Джордж Лукас
Междузвездни войни (2) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

I

Това бе огромно светещо кълбо, което сияеше с трепкащия блясък на топаза, но не беше слънце, както дълго време планетата бе успявала да поддържа тази заблуда у хората. Едва след като навлязоха в по-близка орбита около нея, откривателите й разбраха, че тя представлява свят в двойна система, а не трето слънце.

В началото изглеждаше сигурно, че не може да има никакъв живот на такава планета, още по-малко човешки същества. И все пак, и двете огромни звезди Г-1 и Г-2 обикаляха с особена точност един и същ център, а Татуайн се движеше около тях на достатъчно голямо разстояние, така че климатът беше сравнително постоянен, макар и изключително горещ. До голяма степен този свят представляваше суха пустиня, чийто необичаен, почти звезден блясък бе резултат от удвоената слънчева светлина, насочена към богатите на натрий пясъци и равнини. Същата тази светлина изведнъж проблесна по тънката обвивка на някакво метално тяло, пропадащо лудешки надолу към атмосферата.

Ексцентричният курс на галактичния изтребител беше преднамерен, резултат не от повреда, а от отчаяно желание тя да бъде избегната. Дълги ивици от бушуваща енергия се плъзгаха назад покрай корпуса — многобагрена буря на разрушението, наподобяваща пасаж от рибки — от онези, дето се прилепят към акулите и се борят с всички сили да се доберат до огромен, негостоприемен домакин.

Един търсещ, опипващ лъч успя да докосне бягащия кораб и удари главния слънчев стабилизатор. Рубинени отломки от метал и пластмаса експлодираха в пространството, когато стабилизаторът се разпиля. Сякаш целият съд потрепери.

Източникът на тези лъчи се появи много скоро — тежко движещ се имперски кръстосвач. С многобройните си картечни гнезда едрият му силует приличаше на настръхнал кактус. Сега, след като кръстосвачът се бе приближил достатъчно, светлината от тези игли изчезна. Прекъслечни експлозии и светлинни проблясъци се открояваха над поразените места на по-малкия кораб. В абсолютния студ на космоса кръстосвачът се сгуши до ранената си плячка.

Още една далечна експлозия разтърси кораба, но тя положително не изглеждаше далечна за Р-2 и Трипио. Сътресението ги запокити по тесния коридор като лагерни сачми.

На пръв поглед човек можеше да си помисли, че високата човекоподобна машина Трипио е господарят, а набитият трикрак робот Р-2 — някой от подчинените му. Но Трипио вероятно би изсумтял презрително при подобно предположение, защото фактически двамата бяха равни във всичко освен в бъбривостта. В това отношение Трипио явно и по необходимост имаше превъзходство.

Още една експлозия прогърмя в коридора и Трипио се олюля. Дребният му другар се справяше по-добре при такива случаи благодарение на ниско разположения център на тежестта в тромавото му цилиндрично тяло, добре нивелирано върху дебели крачища с нокти.

Р-2 отправи поглед към Трипио, който се бе подпрял на стената в коридора, опитвайки се да се задържи.

Докато малкият робот оглеждаше очуканата обшивка на приятеля си, около единственото му механично око примигваха загадъчни светлинки. Патина и ситен прах покриваха обикновено блестящата бронзова повърхност и по нея личаха вдлъбнатини — резултат от ударите, понесени от бунтовния кораб, на който те се намираха.

В съпровод на последната атака можеше да се чуе настойчиво, плътно жужене, което дори оглушителната експлозия не бе успяла да удави. Малко по-късно, необяснимо защо, това басово барабанене секна и единствените шумове в иначе изоставения коридор идваха от странното, донякъде зловещо, сухо щракане на релетата или пукането на излизащи от строя проводници.

Отново се понесе ехото на експлозиите, но този път те бяха много далече от коридора.

Трипио извърна гладката си почти човешка глава. Металните му уши просветваха напрегнато. Имитирането на човешка поза едва ли бе необходимо — слуховият апарат на Трипио беше разнопосочен, но елегантният робот бе програмиран така, че да подхожда за човешка компания. Това се отнасяше и до подражанието на човешките движения.

— Чу ли? — попита той реторично спокойния си другар, имайки предвид пулсиращия звук. — Изкарали са от строя главния реактор и няма тяга. — В гласа му се чувстваше почти човешко съмнение и загриженост. В израз на скръб металната длан докосна едно тъмносиво петно — мястото, откъдето се бе откъртила някаква скоба и бе издраскала бронзовото покритие на тялото му. Трипио беше придирчива машина и подобни неща го дразнеха.

— Лудост, чиста лудост! — поклати той бавно глава. — Този път е съвсем сигурно, че ще загинем!

Р-2 не бързаше да изрази мнение. Еднометровият робот с наклонено назад туловище и силни крака, вкопчени в пода, внимателно изучаваше тавана. Макар че главата му не извършваше движения, характерни за човек, който се напряга да чуе нещо, какъвто бе случаят с неговия приятел, Р-2 все пак успяваше някак си да създаде подобно впечатление. Говорният му апарат издаде поредица от кратки звукове. За чувствителното човешко ухо те биха били прекалено статични, но за Трипио образуваха думи, чисти и ясни като прав ток.

— Да, предполагам, че наистина е трябвало да изключат двигателя — съгласи се Трипио, — но ние какво да правим сега? Не можем да навлезем в атмосферата със счупен стабилизатор. Не ми се ще да повярвам, че ще капитулираме.

Внезапно се появи малка група въоръжени човеци с пушки, готови за стрелба. Лицата им, набраздени от грижи, както и омачканите им униформи, излъчваха внушението, че тези хора са готови да умрат.

Трипио ги наблюдаваше мълчаливо, докато изчезнаха зад един далечен ъгъл, сетне погледна назад към Р-2. Малкият робот не бе помръднал. Трипио също насочи поглед нагоре, макар да знаеше, че сетивата на Р-2 са малко по-изострени от неговите.

— Какво е това, Р-2?

В отговор се чу кратко бибикане. След миг вече нямаше нужда от фино настроени сензори. В продължение на една-две минути, а може би и малко повече в коридора настъпи мъртва тишина. След това някъде отгоре се дочу слаб, стържещ звук, сякаш котка дращеше зад вратата. Странният шум идваше от тежки стъпки и от придвижването на едрогабаритни съоръжения в кораба. Чуха се приглушени експлозии и Трипио промърмори:

— Промъкнали са се някъде над нас. Този път няма измъкване за капитана! — Той се обърна и впери поглед в Р-2. — Мисля, че ще е по-добре да…

Свистене на пропукващ се метал изпълни въздуха, преди Трипио да завърши думите си, и далечният край на коридора се озари от ослепителна ултравиолетова светлина.

Някъде там долу малката въоръжена група от екипажа, появила се минути преди това, бе пресрещнала нападателите.

Трипио извърна лицето и деликатните си рецептори — тъкмо навреме, за да избегне металните късове, които хвърчаха из коридора. В другия край на покрива зееше дупка и блестящи тела започнаха да се сипят по пода на коридора като огромни метални мъниста. Роботите знаеха, че никоя машина не може да им противостои и се приготвиха за бой. Новодошлите бяха въоръжени хора, не механизми.

Единият от тях погледна право към Трипио — не, не към него, както си помисли обхванатият от паника робот, а покрай него и завъртя голямата пушка в бронираните си ръце, но вече беше късно. Плътен светлинен лъч порази главата му и във всички посоки се разлетяха парчета броня, кости и плът. Половината от нахлулите имперски войници се обърнаха и откриха ответен огън по посока на горния край на коридора, като се целеха покрай роботите.

— Бързо! Оттук! — заповяда Трипио, възнамеряващ да се оттегли. Р-2 се обърна едновременно с него. Едва направили няколко стъпки, те забелязаха пред себе си разбунтувалия се екипаж, който бе заел позиция и обстрелваше коридора. След няколко секунди пространството се изпълни с дим и кръстосващи се лъчи енергия.

Червени, зелени и сини мълнии рикошираха от полираните секции на стени и врати или изкорубените метални повърхности. Писъци на умиращи или ранени хора — съвсем нехарактерни звуци от гледище на роботиката, си помисли Трипио — ечаха пронизващо над това рушене на мъртва материя.

Един лъч попадна близо до краката на робота тъкмо когато друг разпиля стената зад него, оголвайки искрящи проводници и изолационни тръби. Силата на двата взрива събори Трипио върху накъсаните кабели, от чиито искри той заподскача и се загърчи. Странни усещания сновяха из неговите метални нервни окончания. Те не му причиняваха болка, а само объркване. Всеки път щом помръднеше и се опиташе да се освободи, следваше ново рязко щракане — унищожаваше се някакъв елемент. Битката продължаваше да свирепства, шумът и святкащите лъчи не преставаха. Р-2 се суетеше, опитвайки се да освободи другаря си. Малкият робот изглеждаше като въплъщение на равнодушието на фона на плячкосващите всичко по пътя си енергии, изпълващи коридора. Беше толкова нисък, че повечето лъчи минаваха над него.

— Помощ! — извика Трипио, внезапно изплашен от новия сигнал на един от вътрешните му сензори. — Мисля, че нещо се стапя. Освободи левия ми крак, нещо не е в ред около тазовия спомагателен двигател.

Типично за него, тонът му рязко се промени от умоляващ в обвинителен.

— Ти си виновен за всичко! — извика той гневно. — Не трябваше да се доверявам на логиката на половин порция термохерметизиран чирак. Не те знам защо настояваше да напуснем поверените ни станции и да слезем в този глупав коридор. Не че това сега има значение! Целият кораб трябва да… — Р-2 го прекъсна, сърдито бибикайки, но продължи да реже и дърпа с голяма прецизност заплетените високоволтови кабели.

— Така ли? — отвърна презрително Трипио. — Пожелавам същото и на теб, малък…!

Страхотна експлозия разтърси коридора и заглуши думите му. Пърлеща воня от овъглени елементи изпълни въздуха.

 

 

Двуметрова фигура. С два крака. С дълга, стелеща се до пода черна мантия и лице, закрито от функционална, макар и чудновата дихателна маска от черен метал. Един черен лорд, ужасяващо агресивен на вид, крачеше из коридорите на бунтовническия кораб.

Стъпките на черните лордове сееха страх. А злокобното излъчване на този беше достатъчно внушително, за да накара закоравелите имперски войски да се оттеглят — достатъчно застрашително, за да всее смут сред тях. И най-решителните членове на бунтовнически екипажи изоставяха съпротивата си и се разбягваха в паника, щом само зърнеха черните шлемове — черни, но все пак не толкова, колкото мислите, затворени в тях. Една цел, една мисъл, една мания владееше този ум сега. Тя изгаряше мозъка на Дарт Вейдър, докато той завиваше по друг коридор на пострадалия изтребител. Димът започваше да се разсейва, макар че шумът от далечното сражение все още отекваше из корпуса на кораба. Битката тук бе приключила. Само един робот се движеше спокойно в дирята, която оставяше след себе си черният лорд. Трипио най-после се освободи от последния кабел. Някъде зад него, от мястото, където безжалостни имперски войски ликвидираха последните изблици от съпротива, долитаха човешки писъци.

Трипио погледна надолу и видя само издраскания под. Когато се обърна, гласът му звучеше тревожно.

— Р-2, къде си?

Димът като че намаля още малко. Трипио напрегнато се взираше към горния край на коридора. Изглежда, Р-2 беше там. Но той не гледаше по посока на Трипио. Вместо това малкият робот бе застинал като при команда „мирно“. Над него се бе надвесила човешка фигура — дори за електронните фоторецептори на Трипио беше трудно да проникнат през лепкавия киселинен пушек. Фигурата беше млада, елегантна и по непонятните човешки стандарти на естетиката, както си мислеше Трипио, пример за спокойна красота. Виждаше се как една малка ръка се движеше над предната част на туловището на Р-2.

Трипио тръгна към тях, но мъглата отново се сгъсти. Когато стигна до края на коридора, там чакаше само Р-2. Трипио несигурно се огледа наоколо. Роботите са понякога жертви на електронни халюцинации. Но защо трябва да му се привижда човешко същество?

Той повдигна рамене… Защо пък не, особено като се вземат под внимание объркващите обстоятелства от изминалия час и дозата пресен ток, която бе приел неотдавна. Той не биваше да се изненадва от шоковете, предизвикани от късите съединения.

— Къде беше? — попита накрая Трипио. — Криеш се, както предполагам. — Той реши да не споменава за „човешкото същество“. Ако е било халюцинация, не смяташе да доставя на Р-2 удоволствието да узнае до каква степен неотдавнашните събития бяха разстроили логическите му вериги.

— Оттук ще се върнат — продължи той и кимна към коридора, без да даде възможност на малкия автомат да възрази, — ще търсят оцелели хора. Какво да правим сега? Те няма да ни повярват, че не знаем нищо важно, тъй като сме били машини на бунтовниците. Ще ни изпратят в мините Кесъл или ще ни разглобят за резервни части на други по-долнокачествени роботи. Искам да кажа, ако изобщо сметнат, че ставаме за нещо и не ни изхвърлят. Ако ние не… — Но Р-2 се беше вече обърнал и вървеше бавно назад по коридора.

— Чакай, къде отиваш? Не ме ли слушаш? — Трипио сипеше проклятия на няколко езика, някои чисто механични, и леко подтичваше след другаря си. Този механизъм Р-2, мислеше си той, когато си поиска, може да направи късо съединение.

 

 

Коридорът пред контролния център на галактичния кръстосвал беше пълен с пленници на щурмоваците. Ранените бяха налягали по пода. Офицерите стояха на малки групички встрани от войниците и хвърляха враждебни погледи към мълчаливата охрана, която ги държеше на почетно разстояние.

Сякаш по команда всички — и щурмоваците, и бунтовниците замряха в ужас, когато иззад ъгъла се появи едра фигура, наметната с дълга мантия. Двама от решителните до този момент, упорити бунтовници офицери се разтрепериха. Високата фигура спря пред единия от тях и безмълвно протегна ръка. Огромните пръсти се стегнаха около врата на мъжа и го вдигнаха във въздуха. Очите на бунтовника се изцъклиха, но той не гъкна.

Един имперски офицер с вдигнат шлем, който откриваше прясна рана от енергиен лъч, скочи от контролния пулт.

— Нищо, сър. Информацията в черната кутия е унищожена.

Дарт Вейдър реагира с едва доловимо кимване. Непроницаемата маска се обърна и огледа офицера, когото измъчваше. Облечените в метал пръсти се свиха. Пленникът направи отчаяно усилие да се освободи от хватката, но безуспешно.

— Къде са данните, които си прехванал? — прогърмя застрашително Вейдър. — Какво си направил с информационните носители?

— Не сме… прехващали информация — отговори задавено офицерът, с мъка поемайки си дъх. Някъде дълбоко от него се изтръгна отчаяно писукане.

— Това е… съветнически кораб… Не видя ли… външните ни отличителни знаци? Изпълнявахме… дипломатическа мисия.

— Мътните да я вземат твоята мисия! — изръмжа Вейдър. — Къде са тези записи? — Той го стисна още по-здраво. Заплахата беше красноречива.

Когато най-после офицерът отговори, от гърлото му излезе само безпомощен, задавен шепот.

— Само… командирът знае.

— Този кораб носи герба на системата на Алдераан — изръмжа Вейдър през богато орнаментираната си дихателна маска и се надвеси над другия.

— Има ли на борда някой от императорското семейство? Кого возите?

Дебелите пръсти стиснаха още по-здраво, а усилията на офицера да устои ставаха все по-отчаяни. Последните му думи бяха трудноразбираеми.

Вейдър не беше удовлетворен. Макар че тялото се отпусна в страховита недвусмисленост, ръката продължаваше да стиска, чуваше се смразяващото пукане на костите — сякаш куче мачкаше с челюсти пластмасова опаковки. След това Вейдър с недоволно хриптене захвърли мъртвата кукла към стената. Намиращите се наблизо щурмоваци се отдръпнаха навреме, за да избегнат зловещия труп.

Масивната фигура се обърна рязко и имперските офицери притаиха дъх пред вещаещия гибел взор.

— Натрошете този кораб парче по парче, докато намерите записите. Що се отнася до пътниците, ако има такива, искам ги живи!

Той спря за момент, после добави:

— И бързо!

Офицери и войници се втурваха един през друг, бързайки да изчезнат — не толкова да изпълнят заповедта на Вейдър, колкото да избягат от злокобното му присъствие.

 

 

Р-2 се спря чак в един празен коридор, където нямаше нито пушек, нито някакви други следи от сражението. Обезпокоен и объркан, Трипио също спря зад него.

— Заради теб прекосихме половината кораб, само че за какво ли…? — Тук той замълча и с недоумение загледа как тумбестият робот протяга нокти и разчупва печата върху спасителната лодка. Незабавно се появи предупредителна червена светлина и по коридора се разнесе тих сигнал на сирена.

Трипио се оглеждаше диво във всички посоки, но коридорът си оставаше пуст. Когато се обърна назад, Р-2 вече си проправяше път към тясното корито на лодката. Тя можеше да побере няколко души, но конструкцията й не бе предназначена да приютява изкуствени същества Р-2 се наместваше с мъка в малката неудобна кабина.

— Хей! — извика рязко и предупредително Трипио. — Кой ти е разрешил да влизаш там? Там е само за хора. Ние просто ще обясним на имперските сили, че не сме програмирани за бунтовнически цели и че сме твърде ценни, за да ни унищожават, но ако някой те види там, нищо не може да ни спаси. Хайде, излизай!

Р-2 някак си бе успял да приведе в равновесие тежкото си тяло и да застане срещу миниатюрното контролно табло. Той се поизправи и изпрати поток от силни бибикания и подсвирвания към недоволстващия си другар.

Трипио се ослуша. Той не можеше да се мръщи, но беше в състояние да създаде такова впечатление.

— Мисия… каква мисия? За какво говориш? Като че не ти е останал нито един логически свързан чип в мозъка. Не… никакви авантюри повече. Ще си опитам късмета с имперските сили, но там не влизам!

Откъм Р-2 се чу гневен и остър електронен звук като от силно дръпната струна.

— Не ме наричай безумен философ, ах ти, дебела и безформена мазна буцо! — извика Трипио.

Той се мъчеше да скалъпи още нещо, когато експлозия отнесе задната стена на коридора. Прах и късове метал изсвистяха из тесния страничен коридор, последваха още няколко по-слаби експлозии. Пламъци заподскачаха лакомо от откритата вътрешна стена, а отблясъците им се отразяваха в полираната повърхност на Трипио.

Като не спираше да изрежда електронните еквиваленти на какви ли не клетви, дългучестият робот скочи в спасителната лодка.

— Ще съжаляваш за това — избъбри той по-високо, докато Р-2 задействаше вратата на аварийния изход.

Малкият робот разбута няколко прекъсвача, свали един капак и натисна три бутона. Спасителното устройство излетя с гръм и трясък от парализирания изтребител.

 

 

Когато новината, че е ликвидирано й последното съпротивляващо се звено на борда на бунтовническия кораб, стигна до мостика, капитанът на имперския кръстосвач се успокои. Той слушаше със задоволство последните съобщения от овладяния кораб, ала в този миг един от главните артилерийски офицери извика. Капитанът приближи и се вгледа в кръглия екран. Забеляза малка точка, която падаше към огнения свят долу.

— Там се движи още една лодка, сър. Инструкции? — Офицерът посочи пулта на лъчевата артилерия.

Макар и уверен в огневата й мощ, която държеше обстановката под пълен контрол, капитанът се взря внимателно в уредите.

— Не откривайте огън, лейтенант Хиджа. Уредите не показват наличие на форми на живот на борда! Освобождаващият механизъм трябва да е дал на късо или е получил грешна инструкция. Не прахосвайте енергията! — Той се върна на мястото си и отново с удоволствие се заслуша в съобщенията от бунтовническия кораб за пленените хора и материална част.

Ярки отблясъци от експлодирали апаратури и електрически инсталации се отразяваха в луда игра от ризницата на водещия щурмовак, докато той изучаваше с поглед коридора пред себе си. Тъкмо се канеше да се обърне и да извика на другите преследвачи да се приближат, когато забеляза, че встрани нещо се движи. Изглежда, искаше да се скрие в една малка тъмна ниша наблизо. С пистолет, готов за стрелба, той тръгна предпазливо напред и надникна.

Дребна, разтреперана фигура, облечена в мека бяла материя, се притискаше о задната стена на нишата и го гледаше с широко отворени очи. Вече беше ясно, че пред него стои млада жена. Физическият й портрет отговаряше на една личност, от която черният лорд се интересуваше. Щурмовакът се ухили доволно изпод шлема си. Щастлив случай за него. Ще получи похвала. Той извърна леко глава, за да насочи гласа си към малкия вграден микрофон.

— Ето я! — извика той на останалите преследвачи. Понечи да продължи, но не успя, нито пък щяха да се сбъднат надеждите му за похвала. В момента, в който бе отклонил вниманието си от момичето, то поразително бързо бе престанало да трепери. Изскочи от убежището си и в същия миг пистолетът, скрит до този момент зад гърба й избълва част от енергийния си заряд.

Щурмовакът, имал нещастието да я открие, падна пръв. Главата му се превърна в разтопена маса от кост и метал. Същата участ сполетя и втория преследвач. Но ето че ярък зелен лъч засегна жената и тя мигновено се строполи на пода, малката й ръчица все още стискаше пистолета.

Облечените в метал фигури я обградиха от всички страни. Една от тях, която носеше на ръката си, отличителните знаци на нисш офицер, коленичи над нея, обърна я и с опитно око огледа неподвижното тяло.

— Ще се оправи — произнесе се той накрая и вдигна поглед към подчинените си. — Докладвайте на лорд Вейдър.

 

 

Трипио се взираше напрегнато като хипнотизиран през уреда за наблюдение в предната част на мъничката спасителна лодка. Най-сетне горещото жълто око на Татуайн започна да ги поглъща. Някъде зад тях, парализираният изтребител и имперският кръстосвач постепенно напускаха сцената.

Това беше чудесно. Ако кацнеха близо до цивилизован град, той щеше да си потърси привлекателна работа в тиха спокойна атмосфера, нещо по-подобаващо за неговия статут и образование. Вълненията и тревогите, които му поднесоха последните месеци, се оказаха прекалено много за една машина.

Хаотичните, поне на пръв поглед, опити на Р-2 да се справи с контролните уреди на лодката обещаваха всичко друго освен гладко кацане. Трипио гледаше все по-угрижено.

— Сигурен ли си, че знаеш как се управлява това нещо?

Р-2 подсвирна уклончиво, което с нищо не подобри хаоса в главата на дългучестия робот.