Джек Лондон
Джери Островитянина (17)

Jack London
Jerry of the Islands (17)

Глава XVI

Минаха още три месеца. След половин година северозападният мусон отстъпи място на югоизточния пасат, а Джери както преди живееше в дома на Агно и свободно сновеше из цялото село. Той порасна, стана по-тежък, по-самоуверен и едва ли не, високомерен. Но не намери никакъв господар. Агно не можа да спечели предразположението му, а и не се опитваше. Със свойственото си хладнокръвие той никога не проявяваше своята омраза към Джери.

Нито за миг старите жени, двамата ученици и младото момиче, което пъдеше мухите в къщата на Агно, не можеха да допуснат, че върховният жрец мрази Джери. Самият Джери също не подозираше нищо. За него Агно беше безцветно същество, което не означава нищо. На членовете на домакинството Джери гледаше като на роби на Агно, които го хранеха; знаеше, че храната, която яде, е от Агно и е негова храна. Освен него, всички останали се бояха от Агно и къщата му в истинския смисъл на думата бе къща на страха, в която нямаше място за никаква любов към случайно попадналото там кученце. Единайсетгодишното момиче може би щеше да спечели любовта на Джери, ако не бе наплашено от Агно, който строго я бе мъмрил, че си бе позволила свободата да пипне и да помилва едно куче, което е под такова висше покровителство.

Това, което задържаше Агно цели шест месеца, докато духаше мусонът, да не изпълни плана си и да започне настъпление срещу Джери, бе обстоятелството, че мегаподите започваха да снасят яйцата си в частните полози на Башти едва при югоизточния пасат. И Агно, чийто план дълго бе зрял, чакаше спокойно и търпеливо да му дойде времето.

Мегаподът на Соломоновите острови е далечен родственик на дивия австралийски глухар. Макар че не е по-голям от едър гълъб, яйцата му са големи колкото обикновени патешки яйца. Мегаподът не е страхлив, но е толкова глупав, че още преди векове щеше да бъде изтребен, ако главатарите и жреците не го бяха обявили за табу. Все пак главатарите трябваше да заграждат своите полози, за да ги пазят от кучетата. Мегаподът заравя яйцата си две стъпки дълбоко в пясъка и ги оставя с надеждата, че слънцето ще се погрижи за излюпването им. И продължава по-нататък да копае и да снася яйца, а в това време някой чернокож върви две-три крачки след него и ги изравя.

Полозите принадлежаха на Башти. Когато имаше яйца от мегаподи, той се хранеше почти изключително с тях. Понякога караше да му заколят за каи-каи някой мегапод, който вече бе престанал да носи. Това впрочем беше само прищявка, гордостта, че може да си позволи такова рядко ядене, възможно само за един мъж от неговия ранг. Всъщност за него нямаше разлика дали ще яде месо от мегапод, или от друго животно. Всички меса за него вече бяха еднакви на вкус, понеже апетитът му за месо принадлежеше към изчезналите радости, които живееха вече само в спомените му.

Но яйца обичаше! Те бяха единствената храна, която имаше значение за него. Когато ги ядеше, обхващаше го старата охота за ядене, позната му от младини. Той усещаше истински глад, когато имаше яйца от мегапод, и почти пресъхналите слюнчени жлези и смилателни сокове пак започваха да функционират при вида на готовото яйце. Затова единствено той в целия Сомо ядеше яйцата на мегаподите, върху които лежеше строго табу. И тъй като това табу е на първо място религиозно, свещената задача да охранява царските полози бе поверена на Агно.

Но и Агно не бе вече млад. Отдавна бе минало времето, когато бе изпитвал охота за ядене и също ядеше от чувство за дълг, защото всички неща и за него имаха еднакъв вкус. Мегаподовите яйца бяха единственото нещо, което още гъделичкаше небцето му и раздвижваше соковете на тялото му. Така той стигна дотам, че наруши наложената заповед и съвсем тайно, когато никой — нито мъж, нито жена, нито дете — би могъл да го види, ядеше яйцата, които крадеше от частния кокошарник на Башти.

И стана така, че когато започна носенето на яйцата и Башти и Агно след шестмесечно въздържане жадуваха за яйца, Агно поведе Джери по забранената пътека през храстите. Те стъпваха от корен на корен през блатото, което постоянно изпускаше пари и зловонни газове в застоялия, нераздвижен от вятъра въздух. Пътят, който човекът извървяваше, правейки големи крачки от корен на корен, а кучето — подскачайки на четири крака, беше нещо съвсем ново за Джери. Той беше толкова таен, че въпреки всичките си разходки Джери не го беше открил. Това, че Агно се бе показал толкова човечен, като го развеждаше наоколо, изненада и зарадва Джери, който, без да мисли много, започна да изпитва едно неясно, неопределено чувство, че все пак Агно би могъл да стане господарят, към когото се стремеше постоянно неговата кучешка душа.

Като излязоха от мочурливата мангрова горичка, те внезапно се озоваха в пясъчен участък, все още пропит със сол, останал неплодороден поради морските наноси. Нито едно голямо дърво не можеше да пусне тук корени и да хвърли с клоните си защитна сянка от палещите лъчи на слънцето. В ограденото място можеше да се влезе през една примитивна вратичка, но Агно не преведе Джери оттам. Вместо това той ободряващо чуруликаше, дразнеше Джери и го научи да прави тунел под грубия плет и сам му помагаше, като с две ръце изгребваше пясъка. И Джери, насърчаван от него, остави върху пясъка отпечатъци от лапите и ноктите си.

А когато Джери се озова отвъд плета, Агно, който влезе през вратичката, започна да го съблазнява да изравя яйцата. Но Джери не успя да опита яйцата. Агно изпи осем сурови, а две сложи под мишница, за да ги занесе в дяволското си жилище. Черупките от осемте изпити яйца той смачка така, както би могло да ги смачка кучето, а за да осъществи замисления план, той запази една част от осмото яйце и намаза Джери, но не по муцуната, където той би могъл да оближе яйцето с език, а по-нагоре — над и около очите. Тук следите щяха да останат и да свидетелстват против кучето.

Нещо по-лошо от това: извърши най-голямото светотатство, като насъска Джери по женската на мегапода, която снасяше яйца. А докато Джери я душеше, Агно, знаейки, че веднъж събудена, жаждата за убийство ще накара кучето да продължи избиването на глупавите птици, през глава се понесе през мангровото блато, за да представи на Башти религиозния проблем за разглеждане. Табуто, което пазеше кучето — така изложи той нещата, — му попречило да се намеси, когато то ядяло мегапода-табу. Кое табу е по-висше, това Агно не можел да реши. А Башти, който вече половин година не бе ял яйца от мегапода и страшно искаше да освежи в паметта си последното вкусово усещане от далечната младост, полетя през мангровото блато с такава бързина, че неговият върховен шаман съвсем се запъхтя, макар и да беше много по-млад от него.

Когато стигнаха до птичия двор, Джери убиваше вече четвъртия женски мегапод, лапите и муцуната му бяха окървавени, а около очите и на челото се виждаше остатък от суровия жълтък, залепен от Агно, което трябваше да подсказва за многото изядени яйца. Башти напразно се надяваше да намери поне едно цяло яйце, а шестмесечният му глад — под влияние на тъжната гледка — го измъчваше по-силно от всеки друг път. А Джери, уверен, че ще бъде поощрен и похвален от Агно, замаха на Башти с опашка в очакване на награда за доблестта си и се усмихна с обагрената си в кръв уста и очи, полузалепени от яйчния жълтък.

Башти не даде воля на гнева си, защото не беше сам. Пред очите на своя върховен шаман той не искаше да се унижава да показва толкова банални човешки чувства. Онзи, който заема високо положение, винаги обуздава естествените си стремежи и скрива баналността си под маската на безразличието. Затова Башти не даде да се разбере колко бе раздразнен от този неуспех, измамил неговия апетит. Агно се владееше по-малко, затова не можа да скрие жадното пламъче, което блесна в очите му. Башти забеляза това пламъче, но понеже не можеше да отгатне истинската причина, сметна го за проява на просто любопитство. Оттук могат да се направят два извода за лицата, които заемат високо положение: първо, те могат да заблудят ония, които са по-долу от тях, и, второ, сами могат да бъдат заблудени от тях.

Башти погледна Джери, сякаш бе видял някаква шега, и като хвърли бърз поглед към върховния жрец, забеляза в очите му разочарованието. „Аха! — помисли си Башти. — Все пак го надхитрих!“

— Кое табу е по-висше — попита Агно на езика на сомо.

— Нима трябва да се пита? Разбира се, мегаподът.

— А кучето? — продължи Агно.

— Трябва да заплати за нарушаването на табу. Това е най-висшето табу. Това е моето табу. Тъй е било установено от Сомо, древния праотец и пръв владетел, и оттогава то винаги е било табу на вождовете. Кучето трябва да умре.

Той замълча и се замисли, а Джери пак започна да разрива пясъка, откъдето се носеше познатата миризма. Агно пристъпи напред да го спре, но Башти се намеси:

— Остави го — каза той. — Нека се изобличи пред моите очи.

И Джери направи това, като откопа две яйца, смачка ги и излочи част от скъпоценното им съдържание, което не се разля по пясъка. Очите на Башти съвсем потъмняха, когато попита:

— За днес ли е определена гощавката с кучешко месо?

— За утре на обяд — отговори Агно. — Вече носят кучетата. Събраха се не по-малко от петдесет.

— Петдесет и едно — произнесе присъдата си Башти, като кимна към Джери.

Шаманът направи бързо движение да улови Джери.

— Защо? — спря го вождът. — Ще трябва да го мъкнеш през блатото. Нека се върне със собствените си крака. А когато стигне до подслона за лодките, вържи му лапите.

Когато мина блатото и приближи помещението за лодките, Джери, който весело тичаше след двамата, чу жалния вой на многото кучета, който без съмнение изразяваше болка и страдание. Той веднага се вслуша подозрително, без впрочем да се опасява за самия себе си. И в този момент, когато с щръкнали уши душеше да разбере причината, Башти го улови за шията и го вдигна във въздуха, а Агно започна да връзва краката му.

Джери не издаде нито стон, дори не изквича. Той не прояви ни най-малък признак на страх, а само запъхтян, свирепо ръмжеше, гневно показваше зъби и войнствено риташе със задните си крака. Но куче, хванато за шията, не може да противостои на двама души, надарени с човешки разсъдък и ловкост и имащи по две ръце, а на всяка от тях — но пет пръста.

Вързаха му предните и задните лапи и го откараха с главата надолу към мястото, където колеха и готвеха. Там го хвърлиха на земята — там, където лежаха още двайсетина кучета, безпомощни и вързани. Беше вече след пладне, но много кучета лежаха така — под палещото слънце, от ранна сутрин. Всички бяха горски или диви кучета и мъжеството им бе толкова нищожно, че от жаждата и физическата болка, причинена от вървите, които силно стягаха артериите и вените, както и от смътното предчувствие за съдбата, която предвещаваше всичко това, отчаяно квичаха и виеха.

Следващите трийсет часа бяха лоши за Джери. Веднага се разнесе вестта, че табуто е снето от него, и нито един от мъжете и момичетата не се унижи дотолкова, че да бъде вежлив с него. До вечерта около него се тълпяха хора, които го дразнеха и мъчеха. Те се смееха на падението му, подиграваха се и се гавреха с него, презрително го блъскаха с крака. Накрая издълбаха яма в пясъка, от която той не можеше да се измъкне, сложиха го там по гръб, така че вързаните му лапи позорно се мятаха във въздуха.

А той можеше само да ръмжи безпомощно и да се гневи. За разлика от другите кучета обаче не квичеше и не виеше от болка. Сега беше на година, през последните шест месеца бе узрял, а по природа беше безстрашен и издръжлив. Белите господари го бяха научили да мрази и да презира негрите, а през тези трийсет часа той почувства особено горчива и неугасима ненавист.

Неговите мъчители не се спираха пред нищо. Те донесоха дори дивото куче и започнаха да го насъскват срещу Джери. Но дивото куче не атакуваше враг, който не може да се движи, макар и този враг да бе Джери, който толкова често го бе преследвал на палубата на „Еренджи“. Ако Джери бе със счупен крак или бе запазил способността си да се движи, тогава дивото куче можеше да го захапе дори до смърт. Но тази пълна безпомощност спираше кучето и планът не успя. Когато Джери ръмжеше и се зъбеше, дивото куче също ръмжеше и се въртеше около него, но чернокожите не можаха да го накарат да впие зъби в Джери.

На площадката пред подслона за лодки настъпи страшна бъркотия. Постоянно носеха вързани кучета и ги хвърляха на земята. Във въздуха се носеше непрекъснат вой; особено виеха ония кучета, които от ранно утро лежаха на слънчевия пек без вода. От време на време започваха да вият всички кучета. Този вой се издигаше и замираше, но никога не замлъкваше и продължи цялата нощ, а на сутринта всички кучета се измъчваха от непоносимата жажда.

Слънцето, издигнало се на небето, палеше белия пясък, едва ли не изгаряше кучетата и изобщо не донесе облекчение. Около Джери пак се образува кръг от мъчители, които изливаха върху него оскърбителното си презрение за това, че беше загубил своето табу. Най-вече вбесяваха Джери не ударите и физическите мъчения, а смехът. Никое куче не обича да му се смеят, а Джери още по-малко — той не можеше да сдържа гнева си, когато те се хилеха и се кискаха пред самата му муцуна.

Макар и да не виеше, все пак от ръмженето и жаждата гърлото и устата му бяха пресъхнали и само при най-големите оскърбления успяваше да издаде звук. Той изплези език и утринното слънце започна бавно да го гори.

Тъкмо в това време едно момче го обиди жестоко. То измъкна Джери от трапчинката, където цяла нощ бе лежал по гръб, обърна го на една страна и му поднесе малка съдинка, пълна с вода. Джери жадно започна да лочи и едва след малко откри, че момчето бе сложило във водата парлив сок от семената на узрял червен пипер. Зрителите пищяха от удоволствие, а предишната жажда на Джери не можеше да се сравни с тази нова жажда, която все повече и повече се усилваше от червения пипер.

После — а това бе извънредно важно събитие — се появи Наласу, шейсетгодишен сляп старец. Той се движеше с тояга, с която опипваше пътеката. Със свободната си ръка носеше вързана за краката една малка свиня.

— Казват, че кучето на белия господар щяло да бъде изядено — каза той на езика на сомо. — Къде е кучето на белия господар? Покажете ми го.

Тъкмо в това време дойде Агно и застана до стареца, който се наведе и започна да опипва с ръце Джери. А Джери нито ръмжеше, нито хапеше, макар че пръстите на слепия неведнъж бяха близо до зъбите му. Работата беше там, че Джери не чувстваше враждебност към тези пръсти, които така меко се плъзгаха по него. После Наласу опипа свинята и няколко пъти, сякаш сравняваше, опипваше ту Джери, ту свинята. Най-после стана и изказа мнението си:

— Свинята е също толкова малка, колкото и кучето. По големина са еднакви, но свинята има повече месо за ядене. Вземете свинята, а аз ще взема кучето.

— Не — каза Агно. — Кучето на белия господар наруши табу. То трябва да бъде изядено. Вземи друго куче и остави свинята. Вземи по-голямо куче.

— Аз искам да взема кучето на белия господар — упорстваше Наласу, — само кучето на белия господар.

Спорът бе стигнал до мъртва точка, когато се появи Башти, спря се и се вслуша.

— Вземи кучето, Наласу — каза той най-после, — свинята ти е хубава и аз самият ще я изям.

— Но кучето наруши табу, твоето велико табу, което пазеше птичия двор, и трябва да бъде изядено — бързо се намеси Агно.

На Башти му направи впечатление, че Агно се намеси много бързо, и го обхвана някакво неясно подозрение.

— За нарушеното табу отплатата е кръв и котелът — продължи Агно.

— Отлично — каза Башти. — Аз ще изям тази свиня. Нека прережат гърлото й и нека тялото й мине през огън.

— Аз говоря за закона табу. За нарушение на табу се заплаща с живота.

— Има и друг закон — усмихна се Башти. — Животът може да се откупи с живот. Той е още от времето, когато Сомо е издигнал тези стени.

— Само живот на мъж или жена — ограничи Агно.

— Аз зная закона — настояваше Башти. — Сомо го е създал. Никога не е било казано, че с живота на едно животно не може да се купи живота на друго животно.

— Досега такова нещо не е имало у нас — каза шаманът.

— Много ясно — възрази старият вожд. — Още не е имало такъв глупак, който да даде свиня за куче. Това е млада свиня, тлъста и крехка. Вземи кучето, Наласу. Вземи го веднага.

Но шаманът не се успокои.

— Ти, Башти, в своята велика мъдрост каза, че това е племенно куче, разсадник на сила и мъжество. Нека то бъде убито. Когато го свалят от огъня и разделят тялото му на малки парченца, всеки ще го опита и ще получи своя пай от сила и мъжество. По-добре ще бъде за Сомо, ако силни и храбри станат хората, а не кучетата.

Но Башти не се сърдеше на Джери, той водеше живот на философ и бе живял твърде дълго, за да види, че кучето е нарушило табу, което не е знаело. Разбира се, често са били убивани кучета за нарушение на табу. Но той бе разрешавал да ги убиват, защото те съвсем не го интересуваха, а тяхната смърт подчертаваше светостта на табуто. Джери го интересуваше много. Откакто Джери го бе атакувал заради главата на Ван Хорн, той неведнъж се бе замислял над този инцидент. Този случай го объркваше, както и всички прояви на живота, и му даваше храна за размишление. Освен това Башти се възхищаваше от смелостта на Джери и от това, че той не виеше от болка под ударите на пръчката. А красотата на формите и цветът на Джери неусетно пленяваха Башти. Приятно му бе да гледа Джери.

Поведението на Башти можеше да се погледне и под друг ъгъл. Той недоумяваше защо неговият шаман толкова много настоява за смъртта на едно просто куче. Кучета имаше много. Защо тогава да убиват именно това куче? Без съмнение той имаше нещо наум, но какво именно, Башти не можеше да се досети. Може би го движеше мисълта за отмъщение, зародила се онзи ден, когато му бе забранил да изяде кучето. Ако това бе причината, Башти не можеше да търпи подобни настроения у когото и да било сред своите съплеменници. Но каквито и да бяха мотивите, Башти, който по навик се пазеше от неизвестното, реши да даде урок на шамана си и още веднъж да покаже на населението на Сомо кому принадлежи последната дума. И той отговори.

— Аз съм живял много и съм изял много свине. Кой ще се осмели да каже, че тези свине са влезли в мене и са ме направили свиня?

Той спря и предизвикателно огледа слушателите си, но всички мълчаха. Някои плахо се усмихнаха и запристъпваха от крак на крак, а на лицето на Агно бе изписана дълбока увереност, че в неговия вожд няма нищо, което напомня свиня.

— Аз съм изял много риба — продължи Башти, — но нито една рибя люспа не порасна на тялото ми. И хриле нямам на шията си. И вие всички, които ме гледате знаете, че никога на гърба ми не са пораствали перки. Наласу, вземи кучето. Аге, занеси свинята в моя дом. Ще я изям днес. Агно, нека вече колят кучетата, за да получат хората яденето навреме.

После, на тръгване, той обърна на английски морски жаргон и сурово подхвърли през рамо:

— Мой казва, мой много сърдит на тебе.

Chapter XVI

Three months more passed; the north-west monsoon, after its half-year of breath, had given way to the south-east trade; and Jerry still continued to live in the house of Agno and to have the run of the village.  He had put on weight, increased in size, and, protected by the taboo, had become self-confident almost to lordliness.  But he had found no master.  Agno had never won a heart-throb from him.  For that matter, Agno had never tried to win him.  Nor, in his cold-blooded way, had he ever betrayed his hatred of Jerry.

Not even the several old women, the two acolytes, and the fly-flapping maid in Agno’s house dreamed that the devil devil doctor hated Jerry.  Nor did Jerry dream it.  To him Agno was a neutral sort of person, a person who did not count.  Those of the household Jerry recognized as slaves or servants to Agno, and he knew when they fed him that the food he ate proceeded from Agno and was Agno’s food.  Save himself, taboo protected, all of them feared Agno, and his house was truly a house of fear in which could bloom no love for a stray puppy dog.  The eleven-years’ maid might have placed a bid for Jerry’s affection, had she not been deterred at the start by Agno, who reprimanded her sternly for presuming to touch or fondle a dog of such high taboo.

What delayed Agno’s plot against Jerry for the half-year of the monsoon was the fact that the season of egg-laying for the megapodes in Bashti’s private laying-yard did not begin until the period of the south-east trades.  And Agno, having early conceived his plot, with the patience that was characteristic of him was content to wait the time.

Now the megapode of the Solomons is a distant cousin to the brush turkey of Australia.  No larger than a large pigeon, it lays an egg the size of a domestic duck’s.  The megapode, with no sense of fear, is so silly that it would have been annihilated hundreds of centuries before had it not been preserved by the taboos of the chiefs and priests.  As it was, the chiefs were compelled to keep cleared patches of sand for it, and to fence out the dogs.  It buried its eggs two feet deep, depending on the heat of the sun for the hatching.  And it would dig and lay, and continue to dig and lay, while a black dug out its eggs within two or three feet of it.

The laying-yard was Bashti’s.  During the season, he lived almost entirely on megapode eggs.  On rare occasion he even had megapodes that were near to finishing their laying killed for his kai-kai.  This was no more than a whim, however, prompted by pride in such exclusiveness of diet only possible to one in such high place.  In truth, he cared no more for megapode meat than for any other meat.  All meat tasted alike to him, for his taste for meat was one of the vanished pleasures in the limbo of memory.

But the eggs!  He liked to eat them.  They were the only article of food he liked to eat, They gave him reminiscent thrills of the ancient food-desires of his youth.  Actually was he hungry when he had megapode eggs, and the well-nigh dried founts of saliva and of internal digestive juices were stimulated to flow again at contemplation of a megapode egg prepared for the eating.  Wherefore, he alone of all Somo, barred rigidly by taboo, ate megapode eggs.  And, since the taboo was essentially religious, to Agno was deputed the ecclesiastical task of guarding and cherishing and caring for the royal laying-yard.

But Agno was no longer young.  The acid bite of belly desire had long since deserted him, and he, too, ate from a sense of duty, all meat tasting alike to him.  Megapode eggs only stung his taste alive and stimulated the flow of his juices.  Thus it was that he broke the taboos he imposed, and, privily, before the eyes of no man, woman, or child ate the eggs he stole from Bashti’s private preserve.

So it was, as the laying season began, and when both Bashti and Agno were acutely egg-yearning after six months of abstinence, that Agno led Jerry along the taboo path through the mangroves, where they stepped from root to root above the muck that ever steamed and stank in the stagnant air where the wind never penetrated.

The path, which was not an ordinary path and which consisted, for a man, in wide strides from root to root, and for a dog in four-legged leaps and plunges, was new to Jerry.  In all his ranging of Somo, because it was so unusual a path, he had never discovered it.  The unbending of Agno, thus to lead him, was a surprise and a delight to Jerry, who, without reasoning about it, in a vague way felt the preliminary sensations that possibly Agno, in a small way, might prove the master which his dog’s soul continually sought.

Emerging from the swamp of mangroves, abruptly they came upon a patch of sand, still so salt and inhospitable from the sea’s deposit that no great trees rooted and interposed their branches between it and the sun’s heat.  A primitive gate gave entrance, but Agno did not take Jerry through it.  Instead, with weird little chirrupings of encouragement and excitation, he persuaded Jerry to dig a tunnel beneath the rude palisade of fence.  He helped with his own hands, dragging out the sand in quantities, but imposing on Jerry the leaving of the indubitable marks of a dog’s paws and claws.

And, when Jerry was inside, Agno, passing through the gate, enticed and seduced him into digging out the eggs.  But Jerry had no taste of the eggs.  Eight of them Agno sucked raw, and two of them he tucked whole into his arm-pits to take back to his house of the devil devils.  The shells of the eight he sucked he broke to fragments as a dog might break them, and, to build the picture he had long visioned, of the eighth egg he reserved a tiny portion which he spread, not on Jerry’s jowls where his tongue could have erased it, but high up about his eyes and above them, where it would remain and stand witness against him according to the plot he had planned.

Even worse, in high priestly sacrilege, he encouraged Jerry to attack a megapode hen in the act of laying.  And, while Jerry slew it, knowing that the lust of killing, once started, would lead him to continue killing the silly birds, Agno left the laying-yard to hot-foot it through the mangrove swamp and present to Bashti an ecclesiastical quandary.  The taboo of the dog, as he expounded it, had prevented him from interfering with the taboo dog when it ate the taboo egg-layers.  Which taboo might be the greater was beyond him.  And Bashti, who had not tasted a megapode egg in half a year, and who was keen for the one recrudescent thrill of remote youth still left to him, led the way back across the mangrove swamp at so prodigious a pace as quite to wind his high priest who was many years younger than he.

And he arrived at the laying-yard and caught Jerry, red-pawed and red-mouthed, in the midst of his fourth kill of an egg-layer, the raw yellow yolk of the portion of one egg, plastered by Agno to represent many eggs, still about his eyes and above his eyes to the bulge of his forehead.  In vain Bashti looked about for one egg, the six months’ hunger stronger than ever upon him in the thick of the disaster.  And Jerry, under the consent and encouragement of Agno, wagged his tail to Bashti in a bid for recognition, of prowess, and laughed with his red-dripping jowls and yellow plastered eyes.

Bashti did not rage as he would have done had he been alone.  Before the eyes of his chief priest he disdained to lower himself to such commonness of humanity.  Thus it is always with those in the high places, ever temporising with their natural desires, ever masking their ordinariness under a show of disinterest.  So it was that Bashti displayed no vexation at the disappointment to his appetite.  Agno was a shade less controlled, for he could not quite chase away the eager light in his eyes.  Bashti glimpsed it and mistook it for simple curiosity of observation not guessing its real nature.  Which goes to show two things of those in the high place: one, that they may fool those beneath them; the other, that they may be fooled by those beneath them.

Bashti regarded Jerry quizzically, as if the matter were a joke, and shot a careless side glance to note the disappointment in his priest’s eyes.  Ah, ha, thought Bashti; I have fooled him.

“Which is the high taboo?” Agno queried in the Somo tongue.

“As you should ask.  Of a surety, the megapode.”

“And the dog?” was Agno’s next query.

“Must pay for breaking the taboo.  It is a high taboo.  It is my taboo.  It was so placed by Somo, the ancient father and first ruler of all of us, and it has been ever since the taboo of the chiefs.  The dog must die.”

He paused and considered the matter, while Jerry returned to digging the sand where the scent was auspicious.  Agno made to stop him, but Bashti interposed.

“Let be,” he said.  “Let the dog convict himself before my eyes.”

And Jerry did, uncovering two eggs, breaking them and lapping that portion of their precious contents which was not spilled and wasted in the sand.  Bashti’s eyes were quite lack-lustre as he asked

“The feast of dogs for the men is to-day?”

“To-morrow, at midday,” Agno answered.  “Already are the dogs coming in.  There will be at least fifty of them.”

“Fifty and one,” was Bashti’s verdict, as he nodded at Jerry.

The priest made a quick movement of impulse to capture Jerry.

“Why now?” the chief demanded.  “You will but have to carry him through the swamp.  Let him trot back on his own legs, and when he is before the canoe house tie his legs there.”

Across the swamp and approaching the canoe house, Jerry, trotting happily at the heels of the two men, heard the wailing and sorrowing of many dogs that spelt unmistakable woe and pain.  He developed instant suspicion that was, however, without direct apprehension for himself.  And at that moment, his ears cocked forward and his nose questing for further information in the matter, Bashti seized him by the nape of the neck and held him in the air while Agno proceeded to tie his legs.

No whimper, nor sound, nor sign of fear, came from Jerry—only choking growls of ferociousness, intermingled with snarls of anger, and a belligerent up-clawing of hind-legs.  But a dog, clutched by the neck from the back, can never be a match for two men, gifted with the intelligence and deftness of men, each of them two-handed with four fingers and an opposable thumb to each hand.

His fore-legs and hind-legs tied lengthwise and crosswise, he was carried head-downward the short distance to the place of slaughter and cooking, and flung to the earth in the midst of the score or more of dogs similarly tied and helpless.  Although it was mid-afternoon, a number of them had so lain since early morning in the hot sun.  They were all bush dogs or wild-dogs, and so small was their courage that their thirst and physical pain from cords drawn too tight across veins and arteries, and their dim apprehension of the fate such treatment foreboded, led them to whimper and wail and howl their despair and suffering.

The next thirty hours were bad hours for Jerry.  The word had gone forth immediately that the taboo on him had been removed, and of the men and boys none was so low as to do him reverence.  About him, till night-fall, persisted a circle of teasers and tormenters.  They harangued him for his fall, sneered and jeered at him, rooted him about contemptuously with their feet, made a hollow in the sand out of which he could not roll and desposited him in it on his back, his four tied legs sticking ignominiously in the air above him.

And all he could do was growl and rage his helplessness.  For, unlike the other dogs, he would not howl or whimper his pain.  A year old now, the last six months had gone far toward maturing him, and it was the nature of his breed to be fearless and stoical.  And, much as he had been taught by his white masters to hate and despise niggers, he learned in the course of these thirty hours an especially bitter and undying hatred.

His torturers stopped at nothing.  Even they brought wild-dog and set him upon Jerry.  But it was contrary to wild-dog’s nature to attack an enemy that could not move, even if the enemy was Jerry who had so often bullied him and rolled him on the deck.  Had Jerry, with a broken leg or so, still retained power of movement, then he would have mauled him, perhaps to death.  But this utter helplessness was different.  So the expected show proved a failure.  When Jerry snarled and growled, wild-dog snarled and growled back and strutted and bullied around him, him to persuasion of the blacks could induce but no sink his teeth into Jerry.

The killing-ground before the canoe house was a bedlam of horror.  From time to time more bound dogs were brought in and flung down.  There was a continuous howling, especially contributed to by those which had lain in the sun since early morning and had no water.  At times, all joined in, the control of the quietest breaking down before the wave of excitement and fear that swept spasmodically over all of them.  This howling, rising and falling, but never ceasing, continued throughout the night, and by morning all were suffering from the intolerable thirst.

The sun blazing down upon them in the white sand and almost parboiling them, brought anything but relief.  The circle of torturers formed about Jerry again, and again was wreaked upon him all abusive contempt for having lost his taboo.  What drove Jerry the maddest were not the blows and physical torment, but the laughter.  No dog enjoys being laughed at, and Jerry, least of all, could restrain his wrath when they jeered him and cackled close in his face.

Although he had not howled once, his snarling and growling, combined with his thirst, had hoarsened his throat and dried the mucous membranes of his mouth so that he was incapable, except under the sheerest provocation, of further sound.  His tongue hung out of his mouth, and the eight o’clock sun began slowly to burn it.

It was at this time that one of the boys cruelly outraged him.  He rolled Jerry out of the hollow in which he had lain all night on his back, turned him over on his side, and presented to him a small calabash filled with water.  Jerry lapped it so fanatically that not for half a minute did he become aware that the boy had squeezed into it many hot seeds of ripe red peppers.  The circle shrieked with glee, and what Jerry’s thirst had been before was as nothing compared with this new thirst to which had been added the stinging agony of pepper.

Next in event, and a most important event it was to prove, came Nalasu.  Nalasu was an old man of three-score years, and he was blind, walking with a large staff with which he prodded his path.  In his free hand he carried a small pig by its tied legs.

“They say the white master’s dog is to be eaten,” he said in the Somo speech.  “Where is the white master’s dog?  Show him to me.”

Agno, who had just arrived, stood beside him as he bent over Jerry and examined him with his fingers.  Nor did Jerry offer to snarl or bite, although the blind man’s hands came within reach of his teeth more than once.  For Jerry sensed no enmity in the fingers that passed so softly over him.  Next, Nalasu felt over the pig, and several times, as if calculating, alternated between Jerry and the pig.

Nalasu stood up and voiced judgment:

“The pig is as small as the dog.  They are of a size, but the pig has more meat on it for the eating.  Take the pig and I shall take the dog.”

“Nay,” said Agno.  “The white master’s dog has broken the taboo.  It must be eaten.  Take any other dog and leave the pig.  Take a big dog.”

“I will have the white master’s dog,” Nalasu persisted.  “Only the white master’s dog and no other.”

The matter was at a deadlock when Bashti chanced upon the scene and stood listening.

“Take the dog, Nalasu,” he said finally.  “It is a good pig, and I shall myself eat it.”

“But he has broken the taboo, your great taboo of the laying-yard, and must go to the eating,” Agno interposed quickly.

Too quickly, Bashti thought, while a vague suspicion arose in his mind of he knew not what.

“The taboo must be paid in blood and cooking,” Agno continued.

“Very well,” said Bashti.  “I shall eat the small pig.  Let its throat be cut and its body know the fire.”

“I but speak the law of the taboo.  Life must pay for the breaking.”

“There is another law,” Bashti grinned.  “Long has it been since ever Somo built these walls that life may buy life.”

“But of life of man and life of woman,” Agno qualified.

“I know the law,” Bashti held steadily on.  “Somo made the law.  Never has it been said that animal life may not buy animal life.”

“It has never been practised,” was the devil devil doctor’s fling.

“And for reason enough,” the old chief retorted.  “Never before has a man been fool enough to give a pig for a dog.  It is a young pig, and it is fat and tender.  Take the dog, Nalasu.  Take the dog now.”

But the devil devil doctor was not satisfied.

“As you said, O Bashti, in your very great wisdom, he is the seed dog of strength and courage.  Let him be slain.  When he comes from the fire, his body shall be divided into many small pieces so that every man may eat of him and thereby get his portion of strength and courage.  Better is it for Somo that its men be strong and brave rather than its dogs.”

But Bashti held no anger against Jerry.  He had lived too long and too philosophically to lay blame on a dog for breaking a taboo which it did not know.  Of course, dogs often were slain for breaking the taboos.  But he allowed this to be done because the dogs themselves in nowise interested him, and because their deaths emphasized the sacredness of the taboo.  Further, Jerry had more than slightly interested him.  Often, since, Jerry had attacked him because of Van Horn’s head, he had pondered the incident.  Baffling as it was, as all manifestations of life were baffling, it had given him food for thought.  Then there was his admiration for Jerry’s courage and that inexplicable something in him that prevented him crying out from the pain of the stick.  And, without thinking of it as beauty, the beauty of line and colour of Jerry had insensibly penetrated him with a sense of pleasantness.  It was good to look upon.

There was another angle to Bashti’s conduct.  He wondered why his devil devil doctor so earnestly desired a mere dog’s death.  There were many dogs.  Then why this particular dog?  That the weight of something was on the other’s mind was patent, although what it was Bashti could not gauge, guess—unless it might be revenge incubated the day he had prevented Agno from eating the dog.  If such were the case, it was a state of mind he could not tolerate in any of his tribespeople.  But whatever was the motive, guarding as he always did against the unknown, he thought it well to discipline his priest and demonstrate once again whose word was the last word in Somo.  Wherefore Bashti replied:

“I have lived long and eaten many pigs.  What man may dare say that the many pigs have entered into me and made me a pig?”

He paused and cast a challenging eye around the circle of his audience; but no man spoke.  Instead, some men grinned sheepishly and were restless on their feet, while Agno’s expression advertised sturdy unbelief that there was anything pig-like about his chief.

“I have eaten much fish,” Bashti continued.  “Never has one scale of a fish grown out on my skin.  Never has a gill appeared on my throat.  As you all know, by the looking, never have I sprouted one fin out of my backbone.—Nalasu, take the dog.—Aga, carry the pig to my house.  I shall eat it to-day.—Agno, let the killing of the dogs begin so that the canoe-men shall eat at due time.”

Then, as he turned to go, he lapsed into bêche-de-mer English and flung sternly over his shoulder, “My word, you make ’m me cross along you.”