Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (19)

Глава XIX
Заветът на Дракол

Джефри се събуди в удобно легло под тавана на стая, оформена във висока хралупа. Той помнеше смътно, че след дълги часове на целувки и прегръдки се бяха прибрали със Сианна в центъра на гората, а развеселен кентавър им показа хралупата.

Джеф разтърка очи и се огледа, все още зашеметен от спомените. Хралупата бе широка и удобна, а в центъра й имаше маса, на която го чакаха мляко и плодове за закуска. След като хапна, младежът излезе навън. Беше късна утрин, но малцина бяха будните след продължилите до късно през нощта увеселения. Сред тях бе кралят, увлечен в разговор с Рудолф и Макрейд. Сианна приказваше с Чарли и Хелана отстрани. Драконът изглеждаше като вярна немска овчарка и Джеф се позачуди къде е отишъл своенравния звяр, който срещнаха в планината.

Зърнал любимата си Джеф се ухили широко, а миг по-късно тя бе в прегръдките му.

— Как си тази сутрин, рицарю мой? — попита го шеговито, след което го целуна.

— Повече от добре.

— Радвам се, защото за нещастие днес ще трябва да напуснем кралството. Все пак кралят е подготвил специален подарък за нас.

— Не казва какъв — намеси се Чарли, милвайки дракона по главата. Хелана измърка.

— Крал Тилиан иска да го последваме. Има да ни покаже нещо — приближи към тях Макрейд. Елфическият крал, който стоеше настрани, кимна и ги поведе през горски пътеки и храсталаци, докато не стигнаха малък вир, от който извираше бистра, леденостудена вода. Тилиан бръкна под плаща си и извади стръкчета имел, които посипа във водата, шепнейки молитви.

Водата се развихри и от нея изплува висок черен силует. Джеф и Чарли, които си спомниха историята на лорд Дакавар и Прокълнатия изтръпнаха, но пред тях не се появи злонамерения Санарос, а…

Дракол.

Изглеждаше жив, сардоничната усмивка все така стоеше на лицето му, скрито под качулката, а единственият признак, че е мъртъв бе, че отсрещните дървета леко прозираха през него.

Крал Тилиан се поклони и отстъпи настрана.

— Радвам се да ви видя — каза Дракол на потресените спътници, — защото не можахме да се сбогуваме като хората.

— Ти… — започна Чарли — ти си…

— Призрак — усмихна се магьосникът широко, — да. Но няма да остана задълго при вас, тук в отвъдното е доста по-спокойно. Макар че тревогите от тленния свят смущават дори покоя на мъртвите. Лорд Асмоел напредва със скверните си експерименти, които ни разделят от живите. Да се върнем обаче на вас. Имате ли идея как да стигнете до остров Кобник?

— През Града на Крадците, приятелю — отговори Макрейд. — Преди това обаче трябва да разберем какво е станало с нашия крал.

— Няма как да минете по друг път, но не заради краля ни, приятелю, макар че освобождението му би било неочакван бонус. Единствено моряците от Града на Крадците биха били така нагли, че да посмеят плаване до Черния остров. — Дракол се намръщи. — Бъдете внимателни. Асмоел вече е изнервен от постоянните загуби. Моята смърт не му е достатъчна.

Призракът погледна към Сианна.

— Пази любимия си.

— Обещавам — прошепна елфата, но духът вече говореше на Джефри:

— Ти си млад и безразсъден, но може би в това е твоята сила. Впрегни емоциите си с разум и така ще постигнеш вътрешния мир, който цял живот ти убягва.

Джефри не успя да разбере какво точно иска да му каже Дракол, но кимна.

Магьосникът премести поглед към Чарли и Хелана.

— Вашата тайна за мен е ясна. Изковали сте връзка, която може да се окаже решаваща в предстоящото приключение. Пазете се един друг, защото и двамата сте важни за бъдещето на Ралмия — момчето и драконът се спогледаха неловко, а останалите около тях съвсем нищичко не схванаха. Призракът вече бе стигнал до Макрейд. — След моята смърт, стари приятелю, ти си обреченият да бъдеш лидер на малката ви задруга. Пази младежите от врагове и от собствената им глупост. Не позволявай омразата ти към граф Вайлъс да те заслепи. Дните на черния елф са преброени, убеден съм.

Рицарят мълчаливо кимна. Дракол го приближи и прошепна нещо на ухото му. Очите на Макрейд се разшириха.

— Това е твоят дълг — завърши магьосникът.

— На теб, друже Рудолф, ще пожелая само брадвата ти да е все тъй остра и… — Духът се разсмя. — … чушките все така люти. А сега е време да тръгвате на път. Саликарнас и остров Кобник ви очакват.

* * *

Няколко часа по-късно малката група вече се отдалечаваше от гостоприемното кралство на елфите, макар гората да бе все така дружелюбна, топла и изпълнена с добронамерени обитатели, които бяха готови да дадат на пътуващите дъхав плод или паница топло мляко. Пътуваха монотонно няколко дни, след което местността се смени — повече като усещане, отколкото по вид. Дърветата останаха, но загубиха приветливия си вид, времето се застуди и отново напомни на истинска зима, а обитателите на дъбравата станаха по-редки и по-неприветливи.

Джефри през цялото време вървеше до Сианна, разговаряше с нея, прегръщаше я, целуваше я. Двамата станаха така близки, че елфата спеше отпуснала глава на гърдите му.

Тайно от тях, Рудолф хем се радваше за елфата, която възприемаше като дъщеря, хем тъжеше, че вече е пораснала и има нов спътник в живота си.

„Поне е по-хубав от мене“, замисли се джуджето, докато гризеше една чушка пред изпълнения с неприязън поглед на Макрейд.

Чарли и Хелана бяха доста потайни и продължаваха да летят над другите, като понякога изчезваха от погледа им. Момчето бе смутено от връзката си с дракон, но човешката форма на Хелана бе меко казано привлекателна, но двамата бяха решили да разкрият истината на другите след като се справят с лорд Асмоел.

Постепенно гората оредя и групата заброди из хълмиста местност, разреждана от редки селца и градчета, пълни с — като цяло — дружелюбни люде. Минаха и през Града на Оракула. Чарли си спомни, че някога самият Алекс е потърсил там истината за бъдещето си и попита Макрейд дали и те не трябва да проверят какво ги очаква.

— В наши дни Оракулът е замръкнал, магиите на Асмоел са помрачили погледа му към бъдещето — отвърна старият рицар и така задругата премина и през този град, без да се застоява.

По време на пътя Джефри и Чарли възобновиха бойните си тренировки, кръстосвайки мечове пред критичния поглед на Макрейд. Младежите вече бяха съвсем равностойни и схватките приключваха без явен победител. Това, което Чарли печелеше с ловкост и бързина, Джеф компенсираше с ръст и сила.

По пътя нищо не ги обезпокои, което притесни Макрейд, но той реши да не го споделя с никого, освен с Рудолф.

— Може би Вайлъс се е научил да не се закача с нас — предположи джуджето, но рицарят не бе убеден.

Групата усети Саликарнас много преди да го види, благодарение на чувствителния нос на Хелана.

— Каква смрад! — възкликна драконът и малко след нея останалата част от задругата усети остър мирис на гнилост и развалена риба да се носи на талази. След един особено висок хълм пред тях се разкри морето, но изгледът се разваляше от огромен град, приличащ на гигантско бунище. Стените му бяха опасани от високи крепостни стени, по които се спускаха мръсни флагове. Отдалеч се виждаше, че има само една порта, обградена с високо колове, украсени с побити черепи, а отпред патрулираха гротескно изкривени гоблини.

— Хубавата част от пътя свърши — предупреди Макрейд. — Това, което виждате пред вас е Саликарнас, Градът на Крадците.

* * *

Как може някой да е толкова невероятно, невъобразимо дебел. Това си мислеше граф Вайлъс, докато наблюдаваше разплутата фигура на барон Форкоу пред себе си. Управителят на Саликарнас бе изключително затлъстял възрастен мъж, облечен в ярки копринени дрехи, постоянно нагъващ някаква храна, която услужливи роби носеха до трона му. Вкусни сладкиши, крехки и ароматни меса, редки сирена и морски деликатеси изчезваха в устата на Форкоу като в бездънна яма, докато черният елф се опитваше да му обясни заповедите на Асмоел така, че да не проличи как е бил наказан от немилостивия си господар да търси помощ тук.

Баронът гледаше равнодушно, но когато Вайлъс свърши Форкоу изпи чаша вино, а после каза:

— Разбрах за какво става дума, ваше благородие. Онези хора ще бъдат убити.

Баронът винаги бе страшно любезен и щом видя Вайлъс обясни, че ще вдигне пир в негова чест.

— Как? — озъби се графът. — Не чу ли какво ти казах? Цял град орки се провали в тази задача, както и моите най-верни слуги: Оремалку и Яум.

Барон Форкоу продължи да го наблюдава с говеждия си поглед и Вайлъс изпита неприятното чувство, че му се подиграват.

Дебелакът оглозга едно пилешко бутче, хвърли кокалчето настрани и се оригна.

— Аз съм пленил кралят им — рече между две премлясвания.

Вайлъс занемя и зла усмивка разкриви лицето му.

— Значи е вярно. С него ли ще ги примамиш тук?

— Да, направо ще ги поканя и ще поставя своите условия за освобождение на драгоценния им владетел. Тогава ти ще ги убиеш.

Черният елф поклати глава. Беше твърде хубаво, за да е истина.

— Искам да… се позабавлявам преди това — призна Вайлъс и потръпна от мисълта за това как бавно одира Джефри. Жив. Пред елфата.

Форкоу си взе баклава от порцелановата чиния, материализирала се с помощта на неуморен слуга, сдъвка я бавно, преглътна и сви рамене.

— Добре, няма проблем. — И щракна с пръсти за още ядене.