Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jerry Of The Islands, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2020)
Допълнителна корекция
Karel (2020)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Джери Островитянина

Преводач: Димитър Подвързачов

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: ИК „Деметра“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: ДФ „Полиграф“, Перник

Излязла от печат: февруари 1992

Редактор: Цанко Лалев

Художник: Петър Добрев

Коректор: Жанет Генова

ISBN: 954-8103-01-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6483

История

  1. — Добавяне

Метаданни

Данни

Година
(Обществено достояние)
Език
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране
Karel (2020)
Източник
www.gutenberg.org

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

Дни наред, вързан за пръчката, Джери бе пленник на Ламаи. Това време не можеше да се нарече щастливо, защото в дома на Ламаи постоянно имаше стълкновения и кавги. Ламаи ожесточено се сражаваше с братята и сестрите си, като не им даваше да дразнят Джери, и тези битки неизменно завършваха с намесата на Ленеренго, която безпристрастно натупваше цялото си потомство.

След това по навик и по принцип тя започваше да оправя сметките си с Лумаи, който винаги кротко издигаше глас за тишина и спокойствие, а след спора се скриваше за някой и друг ден в помещението за лодките. Там Ленеренго бе безсилна. В клуба не смееше да проникне нито една жена. Ленеренго не можеше да забрави съдбата на онази последна нещастница, която бе нарушила табуто. Това бе станало преди много години, когато тя бе още малко момиче, но споменът за това се бе запечатал в съзнанието й за цял живот. Първия ден тя вися окачена за едната ръка под палещите лъчи на слънцето; на втория я окачиха за другата ръка. След това я изядоха членовете на клуба и после дълго време всички жени бяха необикновено кротки с мъжете си.

Джери чувстваше привързаност към Ламаи, но в нея нямаше нито сила, нито страст. Това чувство се дължеше по-скоро на благодарност, защото само Ламаи се грижеше за храната и водата му. Джери не можеше да се държи с момчето така, както се бе държал с шкипера и с мистър Хегин, или дори с Дерби и Боб. Ламаи бе низше човешко същество, а през целия му кратък живот на Джери бяха втълпявали закона, че белите хора са висши двуноги богове.

Но той не пропусна да забележи, че и негрите имат разум и могъщество. Той прие това, без да разсъждава. Те имаха власт над други предмети, можеха да хвърлят пръчки и камъни и дори успяха да го превърнат в пленник, като го вързаха за пръчка, която го правеше безпомощен. Все пак те бяха особен вид богове, макар и може би по-низши от белите богове.

За пръв път в живота си Джери бе вързан и това не му хареса. Напразно си хабеше зъбите, започнали вече да се клатят под натиска на изникващите нови, но не можа да надвие пръчката. Макар че не бе забравил шкипера, с течение на времето скръбта от загубата изгуби остротата си и най-после над всичките му мисли възтържествува желанието да бъде свободен.

Но когато настана денят на освобождението, той не съумя да използва това и не избяга към брега. Случи се така, че го освободи Ленеренго. Тя направи това нарочно, защото искаше да се отърве от него. Но когато го отвърза, Джери се забави и в знак на благодарност помаха с опашка, усмихвайки се със светлите си кафяви очи. Тя тропна с крак и сърдито му изкрещя, за да го прогони. Джери не можа да я разбере, а понеже не знаеше какво е страх, не можеше да бъде изплашен и накаран да избяга. Той престана да маха с опашка и продължаваше да я гледа, но очите му вече не се усмихваха. Бе схванал, че поведението й не е приятелско, и веднага настръхна, очаквайки по-нататъшни враждебни действия от нейна страна.

Тя викна пак и тропна с крак. Това само накара Джери да съсредоточи вниманието си в краката й. Тогава тя окончателно се разсърди и се опита да го ритне, но Джери, като избягна удара, я захапа за глезена.

Веднага пламна война и бе много вероятно в беса си Ленеренго да убие Джери, ако не се бе появил Ламаи. Като видя пръчката, отвързана от врата на Джери, той разбра каква е работата и разярен скочи между сражаващите се, като отблъсна удара с каменното чукче, което лесно можеше да смаже главата на Джери.

Сега на сериозна опасност се излагаше Ламаи. Но когато майка му го свали на земята с един юмручен удар по главата, бедният Лумаи, разбуден от глъчката, стана и се помъчи да въдвори ред. Както обикновено Ленеренго забрави всичко на света и с наслаждение се отдаде на свадата със съпруга си.

Работата се свърши съвсем безобидно: децата престанаха да реват, Ламаи пак завърза Джери за пръчката, Ленеренго се наприказва, докато се запъхтя, а оскърбеният в своите чувства Лумаи се оттегли в клуба, където мъжете можеха да почиват спокойно, без да им досаждат никакви жени.

Същата вечер в кръга на приятелите си Лумаи разказа злополучната случка и причината за нея — кучето, което бе дошло с „Еренджи“.

Случи се така, че разказът му бе чут от Агно, главатарят на шаманите — върховният жрец. Той си спомни как бе изпратил Джери в подслона за лодките заедно с останалите пленници. Половин час по-късно вече разпитваше Лумаи. Несъмнено момчето бе нарушило табуто и Агно му съобщи това поверително. Лумаи се разтрепери, заплака и унижено падна в краката му, защото наказанието за това беше смърт.

На Агно се представяше много добър случай да получи власт над момчето и той не искаше да го изпусне. От едно убито момче нямаше никаква полза, но едно живо момче, чийто живот той държи в ръцете си, би могло да му върши добра работа. За нарушеното табу не знаеше никой, освен него, следователно можеше да го запази в тайна. И така, той заповяда на Ламаи отсега нататък да живее в помещението за лодките, определено за юношите; тук трябваше да започне неговото ученичество и след като премине дълга редица от изпитания и церемонии, той можеше да постъпи в клуба на ергените и да бъде признат наполовина за мъж.

На сутринта, подчинявайки се на заповедите на шамана, Ленеренго върза краката на Джери, разбира се, не мина без борба, при която неговата глава пострада порядъчно, а нейните ръце се покриха с драскотини. После го понесе надолу през селото, за да го предаде на Агно. Като стигна до откритата площадка в центъра на селото, където бяха тотемите, тя го остави на земята, а сама взе участие в народното увеселение.

Старият Башти бе не само суров, но и изключителен законодател. Той бе определил този ден за налагане на наказание на две свадливи жени, за да се поучат всички останали и да се даде възможност на поданиците още веднъж да оценят достойнствата на вожда си. Тиха и Вивау, набити и дебели млади жени, отдавна вече бяха станали за посмешище на цялото село поради безкрайните си свади. Башти им бе заповядал да участват в надбягването. Но какво тичане бе то! Човек можеше да умре от смях. Мъже, жени и деца, като гледаха тази сцена, виеха от възторг. Дори възрастни матрони и белобради старци с единия крак в гроба радостно пищяха.

Пътят, около половин миля, минаваше през цялото село — от мястото, където бе изгорен „Еренджи“, до другия край на кораловата стена. Тиха и Вивау трябваше да пробягат разстоянието дотам и обратно, като последователно трябваше да се гонят една друга.

Само Башти можеше да измисли подобно зрелище. Дадоха на Тиха два кръгли коралови камъка, тежки по четирийсет фунта всеки. Тя бе принудена да ги притиска плътно до хълбоците си, за да не се изтърколят на земята. След нея Башти постави Вивау, която бе въоръжена с лек и дълъг бамбуков прът, в единия край на който бяха натикани като четина остри като игли бамбукови трески, които се използваха при татуировка. С този прът, набит с игли, Вивау трябваше да гони Тиха, както хората гонят воловете си с остен. Сериозни повреди не можеха да се причинят, а само силна болка, но Башти именно това целеше.

Вивау бодеше с остена, а Тиха се препъваше и клатушкаше, като се мъчеше да бяга бързо, защото, щом стигнеха до другия край, положението щеше да се промени, щяха да си сменят местата с преследвачката. Вивау знаеше, че Тиха ще се погрижи да й го върне тъпкано, и затова се напрягаше колкото й позволяваха силите. Капки пот се стичаха по лицата на двете. Всяка имаше в тълпата свои привърженици, които посрещаха всяко убождане с одобрение или с насмешки.

Колкото и смешно да беше това наказание, зад него се криеше железният закон на диваците. Камъните трябваше да се носят през целия път. Тази, която бодеше, трябваше да действа бързо и усърдно. Но на онази, която бягаше с камъните, се забраняваше да губи търпение и да бие мъчителката си. Башти своевременно предупреди, че провинилата се в нарушение на тези правила ще бъде оставена по време на отлива в кораловия риф да бъде изядена от акулите.

Когато състезателките се изравниха с Башти и първия му министър Аора, те удвоиха усилията си. Вивау бодеше с ентусиазъм. При всяко бодване Тиха подскачаше, като се излагаше на опасност да изтърве камъните. По петите им тичаха с викове и писъци селските деца и кучета.

— Дълго няма да седиш в лодката, Тиха! — извика Аора на жертвата, а Башти пак избухна в кудкудякащия си смях.

При едно по-болезнено убождане Тиха изтърва камъка и докато превиваше колене, за да го прибере с едната си ръка, бе многократно убодена. Като се изправи на крака, тя закуцука по-нататък.

Един път, възмутена от непоносимата болка, тя решително се спря и се обърна към мъчителката си.

— Мой много-много сърдит на тебе — извика тя на Вивау, — чакай, скоро…

Но не довърши заплахата си. Ново убождане я накара да хукне пак напред.

Викът на децата започна да затихва, когато двойката приближи брега, но скоро пак се усили. Жените се връщаха. Този път Вивау пъхтеше под тежестта на камъните, а Тиха, озлобена от понесените страдания, се стараеше да си ги върне.

Когато се изравни с Башти, Вивау изтърва единия камък и се опита да го вдигне, но изтърва и другия, който се търкули на дванайсетина фута от първия. Тук Тиха се превърна в отмъстителна фурия. И целият Сомо обезумя. Башти се кискаше, уловил с ръце мършавите си хълбоци, а по набръчканите му страни течаха сълзи.

Когато всичко свърши, Башти се обърна към народа си:

— Тъй ще се бият всички жени, които обичат да се карат.

Но той го каза не съвсем така и не на езика на сомо, а на морския жаргон. Ето каква бе неговата фраза:

— Всяка жена обича да се сражава — всяка жена в Сомо ще се сражава така.

Chapter XIV

For many days, tied by the stick, Jerry remained Lamai’s prisoner.  It was not a happy time, for the house of Lumai was a house of perpetual bickering and quarrelling.  Lamai fought pitched battles with his brothers and sisters for teasing Jerry, and these battles invariably culminated in Lenerengo taking a hand and impartially punishing all her progeny.

After that, as a matter of course and on general principles, she would have it out with Lumai, whose soft voice always was for quiet and repose, and who always, at the end of a tongue-lashing, took himself off to the canoe house for a couple of days.  Here, Lenerengo was helpless.  Into the canoe house of the stags no Mary might venture.  Lenerengo had never forgotten the fate of the last Mary who had broken the taboo.  It had occurred many years before, when she was a girl, and the recollection was ever vivid of the unfortunate woman hanging up in the sun by one arm for all of a day, and for all of a second day by the other arm.  After that she had been feasted upon by the stags of the canoe house, and for long afterward all women had talked softly before their husbands.

Jerry did discover liking for Lamai, but it was not strong nor passionate.  Rather was it out of gratitude, for only Lamai saw to it that he received food and water.  Yet this boy was no Skipper, no Mister Haggin.  Nor was he even a Derby or a Bob.  He was that inferior man-creature, a nigger, and Jerry had been thoroughly trained all his brief days to the law that the white men were the superior two-legged gods.

He did not fail to recognize, however, the intelligence and power that resided in the niggers.  He did not reason it out.  He accepted it.  They had power of command over other objects, could propel sticks and stones through the air, could even tie him a prisoner to a stick that rendered him helpless.  Inferior as they might be to the white-gods, still they were gods of a sort.

It was the first time in his life that Jerry had been tied up, and he did not like it.  Vainly he hurt his teeth, some of which were loosening under the pressure of the second teeth rising underneath.  The stick was stronger than he.  Although he did not forget Skipper, the poignancy of his loss faded with the passage of time, until uppermost in his mind was the desire to be free.

But when the day came that he was freed, he failed to take advantage of it and scuttle away for the beach.  It chanced that Lenerengo released him.  She did it deliberately, desiring to be quit of him.  But when she untied Jerry, he stopped to thank her, wagging his tail and smiling up at her with his hazel-brown eyes.  She stamped her foot at him to be gone, and uttered a harsh and intimidating cry.  This Jerry did not understand, and so unused was he to fear that he could not be frightened into running away.  He ceased wagging his tail, and, though he continued to look up at her, his eyes no longer smiled.  Her action and noise he identified as unfriendly, and he became alert and watchful, prepared for whatever hostile act she might next commit.

Again she cried out and stamped her foot.  The only effect on Jerry was to make him transfer his watchfulness to the foot.  This slowness in getting away, now that she had released him, was too much for her short temper.  She launched the kick, and Jerry, avoiding it, slashed her ankle.

War broke on the instant, and that she might have killed Jerry in her rage was highly probable had not Lamai appeared on the scene.  The stick untied from Jerry’s neck told the tale of her perfidy and incensed Lamai, who sprang between and deflected the blow with a stone poi-pounder that might have brained Jerry.

Lamai was now the one in danger of grievous damage, and his mother had just knocked him down with a clout alongside the head when poor Lumai, roused from sleep by the uproar, ventured out to make peace.  Lenerengo, as usual, forgot everything else in the fiercer pleasure of berating her spouse.

The conclusion of the affair was harmless enough.  The children stopped their crying, Lamai retied Jerry with the stick, Lenerengo harangued herself breathless, and Lumai departed with hurt feelings for the canoe house where stags could sleep in peace and Marys pestered not.

That night, in the circle of his fellow stags, Lumai recited his sorrows and told the cause of them—the puppy dog which had come on the Arangi.  It chanced that Agno, chief of the devil devil doctors, or high priest, heard the tale, and recollected that he had sent Jerry to the canoe house along with the rest of the captives.  Half an hour later he was having it out with Lamai.  Beyond doubt, the boy had broken the taboos, and privily he told him so, until Lamai trembled and wept and squirmed abjectly at his feet, for the penalty was death.

It was too good an opportunity to get a hold over the boy for Agno to misplay it.  A dead boy was worth nothing to him, but a living boy whose life he carried in his hand would serve him well.  Since no one else knew of the broken taboo, he could afford to keep quiet.  So he ordered Lamai forthright down to live in the youths’ canoe house, there to begin his novitiate in the long series of tasks, tests and ceremonies that would graduate him into the bachelors’ canoe house and half way along toward being a recognized man.

* * *

In the morning, obeying the devil devil doctor’s commands, Lenerengo tied Jerry’s feet together, not without a struggle in which his head was banged about and her hands were scratched.  Then she carried him down through the village on the way to deliver him at Agno’s house.  On the way, in the open centre of the village where stood the kingposts, she left him lying on the ground in order to join in the hilarity of the population.

Not only was old Bashti a stern law-giver, but he was a unique one.  He had selected this day at the one time to administer punishment to two quarrelling women, to give a lesson to all other women, and to make all his subjects glad once again that they had him for ruler.  Tiha and Wiwau, the two women, were squat and stout and young, and had long been a scandal because of their incessant quarrelling.  Bashti had set them a race to run.  But such a race.  It was side-splitting.  Men, women, and children, beholding, howled with delight.  Even elderly matrons and greybeards with a foot in the grave screeched and shrilled their joy in the spectacle.

The half-mile course lay the length of the village, through its heart, from the beach where the Arangi had been burned to the beach at the other end of the sea-wall.  It had to be covered once in each direction by Tiha and Wiwau, in each case one of them urging speed on the other and the other desiring speed that was unattainable.

Only the mind of Bashti could have devised the show.  First, two round coral stones, weighing fully forty pounds each, were placed in Tiha’s arms.  She was compelled to clasp them tightly against her sides in order that they might not roll to the ground.  Behind her, Bashti placed Wiwau, who was armed with a bristle of bamboo splints mounted on a light long shaft of bamboo.  The splints were sharp as needles, being indeed the needles used in tattooing, and on the end of the pole they were intended to be applied to Tiha’s back in the same way that men apply ox-goads to oxen.  No serious damage, but much pain, could be inflicted, which was just what Bashti had intended.

Wiwau prodded with the goad, and Tiha stumbled and wabbled in gymnastic efforts to make speed.  Since, when the farther beach had been reached, the positions would be reversed and Wiwau would carry the stones back while Tiha prodded, and since Wiwau knew that for what she gave Tiha would then try to give more, Wiwau exerted herself to give the utmost while yet she could.  The perspiration ran down both their faces.  Each had her partisans in the crowd, who encouraged and heaped ridicule with every prod.

Ludicrous as it was, behind it lay iron savage law.  The two stones were to be carried the entire course.  The woman who prodded must do so with conviction and dispatch.  The woman who was prodded must not lose her temper and fight her tormentor.  As they had been duly forewarned by Bashti, the penalty for infraction of the rules he had laid down was staking out on the reef at low tide to be eaten by the fish-sharks.

As the contestants came opposite where Bashti and Aora his prime minister stood, they redoubled their efforts, Wiwau goading enthusiastically, Tiha jumping with every thrust to the imminent danger of dropping the stones.  At their heels trooped the children of the village and all the village dogs, whooping and yelping with excitement.

“Long time you fella Tiha no sit ’m along canoe,” Aora bawled to the victim and set Bashti cackling again.

At an unusually urgent prod, Tiha dropped a stone and was duly goaded while she sank to her knees and with one arm scooped it in against her side, regained her feet, and waddled on.

Once, in stark mutiny at so much pain, she deliberately stopped and addressed her tormentor.

“Me cross along you too much,” she told Wiwau.  “Bime by, close—”

But she never completed the threat.  A warmly administered prod broke through her stoicism and started her tottering along.

The shouting of the rabble ebbed away as the queer race ran on toward the beach.  But in a few minutes it could be heard flooding back, this time Wiwau panting with the weight of coral stone and Tiha, a-smart with what she had endured, trying more than to even the score.

Opposite Bashti, Wiwau lost one of the stones, and, in the effort to recover it, lost the other, which rolled a dozen feet away from the first.  Tiha became a whirlwind of avenging fury.  And all Somo went wild.  Bashti held his lean sides with merriment while tears of purest joy ran down his prodigiously wrinkled cheeks.

And when all was over, quoth Bashti to his people: “Thus shall all women fight when they desire over much to fight.”

Only he did not say it in this way.  Nor did he say it in the Somo tongue.  What he did say was in bêche-de-mer, and his words were:

“Any fella Mary he like ’m fight, all fella Mary along Somo fight ’m this fella way.”