Джордж Лукас
Междузвездни войни (5) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

IV

Бъру, лелята на Люк, пълнеше в кухнята кана с някаква синя течност от изстуден обемист съд. В трапезарията зад нея разговорът не секваше. Тя въздъхна тъжно. Тези дискусии по време на храна между мъжа й и Люк ставаха все по-ожесточени, защото неспокойният дух на момчето го водеше в посоки, различни от фермерството. Посоки, които Оуън, уравновесеният селски труженик, ни най-малко не харесваше. След като прибра в хладилника обемистия съд, тя сложи каната върху поднос и забърза към трапезарията. Бъру не беше необикновена жена, но притежаваше инстинктивен усет за важното си положение в тази къща и успешно служеше за буфер. В нейно присъствие Оуън и Люк можеха да продължават да нажежават атмосферата, но ако тя се задържеше за по-дълго далече от тях — експлозията беше неминуема!

Вградените в дъната на чиниите нагреватели поддържаха храната гореща. При влизането и двамата мъже понижиха тон и промениха темата. Бъру си даде вид, че не е забелязала промяната.

— Мисля, че Р-2 може да е бил откраднат, чичо Оуън — казваше Люк, сякаш само за това бе говорил през цялото време.

Чичо му си наля мляко от каната и отвърна с пълна уста:

— Джоите имат навика да задигат всичко, каквото намерят, Люк, но ти знаеш, че по природа са страхливци, страхуват се от собствените си сенки. Преди да прибегнат към явна кражба, те би трябвало да се съобразят с последиците, да знаят, че ще има преследване и възмездие. Теоретически техните умове не са способни на такова нещо. Какво те кара да мислиш, че роботът е откраднат?

— Най-напред той е в страшно добра форма, за да бъде захвърлен. Излъчи една холограма, когато го почиствах… — Люк се опита да прикрие ужаса си от това изпускане и набързо добави: — Това не е важно. Но със сигурност е откраднат, защото твърди, че е собственост на някакъв човек, когото той нарича Оби-уон Кеноби.

Може би нещо в храната или в млякото накара чичото да направи гримаса. Но това можеше да бъде и израз на отвращение, начин, по който Оуън изразяваше мнението си за въпросната личност. Във всеки случай той продължи да се храни, без да погледне племенника си.

Люк се държеше тъй, сякаш нищо не се бе случило.

— Помислих — каза той решително, — че това може да е старият Бен. Първото име е различно, но второто съвпада.

Тъй като чичото продължаваше да мълчи упорито, Люк го запита направо:

— Разбираш ли за кого говори той, чичо Оуън?

Чичото се чувстваше затруднен, но колкото да изглеждаше учудващо, съвсем не беше ядосан.

— Това няма значение — промърмори той, като все още отбягваше погледа на Люк. — Име от друго време. — Той се размърда на стола си. — Име, свързано само с неприятности.

Люк не обърна внимание на предупреждението в думите на чичо си и отново настоя:

— Да не би тогава да е някакъв роднина на стария Бен? Не съм чувал да има роднини…

— По-добре е да стоиш настрана от този стар магьосник, слушай какво ти говоря! — избухна чичото, като предпочете заплахата пред убеждението.

— Оуън… — опита се да подхвърли успокоително някаква реплика леля Бъру, но едрият фермер я прекъсна строго:

— Слушай, Бъру, това е важно.

— Говорил съм ти и по-рано за Кеноби — обърна се той отново към племенника. — Това е един луд старец, опасен и готов за всякакви пакости. Най-добре да си нямаме работа с него!

Умолителният поглед на Бъру го накара да се поукроти.

— Този робот няма нищо общо с него. Не може да има — промърмори той по-скоро на себе си. — Записана холограма, уф! Искам утре да заведеш Р-2 в Анкърхед да му изчистят паметта.

Оуън рязко се наведе над полупразната чиния.

— Така няма да дрънка глупости. Все ми е едно какво мисли машината за това откъде е дошла. Платих висока цена за нея и сега тя е наша.

— Но представи си, че наистина е на някой друг. Какво ще стане, ако този Оби-уон се появи и си потърси робота?

Смесица от скръб и презрение се появи върху сбръчканото лице на чичото. Беше си спомнил нещо.

— Няма да се появи! Не вярвам този човек още да съществува. Умря приблизително по същото време, когато умря и баща ти. — Той с усилие преглътна огромен залък. — А сега забрави за това.

— В такъв случай той все пак значи е съществувал — мърмореше Люк загледан в чинията си. И добави:

— Той познаваше ли баща ми?

— Казах ти, забрави това — кресна Оуън. — Единствената ти грижа за тези два робота е утре да бъдат готови за работа! Помни, последните ни спестявания са вложени в тях. Не бих ги купил, ако жътвата не наближаваше. — Той размаха лъжицата пред лицето на племенника си. — Сутринта ги искам на работа при напоителните системи на Южния хълм.

— Знаеш ли — каза Люк малко обидено, — смятам, че тези роботи ще работят отлично. Всъщност аз… — Той се поколеба и погледна чичо си изпод вежди, — аз мислих за нашето споразумение да остана тук още един сезон.

Чичото не реагира и Люк продължи атаката, преди отново да се разколебае.

— Ако тези нови роботи наистина се справят, искам да кандидатствам в Академията догодина.

Оуън се намръщи, но се опита да прикрие неудоволствието си.

— Искаш да кажеш да кандидатстваш догодина, след жътвата.

— Сега разполагаш с повече роботи, отколкото са ти необходими, и всичките са в добро състояние. Ще издържат дълго време.

— Роботите, да — съгласи се чичото, — но те не могат да заместят човека, Люк. Знаеш… Ти ми трябваш най-много именно по жътва и това означава още един сезон. — Той отклони поглед. Гневът му премина.

Люк си играеше с приборите, без да яде и без да говори.

— Слушай — каза чичото, — за първи път ни се предоставя възможност да спечелим истинско богатство. Ще имаме достатъчно, за да наемем следващия път много работна ръка. Не роботи, а хора. Тогава можеш да отидеш в Академията. — Той с мъка намираше подходящите думи, тъй като не беше свикнал да моли. — Трябваш ми тука, Люк. Разбираш, нали?

— Това е още една цяла година — възрази навъсено племенникът. — Още една година!

Колко пъти бе чувал това и преди? Колко пъти бяха повтаряли тази вечна шарада с все същия резултат?

След като още веднъж се убеди, че Люк се е върнал към старата си мечта, Оуън сви рамене.

— Ще мине време, ще разбереш.

Люк стана рязко, избутвайки встрани едва докоснатата храна.

— Същото ми каза и миналата година, когато замина Бигз. — Той се обърна и почти избяга от стаята.

— Къде отиваш, Люк? — провикна се леля му.

Отговорът на Люк бе студен, изпълнен с горчивина.

— Къде ли бих могъл да отида… — След това съобразявайки се с чувствата на леля си, добави: — Трябва да довърша почистването на онези роботи, щом ще работят утре.

Когато Люк излезе, в стаята се възцари тишина. Съпрузите ядяха механично. Накрая леля Бъру вдигна глава от чинията и каза сериозно:

— Оуън, ти не можеш да го държиш тука вечно. Повечето от приятелите му заминаха. Академията значи много за него.

— Ще го пусна догодина — отвърна разсеяно мъжът. — Обещавам! Ще имаме пари… или може би по-следващата година.

— Люк просто не е фермер, Оуън — продължи да настоява тя. — И никога няма да стане, колкото и да се опитваш да го направиш фермер. — Тя поклати глава. — Толкова много прилича на баща си.

За първи път през цялата вечер Оуън Ларз изглеждаше разумен и угрижен.

— Тъкмо от това ме е страх — прошепна той.

 

 

Люк се бе изкачил горе. Стоеше върху пясъка и наблюдаваше двойния слънчев залез, докато едно след друго слънцата близнаци на Татуайн потънаха бавно зад далечните вериги от дюни. При отслабващата светлина пясъците зазлатяха, почервеняха, пламнаха в червено-оранжево, преди настъпващата нощ да приспи ярките цветове за още един ден. Скоро за първи път по пясъците щяха да нацъфтят растения — източници на храна. Доскорошната пустош щеше да се покрие с буйна зеленина.

Тези мисли би трябвало да изпълнят Люк с трепета на мечтите. Той би трябвало да се опияни от възбуда като чичо си, когато говори за предстоящата жътва. Но Люк не изпитваше нищо освен огромна празнота. Дори перспективата за първи път в живота си да има много пари не го вълнуваше. Какво можеше всъщност да се направи с пари в Анкърхед или където и да е на Татуайн?

Все повече го гнетеше мисълта, че не може да се осъществи. Това чувство не беше необичайно за младежите на негова възраст, но по непонятни за Люк причини то бе по-силно у него, отколкото у приятелите му.

Когато нощният студ изпълзя, той изтръска пясъка от панталоните си и се спусна в хангара. Може би почистването на роботите щеше да му помогне да забрави за малко тъгата си. От пръв поглед видя, че в помещението няма никого. Двете нови машини не се забелязваха никъде. Той се понамръщи и откачи от колана си уреда за дистанционно управление и натисна два бутона.

От кутията се чу тихо бръмчене и Трипио се появи иззад скайхопера. Люк тръгна към него явно озадачен.

— Защо се криеш там?

Роботът се запрепъва около носовата част на кораба. Люк се зачуди, че Р-2 още никакъв не се виждаше. Трипио изясни причината за отсъствието му.

— Грешката не беше моя — молеше се неистово роботът. — Не ме изключвай! Казах му да не отива, но той не е в ред. Вероятно е повреден. Нещо му е объркало логическите схеми. Бърбореше за някаква мисия, сър. Не съм чувал робот да страда от мания за величие. Дори и такъв способен теоретично да разсъждава робот като Р-2…

— Искаш да кажеш…? — смая се Люк.

— Да, сър… той си отиде!

— И аз самият му махнах ограничителния модул — промълви Люк. Вече можеше да си представи ясно лицето на чичо си. Последните им спестявания бяха отишли за тези роботи.

Обезпокоен не на шега от изчезването на Р-2 той изтича навън. Трипио го следваше отблизо.

Люк се изкачи на едно малко възвишение до фермата, извади скъпоценния макробинокъл и огледа бързо потъмняващия хоризонт. Търсеше нещо малко, метално, трикрако, загубило механичния си ум.

Трипио с мъка напредваше по пясъка, стараейки се да не изостава от Люк.

— Този Р-2 винаги прави бели — простена той. — Понякога роботите, предназначени за работа в междузвездното пространство стават прекалени еретици дори и за моите разбирания.

Люк свали бинокъла и съобщи:

— Никъде го няма. — Той злобно ритна в пясъка. — Проклятие, как можах да сглупя толкова и да се оставя да ме измами. Чичо Оуън ще ме убие.

— Моля да бъда извинен, сър — се осмели да каже все още надяващият се Трипио, в чиято глава се рееха видения на танцуващи джои, — но не можем ли да тръгнем след него?

Люк се обърна. Той се взря в черната стена, която настъпваше към тях.

— Нощно време не! Много е опасно при тези нападатели наоколо. Не ме е толкова грижа за джоите… но… не, не в тъмното. Ще трябва да почакаме до сутринта. Тогава ще се опитаме да го проследим.

От фермата долу долетя вик:

— Люк, Люк, свърши ли вече с роботите? Изключвам енергията за през нощта.

— Добре! — отвърна Люк. — Ще сляза след няколко минути, чичо Оуън! — Той се обърна и отправи последен поглед към изчезналия хоризонт.

— Уви, спукана ми е работата — промърмори Люк. — Този малък робот ще ми докара големи неприятности!

— О, много го бива за това, сър — потвърди Трипио в престорено добро настроение.

Люк му хвърли кисел поглед и двамата заедно се спуснаха в хангара.

 

 

— Люк… Люк! — завика Оуън, щом се събуди. — Къде ли се шляе това момче? — чудеше се той на глас. Във фермата нямаше и следа от него, горе също беше пусто.

— Люк! — провикна се той още веднъж. — Люк, люк, люк… — заядливо му отвръщаше ехото от стените на къщата. Той се обърна разгневен и се запъти към кухнята, където Бъру приготвяше закуската.

— Виждала ли си Люк тази сутрин? — попита той с възможно най-мек глас.

Тя го погледна и продължи да си работи.

— Да. Каза, че има да свърши нещо, преди да отиде на Южния хълм, и замина рано.

— Преди закуска? — Оуън се намръщи обезпокоен. — Не е от ранобудните. Взе ли новите роботи със себе си?

— Мисля, че да. Сигурна съм, че видях поне единия.

— Добре — Оуън стоеше замислен, обземаше го гняв, но нямаше за какво и на кого да се сърди. — По-добре да беше поправил тези роботи до обяд, защото иначе всичко ще иде по дяволите.

 

 

Едно лице, прикрито от гладък бял метал, се подаде над полузаритата в пясъка лодка. Гласът звучеше уверено и спокойно, но уморено.

— Нищо — каза войникът на неколцината си другари. — Нито записи, нито следа от някого.

Убедени, че лодката е изоставена, войниците отпуснаха мощните си оръжия. Единият от облечените в броня войници се обърна към офицера, застанал на няколко крачки от него:

— Явно това е лодката от бунтовническия кораб, сър, но на борда няма нищо.

— Все пак е кацнала невредима — мърмореше офицерът. — Можело е да стане автоматично, но ако е била наистина неизправна, автоматите не би трябвало да са включени. Нещо не е наред.

— Затова няма жива душа на борда, сър — обади се някой.

Офицерът се обърна и отиде при един войник, коленичил в пясъка. Той държеше някакъв предмет в ръката си и го показа на офицера. Предметът блестеше на слънцето.

— От андроид е — отбеляза офицерът, след като хвърли поглед върху металния детайл. Началник и подчинен се спогледаха многозначително, сетне едновременно впериха очи във високите плата на север.

 

 

Чакъл и ситен пясък се вдигнаха под глисера, когато той се плъзна по вълнистата пустиня на Татуайн. От време на време всъдеходът подскачаше леко по гребените на дюните, после възстановяваше равния си ход, когато пилотът компенсираше промените на терена.

Люк се изтегна блажено на седалката, докато Трипио умело насочваше мощния всъдеход покрай подаващите се от повърхността оголени скали.

— Много добре се справяш за машина — отбеляза възхитено Люк.

— Благодаря, сър, — отвърна поласкан Трипио, без да отклонява поглед от пейзажа пред себе си.

— Не излъгах чичо ти, когато му обяснявах, че второто ми име означава многообразие. В някои случаи се е налагало да изпълнявам неочаквани функции при обстоятелства, които биха ужасили моите конструктори.

Нещо звънна зад тях веднъж, после втори път.

Люк се намръщи, спря глисера и надигна капака на люка. След няколко секунди бърникане в двигателя неприятният шум бе отстранен.

— Как е? — извика той.

Трипио даде знак, че всичко е наред. Люк се върна в пилотската кабина. Той отметна мълчаливо косата от очите си и отново насочи вниманието си към сухата пустиня пред тях.

— Старият Бен Кеноби трябва да живее приблизително в тази посока. Макар че никой не знае къде точно, не виждам как Р-2 би могъл да измине разстоянието толкова бързо. — Личеше, че е отчаян. — Сигурно не сме го забелязали. Би могъл да е някъде сред дюните. А чичо Оуън сега се чуди защо не съм се обадил още от Южния хълм.

Трипио помисли малко, след което се осмели да попита:

— По-добре ли щеше да е, ако му кажеше, че грешката е моя?

Люк искрено се разсмя.

— Безспорно… ти си му сега двойно по-необходим. Вероятно ще те изключи за ден-два или ще ти промие частично паметта.

Изключване? Промиване на паметта? Трипио побърза да добави:

— След като размислих по-добре, сър, струва ми се, че Р-2 нямаше да избяга толкова надалеч, ако не му беше махнал ограничителния модул.

Но умът на Люк беше зает с нещо по-важно от отговорността за изчезването на малкия робот.

— Чакай малко — прекъсна той Трипио, взирайки се в таблото. — Има нещо пред нас. Не мога да различа контурите от това разстояние, но ако съдя по размерите, може да е нашият робот-скитник. Карай!

Глисерът подскочи напред, когато Трипио увеличи скоростта, но нито той, нито Люк подозираха, че два чифта очи ги наблюдават.

 

 

Тези очи не бяха органични, но не бяха и напълно механични. Никой не можеше да каже със сигурност, защото никой не бе виждал отблизо тускенските разбойници, известни на фермерите просто като пясъчен народ.

Тускените обезсърчаваха любопитните по начин, напълно съответстващ на тяхната нецивилизованост. Някой ксенолози бяха на мнение, че вероятно имат общ произход с джоите. Имаше и такива, които предполагаха, че джоите са всъщност зрялата форма на пясъчния народ, но тази теория не се приемаше от мнозинството сериозни учени.

И двете раси си мислеха, че плътно прилепналото облекло ги защитава от двойната доза слънчева радиация на Татуайн, но тук сякаш паралелите свършваха. Вместо тежки наметала, каквито носеха джоите, тускените се увиваха като мумии в безкрайно дълги шалове и бинтове.

Докато джоите се бояха от всичко, тускените едва ли знаеха що е страх. Представителите на пясъчния народ бяха по-едри, по-силни и далеч по-агресивни. За щастие на човеците-колонисти на Татуайн, те не бяха многобройни и съдбата им бе отредила да скитат из най-безлюдните региони. Контактите с тускените следователно бяха редки, но те успяваха да убият по пет-шест души годишно. Тъй като човешкото население имаше претенции към тях, макар и невинаги основателни, между двете общности съществуваше нещо като мир — доколкото никоя от страните не успяваше да надделее.

Единият от двойката почувства, че положението се е променило временно в негова полза и се канеше да се възползва от това преимущество най-пълно, като насочи пушката си към глисера. Но другият сграбчи оръжието и го отклони от целта преди изстрела, което предизвика бурен спор между двамата. И докато те разменяха гръмки реплики на език, съставен предимно от съгласни, глисерът продължи по курса си.

Дали защото всъдеходът беше извън техния обсег, или защото вторият тускен бе убедил другия, двамата прекратиха спора и се спуснаха по задния склон на една висока дюна, където бантите очакваха господарите си. Бяха колкото малки динозаври, със светли очи и дълга, гъста козина. Те съскаха нетърпеливо, почти свирепо, докато двамата тускени не ги яхнаха. Движейки се бавно, но с големи крачки, огромните рогати същества се спуснаха по назъбената скала, пришпорвани от припрените си и не по-малко освирепели ездачи.

 

 

— Това е той, чудесно — обяви Люк със смесено чувство на гняв и задоволство, когато дребният трикрак робот попадна в зрителното му поле. Глисерът се спусна, описвайки кръгове, и спря на дъното на огромен каньон от пясъчник. Люк измъкна пушката си иззад седалката и я прехвърли през рамо.

— Застани пред него, Трипио!

— С удоволствие, сър!

Р-2 очевидно забеляза, че се приближават, но не направи опит да избяга; впрочем едва ли би могъл да се изплъзне: Р-2 просто спря и зачака, докато всъдеходът извърши обходно движение, описвайки грациозна дъга. Трипио рязко спря и изпрати облак от пясък към робота. Сетне шумът от двигателите намаля. Последна въздишка и всъдеходът спря окончателно.

След като огледа внимателно каньона, Люк поведе другаря си по чакълестата повърхност към Р-2.

— Кажи ми къде, според теб, отиваш — попита остро той.

Слабо изсвирване долетя от извиняващия се робот. После енергично се намеси Трипио:

— Господарят Люк, този тук, е законният ти притежател, Р-2. Как можа да избягаш от него? Сега, когато той те намери, нека изоставим тези щуротии за Оби-уон Кеноби. Не знам откъде си намерил тази мелодраматична холограма…

Р-2 забибика в знак на протест, но възмущението на Трипио бе твърде голямо, за да допусне някакви извинения.

— И не ми говори за твоята мисия! Загубеняк такъв! Имаш късмет, че господарят Люк още не те е разпилял на милион парчета.

— Чак пък толкоз — отбеляза Люк изненадан от неочаквания изблик на отмъстителност от страна на Трипио.

— Хайде, става късно! — Той погледна към двете бързо изгряващи слънца. — Надявам се, че ще можем да се върнем, преди чичо Оуън да е побеснял.

— Ако нямаш нищо против — предложи Трипио, който изглежда не искаше Р-2 да се измъкне така леко, — мисля, че трябва да изключиш малкия беглец, докато го върнеш в хангара.

— Не. Нищо няма да посмее да направи. — Люк отправи строг поглед към тихо бибикащия робот. — Надявам се, че си е взел поука. Не е необходимо да…

Неочаквано Р-2 подскочи високо — а това беше истински подвиг, като се има предвид слабостта на пружиниращите механизми в трите му дебели крака. Бъчвообразното му тяло се тресеше, и въртеше, а в същото време от него се лееше френетична симфония от свирукания и най-различни електронни възклицания.

Люк беше уморен, но не и разтревожен.

— Какво има? Какво му стана пък сега? — Вече започваше да разбира защо Трипио губеше търпение. На него самия този побъркан робот му бе достатъчно омръзнал.

Без съмнение Р-2 се беше сдобил случайно с холограмата и я бе използвал да подлъже Люк да отстрани модула. Трипио вероятно беше прав. И все пак, ако Люк успееше да оправи връзките му и да почисти логическите му схеми, от Р-2 щеше да излезе отличен селскостопански робот. Само че… ако ставаше дума само за това, защо тогава Трипио се оглеждаше така неспокойно?

— Сър, Р-2 твърди, че от югоизток приближават няколко същества от непознат тип.

Това можеше да е нов опит от страна на Р-2 да ги заблуди, но Люк не биваше да рискува. Той мигновено свали пушката от рамото си и задейства енергийния елемент. Разгледа хоризонта в указаната посока и не видя нищо. Но пясъчните хора бяха специалисти в изкуството да се правят невидими.

Люк изведнъж осъзна колко се бяха отдалечили, какво разстояние бе изминал глисерът тази сутрин.

— Досега не бях се отдалечавал толкова много от фермата в тази посока — каза той на Трипио. — Тук живеят някакви странни същества. Поведението на някои от тях е непредсказуемо. По-добре е да приемем, че всичко е опасно до доказване на противното. Разбира се, ако е нещо съвсем ново… — Но любопитството го глождеше. Във всеки случай това вероятно беше някоя нова хитрина на Р-2. — Нека погледнем — реши той и предпазливо поведе Трипио към хребета на близката висока дюна с пушка, готова за стрелба, стремейки се да не изпуска Р-2 от очи.

Когато стигна върха, той залегна и нагласи макробинокъла. Долу се откриваше друг каньон с обрулени от вятъра ръждиви стени. Местейки бавно погледа си по дъното на каньона, той неочаквано съзря две животни. Банти — и то без ездачи!

— Каза ли нещо, сър? — изхриптя Трипио, забързан след Люк. Механичните му стави не бяха подходящи за такива изкачвания и спускания!

— Банти, добре — прошепна Люк през рамо, без да съобрази в този напрегнат момент, че Трипио едва ли може да различи банта от панда.

Той отново погледна с бинокъла и леко промени фокуса.

— Почакай… май че са пясъчни хора. Ето един.

Изведнъж нещо тъмно се изпречи пред очите му. За момент му се стори, че е скала. Раздразнен, Люк свали бинокъла, видя един огромен крак и потресен погледна нагоре… по-нагоре… Високата фигура, която го гледаше, не беше джоа. Сякаш бе изскочила от пясъка.

Сепнат, Трипио направи крачка назад, но кракът му не намери на какво да стъпи. Жироскопите зашумяха в знак на протест и роботът изгуби равновесие. Застинал неподвижно, Люк чуваше постепенно заглъхващите трясъци, докато Трипио се търкаляше по стръмния склон.

След като моментът на взаимно оглеждане отмина, тускенът изгрухтя ужасяващо от ярост и задоволство и с всичка сила стовари двуострата си брадва. Щеше да разполови черепа на Люк, ако той не бе парирал удара с пушката си. Реакция по-скоро инстинктивна, отколкото съзнателна. Пушката му отклони удара, но вече не ставаше за нищо. Направена от обшивка на товарен кораб, огромната брадва пръсна цевта и надроби на парченца фините части на оръжието.

Люк бързо изпълзя назад и се озова пред един стръмен склон. Разбойникът тръгна бавно към него, вдигнал оръжието високо над главата си. Смехът му не беше смях, а някакво отвратително хихикане. Гласът звучеше още по-ужасно поради деформационния ефект на мрежестия филтър, който го предпазваше от пясъка.

Люк се опита да прецени ситуацията обективно, както бяха го учили в училището за оцеляване. Намираше се в беда, устата му съхнеше, ръцете трепереха, целият беше парализиран от страх. Сега, когато пред него беше разбойникът, а зад него — вероятно фаталната пропаст, умът му пое командването и избра най-безболезненото. Той припадна.

Никой от разбойниците не забеляза Р-2, когато роботчето се намести в малка ниша в скалите близо до глисера. Един от тях носеше безчувственото тяло на Люк. Той стовари младежа до всъдехода, сетне се присъедини към другите, които вече на рояци се тълпяха около отворения люк на глисера.

Припаси и резервни части лежаха разхвърляни навсякъде. От време на време грабежът се прекъсваше от караници и сбивания за нещо особено примамливо.

Неочаквано разпределението на плячката спря. Тускените залегнаха, превръщайки се в част от пустинния пейзаж, и трескаво се заоглеждаха във всички посоки.

Лек бриз премина през каньона. Чу се вой далеч на запад. Настъпателен, бумтящ тътнеж рикошираше в стените на каньона.

Внезапно пясъчните хора нададоха пронизителни стонове и крясъци и силно уплашени, побягнаха далеч от глисера.

Чу се отново същият вой, този път по-отблизо. Пясъчните хора вече бяха преполовили пътя до очакващите ги банти, които също мучаха страхливо и се теглеха яростно от въжетата.

Въпреки че звукът не говореше нищо на Р-2, малкият робот се опита да се сгуши още по-навътре в скалната ниша. Воят се чу още по-близо. Ако се съдеше по начина, по който пясъчните хора бяха реагирали, този грохот трябваше да е причинен от някое невъобразимо чудовище. Чудовище, тръгнало да убива и може би лишено от способността да прави разлика между ядиво и машина. Дори прахът от паническия бяг на тускените се бе слегнал и вече нищо не бележеше мястото, където преди минути само те опустошаваха глайдера. Р-2 изключи всички функции освен най-необходимите, като се опитваше да не издава шум и да не излъчва никаква светлина, когато се чу силно свистене. Неизвестното същество изникна на върха на една близка дюна…