За някои писатели е голямо нещастие, че в съзнанието на обикновения човек художественият разказ и небивалицата са едно и също нещо. Преди няколко години публикувах роман за Южните морета. Действието се развиваше на Соломоновите острови. Критиката не щадеше похвалите си за този „изключителен полет на въображението“. Що се отнася до достоверността обаче, критиците твърдяха, че романът няма нищо общо с действителността. Според тях на всекиго било ясно, че къдрокосите канибали, които ходят голи и ако им се удаде случай, секат глави както един на друг, така и на бели хора, вече били изчезнали от лицето на Земята.

Сега чуйте. Пиша тези редове в Хонолулу, на Хавайските острови. Вчера на брега близо до Уайкики ме заговори един непознат. Спомена името на общ приятел, капитан Келър. Когато роботърговският кораб „Минота“, на който пътувах и аз, претърпя корабокрушение край Соломоновите острови, точно капитан Келър, собственик на друг роботърговски кораб — „Йожени“, спаси живота ми. Черните отсекли главата на капитан Келър, ми каза непознатият. Знаеше го със сигурност. Беше представял майката на капитана, когато уреждали въпроса с наследството.

Има и друго. Един ден получих писмо от мистър С. М. Удфорд, пълномощен представител на Англия за британската част на Соломоновите острови. Беше се завърнал на поста си след дълъг отпуск в Англия, където беше отишъл по повод приемането на сина му в Оксфорд. Ако прегледате рафтовете на някоя обществена библиотека, почти неизбежно ще се натъкнете на книга, озаглавена „Един естествоизпитател сред ловците на глави“. Този естествоизпитател е мистър Удфорд. Той е написал книгата.

Връщам се към писмото му. Говорейки за извършената през деня работа, той мимоходом и накратко споменаваше едно свое специално задължение, което бил изпълнил съвсем скоро. Причина за отлагането било пътуването му до Англия. Ставаше въпрос за наказателна експедиция до някакъв съседен остров, свързана между другото и с намирането на главите на едни наши общи приятели — бял търговец, жена му и децата му, също бели, и неговия бял служител. Експедицията беше приключила успешно и мистър Удфорд завършваше разказа си за този епизод по следния впечатляващ начин: „Особено ме порази отсъствието на болка и ужас по лицата им, които, струва ми се, излъчваха по-скоро покой и смирение.“ Казваше това, представете си, за мъже и жени от своята раса, които бе познавал добре и бе канил на вечеря в собствения си дом.

И други мои приятели, с които съм седял на вечеря в онези чудесни и безгрижни дни на Соломоновите острови, вече ги няма, минали в небитието по същия начин. Боже милостиви! Аз самият пътувах веднъж с „Минота“, малък двумачтов кораб от тиково дърво, по време на рейс за превозване на роби до Малаита, като бях взел и жена си. На вратата на скромната ни каюта имаше все още свеж надпис, издълбан с нож, за събитие отпреди няколко месеца. Оповестяваше се, че е отсечена главата на капитан Макензи, тогавашния капитан на кораба. А когато стигнахме в Ланга-Ланга, британският крайцер „Кеймбриън“ тъкмо бе превърнал селото в развалини.

Няма защо да удължавам това встъпление към разказа си с повече подробности, макар че, мога да ви уверя, разполагам с изобилие от такива случаи. Надявам се все пак поне отчасти да съм успял да ви убедя, че приключенията на героя на тази книга, кучето Джери, са реални преживелици в един напълно реален свят на канибали. И, Бога ми, по време на онова пътуване с „Минота“ жена ми и аз намерихме на борда на кораба едно кутре, очарователен ирландски териер, което преследваше черните, имаше гладък косъм като Джери и се казваше Пеги. Ако не беше Пеги, тази книга никога нямаше да бъде написана. Пеги бе собственост на прекрасния шкипер на „Минота“. Но ние с жена ми толкова я обикнахме, че след корабокрушението на „Минота“ мисис Лондон предумишлено и най-безсрамно я открадна от шкипера на кораба. Трябва така също да призная, че и аз — предумишлено и най-безсрамно, станах съучастник в престъплението на съпругата си. Толкова обичахме Пеги! Скъпото ми царствено и славно малко куче, погребано близо до океана на източния бряг на Австралия!

Трябва да добавя, че също като Джери Пеги бе родена край лагуната Мериндж, в плантацията Мериндж на остров Исабел, който е разположен малко по̀ на север от остров Флорида и на който се намира седалището на правителството; там живее и пълномощният представител на английската корона мистър С. М. Удфорд. И последно: добре познавах майката и бащата на Пеги и сърцето ми често се изпълваше с топлина при гледката на тази вярна двойка, когато двамата тичаха един до друг покрай брега. Истинското име на бащата бе Теренс. А майката се казваше Биди.

Джек Лондон,

брегът на Уайкики,

Хонолулу, Оаху, Хавайските острови

5 юни 1915 г.

Към следващата част или към съдържанието

Foreword

It is a misfortune to some fiction-writers that fiction and unveracity in the average person’s mind mean one and the same thing. Several years ago I published a South Sea novel. The action was placed in the Solomon Islands. The action was praised by the critics and reviewers as a highly creditable effort of the imagination. As regards reality—they said there wasn’t any. Of course, as every one knew, kinky-haired cannibals no longer obtained on the earth’s surface, much less ran around with nothing on, chopping off one another’s heads, and, on occasion, a white man’s head as well.

Now listen. I am writing these lines in Honolulu, Hawaii. Yesterday, on the beach at Waikiki, a stranger spoke to me. He mentioned a mutual friend, Captain Kellar. When I was wrecked in the Solomons on the blackbirder, the Minota, it was Captain Kellar, master of the blackbirder, the Eugénie, who rescued me. The blacks had taken Captain Kellar’s head, the stranger told me. He knew. He had represented Captain Kellar’s mother in settling up the estate.

Listen. I received a letter the other day from Mr. C. M. Woodford, Resident Commissioner of the British Solomons. He was back at his post, after a long furlough to England, where he had entered his son into Oxford. A search of the shelves of almost any public library will bring to light a book entitled, “A Naturalist Among the Head Hunters.” Mr. C. M. Woodford is the naturalist. He wrote the book.

To return to his letter. In the course of the day’s work he casually and briefly mentioned a particular job he had just got off his hands. His absence in England had been the cause of delay. The job had been to make a punitive expedition to a neighbouring island, and, incidentally, to recover the heads of some mutual friends of ours—a white-trader, his white wife and children, and his white clerk. The expedition was successful, and Mr. Woodford concluded his account of the episode with a statement to the effect: “What especially struck me was the absence of pain and terror in their faces, which seemed to express, rather, serenity and repose”—this, mind you, of men and women of his own race whom he knew well and who had sat at dinner with him in his own house.

Other friends, with whom I have sat at dinner in the brave, rollicking days in the Solomons have since passed out—by the same way. My goodness! I sailed in the teak-built ketch, the Minota, on a blackbirding cruise to Malaita, and I took my wife along. The hatchet-marks were still raw on the door of our tiny stateroom advertising an event of a few months before. The event was the taking of Captain Mackenzie’s head, Captain Mackenzie, at that time, being master of the Minota. As we sailed in to Langa-Langa, the British cruiser, the Cambrian, steamed out from the shelling of a village.

It is not expedient to burden this preliminary to my story with further details, which I do make asseveration I possess a-plenty. I hope I have given some assurance that the adventures of my dog hero in this novel are real adventures in a very real cannibal world. Bless you!—when I took my wife along on the cruise of the Minota, we found on board a nigger-chasing, adorable Irish terrier puppy, who was smooth-coated like Jerry, and whose name was Peggy. Had it not been for Peggy, this book would never have been written. She was the chattel of the Minota’s splendid skipper. So much did Mrs. London and I come to love her, that Mrs. London, after the wreck of the Minota, deliberately and shamelessly stole her from the Minota’s skipper. I do further admit that I did, deliberately and shamelessly, compound my wife’s felony. We loved Peggy so! Dear royal, glorious little dog, buried at sea off the east coast of Australia!

I must add that Peggy, like Jerry, was born at Meringe Lagoon, on Meringe Plantation, which is of the Island of Ysabel, said Ysabel Island lying next north of Florida Island, where is the seat of government and where dwells the Resident Commissioner, Mr. C. M. Woodford. Still further and finally, I knew Peggy’s mother and father well, and have often known the warm surge in the heart of me at the sight of that faithful couple running side by side along the beach. Terrence was his real name. Her name was Biddy.

Jack London

Waikiki Beach,

Honolulu, Oahu, T.H.

June 5, 1915

Към следващата част или към съдържанието

Джек Лондон Джери Островитянина (1) Jack London Jerry of the Islands (1)

Метаданни

Данни

Джери Островитянина

Информация

История

Сваляне / Връзки