Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (21)

Глава XXI
Вкусна вечеря

Барон Форкоу закусваше. Пред него имаше плато с пържени яйца, тънко нарязано месо, филии, препечени с онази част от яйцата, не отишла за пържене и намазани с мед и сладко, около щайга ябълки и портокали („за здраве“, както казваше барона), голяма купа с люта чорба и огромно количество сокове и чай, с които дебелият управник на Гилдията на Крадците прокарваше многобройните си и обилни хапки. Мнозина, които бяха виждали барона се чудеха как такъв човек бе станал управител на най-смъртоносното братство, славещо се с жилави и опасни войни, безшумни като котки и бързи като светкавици.

Истината бе, че барон Форкоу бе отровител. Освен от ядене, той разбираше от всякакви билета, отвари и други смъртоносни субстанции, с които можеше да елиминира всеки, изправил се на пътя му. В крайна сметка, разсъждаваше баронът, всички рано или късно огладняваха.

След като постави огромно парче месо, плеснато върху вече намазана с мед филия в устата си, баронът бръкна с мазна ръка в пояса, опасващ стомаха му като обръч на бъчва и подаде нещо на стоящия до него гоблин — грозно, криво създание със зеленикава кожа и лукав поглед, сложило на пипонестата си главица огромна готварска шапка.

— Отрова от мантикора, разредена с билки от Изворите на Дъгата — проговори Форкоу, докато дъвчеше. — Убива бавно и без да се разбере, че жертвата е отровена, освен ако не е много внимателна. А тогава вече няма смисъл, ако нямаш много рядката противоотрова. — Баронът потупа доволно пояса си. — Когато гостите ни пристигнах, сипи им го в яденето. Не пропускай и елфчето.

— Но това е… лорд Асмоел — ококори се готвачът.

— Не е лорд Асмоел — Форкоу налапа едно яйчице. — А само негов слуга, изпълняващ ролята на дясна ръка. Лордът ще го замени с нещо по-добро.

А после баронът напъха и един портокал в пастта си и с пуфтене отпусна на трона си, притворил очи.

* * *

Джефри преглътна, щом видя пред него да се издига грозният замък на Форкоу.

— Тук живее господарят на Саликарнас — рече нинджата, който ръководеше отряда убийци, обкръжил групата им. — За вас е чест, че той е благоволил да ви приеме. Не го разочаровайте.

Нинджите преведоха пленниците си по моста, който отделяше кривия, черен и извисяващ се като проклятие замък на барон Форкоу от останалата част на Саликарнас. По бойниците на замъка се развяваха знамена със стилизираната буква „Ф“ и, което бе още по-притеснително, череп с корона — герба на лорд Асмоел.

— Какво си довел дотук, Ореал — изръмжа огромен орк с алебарда, пазещ входа на замъка.

— Свежа мръвка за господаря — отвърна нинджата.

— Можеш ли да се оправиш с тях? Имат си елфа, а както виждам и дракон — попита стражът.

— Знаеш уменията на бойците ми — каза Ореал. — Пленниците не са проблем.

Сианна настръхна, но нямаше какво да стори — двама от убийците бяха застанали стратегически зад Джефри и Чарли. Скоро групата мина през портата и се озова във вътрешността на замъка. Стените му бяха боядисани в черно и украсени с всевъзможни окачени по тях оръжия — рицарски доспехи, криви мечове на нинджи, оркски брадви. Рудолф гледаше неодобрително обстановката и захапа една люта чушка.

Накрая гоблина ги отведе до широка врата, която отвори със скърцане и им кимна да влязат.

Озоваха се в тронната зала, в края й седнал върху масивен трон, изглеждащ обаче като табуретка на фона на товара си, стоеше самият барон.

Форкоу беше най-дебелият мъж, който Джефри бе виждал някога. Носеше торбести дрехи от меки и скъпи платове и седеше зад тежка софра с всевъзможни ястия и деликатеси, които чезнеха в устата му като във фурна.

— Добре дошли, скъпи гости! — провикна се дебелакът и ги подкани с едно бутче към свободните столове. — Аз съм барон Форкоу и имам удоволствието да ви поканя на скромна вечеря.

— Винаги ли каните гостите си с помощта на нинджи? — полюбопитства Джефри.

Форкоу го погледна и се разсмя. От устата му полетяха мазни трошици.

— Доведете останалите гости! — щракна с пръсти.

Група гоблини, които стояха на пост до трона му, се втурнаха към малка вратичка в ъгъла на залата. Няколко минути след като минаха през нея те се появиха отново, теглейки огромен кафез. В него стоеше измършавял мъж с червеникава коса, на чието лице бе изписано пълно отчаяние.

— Ваше величество! — викна Макрейд.

— О, мой рицарю — отвърна мъжът. — Не биваше да идваш тук.

— Като мишки се хванахте в капана — долетя смразяващо познат глас. Джефри се обърна в посоката му и видя граф Вайлъс, лениво облегнат на стената в противоположния ъгъл на залата.

— Тези мишки могат да хапят силно, графе — отговори студено Макрейд.

— Но не и в присъствието на котките — предупреди Ореал.

— Господа — провикна се възмутено барон Форкоу, а после спря погледа си върху Сианна — и дами. Моля ви! Сега е време за пир, не за убийства.

— С теб винаги е време за пирове, Форкоу — изсъска черният елф. — Кажи на нинджите си да ги довършат. Само елфата искам за себе си.

— Не ти даваш заповедите тук — излая Ореал.

— Да се пробваш срещу мен ли искаш, смешнико? — отговори графът. — Само да свършим и ще те уредя. Но хубаво.

Вайлъс погледна към разплулата се фигура на Форкоу.

— Щом искаш, ще поиграем още малко.

Нинджите настаниха пленниците си от едната страна на масата и останаха изправени зад тях. Вайлъс седна от другата страна.

— Добър апетит! — пожела любезно баронът. — Хайде, не се стеснявайте, ще ме обидите. Пък няма да ви харесам, като се обидя.

Озадачени, спътниците започнаха да се хранят. Храната беше вкусна, макар и с някаква странна подправка. Изглеждаше, като че ли дори на граф Вайлъс му се услажда.

… Макрейд вдигна очи.

— Не мога да ям, докато владетелят ми гладува!

Форкоу кимна.

— Ами да, разбира се: крал Конар. Ореал! Позволи на човека да нахрани своя владетел!

Нинджата приближи Макрейд, който занесе една чиния с храна и някак успя да я прокара през решетките на кафеза.

— Скоро ще ви измъкнем — обеща рицарят.

Ореал изсумтя.

Кралят започна да се храни, без да смее да погледне Макрейд в очите.

След като всички от групата — дори Хелана — изглеждаха заситени, Форкоу спря да яде и се усмихна спокойно.

— Сега вече играта може да започне.

Граф Вайлъс се усмихна коварно.

— Вашата храна бе отровена — баронът избърса устни със салфетка. Черният елф избухна в смях. — Вашата също, графе.

Вайлъс млъкна, а в следващия миг почервеня.

— Как смееш, нагла свиня такава!

— Това обаче не е всичко, нали, бароне? — Само Макрейд запази самообладание.

— Не — отвърна Форкоу, — скучно ми е.

А после взе една салфетка и обърса покапалата по гушата си мазнина.

— Хайде да играем. Аз имам противоотрова, която може да ви спаси. Но кой заслужава да живее, вие или пратеникът на лорд Асмоел? Нека един войн от групата на Ралмия се изправи в дуел с легендарния граф Вайлъс. Ако той победи, ще ви пусна да продължите по пътя си. Ако пък вие победите, графе — погледна към черния елф, — ще получите противоотровата и ще гледате как останалите бавно умират. Според мен това е честно.

— Браво, барон Форкоу. Не обичам да се шегуват за моя сметка, но няма по-висше мъчение от надеждата. С теб ли ще се бия, агънцето ми? — Вайлъс се обърна към Джефри.

— Щом искаш — младежът се изправи на крака.

— По-добре с мен, Вайлъс — постави ръка върху рамото на любимия си Сианна. — Или те е страх, че и ти ще бъдеш победен от жена, като убиеца си?

— Оо — облиза се Вайлъс. — Напротив. Това ще ми бъде повече от приятно.

— Да бъдеш победен? — повдигна вежда Сианна и Чарли неволно се разсмя.

— Не, графе — обади се тежко Макрейд — Ще се биеш с мен. — И докосна нещо, скрито в една от свивките на бронята си. — Заклеваш ли се в честността на предложението си, барон Форкоу?

— Да, разбира се — развесели се дебелакът.

В този миг рицарят извади масивен блестящ скъпоценен камък, който грейна в цялата зала.

— Тогава знай, че Перлата на Феникса бе свидетел на клетвата ти и ако я нарушиш, ще погинеш.

Барон Форкоу побледня като платно, а после позеленя от яд. Дори нинджите му се заоглеждаха разтревожено.

— Убий го, граф Вайлъс — изсъска дебелакът и нервно налапа едно парче сланина.

— С удоволствие — усмихна се злокобно черният елф и ръката му извади бича, пламнал в смъртоносни пламъци.

Макрейд подхвърли Перлата на Чарли.

— Не се месете — каза той и изтегли двата си меча.

Двамата с Вайлъс застанаха в центъра на залата.

— Ще сваля плътта от костите ти и ще пирувам с мозъка ти — Вайлъс бе обзет от странен екстаз. Иначе красивото му лице се бе разкривило до неузнаваемост, зъбите му бяха оголени като на побесняло куче, а очите блестяха безумно.

Пребледнял Джефри усети Сианна да потръпва до него. Чарли бе прегърнал свилата се Хелана, а Рудолф нервно захапа мустак.

Макрейд надигна мечовете си.

— Ела де. Какво чакаш — кротко каза рицаря.

Вайлъс зави като животно и в следващия миг огненият бич заплющя, блокиран от светкавичните движения на мечовете. Двамата започнаха да се обикалят един друг. Черният елф сипеше удари подобно побеснял кочияш на адска карета, а Макрейд ги отбиваше ловко с оръжията си. Лицето му бе безизразно, но напрегнато и издаваше върховна концентрация. От бича на Вайлъс проблясваха светкавици, които отскачаха от мечовете на Макрейд и се забиваха в пода или стените, оставяйки пукнатини във и без това грозния замък на Форкоу.

Баронът нервно се тъпчеше, ала по едно време се закашля. Навсякъде пред него полетяха мазни недосдъвкани хапки.

— Тясно ми е — рече графът.

Нямаше предупреждение. В един миг той стоеше лице в лице с Макрейд, а в следващия с огнен език бичът се удължи и се стрелна като змия към нинджите на барона. Опитните бойци опитаха да се защитят, но злата магия мина първо през оръжията им, а после и през телата им. Когато обаче се насочи към групата пътешественици от Кралския замък, огненият език изпука и се прибра обратно към бича на Вайлъс.

Форкоу изпищя.

— Перлата на Феникса попречи на заклинанието ти, графе — отговори Макрейд. — А вие, барон Форкоу, видяхте кое е единственото нещо, което стои между вашия живот и черните елфи.

— Ще ви избия всичките — изкрещя Вайлъс, по чиито устни изби пяна от злоба. — И ще взема Перлата ви!

Заплющя с бича около себе си, докато жилите не се затанцуваха около тялото и отново се стрелкаше от невъзможни ъгли към рицаря.

Мечовете на Макрейд обаче бяха като стена пред него, макар лицето на рицаря да се изопна.

— Помогнете на приятеля си! — внезапно извика Форкоу, нервно хапещ устни.

— Стойте настрана! — Макрейд погледна за миг към останалите.

Това бе достатъчно на Вайлъс. Бичът на черния елф мина през двата меча и шибна тялото на Макрейд. Жилите се увиха около него и пламнаха, а графът се засмя лудешки.

— Сега ще изгориш! — изкрещя той.

Рицарят пусна меча в дясната си ръка, за да хване пламтящия бич и рязко дръпна към себе си. Изненадан, Вайлъс не успя да пусне оръжието си навреме и залитна напред… за да се наниже на втория меч на Макрейд.

Елфът отвори уста и от нея потече черна кръв.

— Победен съм… — изпъшка невярващо.

— На всички се случва — пламтящият рицар изтегли меча си от тялото на графа.

Вайлъс падна на земята.

Миг по-късно рухна и Макрейд.