Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (3)

Глава III
Отговорът на избраниците

— Това е пълна лудост — каза Джефри, когато магьосникът завърши разказа си. — Не знам на какви гъби сте, но не мога да повярвам нито на една думичка.

Е, не беше съвсем вярно, Джефри вече беше видял неща, които нямаха разумно обяснение. Градът пред замъка например нямаше как да бъде създаден с технология, тъй като толкова напреднали виртуални образи просто не съществуваха. Спомни си мъглите в замъка, накарали го да изпита натрапчивото усещане, че го отвличат извънземни.

Може би историята беше истинска, може би наистина се беше забъркал в история на магии и ужаси.

— Кога тръгваме? — прекъсна разсъжденията му Чарли.

— Не очаквах чак такъв ентусиазъм — прина Дракол, след което се обърна към Джефри. — А ти какво мислиш?

— Ако се навия да участвам в това — отговори Джефри — получавам ли финансовата компенсация, заради която се явих на кастинга?

— Говориш за парите… Ще си ги получиш хонорара, при това в злато. Чарли също ще бъде възнаграден, разбира се.

— Аз повече се притеснявам за опасностите, които ни чакат по пътя — поклати глава Чарли. — Цял живот съм искал нещо повече от живота… нещо различно от постоянната гонитба за пари, успехи, гаджета… Нещо повече. Усетих инстинктивно, че във вашия така наречен сценарий се крие това, което търся. Но сега се притеснявам. Готов ли съм за такова предизвикателство?

— Няма да си сам нито ти, нито Джефри — успокои го магьосникът. — Аз ще дойда с вас и ще ви напътствам. С нас ще има и други силни воини. Те ще ви закрилят докато станете достатъчно могъщи, че сами да се справите с всяка заплаха, която черните елфи ще използват срещу вас.

— За какви заплахи говорим? — наклони глава Джефри. — С какво разполага този лорд Астматик?

— Асмоел — намръщи се Дракол.

— Воини и магьосници? — предположи Чарли.

— При убийците на Асмоел нещата се смесват в едно. Основната заплаха са неговите последователи, черните елфи, останали му верни. Те са запазили силата на своя народ, но не и мъдростта му. Сега творят зло по заръка на господаря си. Те са най-опасните, хитри, коварни и могъщи убийци, които може да си представите. Майстори на меча и магията, които контролират по-слабите раси, служещи им от страх или за лична изгода — орки, гоблини, гноми, слабохарактерни и безсъвестни люде. Лорд Асмоел също така използва демонични магии, с които освобождава опасни изчадия от света на отвъдното — мъртвешки сталкери и кръвожадни демони. Те обаче са трудно контролируеми и затова има малък шанс да срещнем такива по пътя си.

— Колко да е малък? — намуси се Джефри. — Обикновено диктаторите са готови на всичко, за да задържат властта си. Така поне е в нашия свят.

— Явно и тук е така — подкрепи го Чарли. — Любопитно ми е дали лорд Асмоел си има екзекутор. Прокълнатият е разчитал на лорд Дакавар. Синът му на ледения дракон Манфред. Всички зли магове имат някой, който да им върши черната работа.

— Съобразителен си — усмихна се Дракол. — Мястото ти наистина е тук. А въпросът ти е резонен. Има такъв екзекутор, благородник на черните елфи на име граф Вайлъс. Той е прочут надлъж и шир с жестокостта си, Асмоел го използва, за да елиминира онези, които пречат на плановете му. Легендата за него мълви, че няма случай да е някой, набелязан от него да е останал жив.

— Това не е добра статистика — каза Джефри и прокара нервно длан през косата си.

— Ще ни е нужна подготовка. В обявата за филма имаше изискване да имаме познания по фехтовка. Аз имам известни познания по бойни изкуства, основно кендо и айкидо. А Джефри…

— Сценична фехтовка — нацупи се колегата му, спомняйки си как е бил победен. — Но пък спортувам редовно. Фитнес, кардиоупражнения, такива неща.

— Един от спътниците по време на пътуването ни е опитен рицар, който може да ми помогне да усъвършенствате това, което знаете — отвърна Дракол. — Преди да тръгнем ще имате кратко време за подготовка, а след това потегляме. Маршрутът ще ви е донякъде от сценария, за който се готвихте. Трябва да минем през степите към Планините на Забравата, подир това ни чакат горите на елфите, няколко човешки града и след това дълъг път през морето към остров Кобник. Какво ни чака там, знаем малко от описанията на бегълци. Но за това ще берем грижа, когато стигнем. Съгласни ли те сте да поемете на тази мисия?

— Разбира се — въздъхна Чарли. — Цял живот съм мечтал да се озова в приказен свят като Ралмия.

— Аз също съм навит — кимна Джефри. — Все пак говорим за 25 милиона долара!

Беше жертвал много за тези пари и не можеше толкова лесно да се откаже от тях.

Освен това не искаше да изглежда страхливец пред по-малкото момче, загубата му още горчеше.

— Но аз все пак имам още няколко въпроса — добави Чарли.

— Слушам — тежко забарабани с пръсти по бюрото Дракол.

— Къде е Кралят на тази страна? Не е ли негова работа да я защити? В жилите му не тече ли кръвта на великия крал, който ви е спасил преди години?

— Преди хиляда години — въздъхна магьосникът. — Фамилията му отдавна не е власт. Сегашният крал е чистокръвен ралмиец, но пък е в неизвестност.

— Черните елфи са го докопали — предположи Джефри.

— Може би — поклати глава магьосникът, — а може би не. Той отиде да търси съюзници сред различните пристанищни независими градове и при все предупрежденията ми, си уреди и среща с кмета на най-опасния от тях, Саликарнас, град, известен с главорезите и крадците си. Според злите езици неговият кмет, барон Форкоу, всъщност е ръководител на Гилдията на Убийците в Ралмия.

— Гилдия на Убийците? — повтори Джефри. — Що за свят е вашият, че убийците си имат гилдия? За какво се борят? Намалено работно време?

— Аз не знам дали наистина ръководи такава Гилдия — отвърна Дракол, без да обръща внимание на Джефри, — но го подозирам в съюз с черните елфи. Те винаги са успявали да омаят алчните и властолюбивите. Както и да е, кралят не се върна от срещата си с Форкоу, който твърди, че въобще не са се виждали. Това е загадка, която може би ще имаме възможност да разбулим по пътя ни. В отсъствието на краля управлява регентски съвет от близките му роднини и аристократи. С това мисля да приключим въпросите за днес. Навън вече се стъмва и според мен е време за вечеря, а подир това и за сън.

— Последно — вдигна ръка Джефри. — Нашите страшно ще се притеснят. Те чакат да разберат какво става с кастинга за филма.

— И при мен е така — кимна Чарли.

— Няма да узнаят, че ви няма — поклати глава Дракол. — Не сте ли забелязали, че за няколко години във вашия свят в Ралмия минават хиляда? Ние имаме различно време от вашето, дори не по-бавно, а съвсем отделно. Можем да ви върнем точно когато ви взехме, или да отидем назад във вашето време. Но няма да го правим. Вероятно ще се приберете вкъщи около два дена след като дойдохте при мен, напълно нормално време предвид дългия кастинг.

— Чудесно — кимна Джеф, удовлетворен от отговора. — А сега казвай какво има за вечеря. Надявам се в Ралмия да имате пици.

* * *

Вечерята беше обилна, макар пица да нямаше. Двете момчета се чувстваха леко притеснени в присъствието на различни благородници, повечето от които имаха издължени от тежки грижи лица и се хранеха мрачно и без апетит. На Джефри не му пукаше за тях и погълна огромно количество от печената пуйка. Чарли също си хапна добре, макар да изглеждаше по-умислен.

Джефри се замисли: от една страна се радваше, че другото момче е дошло с него в Ралмия. То бе като стълб на реалността в странната обстановка и подсказваше, че това, което се случва с тях не е сън. От друга страна година конкуренция не се забравяше лесно и Джефри все още не харесваше спътника си. Подсъзнателно продължаваше да гледа на него като на опонент който му пречи да се изтъкне. Споменът за загубата по време на битката им с мечове го изнерви допълнително. „Следващия път трябва да спечеля“, зарече се той.

В това време Чарли бе развълнуван, макар да не му личеше отвън, но и доста притеснен. Той бе голям фен на книгите от жанра фентъзи и си спомняше за вълнуващите приключения, за които бе чел през целия си живот. Това което му предстоеше изглеждаше като такъв епичен сюжет, но той си даваше сметка, че в тези истории хората умираха и нямаше гаранции, че той няма да е от тях.

А стоеше и въпросът с Джефри. Младежът беше талантлив и работлив актьор, Чарли не можеше да му го отрече. Беше обаче и надут като пуяк, мнителен, завистлив, алчен и повърхностен. Понякога Чарли трябваше да полага огромни усилия на волята, за да не му изкрещи какво точно мисли за него. Изпита задоволство като се сети как го беше надвил в битка.

След вечеря младежите бяха настанени в широка стая, до която ги отведе ниско и мълчаливо джудже. Джефри забеляза, че мъглата по коридорите вече я няма.

Нямаше нужда да пита, за да разбере, че няма как да се върне обратно в родния си свят. За добро или зло, оставаше тук.

Креватите в стаята им бяха меки, широки и удобни, а в ъгъла имаше приготвени две вани. Поговориха малко, но не стигнаха до нищо съществено в разговора, ограничавайки се до удивленията си от Ралмия и задоволството от хубавата вечеря.

Всеки от тях заспа с убеждението, че не харесва другия.