Джордж Лукас
Междузвездни войни (11) (Из приключенията на Люк Скайуокър)

X

Набразден от силови кабели и проводници, които се издигаха от дълбините и изчезваха в небето, каналът за обслужване на енергийната система на станцията изглеждаше стотици километри дълбок. Тесният проход от едната му страна приличаше на колосана нишка, лепната върху светещ океан.

В този момент някакъв мъж се промъкваше по него. Бе вперил напрегнат взор напред, вместо да бъде сведен надолу, към ужасяващата метална бездна. Щракането на огромните превключватели кънтеше като въздишка на пленен левиатан в обширното пространство, неуморен и вечно буден.

Два дебели кабела се съединяваха под едно затворено табло. След като внимателно го огледа от всички страни, Бен Кеноби натисна капака с ловко мълниеносно движение и той се отвори. Откри се компютърен терминал, чийто светлинни индикатори неспокойно примигваха.

Все така внимателно пръстите му зашариха по терминала. Усилията му бяха възнаградени, когато няколко индикаторни лампи смениха червения си цвят със син.

Внезапно зад него се отвори, странична врата. Старецът върна набързо капака на мястото му и се свря по-дълбоко в сянката. На вратата се бе появило военно отделение. Командващият офицер застана само на няколко метра от неподвижната спотаена фигура.

— Осигурявайте тази зона до вдигане на тревогата!

Когато войниците започнаха да се разпръсват, Кеноби се сля с тъмнината.

Чубака грухтеше, хриптеше и едва успя с помощта на Люк и Соло да провре дебелото си туловище през отвора на люка.

Люк се огледа, преценявайки обстановката.

Коридорът, в който се намериха, беше покрит с прах. Сякаш не бе използван от самото построяване на станцията. Вероятно беше авариен коридор. Люк нямаше представа къде се намират.

Нещо шумно се удари в стената зад тях и Люк извика на всички да се пазят — дълъг пихтиест крайник се промъкна през люка и затанцува безгрижно из открития коридор. Соло насочи пистолета си към нещото, докато Лия се опитваше да се изплъзне край полувдървения Чубака.

— Някой да махне от пътя ми това космато килимище. — Изведнъж тя прозря намеренията на Соло. — Не, стрелбата ще ни издаде!

Соло не й обърна внимание и стреля срещу люка. Експлозията бе възнаградена с далечен рев, когато лавината на рухващата стена затрупа съществото в отвъдното помещение.

Усилени от тесния коридор, звуците още дълго ехтяха. Люк поклати разочаровано глава, осъзнавайки, че човек като Соло, който говори само с устата на оръдието, не всякога може да действа разумно. До този момент той бе изпитвал някакво уважение към корелианеца, но безсмислената стрелба по люка ги върна там, откъдето бяха тръгнали.

Действията на принцесата обаче бяха по-учудващи от тези на Соло.

— Слушай — започна тя, разглеждайки го с любопитство, — не те знам откъде се появи, но съм ти признателна. — После тя сякаш се досети за нещо, отново погледна Люк и добави: — И на двама ви. — Вниманието й пак се насочи към Соло. — Само че от сега нататък ще правите, каквото аз ви кажа.

Соло я изгледа смаян. Този път самодоволната му усмивка някак не излизаше.

— Виж какво, твоя светлост — заекна най-после той, — нека си го кажем открито. Аз мога да приемам нареждания само от един човек, от себе си.

— Истинско чудо е, че си още жив — каза тя с равен глас, хвърли поглед към дъното на коридора и тръгна решително в обратната посока.

Соло погледна Люк, поиска да каже нещо, после се разколеба и бавно поклати глава.

— Това вече е прекалено! Не знам дали в цялата вселена има толкова пари, с които да ми се плати, че да я изтрая… Хей, почакай!

Лия вече изчезваше в един завой на коридора и те затичаха да я настигнат.

 

 

Пет-шест войници, струпани пред входа на обслужващия енергиен канал, бяха заети повече с това да обсъждат извънредното произшествие в затворническия блок, отколкото да изпълняват скучната си служба. Бяха толкова увлечени в предположенията относно причината за случая, че не забелязаха призрака зад гърба си. Той се плъзваше от сянка в сянка като дебнещ нощен хищник, замръзвайки всеки път на мястото си, когато някой от войниците понечваше да се обърне в неговата посока, сетне продължаваше, сякаш стъпваше във въздуха.

Няколко минути по-късно един от войниците се намръщи под маската си — стори му се, че е доловил движение близо до входа към главния коридор. Там нямаше никой, може би само нещо неопределимо, което Кеноби беше оставил след себе си.

Нежелаещ да признае, че има халюцинации, войникът продължи да бъбри с другарите си.

 

 

След време някой откри двамата изпаднали в безсъзнание стражи, вързани в сервизните помещения на борда на пленения товарен кораб. Въпреки опитите да бъдат свестени те не отвориха очи.

Под ръководството на неколцина кряскащи офицери войниците отнесоха двамата си другари до най-близкия лазарет. Те минаха покрай две странни фигури, скрити зад капака на едно отворено комуникационно табло. Трипио и Р-2 останаха незабелязани, въпреки че се намираха близо до хангара.

След като войниците отминаха, Р-2 вдигна капака на едно гнездо и бързо пъхна сензорната си ръка в отвора. Луди светлини заиграха по лицето му и преди Трипио да успее да освободи ръката му, от няколко шева на малкия робот заизлиза дим.

Димът бързо изчезна, безразборното святкане се укроти. Р-2 издаде няколко немощни бибикания като човек, очаквал чаша леко вино, а неволно гаврътнал чист спирт.

— Друг път внимавай къде си тикаш сензорите — скара му се Трипио. — Можеше да си изпържиш вътрешностите. — И той се взря в гнездото. — Това, глупако, е енергиен контакт, а не информационен терминал.

 

 

Люк, Соло, Чубака и принцесата стигнаха до края на празния коридор. От големия прозорец с болка съзряха товарния си кораб в един хангар точно под тях.

Люк извади предавателя си, огледа се с растящо безпокойство и като го вдигна до устните си рече:

— Трипио… чуваш ли?

Последва напрегната пауза, после:

— Чувам те, сър. Наложи се да изоставим района на командния пункт…

— В безопасност ли сте?

— Засега да, макар че не съм сигурен за старините си. Намираме се в главния хангар срещу кораба.

Люк изненадано погледна към полигона.

— Не ви виждам… трябва да сме точно над вас. Стойте там! Веднага, щом можем, ще дойдем!

Той изключи предавателя и се усмихна при спомена за „старините“ на Трипио. Понякога високият андроид изглеждаше по човек от човеците.

— Дали старецът не е видял сметката на лъча? — мърмореше Соло, оглеждайки картината долу. Дузина войници влизаха и излизаха от кораба. — Докато се измъкнем оттук, ще трябва да минем през всички кръгове на ада.

Лия Органа дълго наблюдава кораба, после изненадана се обърна към Соло:

— Дошъл си дотук с тази таратайка? Ти си бил по-храбър, отколкото си мислех…

Едновременно поласкан и засегнат, Соло не знаеше как да реагира. Той й отправи сърдит поглед, преди да тръгнат обратно по коридора. Последен вървеше Чубака. След първия ъгъл тримата човеци рязко спряха. Спряха и двайсетте имперски войници, които вървяха срещу тях. Соло реагира съвсем естествено, което ще рече, без да мисли — извади пистолета и атакува, като крещеше и виеше на няколко езика колкото му глас държеше.

Стреснати от неочакваното нападение, войниците погрешно решиха, че нападателят знае какво прави, и започнаха да се оттеглят. Няколкото изстрела предизвикаха истинска паника. Редици, строй, всичко се разпиля и войниците безредно побягнаха.

Опиянен от успеха си, Соло хукна да ги преследва и едва успя да викне през рамо на Люк:

— Тръгвай към кораба! Аз ще се погрижа за тия!

— Да не си луд? — извика Люк след него. — Къде си хукнал?

Но Соло вече бе изчезнал в един далечен завой на коридора и не можеше да го чуе. Не че това би имало някакво значение…

Смутен от изчезването на съдружника си, Чубака нададе гръмовен рев и се понесе след него. Така Люк и Лия останаха сами в празния коридор.

— Май че бях прекалено груба към приятеля ти. Той положително е много храбър.

— Той положително е идиот! — кратко възрази разяреният Люк. — Не знам с какво ще се подобри положението ни, ако се остави да го убият. — От полигона долу и зад тях се чуваха тревожни сигнали. — Това вече преля чашата — изръмжа недоволно Люк, — да вървим.

И те тръгнаха да търсят път към хангара.

 

 

Соло продължи да громи врага. Препускаше по дългия коридор, като ревеше и размахваше пистолета си. От време на време стреляше, но ефектът беше повече психологически. Половината войници вече се бяха пръснали по гладните и страничните коридори. Другите, които продължаваше да преследва, още бягаха презглава и отвръщаха без ентусиазъм на огъня му. Стигнаха обаче до един глух коридор, където бяха принудени да се обърнат и да посрещнат противника.

Соло също спря. Корелианецът и имперските войници се оглеждаха взаимно в пълно мълчание. Някои от войниците гледаха очаквателно не към Хан, а зад него.

Изведнъж Соло разбра, че е сам. Същото започнаха да осъзнават и онези, срещу които стоеше. Затруднението му бързо окуражи войниците. Дулата на оръжията им заплашително зейнаха насреща. Соло отстъпи крачка назад, стреля веднъж, после се обърна и побягна като дявол.

Чубака се носеше леко по коридора, когато чу стрелбата. Имаше нещо странно в тази стрелба — сякаш се приближаваше, а не се отдалечаваше. Той са поколеба за миг, но в това време Соло изскочи иззад един ъгъл и едва не го събори. Като видя преследвачите, уукито реши да запази въпросите си за някой по-малко объркан момент. Обърна се и последва Соло по коридора.

 

 

Люк сграбчи принцесата и я дръпна в една ниша. Тя тъкмо се канеше да реагира гневно на безцеремонното му отношение, когато екот от маршируващи стъпки я принуди да се сгуши обратно в мрака до него.

Едно отделение войници премина покрай тях, алармените сигнали не преставаха. Люк погледна отдалечаващите се гърбове и успокои дишането си:

— Единствената ни надежда е да стигнем до кораба от другата страна на хангара. Те вече знаят, че тук има някой.

Той тръгна обратно по коридора и й направи знак да го последва. В далечния край изникнаха двама стражи, които се спряха и ги посочиха. Люк и Лия се обърнаха и хукнаха назад. Група войници се появиха на един далечен завой и се втурнаха към тях. Пътят им беше отрязан от двете страни и те лудо се заоглеждаха за някакъв изход. Лия съгледа тесния страничен коридор и махна с ръка. Люк стреля срещу най-близките преследвачи и побягна след нея по тесния проход, който приличаше на авариен коридор.

Зад тях стъпките на преследвачите отекваха оглушително в тясното пространство. Но то поне не позволяваше на войниците да стрелят едновременно по тях.

Отпред се появи голям отворен люк. Светлината отвъд беше слаба и това усили надеждата. Ако можеха да затворят по някакъв начин люка поне за миг и да се прикрият в тъмнината, може би щяха да се спасят от досегашните си мъчители.

Но люкът упорито отказваше да се затвори. Люк едва не изкрещя, когато откри, че подът пред него изведнъж свършва. Пръстите на краката му висяха над нищото. В стремежа си да запази равновесие той политна, но успя да се задържи. Принцесата едва не се блъсна в гърба му.

От ръба на прекъснатата пътека се издигаше стълб, устремил връх в пустото пространство. Прохладно въздушно течение погали лицето на Люк, докато той изследваше стените на безкрайния кладенец. Това явно беше вентилационната шахта на станцията.

Люк беше твърде много уплашен и разтревожен, за да се сърди на принцесата, че и двамата за малко не полетяха в бездната. Пък и други опасности занимаваха ума му. Една експлозия над главите им запрати хвърчащи отломъци във всички посоки.

— Мисля, че сгрешихме — промърмори той и стреля срещу напредващите войници.

От другата страна на пропастта се виждаше открит люк. Все едно че отстоеше на една светлина година!

Докато оглеждаше рамката на входа, Лия попадна на някакъв ключ и бързо го натисна. Вратата зад тях се затвори с отекващ гръм. Това поне засега ги предпази от огъня на бързо приближаващите войници. Двамата бегълци бяха останали върху едва издаващия се край на прохода.

Люк направи знак на принцесата да се отдръпне, доколкото е възможно, закри очите си и насочи пистолета към ключалката на люка. Къс енергиен вихър я разтопи и тя се сля със стената. Вече бе невъзможно някой да го отвори от другата страна. След това той насочи вниманието си към огромната пустота, която ги делеше от отсрещния люк. Този малък жълт правоъгълник свобода ги мамеше непреодолимо.

Единственият шум идеше от тихото движение на въздуха под тях. Люк се обади:

— Това е бронирана врата, но не ще ги задържи дълго.

— Трябва някак да се доберем отсреща — съгласи се Лия, след като още веднъж огледа металната рамка на входа. — Само да разберем как се разтяга мостът.

Отчаяното търсене не даваше резултат, а зад неподвижната врата вече отекваха зловещи удари и съсък. В центъра на метала се появи малко бяло петно, което започна да расте и да дими.

— Ще успеят! — простена Люк.

Принцесата се обърна предпазливо, за да огледа празното пространство:

— Това трябва да е мост, който се управлява само от другата страна.

В същия миг Люк случайно докосна с ръка нещо по колана на бронята си. Сведе очи и съзря стегнато навит кабел. На вид изглеждаше тънък и несигурен, но бе произведен за военни цели и спокойно можеше да издържи дори Чубака. Положително щеше да издържи и него и Лия. Той освободи кабела от кръста си, прецени дължината му и я сравни с ширината на бездната. Можеше да стигне до отсрещната страна.

— Сега какво? — нервно запита принцесата.

Без да отговори, Люк откачи една малка, но тежка батерия от колана на ризницата си и привърза около нея единия край на кабела. Когато се убеди, че възелът е здрав, той пристъпи към края на несигурната площадка. Завъртя тежкия край на кабела и го метна през пропастта. Кабелът се удари в стърчащите отсреща тръби и падна. С върховно самообладание Люк го придърпа обратно и го нави за нов опит. Още веднъж завъртя тежкия край над главата си и отново го хвърли през пропастта. Все по-силно усещаше парещата топлина от топящата се метална врата зад гърба му.

Този път кабелът се обви около тръбите и привързаната батерия се заклещи между тях. Люк силно го дръпна, за да се увери, че няма да се изхлузи. След като намота свободния край няколко пъти около кръста и дясната си ръка, той притегли принцесата с другата. Металната врата зад тях вече се топеше.

Нещо топло и приятно докосна устните на Люк и наелектризира всеки нерв от тялото му. Изумен, той погледна принцесата — устните му още горяха от целувката.

— Просто за щастие — тихо каза тя с лека, почти смутена усмивка и обви ръце около шията му, — ще ни е нужно…

Здраво хванал кабела с две ръце, Люк пое дълбоко дъх и скочи. Ако бе пресметнал погрешно дъгата на полета, нямаше да улучат отворения люк и щяха да се блъснат в металната стена.

Когато се озова отсреща, Люк изпълзя на колене още малко навътре, за да не полети обратно в бездната.

Лия го освободи от прегръдката си точно в нужния момент. Движението й бе учудващо добре пресметнато. Тя се претърколи напред в отворения люк и грациозно се изправи на крака, докато Люк размотаваше кабела от кръста си.

Долетя далечен шум, който прерасна в пронизително съскане, и вратата отсреща рухна. Не се чу дали бе достигнала дъно.

Няколко изстрела попаднаха в стената досами тях. Люк обърна оръжието си към неточните стрелци и отговори на огъня в момента, когато Лия вече го дърпаше към коридора пред тях. Те хлътнаха навътре, после Люк задейства вратата и тя плътно се затвори. Поне няколко минути нямаше да се страхуват от изстрели в гърба. В същото време младежът осъзна, че няма и най-смътната представа нито къде се намират, нито какво се е случило с Хан и Чубака.

 

 

Соло и уукито бяха успели да се справят с част от преследвачите си, но много скоро на тяхно място се появиха други, още по-многобройни. Не можеше да има спор: за тях знаеха всички в станцията. Една след друга започнаха да се затварят бронираните врати.

— Бързай, Чуй! — подкани го Соло.

Чубака изръмжа. Дишаше като претоварена машина. Въпреки огромната си сила уукито не беше родено за продължителен спринт. Само голямата му крачка позволяваше да не изостава от жилавия корелианец. Той остави част от козината си прещипана в една от вратите, но и двамата свариха да се промъкнат малко преди петте прегради да се затръшнат.

— Това трябва да ги задържи известно време — пропя с наслада Соло. Уукито му изръмжа нещо, но другарят му излъчваше увереност: — Разбира се, че оттук мога да намеря кораба, един корелианец не може да се загуби. — Последва ново, този път леко укорително ръмжене. Соло сви рамене: — Токнепил няма защо да се брои, той не беше корелианец. Освен това аз бях пиян.

 

 

Бен Кеноби се мушна в сянката на един тесен коридор и сякаш се сля със самия метал, когато голяма група войници минаха край него. Остана неподвижен, докато се убеди, че са отминали, и се огледа внимателно, преди да продължи. Но той не видя тъмния силует, закрил светлината в другия край на коридора зад него.

Кеноби се промъкваше край патрулите и бавно напредваше към полигона, където бе корабът. Само още два завоя и щеше да стигне до хангара. Какво трябваше да прави по-нататък, щеше да се реши от това колко незабележими са били действията му дотук. Това, че младият Люк, буйният корелианец с уукито и двата робота не са прекарали времето си в безгрижна дрямка, вече му беше ясно, виждаше се от голямото раздвижване, което бе забелязал, докато се връщаше от обслужващия енергиен канал. Положително цялата тази войска не бе наскачала само заради него! Но какво все пак бе предизвикало такава тревога? В разговорите, които бе подслушал, се споменаваше за избягал затворник. Това откритие го озадачи, но не за дълго, защото бързо съобрази, че не е възможно неспокойните натури на Люк и Хан Соло да нямат пръст в цялата тази работа.

Бен почувства нечие присъствие пред себе си и предпазливо забави ход. У него се събуди някакъв спомен, полузабравен интелектуален аромат, който не можеше да определи точно.

Огромната фигура излезе насреща му, закривайки входа на хангара зад себе си. Очертанията и големината й допълваха моментната изненада. Това, което го бе объркало само за миг, бе зрелостта на ума, която почувства. Ръката му инстинктивно се спусна към дръжката на изключения меч.

— Отдавна чакам, Оби-уон Кеноби — произнесе тържествено Дарт Вейдър. — Най-после да се срещнем пак! Кръгът се затвори. Присъствието, което преди малко почувствах, можеше да бъде само твоето.

Кеноби огледа огромната фигура, която блокираше отстъплението му, и кимна разбиращо. Изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото изненадан:

— Имаш още много да учиш.

— Някога ми беше учител — призна Вейдър — и много научих от теб. Но това бе твърде отдавна, сега аз съм учителят.

Логиката, която винаги бе липсвала на блестящия ученик, липсваше и сега. Кеноби знаеше, че не може да разчита на логични доводи. Той включи меча си и зае бойна позиция. Движението бе извършено с лекотата и елегантността на изкусен танцьор. Макар и не толкова чисто, Вейдър повтори движението.

Няколко минути двамата мъже останаха неподвижни, с погледи, впити един в друг, сякаш в очакване на сигнал, който още се бавеше.

Кеноби примигна, тръсна глава и отвори широко очите си, започнали леко да сълзят. По челото му избиха капчици пот и клепачите му потрепериха.

— Вълшебствата ти са слаби, старче — каза Вейдър безстрастно. — Не трябваше да се връщаш! Краят ти ще бъде по-малко спокоен, отколкото вероятно си предполагал.

— Ти чувстваш само част от Силата, Дарт — каза Кеноби с увереността на човек, за когото смъртта е просто едно усещане като много други — като сън, като любов, като докосване на свещ. — Както винаги, ти долавяш реалността й, колкото тенджерата долавя нещо от вкуса на гозбата.

С невероятна за толкова стар човек бързина Кеноби се втурна към масивната фигура. Вейдър отвърна със светкавичен контраудар, който Кеноби с мъка отби, сетне отново нападна и заобиколи високия черен лорд.

Двамата продължиха да си разменят удари. Старецът отстъпваше към хангара. Внезапно мечовете им така се срещнаха, че взаимодействието на двете енергийни полета предизвика сякаш взрив от искри. Нисък бучащ звук се разнесе от напрягащите се светлинни мечове.

 

 

Трипио оглеждаше входа към залива и загрижено броеше войниците, които се въртяха край изоставения кораб.

— Къде ли биха могли да са? Ох, ох! — Той побърза да се скрие, тъй като един от стражите погледна в неговата посока. Вторият му, по-предпазлив оглед даде по-окуражителен резултат: той съзря Соло и Чубака, долепени до стената на един тунел в далечния край на полигона.

Соло недоумяваше откъде се бяха взели толкова стражи и мърмореше:

— Че нали напуснахме тази компания?

Чубака изръмжа и двамата се обърнаха, но тутакси свалиха оръжията, когато видяха Люк и принцесата.

— Какво толкова ви забави? — заядливо попита Соло.

— Срещнахме… — обясни Лия задъхано — стари приятели.

Люк гледаше напред.

— В ред ли е корабът?

— Като че ли е окей — прецени Соло. — Не изглежда да са взели нещо или да са повредили двигателите. Целият проблем е как да се доберем до него.

— Гледайте! — посочи неочаквано Лия към един от отсрещните тунели.

Осветени от пламъка на двете кръстосващи се енергийни полета, Бен Кеноби и Дарт Вейдър приближаваха полигона. Дуелът привлече вниманието не само на сенаторката. Всички стражи се приближиха, за да виждат по-добре олимпийския дуел.

— Сега е моментът — каза Соло и хукна напред.

Седмината войници, охраняващи кораба, се втурнаха на помощ на черния лорд. Трипио едва свари да се отдръпне, когато те профучаха покрай него. Той се обърна назад и извика на другаря си:

— Изключвай се, Р-2! Заминаваме!

Когато Р-2 издърпа сензорната си ръка от гнездото, двата робота бавно се заизмъкваха към открития полигон.

Кеноби чу тропот и хвърли бърз поглед назад — достатъчен, за да зърне връхлитащите войници и да му стане ясно, че се намира в капан.

Вейдър незабавно се възползва от положението, за да вдигне меча си и да замахне. Кеноби сполучи да парира удара.

— Все още владееш умението си, но силите те напускат. Приготви се да посрещнеш Силата, Оби-уон!

Кеноби измери стопяващата се дистанция между идващите войници и себе си, после отправи съжалителен поглед към Вейдър:

— Това е дуел, в който не можеш да победиш, Дарт! Силата ти е узряла, откакто те учих, но и аз много напреднах, след като се разделихме. Ако острието ми улучи целта, ти ще престанеш да съществуваш! Но ако ти ме съсечеш, аз само ще стана още по-могъщ. Запомни ми думите!

— Твоите философии отдавна не ми действат, старче — изръмжа презрително Вейдър. — Сега аз съм учителят!

Той нападна още веднъж, финтира и нанесе страхотен удар, при който мечът му описа смъртоносна дъга и разсече стареца на две. Наметалото на Кеноби плавно се спусна на пода, също разсечено на две.

Само че Бен Кеноби не беше в него. Изпълнен с подозрение, Вейдър бодна празното наметало с върха на меча си. От стареца нямаше и следа. Изчезнал бе, сякаш никога не бе съществувал…

Стражите забавиха ход и заедно с Вейдър впериха очи в мястото, където преди секунди се намираше Кеноби. Някои замърмориха и дори страховитото присъствие на черния лорд не можеше да ги застави да скрият уплахата си.

Когато стражите се втурнаха към далечния тунел, Соло и другите тръгнаха към междузвездния кораб. Но в мига, в който видя Кеноби разсечен на две, Люк се обърна и се насочи право към мястото на дуела.

— Бен! — крещеше той и стреляше обезумял срещу войниците.

Соло изруга, но откри огън, за да прикрие Люк.

Един енергиен заряд порази устройството за аварийно затваряне на тунела. Тежката преграда с трясък се спусна. Стражите и Вейдър отскочиха — стражите към полигона, а Вейдър навътре в тунела.

Соло понечи да тръгне отново към кораба, но се спря, като видя, че Люк продължава да тича към стражите.

— Късно е! — извика му Лия. — Свърши се!

— Не! — почти изплака Люк.

Един познат и все пак малко променен глас звънна в ушите му — гласът на Бен: „Люк… слушай!“ и това бе всичко, което каза.

Смутен, Люк се обърна, за да открие източника на това предупреждение. Видя само Лия, която се качваше по рампата след Р-2, и Трипио; който му махаше:

— Хайде! Няма време!

 

 

Все още потресен от гласа, който му се стори, че бе чул — дали му се бе сторило само — Люк се поколеба за миг и се прицели. Повали няколко войници, след което се оттегли към кораба.