Джордж Лукас
Междузвездни войни (8) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

VII

Люк и Бен се мъчеха да наместят Р-2 в задната част на всъдехода, докато Трипио стоеше на пост й се оглеждаше за нови полицаи.

— Ако корабът на Соло е толкова бърз, колкото го хвали, всичко ще е наред — отбеляза доволен старецът.

— Но две хиляди… и още петнайсет, когато стигнем Алдераан!

— Тревожат ме не петнайсетте, а първите две — обясни Кеноби. — Страхувам се, че ще трябва да продадеш глисера.

Погледът на Люк се плъзна по металния корпус, но не почувства никакъв трепет — миналото си бе отишло и най-добре беше да не мисли за него.

— Ще го продам — увери той Кеноби равнодушно, — едва ли ще ми потрябва пак.

От наблюдателния си пункт в друго сепаре Соло и Чубака следяха с очи имперските войници в кръчмата. Двама от тях се загледаха по-дълго в корелианеца. Чубака изръмжа и войниците ги отминаха.

Соло се усмихна язвително и се обърна към другаря си:

— Чуй, този чартър би могъл да ни спаси кожите.

— 17 000! — Чудеше се той. — Тия двамата трябва да са наистина отчаяни хора! За какво ли ги издирват? Но аз се съгласих, и то без въпроси. Плащат достатъчно. Да тръгваме, „Фолкън“ няма да полети сам.

— Ще ходиш ли някъде, Соло?

Корелианецът не разпозна гласа, който идваше от електронен преводач. Не представляваше трудност обаче да разпознае говорещия, който бе опрял лъчев пистолет в него.

Съществото беше голямо горе-долу колкото човек и имаше два крака, но главата му изглеждаше кошмарно. Мътните му очи изпъкваха като луковици върху граховозеленото лице. Къси бодли стърчаха като гребен върху високия череп, а ноздрите и устата образуваха тапирска зурла.

— Всъщност — бавно отговори Соло — тъкмо щях да ходя при шефа ти. Можеш да кажеш на Джаба, че съм готов с парите, които му дължа.

— Същото каза и вчера, и миналата седмица, и по-миналата. Късно е, Соло. Нямам намерение да нося на Джаба поредната ти история.

— Но този път наистина имам парите — протестира Соло.

— Чудесно, ще ги взема още сега.

Соло бавно приседна. Агентите на Джаба не си играеха — колко им беше да натиснат спусъка. Съществото се настани на отсрещния стол, през цялото време грозното дуло на пистолета сочеше гърдите на Соло.

— Не са у мен. Кажи на Джаба…

— Късно е, струва ми се. Джаба предпочита да ти вземе кораба.

— Само през трупа ми — каза враждебно Соло.

— Щом настояваш — безстрастно отвърна съществото, — ще излезеш ли с мен, или трябва да го направя тук?

— Не мисля, че още едно убийство тук ще се хареса на властите — изтъкна Соло.

От преводача се разнесе нещо като смях.

— Едва ли ще забележат. Стани, Соло. Отдавна чаках този момент. С тези си оправдания ти ме злепоставяш пред Джаба за последен път.

— Мисля, че си прав.

Светлина и шум изпълниха ъгълчето на кръчмата и след миг от мазния екземпляр бе останало само едно тлеещо, слузесто петно върху каменния под.

Соло извади изпод масата ръката си с димящото оръжие, привличайки слисаните погледи на неколцина постоянни клиенти.

— Необходими са много такива като тебе, за да бъда ликвидиран. Джаба Колибата винаги е бил скъперник, когато наема убийци.

След като напусна сепарето, Соло остави на бармана шепа монети и излезе с Чубака навън.

— Съжалявам за тази мръсотия. Винаги съм бил лош домакин.

 

 

Тежковъоръжени войници се движеха бързо по тясната улица и от време на време отправяха зли погледи към загадъчно облечените същества, които продаваха екзотични стоки от мръсни сергии. Тук във вътрешните райони на Мос Айсли сградите бяха високи и превръщаха улиците в тесни тунели.

Никой не им отвръщаше с гневен поглед, никой не ругаеше. Бронираните фигури се движеха с авторитета на империята и дръзко изложените на показ оръжия. Всички наоколо — мъже, хуманоиди и роботи се свиваха по мръсните входове и сред купища отпадъци и нечистотии сключваха съмнителните си сделки.

Горещ вятър простена из улицата и войниците сгъстиха редиците си. С ред и дисциплина те прикриваха страха си от подозрителните квартали.

Един войник спря, за да провери някаква врата, която се оказа здраво заключена и залостена. Някакъв дрипав човек, който се шляеше наоколо, го заля с безумна тирада. Войникът отправи кисел поглед към лудия и побърза да се присъедини към другите.

Когато войниците отминаха, вратата се открехна и оттам се показа металното лице на Трипио. Иззад крака му надничаше тантурестата фигура на Р-2.

— По-добре да бях отишъл с господаря Люк, отколкото да стоя тук с теб. Все пак заповедта си е заповед. Не разбирам защо е всичко това, но съм сигурен, че е заради теб.

Р-2 откликна с весело бибикане.

— Дръж си езика — предупреди го високата машина.

Старите глайдери, глисери и другите возила на прашния паркинг можеха да се преброят на пръстите на едната ръка. Но това не интересуваше Люк и Бен, които се пазаряха с високия, подобен на инсектоид собственик. Те бяха тук не за да купуват, а за да продават.

Никой от минувачите не удостояваше с внимание пазарлъка им. Подобни сделки, които не засягаха никого освен самите участници в тях, се сключваха със стотици на ден в Мос Айсли.

Най-накрая, след като бяха изречени всички възможни увещания и заплахи, собственикът склони и сякаш кръв прокапа от сърцето му, когато подаде на Люк няколко малки метални къса. Люк и инсектоидът се сбогуваха вече успокоени и се разделиха — всеки с мисълта, че е спечелил.

— Казва, че това е най-добрата цена, която може да даде. След появата на ХР-38 старите глисери вече не се търсят — въздъхна Люк.

— Не падай духом — скара му се Кеноби. — Това, което получи, ще стигне. И аз ще дам.

От главната улица те свиха в една пресечка и минаха покрай един робот, който водеше група същества, напомнящи дребни мравояди.

Преди да завият, Люк бе отправил тъжен поглед към стария всъдеход — последната връзка с предишния му живот. Оттук нататък вече нямаше връщане.

Някаква ниска фигура, която би могла да бъде и на човек, плътно загърната в тъмно наметало, излезе от сенките, докато Люк и Бен се отдалечаваха от ъгъла. Фигурата продължи да гледа след тях, докато изчезнаха зад един завой.

Пред входа на хангара, в който се намираше малкият, подобен на чиния космически кораб, се бяха струпали мъже и извънземни, като първите имаха значително по-комична и уродлива външност. Една голяма подвижна бъчва от мускули и лой, увенчана от рошав, нашарен от белези череп, огледа доволно въоръжените убийци. После направи няколко крачки навътре във входа и се провикна към кораба:

— Хайде излизай, Соло! Обкръжен си!

— Ако мислиш така, грешиш — отвърна нечий спокоен глас.

Джаба Колибата подскочи и туловището му се разтресе. Лакеите му също се обърнаха и видяха, че Хан Соло и Чубака са зад тях.

— Чаках те, Джаба.

— Така и предполагах — съгласи се Колибата, едновременно зарадван и разтревожен от факта, че нито Соло, нито огромното ууки изглеждаха въоръжени.

— Не съм от тия, дето бягат — каза Соло.

— Защо да бягаш? От какво? — запита Джаба. Липсата на оръжия го смущаваше повече, отколкото би си признал. Тук имаше нещо особено и беше по-добре да не прави прибързани ходове, докато не разкрие какво не е наред. — Хан, момчето ми, понякога ме разочароваш. Аз само искам да знам защо не си ми платил… отдавна следваше да го направиш. И защо ти трябваше да изпържваш бедния Грийдо по такъв начин? В края на краищата ти и аз сме преживели толкова много неща заедно.

Соло се усмихна сдържано:

— Остави ги тия, Джаба. От теб не може да се изцеди и капка жалост. Що се отнася до Грийдо, ти го изпрати да ме убие.

— Защо, Хан? — запротестира изненадано Джаба. — Защо трябва да правя такова нещо? Ти си най-добрият контрабандист в бизнеса. Твърде ценен си, за да бъдеш очистен. Грийдо трябваше само да ти предаде естественото ми безпокойство от твоето забавяне. Той нямаше да те убие.

— Мисля, че щеше. Следващия път не пращай никой от тези наемни отрепки. Ако имаш да ми казваш нещо, ела и ми го кажи сам.

Джаба поклати глава и гушата му се разтресе като лениво месесто ехо на престорената му скръб.

— Хан, Хан… защо изхвърли онази пратка с подправките! Нали разбираш… просто не мога да направя изключение. Какво ще стане с мен, ако всеки пилот ми изхвърля контрабандата при първия сигнал за имперски боен кораб? А после, когато настоявам за компенсация, си показва празните джобове… Това не е работа! Аз мога да бъда щедър и опрощаващ, но не и дотам, че да фалирам.

— Слушай, дори на мен понякога не ми върви, Джаба. Мислиш ли, че съм изхвърлил тези подправки, защото ми е омръзнала миризмата им? Исках да ти ги доставя, но нямах избор — засмя се Хан язвително. — Как го казваш, твърде съм ценен, за да бъда очистен. Но сега имам чартър, та мога да ти платя и нещо отгоре. Просто ми трябва малко повече време. Мога да ти дам хиляда, останалото — след три седмици.

Грубата маса като че размисли и отправи следващите си думи не към Соло, а към наемниците си:

— Свалете бластерите.

После с хищна усмивка се обърна към бдителния корелианец:

— Хан, момчето ми, правя това само защото си най-добрият и сигурно пак ще ми потрябваш. Та… от великодушие, от добронамереност и… да речем, срещу двайсет процента отгоре ще ти дам още малко време. — Гласът почти скърцаше от усилието на Джаба да се сдържа. — Но това е за последен път. Ако пак ме разочароваш, ако оскърбиш щедростта ми с подигравателния си смях, ще обявя толкова голяма цена за главата ти, че не ще можеш да припариш до цивилизована система, докато си жив, защото името и лицето ти ще се знаят навсякъде и от всички, които с радост ще те нарежат срещу една десета от това, което ще им обещая.

— Радвам се, че и двамата се отнасяме сериозно към моите интереси — каза Соло любезно, след което тръгна с Чубака под втренчените погледи на наемниците. — Не се тревожи, Джаба, ще ти платя. Но не защото ме заплашваш. Ще ти платя, защото… това е удоволствие за мен.

 

 

— Започват да претърсват централния космодрум — съобщи командирът, който трябваше да подтичва от време на време, за да не изостава от Дарт Вейдър. Черният лорд бе потънал в размисъл, докато вървеше по един от коридорите на бойната станция, следван от неколцина адютанти.

— Сведенията тъкмо пристигат — продължи командирът. — Намирането на роботите е само въпрос на време.

— Прати още хора, ако е необходимо. И не обръщай внимание на протестите на губернатора. Трябва да пипна роботите. Надеждата на Органа, че тези данни ще се използват срещу нас, й дава сили да се съпротивлява.

— Разбирам, лорд Вейдър. А дотогава ние ще си губим времето с глупавия план на губернатора Таркин, съгласно който тя вече трябваше да се е предала.

 

 

— Ето го хангар 94 — каза Люк на Кеноби и отново, присъединилите се към тях роботи, — а ето го и Чубака. Изглежда развълнуван.

Наистина голямото ууки размахваше ръце над главите на тълпата и ломотеше нещо. Четиримата ускориха ход, без да забележат малката черна сянка, която ги следваше още от паркинга. Съществото се мушна в един вход и измъкна от една торбичка, скрита под наметалото си, миниатюрен предавател. Той изглеждаше твърде нов и модерен, за да бъде в ръцете на такъв жалък екземпляр, но „екземплярът“ боравеше съвсем сигурно с него.

Хангар 94, както забеляза Люк, външно не се отличаваше от десетките други, пръснати из Мос Айсли. Състоеше се от входна рампа и дълбок кладенец, изсечен в скалистата почва. Той компенсираше радиално действащите последици от прилагането на простата антигравитационна сила, позволяваща на космическите кораби да се измъкнат от гравитационното поле на планетата.

Математическият модел на излитането бе достатъчно елементарен дори за Люк. Антигравитационната сила можеше да действа само при наличието на достатъчно дълбок кладенец, от който корабът да се отблъсне. Но летенето със свръхсветлинна скорост в хиперпространството бе възможно само когато корабът се откъснеше от тази гравитация. Затова всеки междузвезден кораб имаше енергетична система с двойно действие.

На места полегатите стени на кладенеца се ронеха. Люк си каза, че идеално подхожда на космическия кораб, към който ги водеше Чубака.

Очуканият елипсоид, който само на шега би могъл да се нарече кораб, беше сякаш сглобен от стар корпус и части от други летателни апарати, захвърлени като негодни за употреба. Най-чудното е, мислеше Люк, как това нещо не си е загубило формата. Мисълта, че с него ще трябва да полети в космоса, би могла да го накара да изпадне в паника, ако положението не беше толкова сериозно. Но все пак да се предприеме пътуване до Алдераан с този трогателен…

— Каква вехтория — промърмори той, докато се изкачваха по рампата на открития космодрум. — Това нещо не би могло да издържи в хиперпространството.

Кеноби не изрази мнението си, а само посочи към хангара, откъдето идваше една фигура да ги посрещне.

Соло или имаше неестествено остър слух, или беше свикнал с реакциите, които предизвикваше „Милениъм Фолкън“ като гледка.

— Може и да няма свестен вид — призна той, като приближи, — но е последна дума на техниката. Сам съм направил някои уникални модификации. Освен да пилотирам, обичам и да правя рационализации.

Люк огледа наново кораба и почеса глава, мъчейки се да намери потвърждение на думите на собственика. Или корелианецът беше най-големият лъжец в тази част на галактиката, или корабът имаше недоловими за окото достойнства. Люк си спомни още веднъж предупреждението на стария Бен никога да не се доверява на външния вид и реши да не бърза с оценката си за кораба и пилота, докато не ги види в действие.

Чубака се бе забавил зад тях, но вече се носеше нагоре по рампата като космата вихрушка и възбудено крещеше нещо на Соло. Пилотът спокойно го слушаше, само кимаше от време на време, сетне излая някакъв кратък отговор. Уукито се втурна към кораба, като им махна да го последват.

— Изглежда, трябва да побързаме — тайнствено поясни Соло, — така че да се качваме и да тръгваме.

Люк се канеше да запита нещо, но Кеноби вече го буташе напред. Роботите ги следваха.

Вътре Люк изненадан видя как грамадният Чубака се мъчеше да се напъха в пилотското кресло, което, въпреки модификациите, не беше особено удобно за масивната му фигура. Уукито побутна няколко мънички бутона с пръстите си, които на пръв поглед изглеждаха прекалено големи за тази работа. Огромните лапи обаче се движеха по контролните уреди с учудваща грациозност.

Някъде от вътрешността на кораба се разнесе плътен пулсиращ звук и двигателите се запалиха. Люк и Бен заеха празните кресла в прохода зад пилотската кабина и затегнаха предпазните колани.

 

 

Откъм входа на космодрума изникна дълга муцуна, подаваща се от гънките на тъмно покривало. Две очи в основата на този внушителен хобот напрегнато се взираха в кораба. Отзад се появиха осем имперски войници и се насочиха право към загадъчната фигура, която прошепна нещо на офицера.

Съобщението изглежда подтикна войниците да приведат оръжията си в готовност за стрелба, след което се втурнаха в атака към хангара.

 

 

Светлинен отблясък от метална цев попадна в очите на Соло при появата на неканените войници. Соло прецени, че едва ли ще искат да разговарят с него. Подозрението му се оправда, преди да успее да отвори уста, за да протестира срещу нахлуването им. Неколцина вече бяха коленичили и откриха огън. Соло се сниши, отдръпна се назад и силно извика: — Чуй, отражателните щитове, бързо! Измъквай ни оттук!

В отговор се чу гърлен рев — знак, че Чубака е разбрал.

Соло извади лъчевия си пистолет и изстреля две серии през люка. Като разбраха, че жертвата им не е беззащитна, застаналите на открито войници залегнаха.

Ниският пулсиращ звук премина в пищене, а сетне в оглушителен вой, когато ръката на Соло натисна стартовия бутон. Почти едновременно капакът на люка се затвори с трясък.

Когато оттеглящите се войници излязоха от хангара, земята вече силно се тресеше. Те се сблъскаха с току-що пристигналото подкрепление в отговор на сигнала за тревога. Един от войниците с енергични жестикулации се опитваше да обясни на новодошлия офицер какво се бе случило.

Щом задъханият войник свърши, офицерът измъкна един предавател и извика в него:

— Управление полети… опитват се да избягат! Пратете каквото имате на разположение след този кораб!

Из целия Мос Айсли прозвучаха нови сигнали за тревога. Няколко войници, които вървяха по една уличка, ги доловиха, но още в същия миг видяха малкия товарен кораб да се издига грациозно в ясното синьо небе над Мос Айсли. Той се превърна в малка точица, преди да успеят да извадят оръжието си.

 

 

Люк и Бен вече разкопчаваха коланите, когато Соло мина покрай тях с леката свободна походка на опитен астронавт и влезе в пилотската кабина. Той по-скоро се плъзна, отколкото седна в пилотското кресло, и веднага насочи вниманието си към измервателните уреди. До него Чубака ръмжеше и пуфтеше като лошо поддържан двигател. Той изостави за миг заниманията си и с огромния си палец посочи екрана на локатора.

Соло погледна набързо, след това припряно се зае със своите уреди:

— Знам, знам… вероятно два-три разрушителя. Явно на някого не се харесват нашите пътници. Май си взехме беля на главата. Опитай се някак да ги задържиш по-далеч, докато завърша програмирането за скока в хиперпространството. Нагласи отражателните щитове под такъв ъгъл, че максимално да ни предпазват, от всички страни.

След тези инструкции той прекрати разговора с огромното ууки и съсредоточи вниманието си върху компютъра. Дори не се обърна, когато на вратата зад него се появи малка яйцевидна фигура. Р-2 избибика няколко забележки и излезе.

На скенерите в дъното се виждаше как злото лимоново око на Татуайн бързо се смалява зад тях. Но трите светли точки показваха, че имперските бойни кораби, са по петите им.

Макар да се бе отнесъл с пълно пренебрежение към Р-2, сега при влизането на двамата мъже Соло се обърна, за да им засвидетелства уважението си.

— Още два се появиха от различни ъгли — каза им той, като се вглеждаше внимателно в неумолимия уред. — Ще се опитат да ни обкръжат, преди да сме да осъществили скока. Пет кораба… Какво сте направили, за да привлечете такава компания?

— Не можеш ли да ги изпревариш? — попита Люк саркастично, без да отговори на въпроса. — Струва ми се, беше казал, че това чудо е бързо.

— Внимавай какво говориш, момче, иначе ще поемеш обратно към къщи. Те са твърде много, а ние сме сами. Но ще бъдем в безопасност, щом направим скока в хиперпространството. — Соло се усмихна. — Никой не може да преследва кораб по петите при свръхсветлинни скорости. Освен това владея няколко трика, с които мога да се отърва от всякакви досадни лепки. Как не съм знаел, че вие, момчета, сте толкова известни.

— Защо? — заяде се Люк. — Щеше ли да откажеш да ни вземеш?

— Може би не — отвърна корелианецът, отклонявайки предизвикателството. — Но положително щях да вдигна цената…

Люк имаше готово възражение на върха на езика си, но така, и не го изрече, защото в същия миг инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази от ослепителния червен блясък, който озари като изригнало слънце черния космос отвъд илюминатора. Кеноби, Соло и дори Чубака направиха същото, тъй като близката експлозия едва не преодоля фототропичната защита.

— Сега вече положението става сериозно — промърмори Соло.

— Кога ще извършим скока? — попита спокойно Кеноби, очевидно без да се тревожи, че всеки миг можеха да се озоват в небитието.

— Все още се намираме в границите на гравитационното влияние на Татуайн — последва хладнокръвен отговор. — Ще са ни нужни няколко минути, за да може навигационният компютър да го компенсира и да осъществи точен скок. Бих могъл и да не изчакам решението му, но тогава ще пропилеем всичките си енергийни запаси. И в края на краищата ще разполагам с пълен трюм вторични суровини плюс вас четиримата.

— Няколко минути — изтърси Люк, загледан в екраните, — при скоростта, с която се движим…

— Пътуването в хиперпространството не е като да си пръскаш посевите с химикали, момче. Някога да си изчислявал скок в хиперпространството? Би било хубаво, ако налетим на някоя звезда или друг дружелюбен космически феномен като например черна дупка. Така поне екскурзията ни ще приключи наистина бързо.

Край тях изригваха нови експлозии, пробивайки защитата, въпреки върховните усилия на Чубака. Като капак на всичко и една червена лампа на пулта пред Соло запримигва предупредително.

— Това пък какво е? — запита нервно Люк.

— Загубихме един от защитните екрани — информира го Соло с вид на човек, комуто предстои да вадят зъб. — По-добре си затегни колана. Почти сме готови за скока. Може да стане лошо, ако се случи наблизо експлозия точно когато не трябва.

Отзад в главния трюм Трипио вече седеше, здраво закотвен от металните си ръце, по-сигурни от всякакви колани. Р-2 се клатушкаше напред-назад при сътресенията, предизвиквани от все по-мощните енергийни заряди, стоварващи се върху защитните екрани на кораба.

— Наистина ли беше необходимо това пътуване? — мърмореше отчаян дългунестият робот. — Бях забравил колко много мразя космическите пътешествия… — Той млъкна, тъй като се появиха Люк и Бен и започваха да затягат коланите си.

Странно, Люк си мислеше за едно свое старо любимо куче, когато нещо неимоверно могъщо сграбчи и увлече кораба със себе си.

 

 

Адмирал Моти влезе в тихата зала за конференции. Продълговатите лампи по стените нашариха лицето му. Той насочи поглед към губернатора Таркин, застанал пред изпъкналия екран и леко се поклони. Въпреки че върху екрана се бе появил малкият зелен скъпоценен камък на света, към който пътуваха, той обяви официално:

— Навлязохме в системата Алдераан. Очакваме заповеди.

От вратата се чу сигнал и Таркин направи престорено любезен жест.

— Почакай още малко, Моти.

Вратата се плъзна встрани и водена от двама въоръжени стражи, влезе Лия Органа, последвана от Дарт Вейдър.

— Аз съм… — започна Таркин.

— Зная кой си — прекъсна го презрително тя, — губернаторът Таркин! Трябваше да очаквам, че ще те намеря с нашийника на Вейдър. Познах неповторимата ти миризма още когато ме доведоха на борда.

— Очарователна докрай — каза Таркин, но от тона му се разбираше, че никак не е очарован. — Да знаеш колко ми беше трудно да подпиша заповедта за ликвидирането ти. — Лицето му се промени и вече изразяваше лъжлива скръб. — Разбира се, ако беше сътрудничили на нашето разследване, нещата биха могли да бъдат други. Лорд Вейдър ме информира, че твоята съпротива срещу нашите традиционни методи за разпит…

— За мъчения искаш да кажеш — уточни Лия, потръпвайки.

— Нека не се замерваме със семантика — усмихна се Таркин.

— Изненадана съм от твоята смелост да поемеш отговорността за издаването на тази заповед.

Таркин въздъхна тъжно:

— Аз съм се посветил на делото и удоволствията, които съм запазил за себе си, са малко. Едно от тях е, преди да те екзекутират, да бъдеш мой гост на малка церемония. Тя ще удостовери работния статус на тази бойна станция и ще постави началото на нова ера в техническото съвършенство на империята. Тази станция е последното звено в новоизкованата имперска верига, която ще обедини веднъж завинаги милионите системи на галактичната империя. Вашият жалък Съюз няма да ни досажда повече. След днешната демонстрация никой не ще се осмели да се противопоставя на имперските декрети, дори сенатът.

Органа го изгледа с презрение:

— Силата не може да крепи империята! Силата никога нищо не е успявала да крепи задълго. Колкото повече затягате хватката, толкова повече системи ще се изплъзват между пръстите ви. Ти си глупак, губернаторе. Глупаците често загиват, задушени от собствените си илюзии.

Таркин се усмихна като самата смърт, лицето му напомняше изсъхнал череп.

— Ще бъде интересно да видим каква смърт ти е отредил лорд Вейдър. Сигурен съм, че тя ще бъде достойна за теб… и за него. Но преди да ни напуснеш, трябва да демонстрираме силата на тази станция веднъж завинаги по един безспорен начин. В известен смисъл ти определи избора на обекта за тази демонстрация. Тъй като не пожела да ни кажеш местоположението на бунтовническата крепост, сметнах за подходящо да изберем като обект твоята родна планета Алдераан.

— Не! Не можеш да направиш това! Алдераан е мирен свят, без постоянни армии. Не можеш…

Очите на Таркин светнаха:

— Ти би предпочела друга мишена? Някой военен обект може би? Ние сме благосклонни… назови системата. — Той повдигна театрално рамене. — Изморявам се от такива игри. За последен път питам, къде е главната бунтовническа база?

Един глас, идещ от скрит говорител, съобщи, че вече са в границите на антигравитационната зона на Алдераан — на около шест планетарни диаметъра. Това беше достатъчно, за да се изпълнят всички сатанински планове на Вейдър.

— Дантуайн — прошепна тя свела очи. Упорството й бе напълно сломено. — Те са на Дантуайн.

От Таркин се изтръгна дълбока, доволна въздишка, след което той се обърна към черната фигура до него:

— Така, разбираш, нали, лорд Вейдър? Тя може да бъде и разумна. Необходимо е само въпросът да се зададе по подходящ начин, за да се извлече желаният отговор — и той насочи вниманието си към другите офицери. — След изпробването на нашата станция тук ще побързаме към Дантуайн. Можете да започнете операцията, господа.

— Какво! — ахна Органа.

— Дантуайн — обясни Таркин, разглеждайки съсредоточено пръстите си — е много далече от населените имперски центрове, за да послужи като обект на ефектна демонстрация. Ще се съгласиш, че за да могат съобщенията за нашата мощ да се разпространят бързо из империята, ни е нужен някой по-централно разположен опърничав свят. Не се тревожи. Ще се разправим с твоите приятели на Дантуайн при първа възможност.

— Но ти каза… — запротестира Органа.

— Значение имат думите, които казах накрая — отсече Таркин. — Ще пристъпим към унищожаването на Алдераан съгласно плана. После ще имаш удоволствието да наблюдаваш как ще заличим Дантуайн, центъра на този глупав и безполезен бунт.

Той направи знак на двамата войници до нея:

— Ескортирайте я до главния наблюдателен пункт и — Таркин се усмихна — да й осигурите идеална видимост!