновено, ако не му се явяваха видения, той преживяваше само смътни, сладостни тъжни настроения, приличащи на сенките на спомените. Понякога под влиянието на тази мъка в мозъка му изплуваха образите на шкипера и на мистър Хегин, на Теренс и Биди, на Малаита, както и видения от отдавна изчезналия живот в плантацията Мериндж.

— Скъпа моя — каза веднъж Харли, — щастие е за кучето, че ти не си дресьорка на животни, иначе твоето име не би слизало от афишите на музикалните театри и цирковете по цялото Земно кълбо.

— Е, че какво! — отговори тя. — Аз съм сигурна, че той с възторг би играл с мен…

— Което би било във висша степен необикновено — прекъсна я Харли.

— Защо?

— Вероятността животното да обича работата си или да се ползва с любовта на дресьора си е едно на сто.

— Мислех, че при дресурата отдавна вече не използват жестокост — каза тя.

— И публиката така мисли, но в деветдесет и девет процента от случаите се мами.

Вила въздъхна дълбоко.

— Тогава ще трябва да се откажа от тази съблазнителна кариера в момента, в който ми я откри. А как великолепно биха изглеждали афишите с моето име с грамадни букви…

— Вила Кенън, певица с глас на дрозд, и Певец-глупчо, ирландски териер, тенор — изрецитира Харли заглавните редове на афиша.

И Джери, с изплезен език и подвижни очи, се присъедини към смеха. Той не знаеше на кого се смеят те, но по смеха разбра, че са щастливи, а любовта го караше да се радва заедно с тях.

Джери бе намерил онова, което бе жадувал с цялото си същество — любовта на божество. И той обичаше двамата богове, признал съвместното им господство на „Ариел“. Но като че повече обичаше женското божество. Досега още не беше изпитвал такава любов, дори и към шкипера, а това се обясняваше с факта, че жената бе проникнала в най-дълбоките кътчета на сърцето му с вълшебния глас, който отнасяше Джери в неземна страна.

Chapter XXII

Northward, along the leeward coast of Malaita, the Ariel worked her leisurely way, threading the colour-riotous lagoon that lay between the shore-reefs and outer-reefs, daring passages so narrow and coral-patched that Captain Winters averred each day added a thousand grey hairs to his head, and dropping anchor off every walled inlet of the outer reef and every mangrove swamp of the mainland that looked promising of cannibal life.  For Harley and Villa Kennan were in no hurry.  So long as the way was interesting, they dared not how long it proved from anywhere to anywhere.

During this time Jerry learned a new name for himself—or, rather, an entire series of names for himself.  This was because of an aversion on Harley Kennan’s part against renaming a named thing.

“A name he must have had,” he argued to Villa.  “Haggin must have named him before he sailed on the Arangi.  Therefore, nameless he must be until we get back to Tulagi and find out his real name.”

“What’s in a name?” Villa had begun to tease.

“Everything,” her husband retorted.  “Think of yourself, shipwrecked, called by your rescuers ‘Mrs. Riggs,’ or ‘Mademoiselle de Maupin,’ or just plain ‘Topsy.’  And think of me being called ‘Benedict Arnold,’ or ‘Judas,’ or . . . or . . . ‘Haman.’  No, keep him nameless, until we find out his original name.”

“Must call him something,” she objected.  “Can’t think of him without thinking something.”

“Then call him many names, but never the same name twice.  Call him ‘Dog’ to-day, and ‘Mister Dog’ to-morrow, and the next day something else.”

So it was, more by tone and emphasis and context of situation than by anything else, that Jerry came hazily to identify himself with names such as: Dog, Mister Dog, Adventurer, Strong Useful One, Sing Song Silly, Noname, and Quivering Love-Heart.  These were a few of the many names lavished on him by Villa.  Harley, in turn, addressed him as: Man-Dog, Incorruptible One, Brass Tacks, Then Some, Sin of Gold, South Sea Satrap, Nimrod, Young Nick, and Lion-Slayer.  In brief, the man and woman competed with each other to name him most without naming him ever the same.  And Jerry, less by sound and syllable than by what of their hearts vibrated in their throats, soon learned to know himself by any name they chose to address to him.  He no longer thought of himself as Jerry, but, instead, as any sound that sounded nice or was love-sounded.

His great disappointment (if “disappointment” may be considered to describe an unconsciousness of failure to realize the expected) was in the matter of language.  No one on board, not even Harley and Villa, talked Nalasu’s talk.  All Jerry’s large vocabulary, all his proficiency in the use of it, which would have set him apart as a marvel beyond all other dogs in the mastery of speech, was wasted on those of the Ariel.  They did not speak, much less guess, the existence of the whiff-whuff shorthand language which Nalasu had taught him, and which, Nalasu dead, Jerry alone knew of all living creatures in the world.

In vain Jerry tried it on the lady-god.  Sitting squatted on his haunches, his head bowed forward and held between her hands, he would talk and talk and elicit never a responsive word from her.  With tiny whines and thin whimperings, with whiffs and whuffs and growly sorts of noises down in his throat, he would try to tell her somewhat of his tale.  She was all meltingness of sympathy; she would hold her ear so near to the articulate mouth of him as almost to drown him in the flowing fragrance of her hair; and yet her brain told her nothing of what he uttered, although her heart surely sensed his intent.

“Bless me, Husband-Man!” she would cry out.  “The Dog is talking.  I know he is talking.  He is telling me all about himself.  The story of his life is mine, could I but understand.  It’s right here pouring into my miserable inadequate ears, only I can’t catch it.”

Harley was sceptical, but her woman’s intuition guessed aright.

“I know it!” she would assure her husband.  “I tell you he could tell the tale of all his adventures if only we had understanding.  No other dog has ever talked this way to me.  There’s a tale there.  I feel its touches.  Sometimes almost do I know he is telling of joy, of love, of high elation, and combat.  Again, it is indignation, hurt of outrage, despair and sadness.”

“Naturally,” Harley agreed quietly.  “A white man’s dog, adrift among the anthropophagi of Malaita, would experience all such sensations and, just as naturally, a white man’s woman, a Wife-Woman, a dear, delightful Villa Kennan woman, can of herself imagine such a dog’s experiences and deem his silly noises a recital of them, failing to recognize them as projections of her own delicious, sensitive, sympathetic self.  The song of the sea from the lips of the shell—Pshaw!  The song oneself makes of the sea and puts into the shell.”

“Just the same—”

“Always the same,” he gallantly cut her off.  “Always right, especially when most wrong.  Not in navigation, of course, nor in affairs such as the multiplication table, where the brass tacks of reality stud the way of one’s ship among the rocks and shoals of the sea; but right, truth beyond truth to truth higher than truth, namely, intuitional truth.”

“Now you are laughing at me with your superior man-wisdom,” she retorted.  “But I know—” she paused for the strength of words she needed, and words forsook her, so that her quick sweeping gesture of hand-touch to heart named authority that overrode all speech.

“We agree—I salute,” he laughed gaily.  “It was just precisely what I was saying.  Our hearts can talk our heads down almost any time, and, best all, our hearts are always right despite the statistic that they are mostly wrong.”

Harley Kennan did not believe, and never did believe, his wife’s report of the tales Jerry told.  And through all his days to the last one of them, he considered the whole matter a pleasant fancy, all poesy of sentiment, on Villa’s part.

But Jerry, four-legged, smooth-coated, Irish terrier that he was, had the gift of tongues.  If he could not teach languages, at least he could learn languages.  Without effort, and quickly, practically with no teaching, he began picking up the language of the Ariel.  Unfortunately, it was not a whiff-whuff, dog-possible language such as Nalasu had invented.  While Jerry came to understand much that was spoken on the Ariel, he could speak none of it.  Three names, at least, he had for the lady-god: “Villa,” “Wife-Woman,” “Missis Kennan,” for so he heard her variously called.  But he could not so call her.  This was god-language entire, which only gods could talk.  It was unlike the language of Nalasu’s devising, which had been a compromise between god-talk and dog-talk, so that a god and a dog could talk in the common medium.

In the same way he learned many names for the one-man god: “Mister Kennan,” “Harley,” “Captain Kennan,” and “Skipper.”  Only in the intimacy of the three of them alone did Jerry hear him called: “Husband-Man,” “My Man,” “Patient One,” “Dear Man,” “Lover,” and “This Woman’s Delight.”  But in no way could Jerry utter these names in address of the one-man nor the many names in address of the one-woman.  Yet on a quiet night with no wind among the trees, often and often had he whispered to Nalasu, by whiff-whuff of name, from a hundred feet away.

One day, bending over him, her hair (drying from a salt-water swim) flying about him, the one-woman, her two hands holding his head and jowls so that his ribbon of kissing tongue just missed her nose in the empty air, sang to him: “‘Don’t know what to call him, but he’s mighty lak’ a rose!’”

On another day she repeated this, at the same time singing most of the song to him softly in his ear.  In the midst of it Jerry surprised her.  Equally true might be the statement that he surprised himself.  Never, had he consciously done such a thing before.  And he did it without volition.  He never intended to do it.  For that matter, the very thing he did was what mastered him into doing it.  No more than could he refrain from shaking the water from his back after a swim, or from kicking in his sleep when his feet were tickled, could he have avoided doing this imperative thing.

As her voice, in the song, made soft vibrations in his ears, it seemed to him that she grew dim and vague before him, and that somehow, under the soft searching prod of her song, he was otherwhere.  So much was he otherwhere that he did the surprising thing.  He sat down abruptly, almost cataleptically, drew his head away from the clutch of her hands and out of the entanglement of her hair, and, his nose thrust upward at an angle of forty-five degrees, he began to quiver and to breathe audibly in rhythm to the rhythm of her singing.  With a quick jerk, cataleptically, his nose pointed to the zenith, his mouth opened, and a flood of sound poured forth, running swiftly upward in crescendo and slowly falling as it died away.

This howl was the beginning, and it led to the calling him “Sing Song Silly.”  For Villa Kennan was quick to seize upon the howling her singing induced and to develop it.  Never did he hang back when she sat down, extended her welcoming hands to him, and invited: “Come on, Sing Song Silly.”  He would come to her, sit down with the loved fragrance of her hair in his nostrils, lay the side of his head against hers, point his nose past her ear, and almost immediately follow her when she began her low singing.  Minor strains were especially provocative in getting him started, and, once started, he would sing with her as long as she wished.

Singing it truly was.  Apt in all ways of speech, he quickly learned to soften and subdue his howl till it was mellow and golden.  Even could he manage it to die away almost to a whisper, and to rise and fall, accelerate and retard, in obedience to her own voice and in accord with it.

Jerry enjoyed the singing much in the same way the opium eater enjoys his dreams.  For dream he did, vaguely and indistinctly, eyes wide open and awake, the lady-god’s hair in a faint-scented cloud about him, her voice mourning with his, his consciousness drowning in the dreams of otherwhereness that came to him of the singing and that was the singing.  Memories of pain were his, but of pain so long forgotten that it was no longer pain.  Rather did it permeate him with a delicious sadness, and lift him away and out of the Ariel (lying at anchor in some coral lagoon) to that unreal place of Otherwhere.

For visions were his at such times.  In the cold bleakness of night, it would seem he sat on a bare hill and raised his howl to the stars, while out of the dark, from far away, would drift to him an answering howl.  And other howls, near and far, would drift along until the night was vocal with his kind.  His kind it was.  Without knowing it he knew it, this camaraderie of the land of Otherwhere.

Nalasu, in teaching him the whiff-whuff language, deliberately had gone into the intelligence of him; but Villa, unwitting of what she was doing, went into the heart of him, and into the heart of his heredity, touching the profoundest chords of ancient memories and making them respond.

As instance: dim shapes and shadowy forms would sometimes appear to him out of the night, and as they flitted spectrally past he would hear, as in a dream, the hunting cries of the pack; and, as his pulse quickened, his own hunting instinct would rouse until his controlled soft-howling in the song broke into eager whinings.  His head would lower out of the entanglement of the woman’s hair; his feet would begin making restless, spasmodic movements as if running; and Presto, in a flash, he would be out and away, across the face of time, out of reality and into the dream, himself running in the midst of those shadowy forms in the hunting fellowship of the pack.

And as men have ever desired the dust of the poppy and the juice of the hemp, so Jerry desired the joys that were his when Villa Kennan opened her arms to him, embraced him with her hair, and sang him across time and space into the dream of his ancient kind.

Not always, however, were such experiences his when they sang together.  Usually, unaccompanied by visions, he knew no more than vaguenesses of sensations, sadly sweet, ghosts of memories that they were.  At other times, incited by such sadness, images of Skipper and Mister Haggin would throng his mind; images, too, of Terrence, and Biddy, and Michael, and the rest of the long-vanished life at Meringe Plantation.

“My dear,” Harley said to Villa at the conclusion of one such singing, “it’s fortunate for him that you are not an animal trainer, or, rather, I suppose, it would be better called ‘trained animal show-woman’; for you’d be topping the bill in all the music-halls and vaudeville houses of the world.”

“If I did,” she replied, “I know he’d just love to do it with me—”

“Which would make it a very unusual turn,” Harley caught her up.

“You mean . . .?”

“That in about one turn in a hundred does the animal love its work or is the animal loved by its trainer.”

“I thought all the cruelty had been done away with long ago,” she contended.

“So the audience thinks, and the audience is ninety-nine times wrong.”

Villa heaved a great sigh of renunciation as she said, “Then I suppose I must abandon such promising and lucrative career right now in the very moment you have discovered it for me.  Just the same the billboards would look splendid with my name in the hugest letters—”

“Villa Kennan the Thrush-throated Songstress, and Sing Song Silly the Irish-Terrier Tenor,” her husband pictured the head-lines for her.

And with dancing eyes and lolling tongue Jerry joined in the laughter, not because he knew what it was about, but because it tokened they were happy and his love prompted him to be happy with them.

For Jerry had found, and in the uttermost, what his nature craved—the love of a god.  Recognizing the duality of their lordship over the Ariel, he loved the pair of them; yet, somehow, perhaps because she had penetrated deepest into his heart with her magic voice that transported him to the land of Otherwhere, he loved the lady-god beyond all love he had ever known, not even excluding his love for Skipper.