Но за разлика от момчето Ламаи старецът не занесе Джери направо вкъщи. Още при първия поток, който течеше между ниските хълмове, той спря и напои Джери. И Джери се забрави, усещайки с наслада студената влага на езика си, в устата и в гърлото. Въпреки това подсъзнателно у него нарастваше впечатлението, че този чернокож е по-добър от Ламаи, по-добър от Агно и Башти, по-добър от всички, които бе срещал в Сомо.

Той пи дълго. След това лизна за благодарност Наласу — не с жар и страст, както би лизнал ръката на шкипера, но с дължимата признателност за животворното питие. Старецът се усмихна с доволен вид, потопи Джери във водата и като държеше главата му на повърхността, позволи му да лежи така дълги блажени минути.

От потока до къщата на Наласу — доста голямо разстояние — старецът го носи както преди, с вързани крака, но вече не с главата надолу, а притиснал го с една ръка към гърдите си. Той искаше да привърже към себе си кучето. Наласу, прекарал много години самотен и в мрак, мислеше за околния свят и го познаваше по-добре, отколкото ако виждаше. Кучето му трябваше. Той бе опитал с няколко горски кучета, но те малко ценяха добротата му и все го напускаха. Последното бе останало по-дълго, защото той се бе отнасял с него много по-добре, но и то избяга, преди да го бе обучил. И ето, той чу, че кучето на белия господар е друго. То никога не бяга от опасност и минаваше за най-умното от всички кучета в Сомо.

Изнамереният от Ламаи начин кучето да се връзва с пръчка вече се бе разпространил из селото и сега в къщата на Наласу Джери пак бе вързан с пръчка. Но имаше разлика. Слепият никога не губеше търпение и всеки ден с часове оставаше при него, седнал с подвити колене, и милваше Джери. Но дори и да не бе правил това, Джери, който ядеше неговия хляб и който вече бе свикнал да сменя господарите си, бе готов да приеме Наласу за свой господар. Джери прекрасно разбираше, че Агно престана да му бъде господар от момента, когато върза краката му и го хвърли сред безпомощните кучета на площадката. А Джери, който от първите дни на живота си не бе оставал без господар, чувстваше настойчива нужда да има такъв.

Дойде и денят, когато пръчката бе отвързана и Джери доброволно остана в къщата на Наласу. Като се убеди, че няма да избяга, старецът пристъпи към обучението му. С всеки изминал ден той отделяше все по-голямо внимание на обучението му, докато най-после започна да му посвещава няколко часа на ден.

Най-напред Джери усвои новото си име — Бао, и се научи да се обажда на него, колкото и тихо да го викаха; а Наласу го викаше все по-тихо и по-тихо, докато снижи гласа си до шепот. Джери имаше остър слух, но и Наласу благодарение на продължителните упражнения чуваше не по-зле.

А слухът на Джери стана още по-чувствителен. По цели часове Джери — близо до Наласу или по̀ встрани от него — се учеше да долавя едва чути звукове или шумове в храсталака. Старецът го научи да съгласува ръмженето, с което предупреждаваше Наласу, с горските шумове. Ако по шума Джери познаеше свиня или кокошка, нямаше нужда да ръмжи. Ако не можеше да определи шума, ръмжеше тихо. Но ако причина за шума беше мъж или дете, които се мъчеха да се движат предпазливо, а следователно бяха подозрителни, Джери ръмжеше високо; ако се вдигаше силен шум и някой се движеше безгрижно, тогава Джери ръмжеше тихичко.

Джери изобщо не се досещаше защо го учат на всичко това. Той се учеше, защото такава бе волята на новия му господар. С дълги усилия и търпение Наласу го научи не само на това, но и на още много други неща и речникът на Джери толкова се обогати, че те можеха отдалеч да водят бърз и съвсем точен разговор.

Така от разстояние петдесет крачки Джери тихичко съобщаваше, че чува шум, който не познава; а Наласу с различни подсвирквания му заповядваше да стои на място, да ръмжи по-тихо, да млъкне, да се приближи безшумно до него, да отиде в храсталака и да разбере причината за странния шум или с висок лай да се хвърли в атака.

Понякога Наласу, чул от противната страна непознат звук, питаше Джери дали и той го чува. А Джери, настръхнал, отговаряше на Наласу, като менеше характера и отсенките на ръмженето си, че не е чул нищо. После отговорът ставаше по-определен: Джери чуваше чуждо куче, горски плъх, мъж или момче. Всичко това Джери предаваше едва чуто, едва ли по-високо от дихание, и тези звуци бяха едносрични — истинска стенография в говора.

Странен старец бе Наласу. Той живееше в малка сламена къщица в края на селото. Най-близката къща бе на голямо разстояние, а неговата собствена колиба бе на една поляна, заобиколена от гъстите джунгли, но растителната стена никъде не бе на по-малко от шестдесет стъпки разстояние от къщата. Наласу постоянно чистеше полянката от бързо растящата зеленина. Приятели, изглежда, нямаше. Във всеки случай никой никога не идваше. Много години бяха минали от времето, когато бе изпратил последния посетител. Нямаше роднини. Жена му отдавна бе умряла, а тримата му синове, още неженени, бяха загубили главите си при едно сблъскване извън пределите на Сомо, из горските хълмове и бяха изядени от горските жители.

Макар че беше сляп, Наласу не седеше без работа. Той не търсеше помощ от никого и сам се издържаше. На поляната садеше ямс, сладки картофи и торо. По-далече — той бе противник на саденето на дървета до самата къща — имаше смокиня, банани и около половин дузина кокосови палми. Плодовете и зеленчуците разменяше долу в селото за месо, риба и тютюн.

Голяма част от деня посвещаваше на обучаването на Джери, а понякога изработваше лъкове и стрели, които високо се ценяха от съплеменниците му и имаха постоянен пазар. Почти не минаваше ден да не се упражни в стрелба с лък. Той се целеше само по посока на шума и всеки път, когато в джунглата се чуеше шум и Джери му съобщеше характера на шума, Наласу пускаше стрела. В задълженията на Джери влизаше и това после внимателно да донесе стрелата, ако не бе попаднала в целта.

Интересно е, че Наласу спеше не повече от три часа в денонощието, никога не спеше нощем, а за краткия си дневен сън винаги излизаше вън от къщата. Имаше нещо като гнездо в най-гъстото място в съседната джунгла. Нито една пътечка не водеше до това гнездо. Той никога не отиваше и не се връщаше по една и съща пътечка, а тропическата растителност на богатата почва веднага унищожаваше и най-малките следи от неговите стъпки. Всеки път, когато старецът спеше, Джери бе научен да стои на стража и по никой начин да не заспива.

А Наласу имаше достатъчно основание да бъде така предпазлив. Най-големият от тримата му синове бе убил при спор някой си Ао. Ао бе един от шестимата братя от семейство Анно, което живееше в едно планинско село. Съгласно закона на Сомо семейство Анно имаше право да събере кървавия дълг от семейство Наласу, но им попречи смъртта на тримата синове на Наласу, убити в джунглите. А тъй като кодексът на Сомо искаше „живот за живот“, а от цялото семейство жив бе останал само Наласу, цялото племе знаеше, че Анно няма да се успокоят, докато не убият слепия старец.

Наласу се бе прославил не само като баща на трима войнствени синове, но и като велик боец. Два пъти Анно се бяха опитвали да се разплатят и първия път нападнаха Наласу, когато още виждаше. Наласу откри засадата им, заобиколи ги и като нападна откъм тила, уби самия Анно, бащата на семейството, като с това удвои кървавия дълг.

После го сполетя нещастие. Когато пълнеше снайдеровски патрони, които вече доста се употребяваха, черният барут избухна и му изгори двете очи. Не след дълго, когато той още лекуваше раните си, Анно дойдоха отново. Наласу се бе приготвил за срещата по подобаващ начин. Тази нощ трима от рода Анно стъпиха върху намазаните с отрова бодли и умряха в страшни мъки. По такъв начин жертвите от семейството Анно станаха пет, а дългът трябваше да се събира само от един сляп старец.

От този ден Анно твърде много се страхуваха от бодлите, за да се решат на нов опит, но жаждата за отмъщение не бе угаснала и те живееха с надеждата някой прекрасен ден да украсят с главата на Наласу върха на покрива си. Примирие нямаше, но бе настанало затишие. Старецът не можеше да предприеме нищо против тях, а те се бояха да открият военните действия. Денят за отмъщение дойде след настаняването на Джери при Наласу, когато един от Анно откри нещо, непознато дотогава в цяла Малаита.

Към следващата част или към съдържанието

Chapter XVII

As blind Nalasu slowly plodded away, with one hand tapping the path before him and with the other carrying Jerry head-downward suspended by his tied legs, Jerry heard a sudden increase in the wild howling of the dogs as the killing began and they realized that death was upon them.

But, unlike the boy Lamai, who had known no better, the old man did not carry Jerry all the way to his house. At the first stream pouring down between the low hills of the rising land, he paused and put Jerry down to drink. And Jerry knew only the delight of the wet coolness on his tongue, all about his mouth, and down his throat. Nevertheless, in his subconsciousness was being planted the impression that, kinder than Lamai, than Agno, than Bashti, this was the kindest black he had encountered in Somo.

When he had drunk till for the moment he could drink no more, he thanked Nalasu with his tongue—not warmly nor ecstatically as had it been Skipper’s hand, but with due gratefulness for the life-giving draught. The old man chuckled in a pleased way, rolled Jerry’s parched body into the water, and, keeping his head above the surface, rubbed the water into his dry skin and let him lie there for long blissful minutes.

From the stream to Nalasu’s house, a goodly distance, Nalasu still carried him with bound legs, although not head-downward but clasped in one arm against his chest. His idea was to love the dog to him. For Nalasu, having sat in the lonely dark for many years, had thought far more about the world around him and knew it far better than had he been able to see it. For his own special purpose he had need of a dog. Several bush dogs he had tried, but they had shown little appreciation of his kindness and had invariably run away. The last had remained longest because he had treated it with the greatest kindness, but run away it had before he had trained it to his purpose. But the white master’s dog, he had heard, was different. It never ran away in fear, while it was said to be more intelligent than the dogs of Somo.

The invention Lamai had made of tying Jerry with a stick had been noised abroad in the village, and by a stick, in Nalasu’s house, Jerry found himself again tied. But with a difference. Never once was the blind man impatient, while he spent hours each day in squatting on his hams and petting Jerry. Yet, had he not done this, Jerry, who ate his food and who was growing accustomed to changing his masters, would have accepted Nalasu for master. Further, it was fairly definite in Jerry’s mind, after the devil devil doctor’s tying him and flinging him amongst the other helpless dogs on the killing-ground, that all mastership of Agno had ceased. And Jerry, who had never been without a master since his first days in the world, felt the imperative need of a master.

So it was, when the day came that the stick was untied from him, that Jerry remained, voluntarily in Nalasu’s house. When the old man was satisfied there would be no running away, he began Jerry’s training. By slow degrees he advanced the training until hours a day were devoted to it.

First of all Jerry learned a new name for himself, which was Bao, and he was taught to respond to it from an ever-increasing distance no matter how softly it was uttered, and Nalasu continued to utter it more softly until it no longer was a spoken word, but a whisper. Jerry’s ears were keen, but Nalasu’s, from long use, were almost as keen.

Further, Jerry’s own hearing was trained to still greater acuteness. Hours at a time, sitting by Nalasu or standing apart from him, he was taught to catch the slightest sounds or rustlings from the bush. Still further, he was taught to differentiate between the bush noises and between the ways he growled warnings to Nalasu. If a rustle took place that Jerry identified as a pig or a chicken, he did not growl at all. If he did not identify the noise, he growled fairly softly. But if the noise were made by a man or boy who moved softly and therefore suspiciously, Jerry learned to growl loudly; if the noise were loud and careless, then Jerry’s growl was soft.

It never entered Jerry’s mind to question why he was taught all this. He merely did it because it was this latest master’s desire that he should. All this, and much more, at a cost of interminable time and patience, Nalasu taught him, and much more he taught him, increasing his vocabulary so that, at a distance, they could hold quick and sharply definite conversations.

Thus, at fifty feet away, Jerry would “Whuff!” softly the information that there was a noise he did not know; and Nalasu, with different sibilances, would hiss to him to stand still, to whuff more softly, or to keep silent, or to come to him noiselessly, or to go into the bush and investigate the source of the strange noise, or, barking loudly, to rush and attack it.

Perhaps, if from the opposite direction Nalasu’s sharp ears alone caught a strange sound, he would ask Jerry if he had heard it. And Jerry, alert to his toes to listen, by an alteration in the quantity or quality of his whuff, would tell Nalasu that he did not hear; next, that he did hear; and, perhaps finally, that it was a strange dog, or a wood-rat, or a man, or a boy—all in the softest of sounds that were scarcely more than breath-exhalations, all monosyllables, a veritable shorthand of speech.

Nalasu was a strange old man. He lived by himself in a small grass house on the edge of the village. The nearest house was quite a distance away, while his own stood in a clearing in the thick jungle which approached no where nearer than sixty feet. Also, this cleared space he kept continually free from the fast-growing vegetation. Apparently he had no friends. At least no visitors ever came to his dwelling. Years had passed since he discouraged the last. Further, he had no kindred. His wife was long since dead, and his three sons, not yet married, in a foray behind the bounds of Somo had lost their heads in the jungle runways of the higher hills and been devoured by their bushman slayers.

For a blind man he was very busy. He asked favour of no one and was self-supporting. In his house-clearing he grew yams, sweet potatoes, and taro. In another clearing—because it was his policy to have no trees close to his house—he had plantains, bananas, and half a dozen coconut palms. Fruits and vegetables he exchanged down in the village for meat and fish and tobacco.

He spent a good portion of his time on Jerry’s education, and, on occasion, would make bows and arrows that were so esteemed by his tribespeople as to command a steady sale. Scarcely a day passed in which he did not himself practise with bow and arrow. He shot only by direction of sound; and whenever a noise or rustle was heard in the jungle, and when Jerry had informed him of its nature, he would shoot an arrow at it. Then it was Jerry’s duty cautiously to retrieve the arrow had it missed the mark.

A curious thing about Nalasu was that he slept no more than three hours in the twenty-four, that he never slept at night, and that his brief daylight sleep never took place in the house. Hidden in the thickest part of the neighbouring jungle was a sort of nest to which led no path. He never entered nor left by the same way, so that the tropic growth on the rich soil, being so rarely trod upon, ever obliterated the slightest sign of his having passed that way. Whenever he slept, Jerry was trained to remain on guard and never to go to sleep.

Reason enough there was and to spare for Nalasu’s infinite precaution. The oldest of his three sons had slain one, Ao, in a quarrel. Ao had been one of six brothers of the family of Anno which dwelt in one of the upper villages. According to Somo law, the Anno family was privileged to collect the blood-debt from the Nalasu family, but had been balked of it by the deaths of Nalasu’s three sons in the bush. And, since the Somo code was a life for a life, and since Nalasu alone remained alive of his family, it was well known throughout the tribe that the Annos would never be content until they had taken the blind man’s life.

But Nalasu had been famous as a great fighter, as well as having been the progenitor of three such warlike sons. Twice had the Annos sought to collect, the first time while Nalasu still retained his eyesight. Nalasu had discovered their trap, circled about it, and in the rear encountered and slain Anno himself, the father, thus doubling the blood-debt.

Then had come his accident. While refilling many-times used Snider cartridges, an explosion of black powder put out both his eyes. Immediately thereafter, while he sat nursing his wounds, the Annos had descended upon him—just what he had expected. And for which he had made due preparation. That night two uncles and another brother stepped on poisoned thorns and died horribly. Thus the sum of lives owing the Annos had increased to five, with only a blind man from whom to collect.

Thenceforth the Annos had feared the thorns too greatly to dare again, although ever their vindictiveness smouldered and they lived in hope of the day when Nalasu’s head should adorn their ridgepole. In the meantime the state of affairs was not that of a truce but of a stalemate. The old man could not proceed against them, and they were afraid to proceed against him. Nor did the day come until after Jerry’s adoption, when one of the Annos made an invention the like of which had never been known in all Malaita.

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Джери Островитянина (18) Jack London Jerry of the Islands (18)

Метаданни

Данни

Джери Островитянина

Информация

История

Сваляне / Връзки