Джордж Лукас
Междузвездни войни (6) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

V

Съществото беше високо, но едва ли можеше да се нарече страшно. Р-2 се намръщи вътрешно. Провери зрителната си система и отново задейства механизмите си.

„Чудовището“ много приличаше на старец. Облечено бе в износена пелерина и широки дрехи, пристегнати с ремъци, по които висяха торби и чудати инструменти. Р-2 го огледа внимателно, но не откри нищо обезпокоително във вида му. Старецът също не личеше да е уплашен. В действителност според Р-2 той изглеждаше по-скоро доволен.

Древният му лик се сливаше с прокъсаните одежди, а в брадата му се вплитаха конци от разнищената тъкан. Сурови студове и безпощадни горещини бяха оставили жестоки следи по кожата му. Дълъг нос напрегнато душеше над море от бръчки и дълбоки белези. Очите бяха сини и кристално бистри. Човекът хвърли поглед към тялото, захвърлено до глисера, и се усмихна.

Убеден, че пясъчните хора са станали жертва на някаква слухова измама, на която и той самият се бе поддал, Р-2 реши, че този непознат няма лоши намерения към Люк и леко се измести, за да вижда по-добре. Шумът, предизвикан от малкото камъче, което той бутна, бе почти недоловим, но човекът, се завъртя като прострелян и погледна право в скалната ниша на Р-2, все още добродушно усмихнат.

— Хей — извика с плътен, изненадващо бодър глас. — Ела тук, приятелче. Няма защо да се страхуваш…

Този глас вдъхваше доверие. Във всеки случай близостта на един дори непознат човек бе за предпочитане пред самотата в тази пустош.

Р-2 излезе от прикритието си и се отправи към мястото, където Люк лежеше възнак. Тромавото тяло на робота се наклони напред, за да го прегледа. Отвътре нещо заподсвирква и забибика тревожно.

Старецът също се наведе над Люк и протегна ръка да докосне челото му, после слепоочието. Не след дълго изпадналият в безсъзнание младеж се пораздвижи и измърмори нещо като през сън.

— Не се тревожи — каза човекът на Р-2, — ще се оправи.

Сякаш за да потвърди това мнение, Люк премигна, погледна нагоре, без да разбира какво става край него, и промълви:

— Какво се е случило?

— Лежи спокойно, синко — рече му човекът. — Имал си тежък ден. — И пак момчешки се усмихна. — Имаш голям късмет, че главата ти е все още на раменете.

Погледът на Люк се плъзна наоколо и се спря върху надвесеното над него старческо лице. Позна го и това оказа чудодейно въздействие върху състоянието му.

— Бен… Трябва да е Бен! — Неочакван спомен го накара с ужас да се огледа, но от пясъчните хора нямаше и следа. Той бавно се надигна и успя да седне.

— Бен Кеноби… много се радвам!

Старецът се изправи и огледа дъното на каньона, после вдигна очи нагоре.

— Из пустините на Юндланд не може да се скита безгрижно. Заблуденият пътник изкушава гостоприемството на тускените. — Кажи ми, момче, какво те води чак дотук в нищото?

Люк посочи Р-2.

— Това роботче. По едно време си мислех, че е полудяло. Твърдеше, че търси господаря си. Сега съм на друго мнение. Не бях виждал такава преданост у робот. Изглежда, че нищо не може да го спре; дори се опита да ме измами. Разправя, че е собственост на някакъв Оби-уон Кеноби. — Люк наблюдаваше стареца, но той не реагира. — Да не би да ти е роднина? Чичо ми каза, че такъв човек е съществувал. Или това е някаква объркана информация в паметта на робота?

Обруленото от пясъка лице се намръщи. Сякаш Кеноби претегляше въпроса, разсеяно почесвайки развлечената си брада.

— Оби-уон Кеноби! — изговори той. — Оби-уон… така, едно странно име, което отдавна не съм чувал. Много отдавна.

— Чичо ми казва, че бил умрял — обади се Люк, който искаше някак да го подсети.

— О, не, не е умрял — поправи го Кеноби спокойно. — Не още, не още.

Люк се изправи развълнуван, напълно забравил за тускените.

— Тогава ти го познаваш?

Своенравна младежка усмивка разтегли сбръчканата кожа.

— Разбира се, че го познавам — това съм аз. Точно, както може би си подозирал, Люк. Но името Оби-уон е отдавна забравено.

— Тогава — Люк посочи Р-2 — този робот е твоя собственост, както сам твърди.

— Тъкмо това е странното — призна с нескрито недоумение Кеноби, оглеждайки мълчаливия Р-2. — Не си спомням да съм имал робот, още по-малко от такъв модерен тип. Крайно интересно, крайно интересно…

Внезапно нещо привлече погледа на стареца към близките стръмни канари.

— Мисля, че ще е най-добре да се възползваме от твоя всъдеход. Пясъчните хора се плашат лесно, но ще се върнат скоро и още по-многобройни. Един глисер не е плячка, която се отстъпва с лека ръка, а и в края на краищата това не са джои.

Кеноби постави ръце на устата си по много особен начин, пое дълбоко въздух и нададе такъв свръхестествен вой, че Люк подскочи.

— Ще им държи влага доста време — отбеляза със задоволство старецът.

— Но това е ревът на дракона! — Люк зяпна от учудване. — Как го правиш?

— Някой път ще ти покажа, синко. Не е особено трудно. Просто е необходима определена техника, добре школувани гласни струни и повече въздух. — Той отново разгледа канарите наоколо. — Но не мисля, че сега му е времето и мястото.

— Няма да настоявам. Да тръгваме!

В този момент Р-2 се разбибика и разсвири патетично. Люк веднага разбра причината.

— Трипио — възкликна Люк неспокойно. Р-2 вече се отдалечаваше от всъдехода с най-голямата възможна бързина. — Хайде, Бен.

Малкият робот ги заведе до ръба на една яма в пясъка. Той спря, сочейки някъде надолу, и скръбно записука. Люк се спусна предпазливо по гладкия склон, следван без всякакво усилие от Кеноби.

Трипио лежеше сред пясъка в подножието на склона, където се бе изтърколил. Обшивката му беше очукана и ужасно обезобразена. Едната му ръка се бе откъснала и лежеше наблизо изкривена.

— Трипио! — извика Люк.

Отговор не последва. Раздруса го, но това не помогна с нищо. Люк отвори едно капаче на гърба на робота и превключи някаква схема. Нещо забръмча, внезапно спря, после отново заработи.

С помощта на единствената си ръка Трипио се надигна и седна.

— Къде съм? — промърмори той, докато фоторецепторите му продължаваха да се проясняват. След това разпозна Люк. — О, съжалявам, сър. Трябва да съм направил погрешна стъпка.

— Имаш късмет, че някои от главните ти вериги все още действат — ободри го Люк. Той погледна многозначително към върха на възвишението. — Можеш ли да се изправиш? Трябва да се измъкнеш оттук, преди да са се върнали пясъчните хора.

Серводвигателите завиха в знак на протест и накараха Трипио да се откаже от опитите си да се изправи.

— Изглежда, няма да мога. Ти продължавай, господарю Люк. Не си струва да рискуваш себе си заради мен. С мен е свършено…

— Не е — възрази Люк, необяснимо развълнуван от тази машина. Трипио не беше от обичайните бездушни селскостопански роботи, с които Люк бе свикнал да си има работа. — Що за приказки са това?

— Логични — осведоми го Трипио.

Люк гневно поклати глава.

— Пораженец!

С помощта на Люк и Бен Кеноби силно пострадалият андроид успя да се изправи на крака. Малкият Р-2 наблюдаваше дъното на ямата.

Преди да поемат нагоре по склона, Кеноби се подвоуми за момент и подуши въздуха подозрително.

— Бързо, синко. Отново се раздвижват.

Опитвайки се да държи под око околните скали и едновременно да гледа под краката си, Люк се помъчи да изтегли Трипио от ямата.

Подредбата в добре скритата пещера на Бен Кеноби беше спартанска, макар и нелишена от удобства. Тя не би задоволила повечето хора, тъй като отразяваше твърде еклектичните вкусове на собственика. Частта, отделена за всекидневна, излъчваше непретенциозен уют, като повече внимание бе отделено на потребностите на духа, отколкото на непохватното човешко тяло.

Бяха успели да напуснат каньона, преди тускените да се завърнат. По указание на Кеноби Люк остави по пътя толкова объркваща диря, че дори джоа, надарен със свръхчувствителност, не би могъл да я проследи.

Люк прекара няколко часа в пещерата на Кеноби. Той остана в ъгъла, подреден като ремонтна работилница. Беше се заел със закрепването на откъснатата ръка на Трипио.

За щастие, релетата бяха реагирали навреме, предпазвайки робота от сериозни поражения. Поправката се състоеше просто в това крайникът да се прикачи отново към рамото, а после да се задействат оздравителните функции. Ако ръката се бе счупила в средата на „костта“ вместо в края, т.е. при ставата, ремонтът щеше да бъде възможен само във фабричен цех.

Докато Люк беше зает с хуманната си мисия, вниманието на Кеноби бе насочено към Р-2. Роботът седеше бездейно върху хладния под на пещерата, а старецът се занимаваше с металните му вътрешности. Накрая човекът възкликна със задоволство и затвори закръглената глава на робота.

— А сега нека видим дали ще можем да разберем какъв си, мой малък приятелю, и откъде си дошъл.

Люк почти бе привършил и като чу думите на Кеноби веднага отиде при него.

— Видях част от посланието — започна той — и…

В този момент малкият робот излъчи загадъчния образ. Люк отново млъкна, пленен от удивителната красота.

— Да, смятам, че това обяснява всичко — промърмори Кеноби замислено.

Изображението продължаваше да трепти — записът наистина бе направен набързо. Този път обаче очертанията бяха по-ясни, по-ярки и Люк се възхити — очевидно освен, да се скита из пустинята, Кеноби умееше и далеч по-сложни неща.

— Генерал Оби-уон Кеноби — заговори мелодичният глас, — представям ти се от името на световното семейство на Алдераан и на Съюза за реставрация на Републиката. Нарушавам спокойствието ти по нареждане на баща ми Бейл Органа, вицекрал и първи председател на системата Алдераан.

Кеноби беше изцяло погълнат от този необикновен рецитал, а очите на Люк щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Преди години, генерале — продължаваше гласът, — ти защитаваше старата Република в Клановите войни. Сега баща ми те моли да ни помогнеш в този тежък час. Той иска да се присъединиш към него на Алдераан. Трябва да отидеш при него. Съжалявам, че не мога лично да предам молбата на баща ми. Моята мисия да се срещна с теб пропадна. Затова бях принудена да прибегна до този косвен начин за комуникация. Информация, важна за оцеляването на Съюза, е вложена в паметта на робота Р-2. Баща ми знае как да я възстанови. Моля те да се погрижиш този робот да бъде благополучно доставен на Алдераан.

Тя направи пауза, след което продължи вече забързано и не тъй официално:

— Трябва да ми помогнеш, Оби-уон Кеноби. Ти си последната ми надежда! Всеки момент, ще ме пленят агентите на империята. Те нищо няма да научат от мен. Всичко, което трябва да се знае, е заключено в клетките на паметта на този робот. Не ни оставяй, Оби-уон Кеноби, не МЕ оставяй!

Нежният образ се замъгли, после изчезна напълно. Р-2 гледаше очаквателно Кеноби.

В главата на Люк настъпи хаос. Обърканите му мисли и очите му потърсиха опора в седналата наблизо спокойна фигура.

Старецът. Лудият магьосник. Пустинният скитник и неподражаем образ, когото чичо му и всички фермери познаваха от незапомнени времена.

Ако стремителното, тревожно послание, изречено от холограмния образ на непознатата жена, бе развълнувало с нещо Кеноби, то не му личеше. Той се облегна на каменната стена и замислено подръпвайки брадата си, смукна бавно от наргиле с потъмняла хромирана повърхност.

В съзнанието на Люк изплува скромният и все пак очарователен образ на момичето.

— Тя е толкова… толкова… — Фермерският му произход не можеше да му помогне да намери необходимите думи. Изведнъж нещо в посланието го накара да се загледа недоверчиво в стареца. — Генерал Кеноби, ти си се сражавал в Клановите войни? Но… това е било толкова отдавна.

— Хм, да — потвърди небрежно Кеноби, сякаш обсъждаше готварска рецепта. — Струва ми се, че беше отдавна. Някога бях джедай. Също като… — добави той, измервайки младежа с очи, — като баща ти.

— Джедай! — възкликна Люк. Изглеждаше объркан. — Но баща ми не се е сражавал в Клановите войни. Не е бил джедай, а само навигатор на товарен космически кораб.

Кеноби се усмихна и смукна от наргилето:

— Така ти е казал чичо ти. — Мислите му внезапно се насочиха другаде: — Оуън Ларз не споделяше идеите на баща ти, нито житейската му философия. Той беше убеден, че баща ти трябва да си стои тук на Татуайн и да не се замесва в… — И старецът отново привидно равнодушно повдигна рамене. — Е, смяташе, че е трябвало да остане тук и да си гледа фермерството.

Люк не каза нищо. Чувстваше се като опъната струна, докато старецът разкриваше пред него една лична драма, за която до този момент благодарение на чичо си бе имал съвсем изопачена представа.

— Оуън винаги се е страхувал, че авантюристичният живот на баща ти би могъл да ти повлияе и да те накара да напуснеш Анкърхед. — Той бавно поклати глава, спомените го натъжиха. — Боя се, че баща ти не беше много привързан към земеделието.

Люк се извърна и отново се зае да почиства песъчинките от оздравяващата арматура на Трипио.

— Бих искал да го познавам — най-сетне прошепна той.

— Беше най-добрият пилот, когото съм виждал — продължи Кеноби, — и умен боец. Силата… инстинктът му за нея беше много развит. Освен това беше и добър приятел. — За миг Кеноби наистина заприлича на старец.

Веднага обаче момчешкото пламъче заигра отново в пронизващите му очи:

— Разбирам, че и ти самият си отличен пилот. Пилотирането и навигацията не се наследяват, но се наследяват някои други неща, които, взети заедно, могат да те направят добър пилот на малки кораби. Може би тъкмо тези качества си наследил. И все пак дори патенцето трябва да се учи да плува.

— Какво патенце? — заинтересува се Люк.

— Няма значение. В много отношения ти приличаш на баща си. — Хладнокръвният изпитателен поглед на Кеноби правеше Люк неспокоен. — Много си пораснал от последния път, когато те видях.

Люк не знаеше какво да отговори и зачака мълчаливо, а Кеноби потъна в дълбок размисъл. По едно време старецът се раздвижи. Явно бе стигнал до важно решение.

— Всичко това ми напомня — заяви той с измамливо безразличие, — че тук имам нещо за теб.

Той стана, отиде до един голям старомоден сандък и започна да рови в него. Извади безброй интересни неща, после ги върна обратно. Тъй като очевидно Кеноби търсеше нещо по-важно, Люк се въздържа да разпитва за измъчващите любопитството му джунджурии.

— Баща ти искаше, когато станеш достатъчно голям — говореше Кеноби, — да получиш този… ако изобщо успея да открия това проклето нещо. Веднъж се опитах да ти го дам, но чичо ти не се съгласи. Беше сигурен, че ще се запалиш по лудата идея да последваш стария идеалист Оби-уон в някой кръстоносен поход. Ето тук баща ти и чичо ти не можеха да се спогодят. Ларз не е човек, който ще позволи идеализмът да пречи на бизнеса, докато баща ти смяташе, че по този въпрос няма какво да се спори. Вземаше решенията си за такива неща, както и пилотираше — инстинктивно.

Люк кимна. Той завърши почистването на робота и потърси с очи последния детайл, който трябваше да монтира в отворените гърди на Трипио. Като намери ограничителния модул, той се залови да го постави на мястото му. Трипио го наблюдаваше и видимо потръпваше. Люк дълго се вглежда във фоторецепторите от метал и пластмаса. Сетне внезапно остави модула върху струга и затвори андроида. Трипио не каза нищо.

Зад тях се чу мърморене и Люк видя Кеноби да се приближава с доволен вид. Той му подаде някакъв безобиден наглед уред, който младежът с интерес заоглежда. Състоеше се от къса дебела дръжка и двойка вградени бутони. Върху тази дръжка бе монтиран кръгъл метален диск с диаметър, не по-голям от разтворена длан. Няколко непознати, подобни на скъпоценни камъни елементи бяха вградени в дръжката и в диска. Един от тях приличаше на енергиен елемент — най-малкият, която Люк бе виждал. Полираната обратна страна на диска светеше като огледало. Но това, което най-много озадачи Люк, бе енергийният елемент. Каквото и да представляваше този уред, ако се съдеше по формата му, той изискваше много енергия.

Въпреки твърдението, че е принадлежал на баща му, уредът изглеждаше като нов. Очевидно Кеноби го бе пазил грижливо. Само няколко драскотинки върху дръжката говореха, че е бил използван.

— Сър — чу се познат глас, който от известие време не бе се обаждал.

— Какво? — вдигна очи Люк.

— Ако не съм необходим — заяви Трипио, — мисля да се изключа за малко. Това ще помогне на нервните връзки да се заздравят, пък и все пак трябва да се самопочистя вътрешно.

— Добре, карай — каза Люк разсеяно и продължи да разглежда унесен непознатата вещ. Зад него Трипио се умълча, светлината в очите му угасна. Люк забеляза, че Кеноби го наблюдава с интерес.

— Какво е това? — попита той след малко, безсилен да познае за какво служи уредът.

— Светлинният меч на баща ти. Едно време много се използваха. И още се използват в някои области на галактиката.

Люк отново внимателно огледа дръжката, след това колебливо докосна един ярко оцветен бутон. В същия миг дискът излъчи синкавобял лъч с дебелината на палец. Беше непрозрачен и плътен, малко по-дълъг от метър. Изглеждаше странно, но Люк не почувства никаква топлина. Все пак внимаваше да не го докосне. Знаеше какво може да направи един светлинен меч, макар никога преди да не бе виждал подобно нещо. Той можеше да пробие дупка в каменната стена на пещерата на Кеноби… или да прониже човешко тяло.

— Това беше оръжието на джедаите — обясни Кеноби — и не е така тежко и несигурно като бластера. Изисква по-скоро умение, отколкото остро зрение. Елегантно оръжие. Беше и символ. Всеки може да борави с бластер, но да си служиш добре със светлинен меч означаваше да си една степен по-високо от другите. В продължение на повече от хиляда поколения, Люк — продължаваше Кеноби, — джедаите си оставаха най-могъщата, най-уважаваната сила в галактиката. Те бяха гаранти и пазители на мира и справедливостта в старата Република.

Тъй като Люк не попита какво се е случило с тях, Кеноби вдигна очи и забеляза, че младежът гледа безизразно в пространството и едва ли чува какво му се говори. Някой би могъл да укори Люк, че не внимава. Но не и Кеноби — той го разбираше — изчака търпеливо, докато тишината стана непоносима за Люк и го накара сам да поднови разговора.

— Как умря баща ми? — запита той.

Кеноби се поколеба и Люк усети, че старецът няма желание да говори точно за това. За разлика от Оуън Ларз обаче Кеноби не беше способен да се прикрие зад някоя удобна лъжа.

— Беше предаден и убит — произнесе тежко Кеноби — от един много млад джедай на име Дарт Вейдър. Аз го обучавах. Един от най-блестящите ми ученици… един от най-жестоките ми провали. — Кеноби закрачи отново. — Вейдър употреби образованието, което му дадох, и собствената си Сила, за да твори зло, да помага на корумпираните императори. След като джедаите се разединиха, разпръснаха или измряха, не останаха много хора, които да могат да се противопоставят на Вейдър. Днес те са почти напълно изчезнали.

Лицето на Кеноби придоби непроницаемо изражение.

— В много отношения те бяха прекалено добри, прекалено предани, за да се погрижат за себе си. Те вярваха сляпо в нерушимостта на Републиката и не можеха да осъзнаят, че макар тялото да оставаше силно, разумът отслабваше и не беше в състояние да ги предпазва от манипулациите на императора. Бих искал да зная какво цели Вейдър. Понякога имам чувството, че той изчаква своя час и подготвя някаква непредсказуема мерзост. Такава е съдбата на всеки, който владее Силата, но е погълнат от тъмната й половина.

Объркване се изписа по лицето на Люк.

— Сила? За втори път споменаваш Силата.

Кеноби кимна утвърдително.

— Понякога забравям пред кого бръщолевя. Нека кажем просто, че Силата е нещо, с което джедаят трябва да умее да борави. Тъй като никой не е могъл да я обясни както трябва, учените теоретизират, че тя е енергийно поле, създавано от живи същества. Древният човек е подозирал нейното съществуване, но не е съзнавал възможностите й в продължение на хилядолетия. Само на малцина се удаваше да открият нейната същност. Те бяха безмилостно оклеветявани като шарлатани, измамници, мистици, че и по-лошо. Още по-малко бяха онези, които можеха да я оползотворят. Тъй като обикновено беше извън възможностите им да я направляват, тя често се оказваше прекалено могъща за тях. И те оставаха неразбрани от другите…

Кеноби размаха широко ръце и продължи:

— Силата е около всеки един от нас. Някои вярват, че тя направлява нашите действия, а не обратното. В познаването, на Силата и умелото боравене с нея се крие необикновеното могъщество на джедаите.

Кеноби отпусна ръце и впи очи в Люк. Втренченият му поглед накара младежа да се раздвижи неспокойно. Когато заговори отново, тонът му беше толкова решителен и младежки, че Люк неволно подскочи.

— Ти също трябва да усвоиш изкуството да управляваш Силата, Люк, ако ще идваш с мен на Алдераан.

— Алдераан! — скочи отново Люк и смаяно го загледа. — Нямам намерение да ходя на Алдераан! Дори не знам къде е.

Изпарители, андроиди, жътва… внезапно сякаш всичко връхлетя върху него — старите му мечти да види чужди светове отстъпиха място на някакъв неясен страх. Той се огледа диво наоколо, опитвайки се да избяга от пронизващия поглед на Бен Кеноби… стария Бен… лудия Бен… генерал Оби-уон…

— Трябва да се прибирам — каза той с хрипкав глас. — Късно е. И без това лошо ми се пише. — После се сети нещо и посочи неподвижното тяло на Р-2. — Можеш да задържиш робота. Изглежда, че той иска това. Все ще измисля какво да кажа на чичо ми.

— Трябва ми твоята помощ, Люк — настоя Кеноби, в гласа му по някакъв странен начин се съчетаваха тъга и стоманена твърдост. — Вече съм много стар. Не вярвам, че мога сам да довърша делото. Тази мисия е много, много важна. — Той кимна към Р-2. — Ти чу и видя посланието.

— Но… аз не мога да се замеся в такова нещо — протестира Люк. — Имам работа, трябва да се погрижим за реколтата. Дори чичо Оуън да отстъпи и да наеме някого, пак не мога да го оставя. Не сега. Освен това Алдераан е толкова далеч. Какво ме засяга…

— Имам чувството, че слушам чичо ти — незлобливо забеляза Кеноби.

— О, чичо ми… Как да му обясня всичко това?

Старецът потисна усмивката си, знаеше, че съдбата на Люк е вече решена. Решена бе още в мига, когато научи какъв е бил краят на баща му. Решена бе още когато чу пълния текст на посланието и за първи път видя умоляващия образ на прекрасната сенаторка Органа, несръчно излъчен от малкия робот. Кеноби си помисли, че може би всичко е било предопределено още преди раждането на момчето. Не че вярваше в предопределението, но вярваше твърдо в наследствеността… и в Силата.

— Запомни добре, Люк, страданието на един само човек е страдание за всички. Разстоянията не бива да бъдат пречка, когато става дума за несправедливост. Ако не бъде спряно бързо, злото след време протяга ръце и заплашва да погълне всички хора, независимо дали са му оказвали съпротива или са нехаели за него.

— Мисля — предложи Люк нервно, — че мога да те заведа до Анкърхед. Оттам можеш да намериш превоз до Мос Айсли или докъдето искаш.

— Много добре — съгласи се Кеноби. — Като начало и това стига. После ще постъпиш както прецениш.

Люк се извърна, този път напълно объркан.

— Окей. Но точно сега не се чувствам много добре…

 

 

Мъртвешки бледата светлина в арестантската дупка едва стигаше до черните метални стени и високия таван. Килията беше така проектирана, че да засили до крайност чувството за безпомощност у затворника. Ефектът беше толкова голям, че единствената обитателка подскочи ужасена при глухия шум от отсрещния край на килията — металната врата се плъзгаше встрани. Беше ненужно масивна — сякаш, размишляваше Лия с горчивина, се страхуваха да не я разбие с голи ръце.

Напрягайки се да види какво става навън, момичето забеляза неколцина имперски тъмничари, застанали точно зад вратата. Лия Органа ги погледна предизвикателно и се опря на стената. Но когато в килията гладко, като по релси, се плъзна чудовищна черна фигура, от решителния й вид не остана и следа. Присъствието на Вейдър съкруши напълно духа й. Със злодея влезе и един по-възрастен мъж, почти също толкова ужасяващ на вид, колкото и черният лорд.

Дарт Вейдър направи знак на някого отвън. Нещо бръмчащо, като огромна пчела, влетя в стаята. Дъхът на Лия секна при вида на тъмния метален глобус, от който стърчаха безброй метални ръце с множество фини уреди по тях.

Пленничката гледаше със страх това хитроумно изобретение. Чувала бе всякакви слухове за такива машини, но не беше вярвала, че имперските техници могат да създадат подобно чудовище. В бездушната му памет бяха вложени всички варварства, всички възможни безчинства, известни на човечеството.

Вейдър и Таркин стояха спокойно, за да й предоставят достатъчно време да изучи кръжащия във въздуха кошмар. Губернаторът не си правеше илюзии, че присъствието на този уред сам по себе си ще я шокира дотам, че доброволно да му даде необходимата информация. Не че предстоящият сеанс щеше да е особено неприятен, размишляваше той. Винаги можеше да се измъкне нещо чрез такива изненадващи шокове, а сенаторката положително беше интересен обект.

След известно време той даде знак на машината.

— Сега, сенатор Органа, принцеса Органа, ни предстои да поговорим за местонахождението на главната бунтовническа база.

С все по-усилващо се бръмчене машината бавно се насочи към младото момиче. Равнодушната й сферична форма закри Вейдър, губернатора, останалата част от килията… светлината…

 

 

Приглушени звуци проникваха през стените и дебелата врата навън. Те не нарушаваха тишината и спокойствието в коридора, който минаваше покрай плътно затворената килия. И все пак тъмничарите предпочетоха да се оттеглят на достатъчно разстояние, където тези странно модулирани звуци не можеха да се чуят.