Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (14)

Глава XIV
Подземия

Драконът им каза, че пътят към входа на подземията сам по себе си не е лек, но това, което следва, е още по-лошо. Предупреждението на Хелана се оказа вярно и скоро шестимата почти пълзяха по криволичещи пътеки, водещи към високи върхове. На всичкото отгоре отнякъде излезе пронизващ студен вятър, който започна да ехти злокобно между скалите.

— Няма ли вход от по-ниско място? — опита се да надвика екота Чарли.

— Само джуджетата го знаят — отвърна Хелана. — Да ти приличам на джудже?

— Не! — отвърна Рудолф. — Никак.

— Ти не го ли знаеш? — попита Джефри ниския брадат войн.

— Не — отговори джуджето, — малцина дори от нашия род помнят входа на подземните галерии. В златните години след царуването на великия крал Александър пещерите бяха отворени за всички, но когато с идването на Асмоел орките отново станаха неприветливи, те сринаха отворите, а пък тайните пътеки се знаят от малцина. Днес драконите най-добре познават планината.

— Драконите винаги са я познавали най-добре — парира Хелана.

— Както и съществата на Прокълнатия — обади се мрачно Дракол — и неговите слуги. Не забравяйте, че нейде из мрачните глъбини е бил и гроба на самия лорд Дакавар, от който той ставал за смъртоносната си жътва.

— Винаги знаеш как да подобриш настроението на хората, стари ми приятелю — иронизира сър Макрейд.

Вечерта ги свари под огромна скала, която решиха да използват за навес. Бяха изморени и гладни, но не посмяха да запалят огън.

— Твърде близо до подземните галерии сме — предупреди Дракол. — Злите същества от Пещерите на Сянката ще изпълзят, ако видят някой да лагерува тъй близо до леговищата им.

Все пак магьосникът им направи сгряваща магия и шестимата успяха да се отпуснат.

Чарли приближи дракончето, което тъкмо бе привършило още една болезнена процедура с Дракол.

— Как е крилото ти? — попита.

— Добре е — отвърна Хелана — и благодаря, че се интересуваш. Откъде обаче е тази грижа към драконите?

Чарли се усмихна.

— В моя свят няма дракони, освен в приказки. От малък съм мечтал да видя такъв наяве.

— Свят без дракони? Много интересно. Какво е имало тогава?

— Ами… — поколеба се Чарли — динозаври. Но аз и тях не съм ги виждал, тъй като са изчезнали отдавна.

— Какво е това? — набърчи муцунка драконът. — Динозаври?

— Много големи влечуги — опита се да обясни младежът, — преди да се появят хората, те са владеели моя свят.

— И в Ралмия е било подобно — отговори Хелана, — преди да се пръкнат всякакви двукраки са владели драконите.

— Но вас още ви има? — не се съгласи момчето.

— Все още — кимна Хелана, — но докога? Троловете стават все по-нагли.

— Ние ще ги спрем, щом унищожим Изумруда на Базилиска — уверено отговори момчето.

— Това пък какво е? — полюбопитства дракона.

— Зъл артефакт — намеси се Дракол, — тайно оръжие на черните елфи. Но ако продължаваме да го разгласяваме със същите темпове, няма да остане тайно задълго.

Чарли се изчерви.

Докато момчето си говореше със зеления дракон, Джефри се бе умърлушил, свит до скалистата стена зад гърба им.

— Всичко ще се нареди — каза му Рудолф, сядайки до него — и скоро Сианна пак ще е с нас.

Младежът го погледна.

— Дано да си прав.

— Ама разбира се, че съм прав — натърти джуджето и извади една люта чушка.

— Мак, искаш ли? — предложи на стария рицар.

— Хм! — изсумтя в отговор Макрейд. Рудолф се засмя и я лапна.

— Намерих я съвсем малка — каза джуджето, колкото на Джеф, толкова и на себе си, — беше сама в гората и много уплашена. Скоро разбрах причината — керван елфи е бил избит от гоблини и орки. Затова и малката стана ловец на чудовища. И всичко това, защото аз я отгледах. Научи се да се бие, да ловува, да тича, да стреля. Само да яде люти чушки не я научих.

— И добре че не си! — обади се старият рицар.

Джуджето не му обърна внимание, а продължи да говори на Джефри:

— Обаче не бях я виждал влюбена.

— Тя… — Джефри се ококори.

— Тя те обича — усмихна се джуджето, — а и ти си я обичкаш, нали така?

— Много — призна Джефри.

— Тогава няма от какво да се боиш — разсъди джуджето, — скоро пак ще се съберете. Любовта побеждава всичко, за нея няма прегради.

Сетне отхапа от чушката в ръката си:

— Само лютите чушчици имат по-голяма сила — заключи Рудолф.

— Това е болестно състояние — изпъшка Макрейд и пряко волята си, Джефри избухна в смях.

* * *

Стигнаха входа към подземните пещери на сянката в средата на следващия ден. Това бе назъбен отвор в основата на един от върховете, зеещ като отворена рана върху скалата. Бяха се качили тъй нависоко, че дъхът им излизаше на пара.

— Все още има време да се върнем — каза Дракол.

— Няма начин — заупорства Джефри, Рудолф доволно изръмжа до него.

— В такъв случай ме следвайте — отговори Хелана — и бъдете внимателни!

Младият дракон навлезе в подземния мрак, следван от Дракол, чиито длани светнаха като фенери, за да осветят пътя на останалите.

— Не се отдалечавайте един от друг — каза магьосникът — и внимавайте къде стъпвате.

Подземните тунели, в които навлязоха бяха по-широки от планинските пътеки, но за сметка на това бяха влажни и зловещи, обрасли в мъхове и лишеи. Студът и влагата бяха проникнали и навътре в мрака, образувайки ледени висулки по пещерните сводове.

Хелана бе изгубила почти цялата си игрива същност в пещерата и осветявана от бледата светлина, излизаща от дланите на Дракол, приличаше на огромен планински гущер, внимателно дебнещ за плячка… а и за хищници. Застанал до дракона, самият магьосник изглеждаше като призрачен мрачен силует. Лицето му бе скрито под качулката и потънало в дълбока сянка. Физиономията на Макрейд бе неразгадаема, а Рудолф съвсем определено бе начумерен. Що се отнася до Джефри и Чарли, най-мекото което можеше да се каже бе, че се чувстват некомфортно. Неприятното ехо от стъпките им, виещите се подземни тунели, падащите тук и там капки, магическата светлина от ръцете на Дракол и собствените им страхове превърнаха пътуването в мрачен кошмар броени минути след започването му. Скоро минутите преминаха в часове, а часовете — в дни на монотонно ходене из пусти подземни коридори, прекъсвано само от мигове на неравномерни почивки, прекарвани в неспокоен сън, изпълнен с кошмари. Джефри се надяваше те да са плод на измъченото му въображение, а не на проектирани в ума му видения, изпратени от граф Вайлъс или Аркаджак.

Пътуването премина в тишина, Хелана се превърна в хищник, който стана крайно раздразнителен и приемаше до себе си само Чарли, единствен можещ да я почеше по крилата. Всеки опит за разговор бе посрещан с враждебно съскане. Поне крилото на дракона започна да заздравява.

Джефри бе угнетен и притеснен. Умът му рисуваше страховити картини на това какво би могъл да направи Вайлъс на любимата му и го погълна дълбока депресия, от която не можеха да го изкарат нито джуджето, нито Чарли, а още по-малко намусените Макрейд и Дракол.

Така изглеждаше, че ще карат до безкрай, докато в един от дните — или нощите — чуха гласовете.

* * *

Сианна стоеше окована с вериги към каменна стена, украсена с гравюри на човешки жертвоприношения. В мигове на отчаяние си мислеше, че тя самата се е превърнала в гравюра, поредната зловеща украса в храма на Прокълнатия. След като я бе отвлякъл, граф Вайлъс не се бе връщал при нея, но от горните нива на храма тя дочуваше неистови писъци.

В сърцето си тайно се надяваше Джефри и останалите да дойдат да я спасят, но умът й подсказваше, че е по-добре да не го правят.

Така или иначе единствените които идваха бяха орки, мълчаливи, угнетени същества, чиято зелена кожа бе обсипана с белези. Те я хранеха с черен хляб и ледена вода, след което я оставяха да виси на веригите си и да спи, доколкото може.

Един ден при нея дойде старият отвратителен орк, който бе посрещнал граф Вайлъс.

— Хубаво момиче като теб в такава беда — хриптеше мерзкото същество, — може би мога да направя нещо за теб… — люспестите му пръсти докоснаха лицето й. — Черният елф ще те убие, но аз мога да ти помогна.

Лицето му се разкриви в отвратителна усмивка.

— Приеми вярата към Прокълнатия и ще получиш спасение.

Сианна напрегна всички сили за да не повърне от гадния дъх на орка, след което изсъска.

— Никога не бих почитала този демон, дори да беше още жив.

Лицето на орка застина за миг, ала накрая се изписа от безкрайно съжаление.

— Жалко за теб тогава. — И си тръгна.

След още някой час — или може би ден — граф Вайлъс най-сетне я посети лично. Дрехите му както винаги бяха безупречно чисти, а плаща се вееше зад гърба му, пародия на елегантност като се имаше предвид злокобните изтезания, с които се бе занимавал само допреди минути, съдейки по предшестващите го писъци.

— Моя очарователна Сианна — каза Вайлъс с мелодичния си глас, — съжалявам, че тези дни нямах време да ти отделя малко внимание, но не бих искал да се изложа, затова… — черният елф разклати пръсти и дългите му нокти изщракаха зловещо — тренирах.

Вайлъс скръсти ръце зад гърба си.

— Орките са добри за такива тренировки. Държелива раса.

Сианна го изгледа с презрение и събра всичките си сили, за да се изплюе в краката му.

— Радвам се, че не ме улучи — каза тихо графа, сетне кресна — щеше много да ме ядосаш!

— Ти си луд — отговори му елфата.

— Знаеш ли защо още не съм свалил нежната ти кожа от тялото, скъпа? — замърка палачът, възвърнал спокойствието си.

Сианна затвори очи.

— Пазя те за Джефри — прошепна Вайлъс. — Когато той дойде, ще направя демонстрация на уменията си върху теб пред него. Той ще хареса това, не мислиш ли?

— Той няма да дойде — процеди светлата елфа, — можеш да почваш веднага.

— О, ще дойде, мила моя… — граф Вайлъс се усмихна демонично, вдигна ръка и застърга с нокти по стената, — а ти не бързай с копнежа си по моите мъчения. Знам, че го искаш, но засега ще трябва да разчиташ на въображението си.