Серия
Хрониките на Ралмия (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Драганов

Заглавие: Изумруда на Базилиска

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: българска

Редактор: Надя Михайлова

Художник: analda

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13264


Глава I
Господин Флейк и неговия филм

— Господин Дрейк ви очаква — каза Аарън Флейк на момчетата и ги загледа иззад огромните лупи на очилата си, а зад него в чакалнята бе застанал висок мъж, облечен в тъмнозелено палто и с нелепа старинна шапка на главата.

И Джефри, и Чарли — двете момчета, явили се на кастинга — бяха на тръни. Целият проект по който работеха изглеждаше като да е фейк. Нов проект, който не бе заснет нито по книга, нито по комикс, нито пък беше римейк или продължение на вече съществуваща история. Неясно финансиране от неизвестен източник. Сравнително банален, според конкурентни продуценти: безнадеждно остарял сюжет — за някакво момче, което отива в друг свят, за да го спаси от зъл дух.

Само че обещаният хонорар за изпълнителя на тази роля възлизаше на 25 милиона долара чисто, след като се приспаднат данъците. Нямаше млад актьор който да не се изкуши от такава сума, независимо дали пасваше или не на описанието, което се търсеше от продуцентите. Флейк посече повечето кандидати още преди да чуе прослушванията им, след тях елиминира по-голямата част от останалите. Накрая останаха само двама — Джефри и Чарли.

Двамата си приличаха доста, което бе нормално. В крайна сметка се търсеше конкретен физически тип — високи, руси и със сини очи. Джефри беше малко по-едър и снажен от слабоватия Чарли. Подобни им имаше много, но Флейк ги бе разкарал заедно с колегите, съмнителни типове като човека със смахнатата шапка. Джефри неведнъж се бе питал дали не става дума за някаква престъпна организация, която пере пари, но ако можеше да прибере 25 милки от изпраното, щеше да е супер.

На съперника му Чарли обаче сякаш не му пукаше за парите. Той бе някакъв романтик, явил се на кастинг за ролята, защото реално я бе намерил за вдъхновяваща. Поради това се хвърляше в изпълнението с желание, което съперничеше на алчността на Джефри и му бе равностоен, макар, за разлика от него, да не бе учил актьорско майсторство. Нещата му се получаваха отвътре.

Джеф намираше това за вбесяващо. Той много искаше тази роля и дълбоко в себе си считаше, че тя му се полага, заради целия труд, който бе положил, както и заради 25-те милиона. Не бе от хората, на които им липсва самочувствие и много от колегите му, имали неудоволствието да работят с него смятаха, че е крайно време някой да му натрие вирнатия нос, като тайно се надяваха това да е Чарли.

Самият Чарли пък беше тих, скромен и добронамерен към всички. Наскоро двамата бяха дали интервю за сайт, който следеше продукцията. Джефри подчерта колко сериозна физическа подготовка е минал, за да се чувства добре в средновековните доспехи, в които трябваше да влезе за филма и колко специално се е готвил на упражненията по средновековна фехтовка, като спести детайлите, че е ползвал услугите на специален хореограф, който му подсказваше как да застане, че да изглежда фотогеничен. Все пак трябваше да смятат, че е естествен.

Чарли, вместо да изтъкне себе си, също похвали Джеф.

Повечето коментари под статията веднага заеха страната на Чарли, което страшно вбеси другото момче. Той искаше да се навие, че конкурентът му има по-добър пиар, но дълбоко в себе си знаеше, че Чарли го е похвалил с най-добри чувства и без задни мисли.

Просто си беше такъв.

— Настъпи моментът, в който ще се запознаете лично със спонсора на проекта, по чиято идея правим филма — наруши мислите на кандидат-актьорите високият мъж със старомодната шапка. — Той иска лично да обяви победителя в неговия кастинг.

Стомахът на Джефри се сви на топка, но се помъчи да не го показва.

— За мен ще е удоволствие да се запозная с човека, вдъхновил ме да работя толкова здраво — каза той и се изправи, като се помъчи да изглежда колкото се може по-самоуверен. Вътрешно се питаше що за човек е създал цялата тази история. Предполагаше, че е китаец. През последните години техни фирми се опитваха подмолно да изкупят дялове от холивудските и вече не заснемаха само азиатски продукции, а напротив, опитваха се да диверсифицират програмата си и дори имаха специални проекти, вдъхновени от „европейското културно наследство“. Може би и „Хрониките на Ралмия“ бе такъв проект, предвид политнекоректния кастинг от бели мъже, макар за Джефри да бе съмнително какво точно културно наследство запазва.

В следващия миг усети как някой го потупва по рамото.

— Успех — Чарли му намигна.

На Джефри му се прииска да му фрасне един по муцуната. „Не се прави“, искаше да каже той. „Колкото и чиста душа да си, двадесет и пет милиона долара са си двадесет и пет милиона долара.“ Последното нещо, което обаче искаше бе да прави циркове пред Флейк, затова само се усмихна фалшиво в отговор. Ала не успя да изкриви езика си и да каже „И на теб“.

Високият човек до продуцента не обърна внимание на тази размяна на реплики, а каза нещо на Флейк.

Очите на продуцента се присвиха злобно.

— Какво си въобразявате! Без мен филм няма да има.

Високият само вдигна ръце и потърка палеца у показалеца си в доста красноречив жест, който подсказваше кой дава парите. Флейк направи гримаса, но кимна и отстъпи.

Джефри прехапа устни, за да не се разхили.

— Последвайте ме — каза мъжът със странната шапка и поведе момчетата по стълбите. Двамата излязоха от небостъргача на студиото и се озоваха в тъмнозелен ягуар, паркиран пред централния вход.

— Готина кола — изгледа я с възхищение Джефри.

— Влизайте — рече водачът и двете момчета се качиха на задните седалки. Вътре ухаеше на кожена тапицерия и ароматизатор. Човекът с шапката седна на шофьорското място и двигателят замърка гладко, а класическа музика огласи купето.

Джефри направи гримаса. Предпочиташе рок.

Високият мъж подкара ягуара и ги изведе от Холивуд към предградията на Лос Анджелис, където се издигаха високите имения на богатите и успелите. Джефри се надяваше скоро да има къща някъде до тях, но си даде сметка, че едва ли ще има парите да си купи имение като това, което наближаваше автомобилът — възстановка на средновековен замък, все с крепостната стена.

Беше невероятно какви неща може да си купи човек с пари, помисли си Джефри.

Ягуарът спря пред централния вход, а шофьорът, който продължаваше да стои с шапката си дори в колата, излезе от нея и отвори вратите им:

— Последвайте ме.

Момчетата излязоха и се помъчиха да следват темпото на високия странен мъж, който ходеше с широки крачки, сякаш трябваше да плаща за всяка своя стъпка и поради това се мъчеше да пести. Във вътрешността на замъка, Джефри усети странно чувство, като някакъв гъдел и за миг в ума му хрумна нелепата мисъл, че ще го отвлекат извънземни. По коридорите забеляза доспехи, някои от които изографисани със странни и непознати букви, а по стените имаше гоблени, с избродирани рицари, борещи се със страховити същества. На всичко отгоре във вътрешността имаше мъгла. Джефри помисли, че има проблем с вентилацията, макар никога да не бе чувал за подобен феномен.

— Кога се преоблече? — внезапно чу той гласа на Чарли и едва не подскочи. Мъглата около тях поглъщаше всеки звук и неусетно бяха потънали в почти пълна тишина.

Джефри видя как колегата му сочи високият човек и забеляза, че той вече е наметнат с тъмнозелена наметка и е сменил шапката с качулка, спусната над главата му.

— Какво по дявол… — опита да попита Джефри, но мъжът с наметката го прекъсна:

— Не изоставайте!

След дълго лутане из различни коридори, стигнаха до висока дъбова врата. Шофьорът внимателно почука по нея с желязна халка, подаваща се от устата на лъвска глава.

— Влез! — чу се глас отвътре. Високият мъж почтително наведе глава, отвори дървената врата и прикани двете момчета да го последват. Джефри и Чарли колебливо минаха през прага и се озоваха в богато обзаведен кабинет. Тежки завеси закриваха високите му и обковани със злато прозорци, а стъпките им заглъхваха в дебел червен килим. Право пред тях, зад старинно бюро седеше фигура, наметната с тежък плащ със същия зелен цвят.

„Не е китаец“, помисли си Джефри.

Беше висок, едър мъж с остра бяла брада, дълъг крив нос, на който бяха кацнали златисти очила и буйна бяла коса, която изглеждаше като грива върху главата и му придаваше вида на лъв албинос. В дясната си ръка държеше перо, докато с лявата се мъчеше да попречи на един пергамент да се навие обратно на руло.

— Добре дошли — каза спонсорът, отказа се от борбата с пергамента и се усмихна, — сигурно сте много развълнувани.

— Да — кимна Чарли, усмихвайки се на свой ред. — За мен бе чест да се боря за ролята във вашия филм, сър. Почувствах се, все едно историята е писана само за мен.

— Но и на мен ми харесва — добави бързо Джефри. — Смятам, че ще стане класика в жанра.

Всъщност смяташе, че по-скоро Ралмия пунтира класиките в жанра, но не считаше за любезно да го каже на спонсора и да изтърве 25-те милиона.

— Много се радвам — усмихна се широко спонсорът. — За мен е важно човекът, който ще стане част от историята ми да бъде докоснат от нея.

Благодетелят им се изправи бавно и ръцете му измъкнаха изпод бюрото два скрити меча. Те бяха дълги, с красиви дръжки и блестящи остриета.

— Искам да изпитате тези остриета — каза бавно старецът. — Те са реплики на Меча на Дракона, за който четохте в сценария.

И той подаде по един на всеки от младежите.

— И как точно трябва да ги изпитаме, господин… — попита Джефри.

— Бийте се!

Джефри се ококори, но бързо се окопити. Какво можеше да се очаква от ексцентрика, финансиращ този проект, освен нещо подобно. Той се усмихна галантно на Чарли и вдигна меча пред себе си. Беше с година по-голям, седемнайсет на шестнайсет, една глава по-висок и видимо по-широкоплещест.

Това щяха да са едни лесни 25 милиона, помисли си той и нападна с идеята да обезоръжи по-дребното момче.

Чарли обаче майсторки отвърна на ударите му. На лицето му се изписа израз на върховно съсредоточаване. Макар да бе по-слаб и по-нисък, той отказа да отстъпи и крачка назад.

Скоро и двамата младежи плувнаха в пот пред погледа на домакина, който се облегна на бюрото си и ги загледа с интерес.

Джефри се изнерви. Беше инвестирал много в тази роля, като се започне от цената на самолетния билет от родната му Англия. Чарли, разбира се, бидейки от Австралия, не се бе разминал с по-ниска цена, но все пак не всички можеха да си върнат инвестицията. Трябваше да спечели.

Заложи на ръста си, опитвайки да обезоръжи противника с груба сила. Опита се да използва и хватките, на които го бе учил хореографа му. Сценичната фехтовка обаче го подведе. Завъртя се на пети, за да придаде сила на удара си и усети как острието на другото момче го тупва леко по гърба.

— Неее! — извика той. — Отново!

Чарли кимна, Джефри скочи към него, но другото момче отстъпи няколко крачки назад и замахна, удряйки с тъпата страна на острието Джефри по китката. Англичанинът изохка и изтърва оръжието си.

— До три точки! — изкрещя Джефри. Не можеше да повярва, че 25-те милиона долара ще му се изплъзнат по толкова нелеп начин. Той хвърли поглед към спонсора, който сви рамене.

— До три точки е справедливо — кимна Чарли и после добави: — Биеш се много сърцато! За мен е чест да се изправя срещу някой, така отдаден на ролята като теб!

Джефри едва не се задави от яд, така искаше да халоса нахалника… Мразеше го.

Все пак се наведе и вдигна меча… а в следващия момент се принуди да заотстъпва назад. Чарли, който до този момент бе предпочитал да се дуелира защитно, внезапно нападна. Оръжието му се стрелна отляво на опонента; отдясно, отдолу. По-едрият младеж едвам отбиваше ударите, паникьосан, изплашен и ядосан.

Неусетно гърбът му се опря в стената. Следващият удар на Чарли изби меча от ръцете му, а върха на острието се опря в гърдите му.

— Страхотна битка — рече Чарли и свали острието, за да протегне ръка.

— Ъъъ, не съм се готвил за такъв тип изпитания! — извика Джефри, чието лице бе придобило червения цвят на експортна ягода.

— А трябваше — каза спокойно спонсорът. — Умението за бой с меч ще ти е нужно.

— За какво? Това е само филм!

— Филм няма да има.

Джефри зяпна.

— Жалко — промълви Чарли до него. — Така се надявах…

— Жалко? — избухна Джефри. — Жалко?! Изгубих една година от живота си за каста на тоя тъп филм и накрая ми се казва, че филм няма да има? Това не е жалко, това е измама! Ще ви съдя!

Спонсорът се усмихна на реакцията на младежите.

— Кастингът не беше за филм, но си остава валиден.

— Наистина? — повдигна вежди Чарли. — Но за какво, ако не за филм?

— За някой риалити формат — изсумтя Джеф. — Сигурно и тази ни битка е била записана.

— Форматът е реален, а не риалити.

— А парите реални ли са или виртуални? — заяде се Джеф.

Писателят не отговори, а вместо това дръпна завесите на един от високите прозорци.

— Елате! — подкани ги.

Момчетата колебливо се приближиха към възрастния човек. Гледката която се разкри пред очите им не бе реална. Под тях се издигаше град, но той не бе Лос Анджелис. Къщите представляваха каменни или дървени здания, сякаш излезли от макетите за филм. За разлика от макетите обаче, тези изглеждаха съвсем истински и между тях щъкаха хора… и други… различни създания.

— Какво е това? — зяпна Джефри. — Да не работите вече по ефектите?

— Не прилича на ефекти — отвърна бавно Чарли. — Прилича на… град.

— Това е градът около кралския замък на Ралмия.

— Не мога да повярвам, че си построил всичко наистина, без да имаш кастинг — рече Джеф. — Да не си руски олигарх?

— Джеф — каза тихо Чарли. — Мисля, че това е истинско.

— И много скъпо — отвърна Джеф.

— Не разбираш — усмихна се Чарли. — Не става дума за ефекти. Попаднали сме в страната от сценария. В Ралмия!

— Правилно — кимна спонсорът. — Нарочно ви извиках дотук. Казвам се Дракол и съм магьосник.

Джефри съвсем се обърка, притесни се, че е бил отвлечен от луди.

Опонентът му пък гледаше със светнал от вълнение поглед.

— Щом си ни довел, значи няма нещо случайно… Ти си ни извикал за някаква мисия!

— Съобразителен си — усмихна се Дракол. — Това е хубаво качество и ще ти потрябва.

— Н-не разбирам какво става… — запъна се Джефри. — Как така сме в Ралмия? Тя е измислена държава, не може да сме в нея? Ние сме в Лос Анджелис…

Дракол се отпусна на стола зад бюрото си.

— Ще ви разкажа всичко. Моля обаче да не ме прекъсвате. Мразя да ме прекъсват, а и никога няма да свърша, ако не ме оставите да се изкажа.