Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (11)

Глава XI
След битката

Джефри се събуди в стаята, от която бяха тръгнали на сутринта и за миг се замисли дали всичко, което се бе случило на връх Вълчи капан, не бе просто лош сън, безумен кошмар от рода на този, в който Прокълнатия го бе нападнал с адските си светкавици.

Щом се размърда обаче усети как цялото тяло го боли и изпъшка. Все пак случилото се бе реално. Което значеше, че и онези разкривени хора са били реални.

Очите му се навлажниха. Как бе възможно да има такава жестокост? Той от време на време бе гледал филми на ужасите, но там всичко бе измислено и бутафорно, докато онази пещера бе напълно истинска.

— Някой път трябва наистина да помислиш, преди да се втурнеш като овен в атака — чу сърдития глас на Чарли. Другото момче стоеше на отсрещното легло и изглеждаше ужасно — бледо, потно и сърдито.

— Щяха да ни убият и двамата — продължи Чарли. — Добре, че сър Макрейд и Дракол дойдоха на време.

— Съжалявам — простена Джеф, — но в пещерата, когато видях всички онези хора…

— Това беше ужасно… — съгласи се Чарли и в очите му блесна разбиране. — Дракол успя да спаси някои от пострадалите с магията си, но други… — поклати глава. — Надявах се да не се сблъскаме с тъмната страна на Ралмия, но уви, случи се.

Умълчаха за миг, вслушани в пукането на пламъците в камината.

— Къде са останалите? — попита Джефри.

— Ближат рани. Ръцете на Дракол са целите обгорени от собствените му заклинания. Рудолф е изморен — почти самичък се е разправил с цялата пасмина от орки и гоблини. Макрейд не е много по-добре, а Сианна изгуби лъка си, счупен от граф Вайлъс.

— Гадняр, ще го…

— Шшт — прекъсна го Чарли. — В момента, а и може би по принцип не си в състояние да му направиш нищо, така, че си мълчи. Гаджето ти е доста по-способно, отколкото си мислиш. Самичка се е справила с едноокия черен елф.

— Убила го е?

— Да — засмя се Чарли на зяпналата уста на приятеля си, — на твое място не бих я ядосвал. Счупила му врата като на пиле. Сега е взела неговия лък.

Джеф преглътна.

— А иначе изглежда така мила…

— Тя си е мила — поклати глава Чарли, — бдеше над мен и теб, докато ни носеха насам, видях го в просъница. А що се отнася до убития от нея черен елф, нямаш представа колко тъжна изглежда от станалото. Дори нареди да натрупаме могила над тялото. От тялото на другия, Яум, не бе останало нищо…

— А граф Вайлъс?

— Измъкнал се е — помръкна лицето на Чарли.

— Как? — Джеф с мъка се изправи до седнало положение и не можа да потисне вопъла на болка.

— Спокойно, хей — предупреди го приятелят му. — Пламъците на онзи бич са доста гадни. Вайлъс е дяволски добър в боя, победи ме в няколко удара, а внимавах доста повече от теб. Трябва да отработиш бойния си стил, Джеф. Рискуваш твърде много.

Младежът поклати глава.

— Така и така той е по-добър…

— Вярно е, но няколко секунди може да са решаващи, в случай че пристига помощ — възрази Чарли, — а и това е срещу всеки противник, срещу мен включително. Атакуваш като младо теле.

— Ти си просто по-добър — направи гримаса Джефри. — Приех го вече, няма нужда да ми триеш носа.

— По-умел съм, наистина, но ти си по-силен — щракна с пръсти Чарли — и би трябвало да можеш да компенсираш предимството в техниката, което имам. Само че ти не мислиш когато се биеш, а се втурваш на сляпо в атака. Гневът е силно оръжие, но само ако е контролиран…

— Говориш като Макрейд — пошегува се Джеф.

— Ако не беше Макрейд и двамата щяхме да сме мъртви — поклати глава Чарли. — Помисли върху това, което ти казах.

Джефри го направи, но мисленето постепенно го унесе в сън.

* * *

Граф Вайлъс се огледа внимателно за неканени гости и като видя, че няма такива извади няколко листенца имел от малко пликче на кръста си и ги хвърли в планинското поточе, шепнейки магически думи и привеждайки се в елегантен поклон пред избухналия дим, в който се открои силуета на лорд Асмоел.

— Моята атака претърпя неуспех, господарю мой! — призна черният елф. — Групата на Дракол се оказа твърде силна за моите слуги. Яум намери своя край в магиите на кралския магьосник, а майсторът на оръжията Оремалку загина в само на пръв поглед нежните ръце на елфата Сианна.

— Веднъж отворя ли портала към отвъдното, всички паднали в мое име ще бъдат съживени — чу графът гласа на скелета в главата си, — но въпреки това аз не мога да не съм обезпокоен от такъв шумен провал, граф Вайлъс. Къде се намираш в момента?

— В Планините на Забравата, господарю мой.

— Добре — графа с изненада усети задоволство в тона на скелета, леещ се в разума му, — именно в недрата на Планините аз сполучих да възстановя един от старите култове към Прокълнатия. Орките на практика славят мен, но не го разбират, отиди при тези орки и ги накарай да ти помогнат.

Празните очни кухини на скелета проблеснаха зловещо.

— Този път не ме проваляй.

* * *

— Вие мислите ли понякога? — нареждаше Дракол, докато крачеше напред-назад. — Поне така, за разнообразие?

Магьосникът бе спуснал качулката над лицето си и бе скръстил ръце зад гърба си. Кръчмата бе превърната в лазарет, в който оцелелите от изтезанията на граф Вайлъс бяха настанени да се възстановяват. Дракол и Сианна бяха дали съвети на потресената кръчмарка, допринасяйки с рецепти, а елфата остави и изсушени билки.

— За съжаление спомена от преживяното не мога да излича — бе поклатил глава старият вълшебник, — но двама от убийците на вашите близки са вече мъртви, а скоро ще се погрижим и за третия.

Сега Дракол бе изцяло насочил вниманието си съм Джефри и Чарли, които вече се бяха подготвили за път, облекли броните си и препасали мечовете си. Застаналият встрани Макрейд също гледаше много сериозно, Рудолф съсредоточено ядеше къшей хляб и умишлено насочваше вниманието си настрани, а Сианна се подсмихваше.

— Не се бийте с нищо, по-лошо от гоблини, казах — сумтеше магьосникът. — В никой случай не нападайте черните елфи, натъртих. А вие скачате на самия граф Вайлъс? Имате ли представа какъв късмет е, че изобщо сте живи!

Смъмрените бяха забили носове в земята. Дракол вдигна ръце и погледна тавана:

— Защо, защо ми ги прати такива? И, Чарлс, само не ми излизай пак с номера, че и Алекс е бил такъв! Просто не смей да го казваш!

Сианна се опита неуспешно да сподави смеха си. Магьосникът я изгледа свирепо, сетне вдигна ръка:

— Омръзна ми от вас! — Щракна с пръсти. — Да тръгваме!

* * *

Хората от Копитник за благодарност бяха дали на пътниците топли дрехи и храна за из път, а също така и снегоходки, които много им помогнаха на онези пътеки, където снегът бе натрупал. Времето бе слънчево, но студено, а пътят на групата през следващите няколко дни се виеше през върхове и равнини. Вечер, когато героите почиваха Сианна се упражняваше с новия си лък.

— Оръжието на черния елф Оремалку е по-сложно от моето, но също ефективно — призна тя една вечер, сетне въздъхна. — Колко жалко, че надарен войн като него бе отдаден на мрака.

— Знам колко тежко изживяваш това, миличка — успокои я Рудолф, — но наистина си нямала друг избор. Черните елфи са зли и покварени…

— И все пак са наши братя, блудни деца, които се надяваме някога да се върнат. Затова ми е мъчно, когато ми се налага да отнемам живота им — елфата седна край пламъците.

— Ти наистина ли си го убила? — Джефри топлеше ръцете си на накладения от Дракол огън.

— Да, както казах, беше ми неприятно, тъй като той е елф, макар и черен, а също така бе и невероятен войн, умел в лъка и стрелите и много бърз. Беше обаче доста самоуверен, опасна черта за всеки боец. Тя му коства и живота.

— Казваш, че е бил много добър и все пак ти си го убила? Въпреки че той е… — Джефри се запъна и поклати глава.

— Въпреки че е мъж, да. — Тя се усмихна студено. — Уверявам те, мой красиви рицарю, че мога да се оправям с по-силни от себе си противници, има си начини: ловкост, умение, гъвкавост… ако ги нямаше тези неща, досега Ралмия щеше да е под пълния контрол на троловете. Ти обаче не се тревожи, аз няма да използвам уменията си срещу теб. А и да те ударя, най-много да си счупя някой крайник на джуджешките доспехи, които носиш.

— Имам въпрос — намеси се Чарли, — нали Броните на Сребърната Луна и Планинския Пламък, които носим двамата с Джеф са магически и дават защита?

— Да — отговори сър Макрейд, — защо питаш?

— Как тогава — продължи Чарли — бичът на граф Вайлъс така лесно проби защитите им?

— Черна магия. — Гласът на Дракол бе мрачен. — Срещу всяко вълшебство може да се измисли противодействие. Преди хиляда години великия крал Александър бил разгромен в дуела си с лорд Дакавар, независимо от това, че носил и Бронята на Сребърната Луна, и Меча на Дракона, независимо от това, че е бил научен да се бие от ловкия авантюрист Роло. За това вина имали разбира се и невероятните сили на Черния лорд, но също така и неговия меч — прокълнато оръжие на смъртта, вдъхващо лед и отчаяние на всеки, който удари. Бичът на граф Вайлъс е подобно оръжие. Той го е обвил с магически огън, към който са добавени и демонични светкавици. Така той причинява едновременно болка и шок. Броните не могат да те спасят от мълния, нито от пожар. Все пак те намалиха щетите, които получихте. Ако бичът бе увил не мечовете, а обикновената ризница на нашия приятел сър Макрейд, той сега щеше да е мъртъв.

— Тоя бич е много гадно оръжие — изпъшка Джефри при спомена си за битката на Дакавар. — Много бързо удря, не знам как бих могъл да го спра с меч.

— Склонен съм да се съглася — изкриви лице Чарли, — изобщо не можех да се защитя. Графът е прекалено ловък.

— Всъщност бичът, дори огнен, е много по-слабо оръжие от меча — обади се сър Макрейд. — Видовете удари с бич са много по-малко от тези, които можеш да нанесеш с меч. Освен това приближиш ли противник с бич, той е свършен.

— Аха — възкликна Джеф, — затова оня ни разби.

— Оня „ни“ разби — ядоса се Макрейд, — защото ти се втурна в безразсъдна атака срещу майстор на боя след като не можеш да победиш и момче, по-малко и на възраст, и на ръст от теб!

— Не си честен с Джефри — не се съгласи Чарли. — Аз го нападнах внимателно и графът ми се видя непобедим.

— Именно! — блеснаха очите на рицаря. — Така ти се е видяло, защото ударите с бич са много изненадващи за теб. Колко пъти си виждал противника да се бие с бич? Вайлъс е ексцентрик, затова си е избрал оръжие, което ще паникьоса съперниците му. Но той разчита на страха. Ако не беше гнусната му магия, щяхме сега да говорим в минало свършено за онзи мръсник.

— Скоро и това ще стане — въздъхна Сианна.

— Съветвам ви да бъдете по-внимателни с Вайлъс — каза Дракол, — едва ли е станал само с плашене дясна ръка на лорд Асмоел.

Разговорите стихнаха, лека-полека съня се настани в лагера. Нощният пост се поемаше на смени, спестен на двете момчета… за щастие никой не ги обезпокои.

* * *

Граф Вайлъс навлезе с отвращение в катакомбите на Планините. Те го караха да се чувства неудобно. Макар и в днешно време да бяха контролирани от гоблини, те в древни времена били изковани от джуджета, а графът не обичаше джуджетата. Красивото му лице постоянно се бърчеше от неприятните миризми в подземията, а фактът, че понякога оцапваше лъскавите си дрехи в мазните, покрити с мъхове и лишеи стени го влудяваше. Той обичаше чистотата и гледаше винаги да я спазва, дори когато се бие или се забавлява със своите пленници.

Жертви на яда му станаха група гоблини, които той изби с огнения си камшик, влагайки във всеки удар капчица от неудовлетворението си от провала срещу групата на Дракол. Как можеха Яум и Оремалку да са толкова бездарни? И ако магът бе победен от кралския вълшебник, който не бе противник за подценяване, то убиецът бе надвит от жена, което беше унизително след всичките му хвалби и самопрепоръки.

Тази елфа наистина не бе лоша, помисли си Вайлъс. Може би щеше да се позабавлява с нея. Да видим дали щеше да е толкова надменна когато графът я запознае със своите представи за удоволствие.

Остави последния гоблин жив, за да го попита:

— Къде е най-близкият оркски град, гадинко?

Получил удовлетворителен отговор, черния елф заби нокти в тялото на съществото, извади сърцето му, пусна го на земята и избърса ръка в носната кърпа, която винаги носеше под плаща си. Леко по-бодър се отправи към уреченото място, което стигна след часове тягостно ходене в неприятните подземия на Планината.

Видяното го отврати. Орките бяха построили грамадна кочина, от която се подаваха гротескните им, топчести домове с кръгли прозорци и надничащи подплашени лица. В центъра на града им се издигаше огромен храм на Прокълнатия, оформен като митичната му фигура: куполът бе плащът, а нагоре се издигаше главата и под каменната качулка горяха две запалени факли, между които се намираше олтар, вероятно за жертвоприношения.

От храма излезе престарял орк, подпираш се на чепат бастун и наметнат с мръсно черно наметало. Усмивката му бе злобна и надменна.

— Добре дошъл, гостенино — рече оркът. — Нашият град отдавна не е имал среща с някой от вашия народ. Аз съм Аркаджак, върховния жрец на Прокълнатия в този град.

— Аз съм граф Вайлъс и съм пратеник на самия лорд Асмоел. Имам нужда от вашата помощ.

Оркът кимна угоднически и покани Вайлъс в храма, където го настани в малка стая, вероятно личната му килия. В нея имаше маса, на която се намираше чиния със зловещо ястие, в което плуваше ръка, вероятно на джудже.

— Искаш ли? — попита оркът, смеейки се злобно.

— Не мисля — Вайлъс потръпна от погнуса. Осакатяването за него бе приятна занимавка, но поглъщането на труда му бе нещо, което му се стори наистина отвратително.

— Жалко. Сега кажи какво те води насам, графе.

Вайлъс разказа накратко историята, като спести подробностите за провала си и същността на конфликта, наблягайки повече на това, че има хора, които трябва да бъдат убити.

— Опасни ще да са, щом не си ги нападнал сам — замислено потри брадата си Аркаджак, — но ще измислим нещо, в крайна сметка ние много уважаваме лорд Асмоел, един от най-верните слуги на Прокълнатия.

Граф Вайлъс се наведе към оркския жрец, излагайки се на зловонния му дъх и прошепна:

— Лорд Асмоел не е слуга на никого, орко. Още по-малко на отдавна умрял магьосник, чийто култ собственоръчно възстанови.

Усмивката на Аркаджак не помръкна:

— Така мислите вие, черните елфи, но вие сте като деца. Ние, орките, помним. Прокълнатия наблюдава и направлява всичко, той е вечен. Но… — усмивката дори се разшири — да не губим време в спорове за религия. Кажи ми какво знаеш за хората, които трябва да умрат. Нещо особено за тях, което да ни помогне?

Граф Вайлъс се замисли. Не можеше да се досети за конкретна слабост, освен че момчетата са неопитни.

— Хмм… Неопитни, млади, хммм… как се разбират с другите? — Аркаджак даваше вид на крайно любопитен.

Черният елф изреждаше наум спътниците на Джефри и Чарли. Като стигна до един от тях внезапно щракна с пръсти и очите му злобно проблеснаха.

Той сподели плана си с орка, който кимна одобрително и изръмжа.

— Добър план, граф Вайлъс. Младостта наистина върви рамо до рамо с глупостта.