Джордж Лукас
Междузвездни войни (3) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

II

Имаше една поговорка от времето на първите заселници, според която от блясъка на двете огромни слънца може и да не ослепееш, но погледнеш ли равните полета на Татуайн, със сигурност ще изгубиш очите си, толкова силна беше светлината, отразявана от тези безкрайни пустини. Въпреки това обаче в обширните равнини, възникнали на мястото на някогашни морета след продължително изпаряване, живот можеше да има и действително имаше. Едно нещо правеше живота възможен — водният кръговрат.

За чисто човешки нужди, впрочем, водата на Татуайн беше оскъдна. Атмосферата неохотно се разделяше с влагата си. Тя трябваше да бъде примамена и принудена да се излее от неизменно синьото небе — примамена и принудена да напои разсъхналата се почва.

Две фигури, чиято задача беше да получат вода, стояха на малко възвишение сред негостоприемните равнини. Едната беше от метал — изпарител, потънал в пясъка. Другата излъчваше повече живот, макар да бе не по-малко загрубяла от слънцето. Това бе двайсетгодишният Люк Скайуокър, който в момента проклинаше клапаните на непослушния апарат. От време на време блъскаше грубо регулатора вместо да употреби подходящ инструмент. Нито единият от двата метода не даваше добри резултати. Люк смяташе, че смазочните материали, използвани при изпарителите, привличат пясъка и с масления си блясък похотливо подмамват абразионните частици. Той изтри потта от челото си и се изправи. Лек бриз разбъркваше буйната му коса, диплеше широката туника, докато той оглеждаше апарата. Утешаваше се, че е излишно да се ядосва с тази неинтелигентна машина.

Докато Люк анализираше тежкото си положение, се появи трета фигура, която изскочи иззад изпарителя и непохватно заопипва пострадалата секция. Само три от шестте ръце на робота — модел Тредуел — действаха, при това бяха по-износени от обувките на Люк. Машината се движеше неуверено — току спираше, после отново рязко потегляше.

Люк я погледа тъжно, сетне се извърна и вдигна очи към небето — ни следа от облак и той добре знаеше, че няма и да има, ако не накара изпарителя да заработи. И тъкмо се канеше да опита още веднъж, когато погледът му улови малък, трептящ лъч светлина. Бързо измъкна от колана си грижливо почистения макробинокъл и фокусира лещите към небето.

Дълго напряга очи, като през цялото време се ядосваше, че не разполага с истински телескоп, а само с този бинокъл. И докато се взираше, успя да забрави изпарителя, горещината и боричкането с дребните неприятности. Люк прибра бинокъла и хукна към глисера. На половината път се обърна и извика нетърпеливо:

— Побързайте! Какво чакате? Включете го!

Тредуелът тръгна към него, поколеба се за миг, сетне започна да се върти като вретено изпускайки отвсякъде дим. Люк изкрещя още няколко инструкции и накрая махна с ръка от досада, разбрал, че само с думи не би могъл да накара тредуела отново да заработи. Не искаше да изостави машината, но размисли, че жизненоважните елементи очевидно са повредени, и скочи в глисера. Неотдавна ремонтираният стабилизатор се наклони застрашително на една страна, но той успя да го уравновеси. Плъзгайки се ниско над пясъка, лекият транспортен съд устойчиво застана на курс като лодка в бурно море. Люк обстреля машината, която захленчи в протест. Зад стабилизатора изригна пясък и той насочи глисера на въздушна възглавница към далечния град Анкърхед. В прозрачния въздух над пустинята от изоставения робот продължи да се издига жалостив стълб черен дим. При завръщането на Люк нямаше да го има. Лешоядите из дивите пустини на Татуайн щяха да са си свършили работата.

Метални и каменни постройки, избелели от блясъка на близнаците Тату I и II, се бяха сгушили една в друга, сякаш търсеха закрила. Те съставляваха центърът на огромното фермерско общество на Анкърхед. Прашните, непавирани улици бяха пусти и тихи. Под напуканите стрехи на каменните постройки лениво бръмчаха мухи. В далечината лаеше куче, единствен знак, че мястото се обитава. Но ето че се появи самотна старица, която закрета през улицата. Металният й шал против слънце я обвиваше плътно.

Нещо я накара да погледне нагоре, уморените й очи се завзираха напрегнато в далечината. Звукът изведнъж се усили рязко, когато зад един далечен ъгъл с рев се появи правоъгълно, силно светещо тяло. Очите й щяха да изскочат от орбитите, когато то връхлетя върху й, без да издава с нещо, че възнамерява да промени курса си. Старицата едва свари да се отдръпне. Задъхана, размахала ядосано юмрук след глисера, тя се развика. Гласът й се издигна над шума от прелитането:

— Няма ли да се научите бе, хлапета такива?

Люк може би я забеляза, но положително не я чу. Така или иначе, вниманието му беше съсредоточено другаде, когато спря зад една ниска й дълга бетонна електроцентрала. Разни жици и пръчки стърчаха от покрива. Вълните на неумолимо настъпващия пясък на Татуайн бяха притиснали стените. Никой не си бе направил труда да ги разчисти. Нямаше смисъл. Щяха да се върнат още на следващия ден.

Люк блъсна предната врата и извика:

— Хей!

Някакъв рошав млад човек, облечен в работен комбинезон, се бе изтегнал на един стол зад занемареното контролно табло. Лицето му беше намазано с масло против слънчево обгаряне. Кожата на момичето, седнало на коленете му, беше също така добре намазана, но се виждаха и незащитени участъци от нея. Можеха да се забележат дори следи от засъхнала пот.

— Хей, вие там! — провикна се отново Люк, след като първият му зов остана без ответ. Той хукна към инструменталната зала в задния край на централата, а техникът, жив заспал, прокара ръка по лицето си и измърмори:

— Дали не чух хлапашки глас наблизо?

Момичето на коленете му се протегна чувствено, протритите му дрехи се опънаха, очертавайки интригуващи форми.

— Ооо — прозя се Кейми, — това просто е едно от буйствата на онзи глупчо.

Дийк и Уинди вдигнаха глави от компютърната игра, когато Люк се втурна в залата. Те бяха облечени горе-долу като него, въпреки че изглеждаха по-спретнати и туниките им сякаш бяха малко по-нови.

Тримата младежи поразително контрастираха на едрия симпатичен играч от другата страна на масата. С елегантно подрязаната си коса и прецизно скроената униформа той изпъкваше като мак от Ориента сред море от овес. Зад трите човешки същества се дочуваше тих напевен звук от мястото, където робот-монтьор търпеливо поправяше някакъв счупен детайл от съоръженията на електроцентралата.

— Оправете го, момчета — извика възбудено Люк. След това забеляза по-възрастния мъж с униформата. Позна го веднага. — Бигз!

Лицето на мъжа просветля от лека усмивка.

— Здравей, Люк! — Двамата здраво се прегърнаха.

Накрая Люк се отдръпна и заразглежда с нескрито възхищение униформата му.

— Не знаех, че си се върнал. Кога дойде?

Увереността в гласа на Бигз стигаше границата на самодоволството, без да я прекрачва:

— Преди малко. Исках да те изненадам, фукльо! Предполагах, че ще бъдеш тук с тези две нощни птици. — Дийк и Уинди се усмихнаха. — Наистина не очаквах, че ще се хванеш на работа — засмя се той непринудено. Смехът му беше заразителен.

— Академията не те е променила много — отбеляза Люк. — Но защо се върна толкова скоро? — Сетне доби сериозно изражение: — Хей, какво се е случило, не си ли получил чин?

Бигз отговори уклончиво, като гледаше някъде встрани:

— Разбира се, че получих. Приех да служа на товарния кораб „Ронд Еклиптик“ точно преди седмица. Първи помощник-капитан Бигз Дарклайтър на вашите услуги! — Той козирува полусериозно, полушеговито. И пак със същата усмивка, леко нахална, леко подкупваща продължи:

— Върнах се да се сбогувам с вас, нещастни заземени глупаци.

Всички се засмяха. Люк си спомни изведнъж какво го бе довело тук с такава бързина.

— Щях да забравя — каза им той, обхванат от първоначалното си вълнение, — води се сражение точно в нашата система. Елате да видите.

Дийк изглеждаше разочарован:

— Да не би да е някоя от твоите епични битки, Люк? Не си ли сънувал пак нещо? Я забрави тези работи!…

— Да забравя ли, по дяволите, говоря сериозно! Това е битка и то каква!

Къде с думи, къде с побутване той успя да изкара обитателите на електроцентралата навън под силната слънчева светлина. Кейми беше ядосана:

— Дано да си струва, Люк — предупреди го тя, засенчвайки очите си.

Люк беше вече извадил макробинокъла и оглеждаше небето. Не минаха и секунди и нещо прикова вниманието му.

— Нали ви казах! Ето ги.

Бигз застана до него и протегна ръка към бинокъла, докато другите се опитваха да видят нещо с невъоръжено око. Успя да различи две сребристи петна на тъмносиния фон.

— Това не е битка, фукльо — заяви той, сваляйки бинокъла, и отправи доброжелателен поглед към другаря си. — Те просто си седят там. Два кораба, точно така — вероятно някаква баржа товари, тъй като Татуайн не разполага с орбитална станция.

— Имаше голяма стрелба — добави Люк. Първоначалният му ентусиазъм започна да отслабва пред обезсърчителната увереност на неговия по-стар другар.

Кейми дръпна бинокъла от Бигз и без да иска, леко го чукна о един подпорен стълб. Люк бързо го грабна от нея, за да провери дали не е пострадал.

— Внимавай!

— Не се безпокой толкова, глупчо — каза тя с насмешка.

Люк пристъпи към нея, но се спря, когато якият техник застана помежду им и го удостои с предупредителна усмивка. Люк размисли и само повдигна рамене.

— Постоянно ти разправям, Люк — каза техникът с вид на човек, отегчен да повтаря без полза едно и също нещо, — че бунтът е много далеч оттук. Съмнявам се дали императорът ще се бие, за да запази тази система. Повярвай ми, Татуайн е едно голямо нищо.

Всички бавно се помъкнаха към електроцентралата, преди Люк да отговори нещо. Фиксър бе обгърнал с ръка Кейми и двамата се смееха на глупостта на Люк. Дори Дийк и Уинди мърмореха по негов адрес, Люк беше сигурен. Той ги последва, но все пак хвърли отново поглед към далечните петна. В едно беше сигурен — че е видял отблясъци между двата кораба. Те не бяха причинени от слънцата на Татуайн.

Начинът, по който ръцете на девойката бяха вързани зад гърба й, се оказа примитивен, но ефикасен. Въпреки това взводът тежковъоръжени войници не я изпускаше от очи, тъй като добре знаеха, че животът им зависеше от това дали ще я доставят невредима.

Но когато тя умишлено забави ход, стана ясно, че пазачите й нямат намерение много да се церемонят с нея. Една от бронираните фигури грубо я удари в кръста и едва не я повали. Тя се обърна и злобно изгледа мъчителя си.

Коридорът, в който най-накрая се озоваха, все още беше задимен от експлозията в корпуса. Към зейналия отвор бе прикрепен ръкав за връзка и от края на тунела му нахлуваше светлина в пространството между бунтовническия кораб и кръстосвача. Девойката се взираше в тунела, но се обърна, тъй като над нея се появи някаква сянка, която я стресна въпреки силното й самообладание.

Над девойката се извисяваше заплашителната фигура на Дарт Вейдър, червени очи просветваха зад отвратителната дихателна маска. Едно мускулче трепна по гладката буза, но това бе единствената реакция на момичето. Гласът му също не издаваше никакво вълнение.

— Дарт Вейдър… трябваше да се досетя. Само ти можеш да бъдеш толкова дързък и толкова глупав. Но имперският сенат няма да остане със скръстени ръце. Когато там научат, че си нападнал дипломатическа мис…

— Сенатор Лия Органа — прекъсна я Вейдър глухо, но достатъчно твърдо, за да я накара да млъкне. Удоволствието, което изпитваше от това, че я е намерил, личеше от начина, по който произнасяше всяка сричка.

— Не ми разигравай комедии, Ваша светлост — продължи той със злокобен глас. — Този път не можеш ме излъга, че участваш в милосърдна мисия. Ти премина директно през система с ограничения, без да обръщаш внимание на многобройните предупреждения и заповеди да поемеш обратен курс.

Огромният метален череп се сниши над нея:

— Известно ми е, че на няколко пъти до този кораб са излъчвани съобщения от шпиони в системата. Когато проследихме тези предавания и открихме откъде идват, виновните се самоубиха, преди да бъдат разпитани. Искам да зная какво е станало с данните, които са ви изпратили.

Нито думите, нито враждебното присъствие на Вейдър повлияха с нещо на момичето.

— Не разбирам нищо от празните ти приказки — каза то надменно, извръщайки погледа си, — аз съм член на сената, — натоварен с дипломатическа мисия за…

— За твоята част от Бунтовническия съюз — довърши Вейдър с тон на обвинител. — Ти си и изменница! — Погледът му се отправи към един от офицерите. — Отведете я!

Тя го заплю. Той мълчаливо се зае да почисти бронята си, като в същото време я наблюдаваше с интерес как се отдалечава през тунела към кръстосвана.

Вниманието на Вейдър бе привлечено от приближаващия се висок, строен войник с отличителни знаци на имперски командир, който застана до него.

— Арестуването й крие опасност — забеляза той, загледан след момичето… — Ако се разчуе, ще се вдигне голям шум в сената, а това ще породи съчувствие към бунтовниците. — Командирът погледна непроницаемото метално лице, после решително добави: — Трябва незабавно да се ликвидира!

— Не. Първото ми задължение е да открия къде се намира тази тяхна крепост — възрази спокойно Вейдър. — Всички шпиони на бунтовниците са елиминирани, било от нас, било от самите тях. Така че единствено чрез нея можем да открием гнездото им. Смятам да я използвам пълноценно. Ако трябва, ще я изцедя капка по капка, но на всяка цена ще открия бунтовническата база.

Командирът сви устни, поклати леко глава, може би донякъде от съчувствие:

— Тя ще умре, преди да ти предостави информация.

— Оставете това на мен! — отвърна Вейдър със студено безразличие.

Той помисли малко, преди да продължи:

— Изпратете широкообхватен сигнал за бедствие. Внушете, че сенаторският кораб неочаквано е попаднал на метеорити, които не е успял да избегне. Съгласно информацията от уредите защитните покрития са разрушени и корабът е загубил 95 процента от атмосферата си. Съобщете на баща й и на сената, че всички на борда са загинали.

Група уморени войници приближаваха към своя командир и черният лорд Вейдър ги погледна изпитателно.

— Въпросните информационни носители не са на борда на кораба. В банката с данни няма никаква ценна информация, нито пък някакво доказателство за изтриване на текст — издекламира машинално дежурният офицер. — Корабът също не е изпращал съобщения от момента, когато осъществихме контакт. По време на битката е излетяла неизправна спасителна лодка, но беше потвърдено, че на борда й няма форми на живот.

Вейдър изглеждаше замислен.

— Лодката може да е била неизправна — заговори той сякаш на себе си, — но би могла да носи записите. Записите не са форма на живот. По всяка вероятност никой туземец, който попадне на тях, няма да знае колко са важни и сигурно ще ги изтрие. И все пак… Пратете отряд да ги намери и да ги вземе или пък да се убеди, че не са в лодката — нареди той на командира и офицера. — Бъдете бдителни. Няма защо да привличате внимание дори в този жалък затънтен свят.

Когато офицерът и войниците се отдалечиха, Вейдър отново погледна командира:

— Този изтребител да се изпари — нищо не трябва да оставяме? Що се отнася до лодката, не мога да приема с лека ръка, че е само неизправна. Възможно е данните, които носи на борда си, да се окажат опасни. Погрижи се за това лично. Ако записите съществуват, те трябва да се открият и унищожат на всяка цена.

После добави:

— След като сенаторът е в ръцете ни, успеем ли и в това ще видим края на този абсурден бунт.

— Ще бъде изпълнено точно съгласно указанията ти, Лорд Вейдър — каза уверено командирът. Двамата мъже влязоха в свързващия ръкав, водещ към кръстосвана.

 

 

— Какво занемарено място!

Трипио внимателно се обърна и погледна към лодката, полузаровена в пясъка. Неговите жирокомпаси все още не бяха дошли на себе си след ужасното кацане. Кацане! Тази дума едва ли бе подходяща и ласкаеше незаслужено простоватия му приятел.

От друга страна, си мислеше той, трябва да е благодарен, задето останаха невредими. Макар че, докато изучаваше голия пейзаж, той все още не можеше да бъде сигурен, че тук ще им е по-добре, отколкото ако бяха останали на пленения кораб. Високи плата от пясъчник изпълваха част от хоризонта. В останалите посоки се разкриваха само безкрайни дюни, подобни на дълги жълти зъби. Пясъчният океан преливаше от светлина и не можеше да се каже откъде започва и къде свършва.

Облачета ситен прах следваха стъпките на отдалечаващите се от лодката роботи. Това превозно средство повече не им беше нужно. То бе изпълнило предназначението си. Никой от двата робота не бе конструиран така, че да се движи с крака върху подобен терен, поради което им се налагаше да полагат огромни усилия, за да напредват по нестабилната повърхност.

— Изглежда, че сме създадени за страдания — вайкаше се Трипио. — Проклето съществувание! — Нещо изскърца в десния му крак и той потрепери. — Трябва да си почина, иначе ще се разпадна. Вътрешностите ми още не са се възстановили след това забиване с главата надолу, дето му викаш кацане.

Той спря, но не и Р-2. Малкият робот бе направил остър завой и сега се носеше бавно и упорито към най-близкото възвишение.

— Хей! — извика Трипио. Р-2 не му обърна внимание и продължи да крачи. — Къде си мислиш, че отиваш?

Този път Р-2 спря, изливайки поток от електронни обяснения, докато изтощеният Трипио с мъка вървеше към него.

— Няма да мина оттук — заяви Трипио, след като Р-2 приключи с обясненията си. — Много е каменисто — продължи той, сочейки напред към скалите. — Оттам е много по-лесно. — Металната му ръка махна с отчаяние към високите плата. — Все пак, какво те кара да мислиш, че там има някакви селища?

Дълбоко от вътрешността на Р-2 се чу изсвирване.

— Не ме манипулирай — предупреди Трипио. — Омръзнало ми е от твоите решения.

Р-2 бибикна.

— Много добре, върви си по твоя път — обяви Трипио царствено. — За един ден ще се нагълташ с пясък, късогледа тенекиена купчино такава!

Той блъсна Р-2 с презрение и го събори върху една дюна. Малкият робот успя да застане отново на крака, но Трипио вече бе тръгнал към неясно очертания блестящ хоризонт, като от време на време поглеждаше назад през рамо.

— Да не съм те видял да вървиш след мен и да искаш помощ — предупреди той, — защото няма да я получиш.

В подножието на високата дюна Р-2 се зае да се приведе в ред. С помощта на спомагателна ръка той почисти единственото си електронно око и нададе пронизителен електронен, писък, който наподобяваше донякъде човешки гняв. После, издавайки някакви звуци, сякаш си тананикаше песничка, Р-2 се затътри нагоре към върха на пясъчника — все едно че нищо не беше се случило.

Няколко часа по-късно Трипио креташе изнемощял с претоварен термостат, пред прага да блокира от прегряване, към върха на поредната висока дюна, като се надяваше да е последна. Наблизо се виждаха стълбове и подпори от обезцветен варовик, както и костите на някакъв грамаден звяр — картина, която не вещаеше нищо добро. Трипио изкачи билото и с тревога погледна пред себе си. Вместо очакваната зеленина и човешка цивилизация видя само още десетки дюни, досущ като тази, върху която стоеше сега. Най-далечната се издигаше дори още по-високо. Трипио се обърна и погледна назад към вече далечното скалисто плато. То ставаше все по-трудно различимо поради разстоянието и трептящия нагорещен въздух.

— Ах ти, раздрънкано нищожество — мърмореше той, като отказваше и сега да признае, че може би Р-2 е бил прав. — Ти си виновен! Подведе ме, но и ти добро няма да видиш!

Добро обаче нямаше да види и той самият, ако не продължеше. Пристъпи напред и чу глухо стържене в една от ставите на крака си. Седна и в, така да се каже, електронна уплаха започна да се чисти от полепналия пясък.

Каза си, че би могъл да продължи в същата посока. Или би могъл да признае, че се е лъгал, и да се опита да настигне Р-2. Не го съблазняваше нито едната, нито другата възможност. Ала съществуваше и трета. Можеше да си остане там, където е, и да си блести на слънцето, докато ставите му напълно откажат, вътрешностите му прегреят и ултравиолетовата светлина изгори фоторецепторите му. Щеше да се превърне в паметник — още един паметник на разрушителната сила на двойното слънце като исполинския организъм, чийто избелял скелет бе видял. Опасяваше се, че всъщност рецепторите му вече си отиват. Изведнъж му се стори, че забелязва нещо да се движи в далечината. Привиждаше му се навярно в силната мараня. Не… не… това определено бе проблясък от повърхността на метал и предметът се движеше срещу него. Имаше надежда. Без да обръща внимание на предупреждението от повредения си крак, той се изправи и размаха ръце като обезумял. Предметът, както вече ясно се виждаше, беше несъмнено някакво превозно средство, макар и от неизвестен нему тип, а това говореше за разум и техника. Във възбудата си той пропусна да съобрази, че можеше и да не е човешко творение.

 

 

— И така, изключих захранването, затворих дюзите и се спуснах ниско, зад Дийк — завърши разказа си Люк, жестикулирайки бурно.

Той и Бигз се разхождаха на сянка покрай електроцентралата. Някъде отвътре, където Фиксър се бе присъединил към своя робот-монтьор, се дочуваха удари на метал о метал.

— Намирах се толкова близо до него — продължаваше Люк възбудено, — че вече имаше опасност да се опържа. Но пък здравата го ударих. Чичо Оуън много се разстрои. Дълго ми три сол на главата. — Люк бързо се освободи от чувството на потиснатост. Споменът за подвига надделя. — Трябваше да бъдеш там, Бигз!

— Би трябвало да приемаш по-спокойно нещата — смъмри го приятелят му. — Може и да си ас между пилотите отсам Мое Айсли, когато става дума за партизанска война, но тези малки скайхопери могат да бъдат и опасни. Движат се ужасно бързо за тропосферни съдове. Продължавай да се правиш на акробат и да се закачаш с тях, докато някой хубав ден, тряс! — Само мокро петно ще остане от теб.

— Виж ти кой ги разправя тия — възрази Люк. — Бил си на няколко големи звездолета и вече… все едно че слушам чичо си. Изнежили сте се в тези големи градове. — Той замахна енергично към Бигз, който с лекота парира удара, при това само с вяло контраатакуващо движение.

Добродушното самодоволство на Бигз се разтопи в открита приятелска усмивка.

— Не можах да те уцеля, приятелче. — Люк смутено погледна встрани. — Всичко се промени, откакто ти замина, Бигз. Стана толкова… — Люк се помъчи да намери подходящата дума, но завърши безпомощно — толкова… спокойно. — Погледът му се рееше из покритите с пясък, опустели улици на Анкърхед. — Всъщност винаги е било спокойно.

Бигз потъна в дълбок размисъл. Огледа се. Бяха сами. Всички други се бяха върнали в сравнително прохладната електроцентрала. Когато се наведе, за да бъде по-близо до приятеля си, в тона му се почувства необичайна тържественост:

— Люк, не съм се върнал само за да кажа „довиждане“ или да си придавам важност пред някого, защото съм завършил Академията. — Отново пролича някакво колебание, после сякаш, за да се лиши от възможността за отстъпление, изломоти бързо: — Но някой трябва да знае. Не мога да кажа на родителите си.

Ококорил очи, Люк само преглътна:

— Какво да знае? За какво говориш?

— Говоря за приказките, дето се носят из Академията… и на други места, Люк. Здравата приказват. Сприятелих се с някои личности извън системата. Постигнахме съгласие по това, накъде отиват някои неща и… — сниши той глас заговорнически — когато стигнем до някоя от периферните системи, просто ще скочим от кораба и ще се присъединим към Съюза.

Люк изненадано загледа приятеля си, опитваше се да си представи безгрижния Бигз, човека на удоволствията, бохема Бигз като патриот, обхванат от бунтовен плам.

— Присъединяваш се към бунта? — започна той. — Навярно се шегуваш. Как?

— Успокой се, моля те — посъветва го Бигз, поглеждайки крадешком към централата. — Имаш уста като кратер.

— Извинявай — измърмори приглушено Люк, — аз съм спокоен, ослушай се и ще се съгласиш, че не е опасно. Пък и говоря съвсем тихо…

— Мой приятел от Академията — прекъсна го Бигз — има един приятел, който може да ни помогне да установим връзка с въоръжена бунтовническа част.

— Твой приятел… Ти си луд! — отсече Люк, сигурен, че приятелят му си е изгубил ума. — Можеш да скиташ цял живот и пак да не намериш бунтовническо укрепление. Повечето от тях са само мит. Този приятел на приятеля ти може да е имперски агент… Ти ще свършиш в Кесъл, може да ти се случи и нещо по-лошо! Ако беше толкова лесно да се открият бунтовнически укрепления, империята отдавна би ги унищожила.

— Знам, че не е работа за един ден — съгласи се Бигз неохотно. — Ако не се свържа с тях… — в очите му се появи особено пламъче, смесица от непозната досега зрялост и… още нещо. — Ще направя сам каквото мога.

Той втренчи поглед в приятеля си:

— Люк, не смятам да чакам империята да ме призове под знамената. Въпреки онова, което чуваш по официалните информационни канали, бунтът расте, разпространява се. Освен това, искам да бъда на страната на справедливостта, на страната, в която вярвам. — Гласът му зазвуча враждебно и Люк се зачуди какво ли ставаше в душата му. — Трябва да си чул някои от историите, които и аз съм чувал, Люк, научил си за някои от престъпленията, за които и аз знам. Империята може да е била някога велика и прекрасна, но отговорните в момента хора… — Той рязко поклати глава. — Гнила работа, Люк, гнила.

— А аз нищо не мога да направя — промълви Люк навъсено, — като прикован съм тук. — И той ритна с досада в постоянно напиращия пясък на Анкърхед.

— Мислех, че скоро ще влизаш в Академията — подхвърли Бигз. — Ако е така, ще можеш да се измъкнеш от този пясък.

— Едва ли — каза Люк с насмешка. — Наложи се да оттегля кандидатурата си. — Погледна встрани, за да избегне недоверчивата физиономия на своя приятел. — Нямаше как. Откакто ти замина, тук имаше много вълнения. Обитателите на пясъците се осмелиха дори да нападат Анкърхед.

Бигз поклати глава в знак, че не е съгласен с това оправдание:

— Чичо ти може да спре цяла колония само с един бластер.

— От къщата, да — съгласи се Люк, — но чичо Оуън има твърде много изпарители, за да се справя с цялата ферма. Не може сам да защитава земята си… казва, че има нужда от мен още един сезон. Не мога да го изоставя в този момент.

— Съчувствам ти, Люк — въздъхна тъжно Бигз. — Някой ден ще се научиш да разграничаваш маловажните от истински важните неща. Каква е ползата от целия труд на чичо ти, щом империята ще му го отнеме? Научих, че скоро ще започнат да контролират търговията във всички далечни системи. Няма да мине много и чичо ти и всички други ще бъдат само арендатори, които ще работят като роби за славата на империята.

— Тук това не може да се случи. Ти сам каза, че империята няма да се занимава с тия скали наоколо.

— Нещата се променят, Люк. Единствено опасността от бунт възпира мнозина от властниците да вършат безобразия. Ако тази заплаха бъде отстранена напълно… е, тогава остават две неща, които хората никога не са могли да задоволят: любопитството и алчността си. А тук няма кой знае какво да привлича любопитството на висшите имперски бюрократи.

Двамата мъже замълчаха. Безмълвна и величествена пясъчна вихрушка прекоси улицата, разби се в една стена и се пръсна в множество новородени вихри във всички посоки.

— Бих искал да мога да дойда с теб — тихо каза Люк и изправи глава. — Ще поостанеш ли?

— Не. Всъщност тръгвам утре сутринта, за среща с „Еклиптик“.

— В такъв случай няма да се видим повече.

— Може би някой ден… — каза Бигз. Лицето му просветна от характерната му обезоръжаваща усмивка. — Ще чакам да ми се обадиш, лудетино! А дотогава гледай да не връхлетиш върху зъберите на някой каньон.

— Ще бъда в Академията след сезона — настоя Люк, повече за да насърчи себе си, отколкото Бигз. — После кой знае къде ще ме отвее вятърът! — Гласът му звучеше решително. — Няма да ме вземат в междузвездния взвод, това е сигурно. Пази се. Ти ще си останеш… най-добрият ми приятел.

Не беше нужно да се ръкуват. Двамата отдавна бяха надраснали този ритуал.

— Прощавай, Люк — каза Бигз простичко.

Той се обърна и влезе в електроцентралата. Люк го изпроводи с поглед, докато изчезна зад вратата. Мислите му безредно се щураха като внезапна прашна буря над Татуайн.

 

 

Татуайн си имаше своите необикновени и многобройни, характерни само за нея, особености. Между тях се открояваха тайнствените мъгли, които неизменно висяха над местата, където пустинните пясъци едва покриваха невъзмутимите скали.

Мъгла… над една сякаш издишваща пара пустиня… Това изглеждаше толкова абсурдно; колкото кактус върху ледник, но така или иначе мъглата си беше факт. Метеоролози и геолози спореха върху произхода й — раждаха се най-невероятни теории за вода във вените на пясъчника и непонятни химически реакции в него, които при охлаждането на земята карат водата да поема нагоре и после при двойния слънчев изгрев да се връща отново. Всички тези теории си имаха своите „за“ и „против“. Но нито мъглата, нито странните стонове на нощните пустинни обитатели смущаваха Р-2, докато, се катереше нагоре по скалистата клисура, внимателно избирайки най-безопасните пътеки към върха. Металните звуци от широките му квадратни ходила отекваха силно в светлеещата вечер. Пясъкът постепенно отстъпваше място на чакъла. Той спря за момент. Изглежда, дочу пред себе си удар от метал върху камък. Звукът не се повтори и той бързо поднови упоритото си изкачване.

От една издатина над клисурата, твърде високо, за да може да се види отдолу, се откърти камъче. Дребната фигура, която случайно бе предизвикала това, се шмугна в сянката като мишка. Само две точки, светещи изпод качулката на широко кафяво наметало, я издаваха.

Съскащ лъч засегна робота и той изненадано спря. За миг Р-2 озари здрача със заплашителна флуоресцираща светлина. Последва електронен писък. След това трикраката опора загуби равновесие, малкият робот падна по гръб, а светлините в предната му част запримигваха от парализиращото действие на лъча.

Три човекоподобни същества изскочиха бързо иззад прикритието на заоблени каменни блокове. С пъргавите си движения напомняха повече гризачи, отколкото хора, а на ръст едва ли превишаваха Р-2. Когато видяха, че единичната серия омаломощаваща енергия е обездвижила робота, те прибраха в кобурите странните си оръжия и се приближиха предпазливо, треперейки като потомствени страхливци. Наметалата им бяха целите в прах и пясък. Болнави червено-жълти зеници светеха по котешки изпод качулките им, докато изучаваха пленника. Тези същества се наричаха джои и говореха с ниски гърлени грачещи звуци, карикатурно наподобяващи човешка реч. Ако, съгласно хипотезите на антрополозите, те въобще някога са били хора, отдавна са се изродили дотам, че са загубили всякакво сходство с човека.

Появиха се още няколко джои. С общи усилия те успяха къде повдигайки, къде влачейки го, да свалят робота в ниското.

В дъното на каньона — като чудовищно праисторическо животно — бе спрял един огромен дюноход. Високо десетина метра, това возило се издигаше над земята върху многобройни крака, надхвърлящи човешки ръст. Металната му повърхност бе очукана от кой знае колко пясъчни бури.

Като стигнаха до дюнохода, джоите подновиха брътвежите си. Р-2 ги чуваше, но нищо не можеше да схване. Нямаше защо да се тревожи от този факт. Те говореха на своя особен език, който побъркваше и лингвистите. Един от тях извади от някаква торбичка на колана си малък диск и го прикрепи към Р-2. От едната страна на гигантското возило се показваше голяма тръба. Джоите търколиха робота до нея и изчезнаха. Последва кратък стон и вътрешностите на дюнохода всмукаха без всякакво затруднение малкия робот. Щом свършиха това, джоите отново шумно се разбъбриха шумно и по тръби, по стълби се втурнаха в дюнохода, досущ като мишки, които се шмугват в дупките си.

Смукателната тръба избълва не особено нежно Р-2 в една кабинка. Освен разните купища счупени инструменти и всякакви боклуци в затвора се намираха около дузина роботи, различни по форма и калибър. Някои бяха заети с електронен разговор. Други се движеха безцелно насам-натам. Но когато Р-2 попадна сред тях, в тъмнината се чу:

— Р-2! Ти си, нали? Да, ти си!

Това беше силно развълнуваният Трипио, който се упъти към все още неподвижния Р-2 и го прегърна съвсем не в стила на машините. Като забеляза малкия диск върху Р-2, Трипио замислен огледа собствените си гърди, където по същия начин бе прикрепено подобно нещо.

Огромните зле смазани зъбчати колела се завъртяха. Със скърцане и грохот чудовищният дюноход се раздвижи, сетне тежко и невъзмутимо потегли в пустинната нощ.